сряда, 30 май 2012 г.

The Reveling - Tributaries




Artist: The Reveling
Album: Tributaries
Label: Black Numbers
Year: 2011
Country: USA
Genre: Punk Rock, Alternative Rock, Folk Punk, Americana
FACEBOOK


The Reveling е група, която аз открих за себе си преди може би 5-6 години, като буквално проследих първите им крачки на сцената посредством тогавашната мания MySpace. Оттогава насам доста вода изтече, а въпросната социална мрежа, превърнала Аrctic Monkeys и Lily Allen в суперзвезди, като че ли умря. The Reveling обаче са живи и здрави и аз с радост установих преди няколко седмици, че продължават да правят музика, която на всичко отгоре все още разпрострянавят и безплатно.

Основната движеща сила в бандата е поетът с китара Sean Morris, който е основател и автор на музиката и текстовете на Тhe Reveling. Няколко години след като нюйоркската четворка дебютира с EP-то The Dead Come Alive At Five (последвано от още няколко няколко разпиляни записи) и песни като Great Unknown, Crutches и Up And Atom Bombs бяха подложени на сериозна ротация на iPod-a ми, идва и първият цял албум на групата – Тributaries.

За мое огромно щастие The Reveling не са изневерили на стила си - мелодичен пънк рок aла Green Day и Face To Face, с осезаемо фолк влияние върху песните. Най-общо казано Tributaries се доближава като стил и звук до утвърдени мейнстрийм групи като Against Me! и Тhe Gaslight Anthem, но и до ъндърграунд такива като None More Black, The Lawrence Arms и Тhe Flatliners.

Aлбумът предлага 10 песни вместени в почти половин час. Началото е ударно и оптимистично - Revival звучи като един нестихващ припев, а аутрото на песента гениално прелива в Charlotte Thompson, което за мен е най-добрата и най-емоционално изпята композиция, особено към края на частта, в която Sean Morris повтаря почти до втръсване Yeah I'll always be right behind you.

Chasing My Tail сваля темпото и звучи повече като песен на някоя британска инди-рок група, особено на припева. Left At Forkright отново вдига оборотите и напомня доста на нещо от Dookie на Green Day. Следващата Plaster Saints е далеч по-лирична от останалите песни, а пък интрото на Ironbound въобще не предполага какво ни очаква по-нататък - определено песен с изненадващо развитие.

Black And Tan и  Unglued също не разочароват и допълват чудесно развитието на Tributaries. Last Act отново вдига темпото, където Sean Morris отчетливо пее Fuck the system, fuck the schools и връща лентата към яростта на пънк сцената преди комерсиализацията от средата на 90-те години. Краят на албума е с Invitations To Alleyways, Песен която макар да е само дълга 3 минути и 28 секунди предлага изключително епична развръзка.

The Reveling заслужават по-голямо внимание от 657-те човека, които ги харесват във Фейсбук и 2688-те в MySpace, а Tributaries макар да е издаден през миналата година, ще получи сериозно слушане от мен през следващите месеци.

ОЦЕНКА: 8/10

Препоръчителни песни:  Charlotte Thompson  Left At Forkright  Ironbound  Last Act  Invitations To Alleyways





неделя, 27 май 2012 г.

Unsane - Wreck



Artist: Unsane
Album: Wreck
Label: Alternative Tentacles
Year: 2012
Country: USA
Genre: Post-Hardcore, Noise Rock, Alternative Metal, American Underground
FACEBOOK


Американският музикален ъндърграунд може да бъде сравнен с вечнозелена джунгла – трудно място за оцеляване, изпълнено с различни причудливи биологични видове. Като част от тази сцена е и нюйоркската шайка Unsane.  Триото съставено от Chris Spencer (вокали/китара), Vinnie Signorelli (барабани) и Dave Curran (бас) за малко бе изчезнало от музикалната карта в началото на миналото десетилетие, но се завърна преди няколко години и сега изглежда по-силно от всякога.

Wreck е седмият албум на бандата и първи за лейбъла на легендата Jello Biafra – Alternative Tentacles. Като всяка една ъндърграунд група, Unsane също преживява своите 15 минути комерсиална слава, които през призмата на времето са далеч в миналото, тъй като клипът на Scrape се котираше в по-късните часове на MTV през 1995-та година.  Бандата обаче никога не изневерява на стила си - тежък, суров, на моменти вледеняващ  пост-хардкор саунд, който е запазена марка на групата. Може би, ако трябва да сравнявам музиката на Unsane с нещо от живота, то това би било срутване на сграда на забавен каданс.

Дотук с общата информация. Wreck e прекрасен албум за стандартите на групата и това се вижда още от (обичайната) кървава обложка. Wreck нито е най-доброто или най-тежкото нещо, което групата е издала до момента, нито пък прави някакъв завой към умекотяване на звука, а просто следва тенденциите от предишния проект Visqueen. Oткриващата песен Rat дава мощен старт, като е една с двете песни с неравноделни ритми. Куплетите вървят върху здрав бийт 4/5 преди да се включи праволинейният, но мачкащ припев. Decay звучи като балада на разрушението, изпълнена с много лична болка и гняв.

No Chance пък със сигурност може да бъде наречен хита на албума. Не знам дали видеото, което циркулира в YouTube с тази песен е официално, но е определено едно от най-зловещите и психопатски музикални клипове, които съм гледал. No Chance има от всичко по много – смазващ китарен риф, вървящ върху бавен прав бийт, хардкор вокали, а хармониката превръща песента в булдозер. Следващата  композиция Pigeon също не разочарова, макар да не е толкова впечатляваща колкото първите три.

Меtropolis леко променя курса на албума, може би заради различния подход с барабаните, където Vinnie Signorelli набляга на томовете. Лично на мен това парче много ми напомни за канадските изроди NoMeansNo и по-специално за техния албум Dance Of The Headless Bourgeoisie.

Ghost е другата песен, която не следва обичайните равноделни тактове, като и тук това е проявено на куплетите. Въпреки това, обаче и тя като Pigeon не успява да изпъкне по свой си начин. За сметкана това Don’t успява. Това е безспорно парчето, чийто китарен риф е най-бързо се забива в главата.

Stuck e единствената песен в Wreck, която успява поне за малко да смъкне напрежението от целия този брутален груув, като дори Chris Spencer се опитва да пее мелодично на фона на викането в останалата част от албума. В стилово отношение парчето може да попадне в графата стоунър метъл, въпреки цялата условност, че този стил просто една производна на нойз-рока.

Последната авторска песен е Roach – с една идея по-бърза от 80 процента от албума и пореден силен момент от албума. Kраят обаче е кавъра на класиката на калифорнийските пънк легенди Flipper  – Ha Ha Ha! Който знае оригиналa, няма как да не хареса и версията на Unsane. Междувпрочем групата свири въпросната песен по концерти от доста години и сега явно е дошло време за студиен запис. Суровият риф с леко разстроения бас, поет и от китарата и злокобният кикот в припева затварят по чудесен начин албума.

Така  45 минути изминават почти неусетно в едва 10 мрачни песни, в които се говори доста често за наркотици, смърт, самоубийство, депресия, отчуждение и прочее неща, които няма да чуете в песни на  Justin Timberlake или Nelly Furtado . Wreck  ще се хареса на всички почитатели Unsane, както и на хора, които не са имали досег с тази група досега, но си падат Melvins, Butthole Surfers, Fantomas или NoMeansNo – звукови терористи, които не правят музика за масите, a за свой собствен кеф.

ОЦЕНКА: 7.5/10

Препоръчителни песни: Rat  No Chance  Don't   Stuck  Ha Ha Ha





четвъртък, 24 май 2012 г.

Napalm Death - Utilitarian

Artist: Napalm Death
Album: Utilitarian
Label: Century Media
Year: 2012
Country: United Kingdom
Genre: Grindcore, Death Metal, Punk Metal
FACEBOOK


Трудно е да повярваме, че Napalm Death съществува като група вече над 30 години, но никой от оригиналните членове не присъства в настоящия състав. Разбира се, в настоящия си вид британските екстремисти жънат най-големите си комерсиални, a смело бих добавил и творчески успехи. За едно тренирано ухо  съществува голяма разлика между дебютната класика Scum и последните творения на бандата. Napalm Death  си остават сред пионерите, които успяват да изтръгнат от дет метъла определението за стила грайндкор. Utilitarian e 15-тия албум на бандата и напълно оправдава заглавието си, макар смисълът, който е използван тук да е друг.  Речниковото значение на утилитаризма гласи: направление и категория в етиката, според която моралната стойност на дадено действие или поведение се определя основно от неговата полза, като течението се проявява още и в социалната философия и в икономиката. Сиреч морално е това, което носи най-много щастие за най-много хора. Слушането на Utilitarian носи точно това на феновете на групата и като цяло на бруталния метъл.

Преди да почне  касапницата от 18 песни (2 от които са бонус тракове),  групата ни предлага едно бавно и злокобно двуминутно интро наречено Circumspect.  Utilitarian продължава напред в бясно темпо, като Еrrors In The Signals и Еveryday Pox биха били перфектен саундтрак за наказателни акции на SWAT-отряд.  Групата няма как да сбърка с подобна формула – грухтящите вокали на Barney Greenway се допълват перфектно с китарните хардкор рифове, на фона на картечарските барабани и мощната бас линия.

Тhe Wolf I Feed леко сваля темпото, където Barney дори пее мелодично. Песента обаче става истински валяк на припева и изглежда по-подходяща не за въртелив хедбенгинг, а за едно традиционно съркъл-пит пого.  Следващите песни, макар и да не са шедьоври на изкуството, натискат здраво педала на газта. Групата редува няколко бесни грайнд откоса, с някоя друга песен в стил, който аз лично наричам пънк-метъл и държа да се знае, че това няма нищо общо с доста модерния в последно време стил метъл-кор. Разликата се корени в подхода на свирене. В пънк-метъла не се залага на къдрави и сложновати рифове, а на опростени такиваи и вокалите са безкомпромисни, без да се чува онова дразнещо пищене, присъщо на групи, чийто имена са съставени от поне 5 думи.

Стигаме и до Blank Look About Face, която за мен е най-силната песен от албума. В нея има от абсолютно всичко изброено по-горе, при това само в някакви си 3 минути и 10 секунди.  Интрото на Leper Colony пък ми напомни малко за Seasons In The Abyss на Slayer. Стигаме и до хита от албума – Аnalysis Paralysis. Napalm Death продължават тенденцията да записват по една-две песни от албум, които да звучат като комерсиални сингли, доколкото това е възможно в екстремния метъл. Композицията е от ранга на (да речем) Breed To Breath и When All Is Said And Done от предишните албуми – хем е брутална, хем някак си те кара да си „припяваш” припева: We scream into the walls/It's analysis paralysis/We hide our heads in the sand or run away/It's analysis paralysis. След тази песен, Utilitarian предлага още една кратка песен, преди да дойде Gag Reflex, която закрива албума (ако нямаш бонустраковете). Gag Reflex поема по един курс в първите си 30-ина секунди – по-бавно, но и мощно, за да прелее в по-бързо темпо и да завърши в един епичен груув, който отново ми напомни за Slayer.

В лирическо отношение Barney Greenway отново засяга любимите си теми, свързани с епидемии от болести, различни биологични недъзи, проблемите на отхвърлените от обществото хора,  опасното влияние на религията, алчността - рожба на капитализма и разбира се, задължителните анти-военни послания.

Изненади от Utilitarian не очаквайте, което винаги е добра новина за феновете. С годините бандата сякаш става по-популярна в световен мащаб, но това в никакъв случай не означава компромис със стила. Napalm Death предлагат пореден солиден албум, който трябва да се слуша силно, ама много силно.

ОЦЕНКА: 7/10

Препоръчителни песни: Erros In The Signals  The Wolf I Feed  Blank Look About Face  Analysis Paralysis  Gag Reflex 





вторник, 22 май 2012 г.

Tim Armstrong - Tim Timebomb's Rocknroll Theater


Artist: Tim Armstrong
Album: Tim Timebomb's Rocknroll Theater
Label: Self-released
Year: 2012
Country: USA
Genre: Punk Rock, Rockabilly, Folk Punk, Ska-Punk, Reggae, Alternative Rock, Music Hall
FACEBOOK


Tim Armstrong обича да бъде зает човек. Или поне си дава вид на такъв. След издаването на последния албум на Rancid – Let The Dominoes Fall, той започна нов проект, (не толкова) самостоятелен и доста амбициозен. Тim Armstrong сложи псевдонима Тim Timebomb (всички знаем защо, нали?!) и даде началото на един свой рокендрол мюзикъл. Тук е моментът да отбележа, че въпросното издание няма нищо общо с бродуейските изпълнения на Green Day, където свири и пее неговият съфамилник Billie Joe Armstrong, нито с гигантските опуси на канадските пионери Fucked Up, но аз лично намирам няколко допирни точки с класическите мюзикъли от от първата половина на XX век...

Тim Timebomb’s Rocknroll Theater стартира като поредица от уеб-епизоди, които доскоро можехме да гледаме в YouTube. За съжаление в България, иначе противното Vevo, все още не е достъпно за интернет потребителите и към този момент не съм сигурен, дали началото на шоуто е възможно за гледане, ако някой го е пропуснал. Признавам си, че станах голям фен на този любопитен проект, след като изгледах всичките появили се епизоди. Идеите на Тim са доста изчанчени и начинът на пресъздаване на историята е крайно любопитен. Като цяло фабулата на сериала е доста обвързана с класическата книга Ад на Данте. В сериите участват самият Аrmstrong, другият фронтмен на Rancid – Lars Frederiksen, вокалистът на АFI – Davey Havok, легендите Fishbone, aктьорът Robert David Hall (който доскоро на мен ми беше познат единствено като патолога от CSI Las Vegas), както и един куп прекрасни мацки за декор.
Историята се върти около Данте – безскрупулен, коравосърдечен, богат човек обичащ властта и парите, който обаче отива в ада...където всъщност се оказва, че далеч не е толкова лошо място. В уеб-епизодите песните бяха 6 или 7 и се изпълняваха от изброените по-горе изпълнители. Тук идва и голямата разлика с дигиталния рилийз на Tim Timebomb’s  Rocknroll Theater. 

Тim Armstrong издава повечето от песните, но изпети по неговия начин и това доста ме изненада в началото. Първият сингъл – We Did Alright с вокалите на Frederiksen звучи изключително енергично, а нахаканото поведение на една "корпоративна акула" сякаш доста му пасва. С Tim зад микрофона, същата песен звучи леко заспала, но все пак това може и да е усещане, след като първо съм чул друга версия. Продължението на албума е с Guardian Angel, където Armstrong звучи доста толкова свежарски, че чак човек се чуди дали тази песен не е била отхвърлена от Life Won’t Wait сесиите. No Reverence е може би първото парче от албума,  с което наистина можем да си помислим, че слушаме мюзикъл. Песента носи усещането на музиката от познатия на целия свят Hair и създава много настроение.

За да не бъда досаден и да разказвам всяка една песен, ще продължа по следния начин: парчетата от рокенрол театъра на Тim почват да се нареждат в пъзела, да се преливат с лекота една в друга и пресъздадат цялата история. Личи си и друго. Преди време фронтменът на Rancid се появи по едно тв шоу, където пя песен на Johnny Cash и влиянието на покойния кънтри изпълнител върху Armstrong се усеща много силно. Разбира се, фолк пънкът някак си стана доста популярен в последно време, но Тim успява да го набута между цялия рокендрол/рокабили/ска/реге и дори соул и фънк миш-маш, без да го натрапва и без да ни досажда.

Skeleton Crew пък между другото е едно от най-невероятните парчета, които съм слушал тази година и звучи поне 10 пъти по-добре от всяка една песен на Rancid oт Let The Dominoes Fall. Може би тук е време да уточня нещо. Мюзикълът, концептуалният албум, рокендрол театърът или както там искате да го наричате, е вероятно най-доброто, свързано с Tim Arsmtrong oт Rancid (2000) насам. Сякаш след раздялата му с проклетницата Brody, вдъхновението му да пише песни бе по-голямо, но пък музиката му в последните 10 години бе доста по-вяла и гласът му звучеше уморен и по-летаргичен от обикновено. Сега обаче Tim e в почти целия си блясък и в 90 процента от албума успява да впечатли по неговия чаровен начин.

Накрая няколко думии за последната композиция от албума – Misconceptions. Когато слушах версията изпята от Davey Havok с помощта на Lars Frederiksen, гарнирана с прекрасно музикално видео, бях изключително обнадежден, че Tim Armstrong наистина се е завърнал. Е, неговата трактовка на песента звучи доста по-различно (тук фронтменът на AFI добавя само бек вокали), но е един прекрасен завършек на този прекрасен саундтрак на доброто настроение.

Тim Armstrong обещава още музика от своя рокенрол театър, The Transplants също планират нови записи, вероятно скоро ще чуем новини и за нов албум на Rancid. При всички положения, легендата на калифорнийския пънк отново е тук и отново звучи като през своя златен период от 90-те години. Tim Timebombs Rocknroll Theater е малко над половин час, но като свърши те кара да си го пуснеш пак и пак, и пак...

ОЦЕНКА: 8/10

Препоръчителни песни:  We Did Alright  No Reverence  Running Out Of Time  Skeleton Crew Misconceptions




събота, 12 май 2012 г.

Pennywise - All Or Nothing


Artist: Pennywise
Album: All Or Nothing
Label: Epitaph
Year: 2012
Country: USA
Genre: Skatepunk, Punk Rock, Alternative Rock


Няма как да се напише ревю за новия албум на Pennywise, без да се спомене за предисторията, свързана с напускането на вокалиста Jim Lindberg. Дългогодишният фронтмен на калифорнийската четворка реши да се оттегли през 2009-та, а останалите членове бързо му намериха заместник – Zoli Teglas от Ignite. Jim Lindberg oснова нова група – Тhe Black Pacific, която звучи като бета-версия на Pennywise, след като издаде дебютния си албум през 2010-а година. В същото време Fletcher Dragge, Randy Bradburry и Byron McMackin, изчакаха около две години за да издадат своя първи студиен материал заедно с новия си вокалист. Резултатът мога да опиша дори с едно изречение – Pennywise със Zoli е като бета-версия на Ignite…

All Or Nothing излезе със скандал. Fletcher изговори куп глупости в няколко последователни интервюта, тъй като явно последните годин с Jim не са били особено позитивни за атмосферата в групата. Мисля, че цялото това вадене на кирливите ризи бе безсмислено, но както и да е.

Първият сингъл, носещ името на албума, ме изненада донякъде, тъй като не бе типичното радиофонично парче, каквото Pennywise може да си позволи. Аll Or Nothing обаче не успя да ме впечатли след първите десетина слушания. Впоследствие песента успя да узрее у мен и смело мога да използвам за нея думата „ударна”. Вторият сингъл от албума Let Us Hear Your Voice се появи доста бързо след All Or Nothing. Този път Pennywise ми сервираха точно радиофоничността, която се нуждаех.  В същото време Let Us Hear Your Voice бе много различна от всичко, което бандата бе правила с Jim. Нямаше и помен от минорността на The Western World или Fuck Authority, a посланието на песента макар и банално, е доста хубаво.
 
Най-големият проблем на Аll Or Nothing е Zoli. Не искам да бъда разбран погрешно. Смятам, че той е вокалист, с далеч по-големи възможности от Jim, но за мен гласът му не пасва толкова добре на музиката на останалите трима. Eдна от причините да харесвам другата група на Zoli - Ignite e именно колко емоционално звучат неговите песни там.  В инструментално отношение, All Or Nothing е около 90 процента от същото, което Pennywise ни пробутват вече над 20 години. Разбира се, в това няма нищо лошо, поне според мен, тъй като формулата работи безотказно и именно заради това феновете на групата я обичат толкова много. Zoli наистина предлага различен подход от Jim в пеенето и не искам да казвам, че се е провалил.  По-скоро експериментът засега е прорабтоил наполовина. 

Другата далеч по-неприятна новина са самите текстове. Pennywise като институция в американския пънк е дала много на стила от лирическа гледна точка, главно заради това, което бе Jim Lindberg в групата. В All Or Nothing текстовете обаче са пропити малко повече от нужната баналност и сякаш са извадени от речник със слогани или преписвани от протестни плакати по политически митинги,  особено в припеви като We want a revolution, one more time before solution/ We want a revolution, now it’s time for a retribution.

Сега и към положителните неща в All Or Nothing. Въпреки цялата ми критика към aлбума, Pennywise са успяли да постигнат цялостна хомогенност и подредбата на 12-те (ако броим и бонусите 14) песни е повече от правилна.  Албуът започва с ударния първия сингъл и продължава в подобно настроение почти през всичките малко над 40 минути. Няколко песни бих отличил като такива, които биха се превърнали във фаворити сред феновете – Stand Strong, Seeing Red, We Have It All и може би най-добрата United.

Pennywise отново са тук. Може би не толкова силни, колкото ми се е искало. Но да речем, че първият опит със Zoli е просто трудното начало, което ще даде серия по-добри албуми, които след време ще сравняваме с класики като Аbout Time и Full Circle.

ОЦЕНКА: 6.5/10 

Препоръчителни песни: All Or Nothing  Stand Strong  Let Us Hear Your Voice  Seeing Red  United




четвъртък, 10 май 2012 г.

Anti-Flag - The General Strike




Artist: Anti-Flag
Album: The General Strike
Label: SideOneDummy
Year: 2012
Country: USA
Genre: Punk Rock, Alternative Rock, Hardcore Punk
FACEBOOK


В последните 6-7 години Anti-Flag се утвърди като една от най-продуктивните групи в американския пънк. Уви, квартетът от Питсбърг сякаш обаче в един момент заложи на количеството пред качеството. The General Strike e вторият албум на бандата за инди-лейбъла SideOneDummy, след доста критикувания им период под шапката на Sony Music. Признавам, че след The Bright Lights Of America бях поизгубил надежда за Anti-Flag, но The People Or The Gun успя леко да върне вярата ми у тях. Разбира се, когато една група се завръща от корпоративния бизнес към малките музикални компании обикновено възможностите са две - намаляваща популярност или просто припомняне на позабравената DIY етика.

Anti-Flag e някъде по средата и The General Strike го доказва напълно. Групата вече няма как да продава по 100 000 бройки само на територията на САЩ, но пък с издание като това може да възвърне част от по-старата си фенбаза. Албумът е най-краткият (без бонус-траковете е малко над 27 минути), но е може би най-съдържателният и най-хомогенно звучащ такъв от безспорната класика Underground Network насам.

Не, изненада няма. Anti-Flag ползват познатата до болка формула, която работи винаги безотказано - редуване на мелодични с по-бързи и по-агресивни пънк-рок химни, като все по-осезаемо е влиянието на The Clash върху последние записи на групата. Justin Sane отново пее по-голямата част от песните, което е нормално, но за разлика от предишните два-три албума, сега той се справя далеч по-добре с вокалите. Бях свикнал песните, в които основната вокална част се изпълнява от Chris #2 да бъдат по-интригуващите, но в Тhe General Strike това не е така.

Безспорно първият сингъл от албума The Neoliberal Anthem дава силно начало на албума. Рефренът Destruction do it again/disaster do it again лесно се оплита в съзнанието и неусетно бива запомнен и припяван. Припомнянето на Първата световна война в 1915 пък минава доста епично макар и за по-малко от 3 минути преди музиката да прелее в може би най-добрата песен от албума - This Is The New Sound. Експлозивната бас линия, плюс хорови вокали и стържещото солце на припева на Justin превръщат този трак в истинска класика.

Отвращението на Anti-Flag oт поругаването на всякакъв морал и всякакви ценности в името на успеха на всяка цена е прекрасно описано в Bullshit Opportunities.  Следващата песен The Ranks Оf The Masses Rising и пък има може би най-заразяващият припев от целия албум, макар че и Broken Bones също е сериозен претендент.

Търпението или по-скоро липсата на такова за проблемите от ежедневието пък намират отзвук в I Don't Want To Wait.  Когато Chris #2 редува различни причини за своето негодувание и впоследствие добавя What is it that defines you?, човек може да усети защо хората стават все по-озлобени от дреболиите. Nothing Receeds Like Progress пък успява да се закачи в съзнанието с някак си тъжното становище от бридж-а след втория припев - This is class war/What are you waiting for?

Може би не съвсем целенасоченo пропуснах няколко песени, сред които 22-секундното интро, Turn A Blind Eye и Resist. Tе са най-кратките в The General Strike и имат сякаш функцията на свързващото звено между всеки един от отделните компоненти в албума, за да се постигне една завършеност. Краят на албума е за The Ghosts Of Alexandria - преразказ на една необикновена любовна история.

The General Strike има и няколко бонус песни, които обаче си звучат точно като бонус песни и не се вписват в цялата звукова картина. А албумът определено за по-малко от половин час дава това, което (един ляво-ориентиран, с бунтовнически наклонности) човек би искал да получи. Аnti-Flag не са записали албума на годината, нито пък The General Strike е връх в тяхната кариера. Но е крачка напред, даже лек скок и заслужава похвала, че във времена, когато групите, които дълги години са на сцената доскучават, те успявят да възбудят отново любопитството.

ОЦЕНКА: 7,5/10

Препоръчителни песни:  The Neoliberal Anthem  This Is The New Sound  Broken Bones  I Don't Wanna  The Ghosts Of Alexandria