неделя, 30 декември 2012 г.

Най-доброто за 2012




Да се направи пълен обзор на една календарна година не само е трудоемко, но и непосилно за един човек. Дълго се чудих как да завърша публикациите за 2012-та и в крайна сметка не взех никакво решение, оставяйки всичко на някакво моментно вдъхновение.

Колкото и музика да слуша човек, винаги остава още и още. Имаше доста албуми, които така и не успях да чуя (например Title Fight - Floral Green), за други пък така и не остана време да бъдат ревюирани от моя милост (Taylor Swift - Red - да, точно така, не се смей подло). Поради тези причини, моят обзор не претендира за изчерпателност, нито за обективност, нито за безпристрастност.

В крайна сметка, да пишеш любителски ревюта си е чиста проба хоби, която носи само душевен кеф. Сигурен съм, че има хора, които много пъти са си казвали, докато четат: "Тоя пък за к'ъв се мисли, как ще им дава такава оценка на тия". Но съм убеден, че и много хора са били на противоположното мнение и се надявам, че може да се открили за себе си определени изпълнители, докато са разглеждали Scraggled Music.

Да обясня част от критериите си при поставяне на крайната оценка за един албум. Първото и най-важно нещо - дали този запис ще е също толкова як и през 2022-ра, да речем. Великите албуми затова са велики, защото никога не втръсват и винаги ни карат да се чувстваме по един особен начин, докато ги слушаме.

Вторият критерий е иновативността. За мнозина, всичко в музиката вече е измислено и сега бандите и изпълнителите се възползват от утъпкани пътеки и написани формули. Но за да не бъдеш поредната овца в стадото, трябва да си креативен по свой собствен уникален начин. Да можеш да пресъздадеш своето виждане и въпреки че винаги ще бъде сравняванo с нещо старо, да спечелиш нужното уважение.

И последният аспект от оценяването е фенщината. Понякога има нещо, което харесваш у някоя група, което е неразбираемо за друг и което не подлежи на никакви обяснения. Просто защото ти така си го усещаш.

Само два от албумите които ревюирах - на The Offspring и на No Doubt, попаднаха под критичната граница 5 точки от 10 възможни. Всичко под тази бариера за мен е или разочарование, или отбиване на номер, или просто боклук.

Имаше доста албуми, които са в границата между 6 и 7,5 точки. Това означава, че са ми харесали достатъчно за да получат позитивна реакция от моя страна, но само толкоз. Не е нужно те да получават суперлативи, само защото 5 от 12 песни са страхотни, други 4 са окей, а останалите 3 са пълнеж или просто са неинтересни. В тази графа бих поставил Napalm Death, Unsane, Halestorm, Reel Big Fish, Slightly Stoopid, Jaya The Cat, Necro, The Bouncing Souls, NOFX, Sonix Boom Six, Madness, Serj Tankian...

Следващото стъпало е подножието на върха. Тук имаме музика, която определено се е въртяла доста често на плейъра и продължава да го прави със стабилни темпове. Оценките варират между 8 и 9,5 - което с думи означава "между брилянтност и почти пълeн перфекционизъм". С много високо мнение останах относно албумите на Soundgarden, Lana Del Rey, Meshuggah, Bob Mould, Hot Water Music, The Gaslight Anthem, Parkway Drive, The Menzingers, Dinosaur Jr, Dave Matthews Band, Dead Sara, ЕP-тата на The Supervillains и Bright Sight, двойния лайв на Blur и още, и още. Това е музика, на която съвсем спокойно ще се наслаждавам и в следващите години, независимо при какви обстоятелства.

Само един албум получи 10 от 10, което от моя гледна точка е доста субективно, предвид факта, че Propagandhi ми е най-любимата група. Наистина очаквах, че канадците няма да ме подведат, но Failed States надмина абсолютно всичко, което исках от тях. Шедьовър, който надскача дори доскорошния ми техен фаворит Potemkin City Limits, той влиза във въображаемата ми фонотека за най-любимите ми албуми за всички времена.

Това е. 2012-та беше много добра година за музиката, но и тъжна. От този свят си отидоха Tony Sly (No Use For A Name) и Adam "MCA" Yauch (Beastie Boys), двама музиканти, оставили огромен отпечатък върху моя мироглед.

А сега напред към 2013-та. Албумите на Dropkick Murphys и Bad Religion вече хлопат на вратата, а и не само те. Ще се постарая да бъда (надявам се) все така интересен за читателите си и да не забравят, че винаги могат да ми дават съвети и критики. И за финал, най-слушаното от мен парче. Благодаря за (не)вниманието.






петък, 28 декември 2012 г.

Mixtapes - Even On The Worst Nights





Artist: Mixtapes
Album: Even On The Worst Nights
Label: No Sleep Records
Year: 2012
Country: USA
Genre: Pop Punk, Alternative Rock, Punk Rock
FACEBOOK



За Mixtapes все още няма направена страница в Wikipedia. Въпреки това бандата от Синсинати някак си успя да събере стабилна фен база в САЩ и се превърна в едно от най-интересните имена в поп пънка за последните няколко години.

Много ми допада тяхната (липса на) креативност по отношение на правенето на видеоклипове, харесва ми и че постоянно намират начини да издават нови парчета под формата на сингли, EP-та, сплитове и т.н., а през тази година се появи и вторият им дългосвирещ (хаха, много соц дума) албум – Even On The Worst Nights.

Преди няколко месеца, когато се сдобих с албума, определено не бе моментът за слушането му от моя страна. След около 1 път и половина въртене в iTunes-a тогава, Even On The Worst Nights получи заслужено внимание в края на 2012-та и О, боже – какъв албум само!

Наистина го обожавам. От първата до последната секунда, Mixtapes нямат грешка.  Голямото предимство на бандата на женските вокали. Maura Weaver има изключително приятен и звънлив глас, който пасва като пет пари в кесия на инструменталната част и надгражда над мъжките вокали на Ryan Rockwell. Като стил Mixtapes определено се вписват в категорията банди от сорта на The Lawrence Arms, The Menzingers, Dillinger Four – такива, които на пръв поглед изглеждат безгрижни, но таят в себе си много емоции, които се трансформират в песни за най-естествените човешки взаимоотношения.

В Even On The Worst Nights има 16 парчета, но честно казано, е много трудно да ги слушаш поотделно. Албумът сякаш не позволява да прескачаш нито една песен. Те се преливат много плавно една в друга и тези почти 40 минути минават повече от неусетно.

Текстовете на Mixtapes на моменти са като спора за чашата – дали тя е полупълна или полупразна, т.е. те карат да се чудиш дали това са позитивни или негативни послания – Maybe we’ll find a good way, just don’t count on me/We’ll find something better eventually”. В други части се усеща огромна доза ироничен хумор като „I just got home from buying magazines full of bands that I can’t stand” в Anyways. Акустичната китара в Golden Sometimes пък резонира с кавъра на Somebody I Used To Know (Walk Off The Earth & Sarah Blackwood).

Even On The Worst Nights не е епохален, но е един от най-слушаемите поп пънк албуми за последните 5-6 години. Може би леко предвидим, но и искрен, което изстрелва ракетата на Mixtapes извън обичайната орбита на стила. Аз лично го препоръчвам на феновете на поп пънка и на тези, които обичат рок групи с женски вокали.

ОЦЕНКА: 8/10

Препоръчани песни: Something Better   I'll Give You A Hint, Yes   Russian House DJ   Anyways   Golden Sometimes



понеделник, 24 декември 2012 г.

Blink-182 - Dogs Eating Dogs EP


Artist: Blink-182
Album: Dogs Eating Dogs EP
Label: Self-released
Year: 2012
Country: USA
Genre: Alternative Rock, Pop Punk, Post-Grunge, Pop-Rock

Dogs Eating Dogs бе промотирано като коледното ЕP на Blink-182 – т.е. един вид подарък от страна на бандата към феновете. И съвсем целенасочено песентa Boxing Day излезе малко по-рано, за да подгрее в очакване на празниците. За калифорнийското трио коледните парчета съвсем не са нещо ново – спомни си Happy Holidays You Bastard или I Won’t Be Home For Christmas, но този път имаме нещо доста по-зряло, защо момчетата с накривените бейзболни шапки отдавна са мъже с деца.

Всъщност, ако някой очаква нещо от сорта на шумните тийн хитове What’s My Age Again? или First Date, да си свери календара, защото сме в края на 2012-та, а не 1999-та. Ами да – Тоm DeLonge и Travis Barker са на по 37 години, а Маrk Hoppus e дори на 40! И наистина вече What’s My Age Again? не отива на имиджа на членовете на бандата, които в последните години изследваха много различни и непознати музикални територии, преди да се завърнат през 2011-та с албумa Neighborhoods.

Dogs Eating Dogs затвърждава усещането, че по подобие на Green Day и други такива банди, Blink-182 също се стремят да преминат през свой собствен катарзис и да израстват в тон със своите фенове.  Откриващото парче When I Was Young е повече от намек, че групата е далеч от гимназиалните простотии и че тоалетният хумор е вече в миналото. Песента Dogs Eating Dogs е малко по-агресивна от останалите 4, по-социално ангажирана и по-близка като звук до The Flatliners, отколкото до нещо от Dude Ranch.

Blink-182 продължават да експериментират с повече електроника – синтезатори и семплирани бийтове, което придава леко ню уейв нюанс на ЕP-то. И ако тези неща, все още се опитвам да ги асимилирам, то фолк елементите в Boxing Day, определено обират точките. Меланхоличното коледно парче е нещо, на което феновете трябва да обърнат внимание, защото се е получило повече от сполучливо.

Тук е моментът да добавя, че във финалното Pretty Little Girl участва и едно от най-горещите имена в американския хип-хоп YelaWolf. Рапърът от край време е дружка с барабаниста Travis и двамата имат няколко интересни колаборации, като и тук резултатът е задоволителен.
Независимо дали си на 17 или на 34, трябва да свикваш, че Blink-182 вече не е онази група, която свири само по бельо или изобщо без такова. Триото върви по един съвсем различен път и ако началото е трудно за феновете, просто е нужно повече време за възприятие и друг подход на слушане. Dogs Eating Dogs определено е интересна крачка напред и бандата заслужава големи адмирации, макар че със сигурност може и още по-добре.

ОЦЕНКА: 7/10

Препоръчани песни:  When I Was Young    Dogs Eating Dogs    Boxing Day


вторник, 18 декември 2012 г.

The Menzingers - On The Impossible Past

Artist: The Menzingers
Album: On The Impossible Past
Label: Epitaph Records
Year: 2012
Country: USA
Genre: Folk Punk, Punk Rock, Alternative Rock, Indie Rock
FACEBOOK



По една или друга причина, за пръв път слушах този албум чак в началото на декември. А той излезе още през февруари – т.е. преди 10 месеца. И тук ще вкарам клишето: по-добре по-късно, отколкото преди да е свършил светът.

The Menzingers са от Пенсилвания и са сравнително нова група – от 2006-та година. Това е техният трети албум и първи за легендарния калифорнийски лейбъл Epitaph Records. Мисля, че на няколко пъти споменах в предишните си ревюта, че компанията на Brett Gurewitz изживява ренесанс в последно време и си връща реномето на номер 1 в пънк и хардкор сцената.

Да си призная, Chamberlain Waits (вторият албум на бандата) хич не ми допадна, въпреки многобройните похвали, които изчетох по англоезичните сайтове. Дебютът им пък бе нахъсан и напомпан, по-агресивен, но без да е наистина впечатляващ. В крайна сметка за млада банда като The Menzingers повечето отзиви бяха положителни, но все още на квартета му липсваше нещо, а именно – идентичност.

Сравненията с The Gaslight Anthem, Against Me!, The Lawrence Arms, The Flatliners, Dead To Me и т.н. бяха повече от логични и на място, но с On The Impossible Past, тези неща са вече в миналото (да, играта на думи е нарочна). Не че The Menzingers са променили звученето си в някаква уникална посока, а чисто и просто са налучкали най-подходящата комбинация, която ги отличава от гореизброените банди.

On The Impossible Past вече събра един куп положителни коментари отвъд Атлантика и това е съвсем заслужено. Емоционалните вокални дуели между двамата китаристи Tom May и Greg Barnett придават разнопосочност на парчетата, но въпреки това усещането за хомогенност остава. Текстовете им третират съвсем нормални човешки истории, драми и чувства, без преувеличения.

Why all good things should fall apart?” е въпросът, с който започва приключението On The Impossible Past, изпято с болезнен драматизъм, а по-нататък в The Obituaries имаме I’ll be fine/But I will fuck this up/I fuckin’ know it”.  Лични истории за любов и провалени връзки, пиянски и безсънни нощи, дни в които си бил на ръба да се откажеш, когато си стигнал някакво непрекопаемо дъно, но въпреки всичко си продължил напред някак си. Това е то, което парчетата в On The Impossible Past се опитват да ни разкажат и сякаш да ни поучат, за да не губим надежда.

The Menzingers засега са далеч от популярността на настоящите любимци на Америка  - The Gaslight Anthem, но вече са в елита на местния фолк пънк рок. Нужно е съвсем малко да ги харесаш, защото те сами влизат под кожата ти като игла във вена и вливат нужната доза душевен комфорт. И за финал, искам да добавя, че обложката е прекрасна!

ОЦЕНКА: 8,5/10

Препоръчани песни:  Good Things   The Obituaries   Gates    Nice Things   I Can't Seem To Tell


неделя, 16 декември 2012 г.

Групата на майсторите



Футболната есен в родния шампионат, който преди години наричаха „групата на майсторите”, приключи. Чак в началото на месец март ще имаме отново удоволствието да се наслаждаваме на барселонския футбол по стадионите „Тича”, „Огоста” и „Ивайло”, а дотогава ще трябва да се мъчим с пустата английска Висша лига, която ще ни тормози по коледните и новогодишните празници.

Навремето по БНР и БНТ имаше един коментатор Красимир Кушев (да е жив и здрав, не знам дали още работи из държавните медии), който правеше много култови описания на случващото се по терените на отборите от Пиринския край. Никога няма да забравя лафа му за един гол на легендарния халф на Пирин Благоевград Костадин Герганчев, който „с компютърна точност забоде топката от фаул под сглобката на вратата”. Колко феноменален е бил този изстрел на някогашния ас на „орлетата” можех само да гадая, защото в предаването „Спорт и музика” се осланяш единствено на собственото си въображение.

Като на много места по света, футболът често е бил вдъхновение в творчеството на банди и изпълнители.  Примерно в Англия ой пънкарите Cockney Rejects често демонстрират своята подкрепа към Уест Хям Юнайтед, а вокалистът на Madness – Suggs към друг лондонски отбор – Челси. В Германия пък социалният феномен Санкт Паули е вдъхновение за един кордон банди. Но примерите са много и са в цял свят. И това е нормално, защото нещата вървят ръка за ръка – както изпълнителите са фенове на футбола, така и играчите си имат своите любими песни.

Само че в България често се получава ефектът на бумеранга – записват се песни за отбори, които будят смях, недоумение и сълзи от умиление.  Уж се опитваш да направиш нещо смислено, но не успяваш и то се връща обратно към теб,  и те цапардосва по главата с целия си идиотизъм. А пък редовият български запалянко е този, които пише недодялано по форумите:  KUR ZA CSKA или СМАРТ ЗА ГУВЕДАТА, именно подвластен до голяма степен на песните за любимия си отбор.

И така... Слагаме край на футболната 2012 у нас с един импровизиран (анти-)топ от песни за родните ни отбори. Съзнателно съм пропуснал чалга виелици като „Наш’та система 4-4-2”, защото все пак – да си имаме уважение. Не съм включвал и класици като Йорданка Христова и Васко Кръпката, тъй като не смятам, че те са интересни на моята аудитория от читатели. Имаме и много „рап”, и много „рок”, но най-вече много смях.

15. Little Bitch Company – Под зелено знаме
Песента на старозагорската банда от 2009-та година е една от що-годе по-смислените тук. Тя е нещо средно между „побългарен” инди рок и пънк и включва поносима доза регионален патриотизъм, плюс онази любима на заралии фраза „няма мое, няма твое...”.


14. Slawek – Черно-бяла лавина
Пичът от Пловдив реди рими в хардкор генгста стил във възхвала на ултрасите на Локо Пловдив. Ако съдим по текста, Slawek е някакъв супер хулиган, който иска да троши автобуси и да се бие с полицията. Дори призовава: Елате, повече! Ха-ха!


13. SP – Гордостта на Тракия
Още един рапър-самозванец от града на майните, но от жълто-черната му част. Тонът на Четката или SP е далеч по-мек от този на Slawek, като е вкарал и фолклорни елементи (семпли от гайди), докато ни обяснява как Ботев Пловдив е преживял всички политически режими у нас.


12. Обратен Ефект – Литекс шампион
Тези типове някога минаваха за ска група, което само потвърждава, че у нас има нещо сбъркано в музикалната картинка. Доста безмозъчна хард рок песен с хорови вокали за отбора от Ловеч, сякаш записана по поръчка за 1 кашон натурални сокове.


11. Big Sha feat. Dreben G – Песен за Черно Море

Мишо Шамара има песен и за Миньор Перник, но при условие, че най-известният български рапър е от Варна, трябваше да избера парчето му  за Черно Море. Басът те удря директно в главата, докато слушаме как всички силни мъже са от морската столица.


10. Doctor’s Go Go Band – Ботев Враца и тесни пичета

Врачанската хеви метъл/пънк банда, по-известна с кавъра на „Пиян” на Борис Дали, вероятно много би допаднала на хора, които харесват Хиподил, Контрол и други такива. Може би най-интригуващото нещо е заглавието на парчето, иначе явно ултрасите на Ботев са толкова страшни, щом полицаите треперят от тях.


9. Капански Ансамбъл Разград – Песен за ПФК Лудогорец
Народна песен за делиорманския Манчестър Сити, но с някакви супер изчанчени хорови хардкор вокали. Всичко е добре, но какви са тия глупости – „Лудогорец шампион – изригва той като вулкан”.


8. Ради от Перник – Пернишката гвардия
Още една епохална хип-хоп песен, която е способна да разтопи винкела. Римите на Ради от Перник сякаш визуализират всички вицове за миньорския град. Но най-якото е, че според текста, дори в Библията пише за Перник.


7. Бате Сашо – Химн на Спортист Своге
Оставаме на рап вълна, но с малко жица за фон. Да си призная, че бях доста изненадан от това парче. Текстът е брутално комичен предвид факта, че говорим за Спортист Своге, който е представен като Реал Мадрид на терена, а феновете му са като тези на Милуол.

ЛИНК КЪМ ПЕСЕНТА ВЪВ VBOX7!

6. Гошо от Почивка – Ицата Стоичков
Жорето отдавна е мейнстрийм в рапа и напук на всички хейтъри, издава парчета почти всеки ден. Песента му за Христо Стоичков е повлияна до голяма степен от познанията на Камата по английски език и се превърна в масивен интернет хит.


5. Sparkz feat. BKR – Етър Велико Търново

Амбициозно започва  - инструменталът е тип саундтрака на The Matrix, но след като двамата MC-та се включват, става мазалото. Великотърновските рапъри обясняват надълго и нашироко колко велик е Етър и как не са от този отбор заради купите, т.е. не са някакви глорихънтъри като феновете на Манчестър Юнайтед, да речем.


4. Химн на Локо София
Не съм сигурен, че разбрах кой е изпълнителят, но ми прилича на Богдан Томов. Както и да е. Парчето тип Toy Dolls е жизнерадостно и предразполага към връщане в спомените, ако си фен на Локомотив София от 70-те. Припевът обаче цепи мрака: Пуф, Паф, Пуф, Паф, Гол, Гол, Гол!


3. El Pistolero – Песен за Гара Дембеле
Ето един пресен хит, който едновременно възхвалява на хванатия да шофира в пияно състояние бивш нападател на Левски Гара Дембеле и оплюва алчността на Тодор Батков и лятната селекция на сините. А Прохазка е само за замазка.


2. Bullet – Рап песен за ЦСКА

Друг от гетото рапър сякаш се опитва да го докара на DMX, но вместо това звучи сякаш се напъва върху тоалетната чиния. В последния куплет имаше една рима, която предизвиква смях: „един от нас, е колкот’ седем от вас” и това към феновете на Левски. Без да иска, Bullet e направил лоша алюзия с победа на сините над ЦСКА с 1:7.


1. Гошо от Почивка – Песен за Димитър Бербатов
Приключваме обзора на полусезона с Премиърлийг, където директно от Малага Сити бейби, отново включваме Джи Пи. Няма спор, че той е институция в родната музика и истински иноватор в хип-хоп-а – иначе щяхме ли да знаем що е то скайп рап?!?! Гошето по принцип е левскарче, но като истински българин няма как да не се чувства горд от постиженията на Бербатов. След години мисля, че той може да получи награда за цялостен принос към развитието и популяризирането на българската музика.