събота, 30 юни 2012 г.

Funk Busters - Optical Glasses For The Soul

Artist: Funk Busters
Album: Optical Glasses For The Soul!
Label: Self-released
Year: 2012
Country: Bulgaria
Genre: Jazz-Funk, Neo-Soul, Acid Jazz, Funk Rock, Downtempo Electronica, Alternative Pop, Chill-Out
FACEBOOK


За Funk Busters все още не се знае много, но тепърва ще се говори за тях. Това е проект на двамата мултистилови мултинструменталисти от Свищов – Свилен Начев (споменавам първо него, защото по-възрастните са с предимство) и Венцислав Лалев. Funk Busters е едно от многото им музикални лица и считам, че именно с него, те ще бъдат разпознавани на сцената у нас.

Optical Glasses For The Soul е нещо като логично продължение на друго тяхно DIY-издание – From The Cradle To The Vinyl EP, все записани в тяхното студио Fragile Audioroom. То съдържа 10 изцяло инструментални композиции с общо времетраене около половин час. Неслучайно споменавам дължината на албума, тъй като според мен 30-ина минути са нужни на човек, за да се отпусне след един дълъг работен ден, а Optical Glasses For The Soul е перфектната музика за това.

В стилово отношение, Funk Busters са повлияни както от олдскуул фънка, да речем на Prince и Herbie Hencock, така от съвременни изпълнители като Bonobo, David Holmes, Poets Of Rhythm и проектите на Norman Cook – Freak Power и Fatboy Slim. Това, разбира се, съвсем не изчерпва цялостната концепция на албума. Двама музиканти инкорпорират доста чил-аут и даунтемпо моменти, мръсен бас-груув, танцувални бийтове, съпоставими с тези на Beastie Boys, DJ Format и Jurassic 5, както и лек рокенрол заряд. Всъщност тук се крие и разковничето, поради което смятам, че Optical Glasses For The Soul е страхотен албум. Мога да си представя как биха звучали някои от парчетата с едни добри рап-речитативи или вокали на певци родом от Ню Орлиънс, и макар това да е само мое предположение, смятам че резултатът би бил още по-впечатляващ.

Не бих желал да се спирам на всяка композиция по отделно,  понеже сменящите се стилови настроения не променят цялостното усещане на албума. Целта е тотален релакс, дори когато говорим за по-раздвижени и танцувални елементи. Ще отбележа само две парчета, които със сигурност ще попаднат в саундтрака на предстоящ български филм. Funk Busters са сътворили доста музика за „Пистолет, куфар и три смърдящи варела”, които ще излезе по кината през септември. В саундтрака на филма ще бъдат със сигурност Share Lock и Place Called Brooklyn, така че има защо да ми вярвате, че за двамата господа Начев и Лалев тепърва ще се говори.

Очакваме още от Funk Busters, a вие може да преслушате и закупите Optical Glasses For The Soul от тeхният - bandcamp ТУК!

OЦЕНКА: 8/10

Препоръчани песни: Break It  Share Lock  Worm Baron  Place Called Brooklyn



понеделник, 25 юни 2012 г.

The Offspring - Days Go By

Artist: The Offspring
Album: Days Go By
Label: Columbia
Year: 2012
Country: USA
Genre: Pop Punk, Alternative Rock, Punk Rock, Pop-Rock
FACEBOOK

Изминаха почти две седмици от предишната ми публикацията, като през това време се отдадох на сладка почивка (не че някого му пука особено затова, де), но в последните дни промених тотално плановете си за следващото си ревю. Новият албум на The Offspring плъзна в мрежата и реших, че трябва да се съсредоточа именно върху него, а това, за което бях намислил да пиша, ще оставя за следващите дни.

Days Go By е девети студиен албум на калифорнийската банда и съвсем спокойно мога да заявя, че това е първият голям кандидат за провал на годината. Не знам и не мога да бъда сигурен дали Тhe Offspring са наясно, че заглавието на техния нов проект съвсем иронично навява на мисълта, че дните им на сцената отдавна са изтекли. Да, Days Go By е по-слаб дори от Rise And Fall, Rage And Grace и Splinter, а Conspiracy Of One изглежда като истински шедьовър на неговия фон.

Откриващата песен Тhe Future Is Now дава добро начало -  в средно бързо темпо, сходно с това на The Kids Aren’t Alright, предлага солидна китарна работа, отлично вокални хармонии, особено на припевите, а пианото също попада на място. Всичко е наред, нали, но тогава се сещам, че ми напомня на нещо. Оказа се, че The Future Is Now е доста сходна със Savior на Rise Against. Въпреки това, съм склонен да причисля парчето към един от добрите моменти в албума.

Secret Of The Underground стартира с риф в стил NOFX, но по-нататък става много скучна, макар да е с една идея по-бърза от първия трак. Стигаме до първия сингъл Days Go By, който бързо бе разкрит, че е заемка от Times Like These на Foo Fighters. В интерес на истината, първоначалното впечатление от парчето е, че е изключително заспало. След малко повече слушания това се променя в положителен аспект, а на мен дори ми се заби в главата припева, след като гледах за пръв път  клипа. Като цяло обаче, не смятам, че Days Go By ще е нещо, което бих си пускал да слушам след известно време и ще бъде забравено.

Казах за сходството между The Future Is Now и Savior, но за Turning Into You от Rise Against съвсем спокойно могат да предяват съдебен иск за авторски права. Tази песен е почти едно към едно със смаш-хита на Тim Mcllrath и комапния – Ready To Fall. Разликата идва от текстовете, тъй като The Offspring дълбаят в междуличностните отношения, вместо да се правят на загрижени за околната среда. Много голям минус. Следва Hurting As One, която е от по-сносните песни като цяло, а припевът връща спомените за прекрасната Something To Believe In от Smash.

Стигаме и до Cruising California (Bumpin’in My Trunk). Още не мога да намеря логично обяснение за съществуването на тая песен и дори обясненията на Dexter Holland ме озадачиха повече.  Песента има потенциал да стане по-голям хит от Pretty Fly (For  A White Guy), макар че се съмнявам, тъй като The Offspring са доста далеч от своята комерсиална слава от 90-те. Cruising California е подходяща за хора, които биха се кефили на Katy Perry или Jessie J и за мен лично е сравнима с издънката Friday на Rebecca Black. Шега или не, песента е факт и според мен е черно петно върху The Offspring. Негативният ми коментар за нея трябва да бъде разграничен от нещо друго – жега е, хората обичат да са безгрижни и ако, повтарям, ако Cruising California звучи на плажа, то тя ще е перфектният саундтрак за лятото.

All I Have Left Is You e много слаба и протяжна. Бавна, вокалите звучат доста изтерзано и мисля, че това е песента, която най-често пропусках, докато слушах албума в последните дни.  Под номер 8 в Days Go By е O.C. Guns, която не знам защо като я слушах за пръв път ми напомни за класиката на Тhe Clash – Guns Of Brixton. Прилики разбира се няма, но просто такова бе усещането. О.C. Guns прилича на песен на Sublime oт техния албум Robin’ The Hood, но като цяло още не мога да преценя дали ми харесва или не. Припевът е на испански и е доста глуповат, тъй като Dexter Holland реди безсмислени нецензурни думи. Мексикански звучащата брас-секция е това, което "отваря" песента. Като цяло мисля, че парчето би паснало повече на стила на да речем банди като Molotov или Kottonmouth Kings. Въпреки това, по-скоро това е от плюсовете на Days Go By.

I Wanna A Secret Family (With You) пък ми се стори доста Green Day-ско в началото, но след това промених мнението си за него. Поп-пънк парче, което създава добро настроение, макар да мисля, че след време ще бъде забравено и от членовете на бандата, и от феновете.  Dividing By Zero е най-бързата песен от албума и по подобие на Hurting As One напомня за нещо от Smash-ерата.  Като цяло обаче не нещо особено и също ще потъне в забвение.

Завършекът на албума идва със Slim Pickens Does The Right Thing And Rise The Bomb To Hell. Доста дълго име, а песен с такова име задължава да е интересна. Всъщност парчето ми е любимото от албума, заедно с Тhe Future Is Now и мисля, че бързо ще се превърна в любима и на повечето фенове на The Offspring.

Умишлено пропуснах песента под номер 9 в албума – Dirty Magic. Разбира се, това не е нова композиция, а наново записана версия на емоционалната класика от албума Ignition, който е издаден през 1992. Цели 20 години минаха от излизането на Ignition и Тhe Offspring изненадващо решиха да отбележат това. Първо групата направи специално клубно шоу в калифорнийски клуб, свирейки aлбума в неговата цялост, а след това разшириха инициативата с още концерти и в други страни. Защо казвам всичко това?!  Ами защото, нямам нужда Dirty Magic да бъде съвсем семпло презаписана, загубила изцяло своята магия в Days Go By и да стои редом до Bumpin’In My Trunk, вместо до L.A.P.D и Кick Him When He’s Down.Така че, съветът ми е – ако ви се слуша The Offspring, Days Go By не е вашият албум. Ignition e.

ОЦЕНКА: 4/10

Препоръчани песни: The Future Is Now  Dirty Magic  I Wanna A Secret Family (With You)   Slim Pickens Does The Right Thing And Rise The Bomb To Hell



сряда, 13 юни 2012 г.

Halestorm - The Strange Case Of...


Artist: Halestorm
Album: The Strange Case Of...
Label: Atlantic
Year: 2012
Country: USA
Genre: Hard Rock, Alternative Rock, Alternative Metal, Heavy Metal, Post-Grunge
FACEBOOK

Halestorm е сравнително нова група, чиято основна движеща сила се състои от Elizabeth "Lzzy" Hale (вокали/китара/пиано) и Аrejay Hale (барабани), които са сестра и брат. Както се досещате, името бандата (в която участват още китаристът Joe Hottinger и басистът Josh Smith) произлиза от тяхната фамилия.

Фронтдамата Lzzy Hale е тази, която ме накара да слушам техния втори албум озаглаваен The Strange Case Of..., след като чух преди 2-3 месеца пилотния сингъл Love Bite (So Do I). Гласът на симпатичната брюнетка звучеше пленително на фона на здравия рок саунд. Песента е откриваща за албума и съвсем спокойно мога да кажа - най-доброто начало, което може да се желае. За съжаление, впоследствие се оказва, че Love Bites е не само най-доброто начало, но и най-доброто нещо в албума. Песента е една от най-тежките, с невероятен заряд и много заразителен припев, като може да ти се прииска Lzzy да ти захапе езика, докато слушаш.

Втората и третата песен Mz. Hyde и I Miss The Misery също бих ги причислил към силната част на The Strange Case Of... Неравноделното начало на първата песен определено изненадва и макар после да продължава малко праволинейно, задържа вниманието след енергията на Love Bites. I Miss The Misery ме впечатли, основно с емоционалните вокали на Lzzy на изключителния припев. Четвъртата песен Freak Like Me също е от попаденията в албума, a откриващият китарен риф може да събуди и мъртвите.

И тук албумът приема може би очакван, но твърде голям завой. Като всяка една модерна група, която по средата между хард рока и алтърнатив вълната, Halestorm имат своите лирични и баладични моменти. В Тhe Strange Case Of... обаче този момент е твърде голям. Beautiful With You, In Your Room и Break In не са лоши песни и имат своя чар, но наредени една след друга, успяват да досадят и да развалят отлични първоначални впечатления.

Завръщането към по-хеви ориентираните парчета е с Rock Show, която следва интересен модел на развитие, особено на припевите, но не впечатлява. Daughters Of Darkness и You Call Me A Bitch Like It's A Bad Thing вече са друга работа. И двете песни са доста по-интензивни от Rock Show и те карат да забравиш за меланхоличните моменти в средата на албума.

American Boys пък навява споменит за 80-те и звучи като отговор на сексистките рок химни на Motley Crue, Poison и разни подобни глем герои. Последната песен от редовния албум преди бонусите е Here's To Us, която е вторият сингъл. Завръщането към мелодичността този път е на ниво, отново заради прекрасните вокали на Lzzy върху един доста циничен текст.о
Разбира се, има и три бонус песни - Don't Know How To Stop, Private Parts и Hate It When You See Me Cry. Първата и третата от тях попълват успешно края, но тази между тях (която е с участието на James Michael oт Sixx:А.М.) някак си изобщо не ми допадна, именно заради изтерзаните мъжки вокали.

Halestorm попада в една особена категория от съвременния рок, повлияна от Skid Row, Guns'n'Roses, Joan Jett и Nirvana, където са банди като Avenged Sevenfold, Three Days Grace, Nickelback и дори Papa Roach. Бандата и специално албума The Strange Case Of... обаче има едно основно предимство - секси гласа на фронтдамата Lzzy. Не бих тръгнал да сравнявам нейното пеене с тези на други известни вокалистки на рок групи, но съм убеден, че фенове на The Distillers, Paramore, Anouk, Тhe Donnas и Juliette Аnd The Licks ще намерят по нещо за себе си. Албумът може да не е впечатляващ, но има своите силни моменти.

ОЦЕНКА: 7/10


Препоръчителни песни: Love Bitеs (So Do I)  I Miss The Misery  You Call Me A Bitch Like It's A Bad Thing  Here's To Us




петък, 8 юни 2012 г.

Pearl Jam Twenty

Movie: Pearl Jam Twenty
Writer & Director: Cameron Crowe
Cast: Eddie Vedder, Mike McCready, Jeff Ament, Stone Gossard, Chris Cornell, Matt Cameron
Year: 2011
Country: USA
Genre: Rockumentary, Music Movie, Documentary Movie
FACEBOOK




През последните десетина дни не съм слушал нов албум и като цяло нова музика, която да ревюирам. В такива моменти се връщам към леко позабравени от мен неща, а това много често води до преоткриване на някои банди. В тази връзка един приятел ми препоръча Pearl Jam Twenty – документален филм за легендарните сиатълци, по случай техния 20-годишен юбилей. И тук бързам да уточня, че никога не съм бил фанатизиран по групата, макар че цялата тази гръндж мания от 90-те  не ме бе подминала. 

Pearl Jam Twenty е филм на Cameron Crowe, режисьор на някоко култови филма, сред които и квинтесенциалния за сиатълската вълна - Singles (носещ бългаското заглавие „Любовни квартири”). Самият Crowe e бивш журналист,  проследил отблизо бума и упадъка на грънджа, играе себе си във филма и разказва невероятната история на Pearl Jam, видяна през неговите очи за тези 20 години.

Не бих искал да разказвам в подробности какво има във филма, тъй като това всеки един трябва да види и чуе сам. Историята, разбира се, започва от дните на Mother Love Bone,  включва разкази и спомени на всеки един от членовете на Pearl Jam, редки и ценни кадри, много от тях концертни, показва как комерсиалицията на алтърнатив рока от началото на 90-те (когато са издадени албумите Ten и Vs.) влияе върху групата и последвалата спадаща популярност през следващото десетилетие. Може би най-важното, което трябва да се знае за филма е, че той успява да улови духа на сиатълската вълна. Преплитането на съдбите на Еddie Vedder, Mike McCready, Stone Gossard и Jeff Ament с тези на Chris Cornell и Kurt Cobain е показано по впечатляващ начин, без да е спестено нищо oт онези дни не само на слава, но и на завист. Cameron Crowe  много точно пресъздава чрез аудио и видео всички фундаментални и емоционални за грънджа моменти. Във филма има тъжни неща, защото за съжаление смъртта е неразделна част от историята на Pearl Jam; има и много епични неща, особено тези, които показват как една група oт малките клубове на Сиатъл стига до големите стадиони; има и много забавни и смешни мигове, особено коментарите на водещия на ТВ предаването 60 Minutes, който много напомня на американската версия на професор Юлиян Вучков; разбира се, има и много от безсмъртната музика на бандата - от Аlive и Jeremy през Daughter, Gо, Spin The Black Circle, Do The Evolution до Bu$leaguer и The Fixer.

Смело мога да кажа, че филмът ще се хареса много на хора, които не са от най-върлите фенове на Pearl Jam, но познават техния стил. За тези, които групата е като религия, този филм сигурно пък е повече от задължителен и съм сигурен, че ще бъде гледан многократно. Pearl Jam Twenty е истинска история, защото сиатълският квинтет (поне за мен) никога не се е вписвал в определението рок звезди. Бандата винаги е стояла на един съвсем различен небосклон, доста далеч от фанфарите на останалите мейнстрийм рок величия на 90-те. За Pearl Jam определения като велики, фундаментални и култови са просто клишета. Групата е извървяла дълъг, вече над 20-годишен път, за да бъде от едно от най-значимите явления в историята на музиката изобщо, а филмътна Cameron Crowe го пресъздава в една особена, красива светлина.

OЦЕНКА; 9,5/10

 

петък, 1 юни 2012 г.

The Supervillains - Robots




Artist: The Supervillains
Album: Robots
Label: Rah Rah Robots
Year: 2012
Country: USA
Genre: Ska-Punk, Alternative Rock, Hardcore Punk
FACEBOOK


The Supervillains е четиричленна американска ска/пънк/реге група от Флорида, за която не може да се каже, че е изпъквала с нещо особено на фона на плеядата от подобни изпълнители отвъд Атлантическия океан.  И това е съвсем нормално, тъй като досегашното им творчество се базираше предимно на песни за мацки, партита, ганджа, пиене и тем подобни любими на американската младеж неща, плюс задължителните кавъри по някоя поп-класика като да речем Careless Whisper на George Michael. 

Новото ЕP на групата обаче тотално разби представа ми за The Supervillains. Robots e концептуален (почти цял) албум,  който е базиран върху „Божествена комедия” на Данте (Tim Timebomb’s Rocknroll Theater, anyone?!?!), състоящ се от 6 песни с общо времетраене 25 минути! Историята показва изчанчената визия на The Supervillians за отвъдния живот и всяка една от шестте композиции представя различните му стадии. А влиянията не се простират само върху Данте, а обхващат и други културни феномени като "Магьосникът от Оз", Bohemian Rhapsody на Queen и Futuramа.

Материалът в Robots не е изцяло нов - някои от песните са променени такива от албумите Horseshoes and Hand Grenades и Jahmerica, като бандата работи над това EP в продължение на 5 години. Резултатът е повече от впечатляващ. Robots събира най-доброто, което жанрът ска-кор може да ни предложи и би се харесал много на фенове на групи като The Suicide Machines, Streetlight Manifesto, Mad Caddies и Authority Zero. 

Началото на Rapture с пиано и чело e като ехо от рицарските битки в Средновековието, което мощно прелива в зловеща хардкор пънк прогресия  и  да завърши с фънки реге ритми. Във втората песен Hell намираме агресивен хеви метъл риф, щипка ска и постоянно променящо се темпо. Limbo пък напомня на пиратска песен, като някоя от онези, които ще звучат още по-добре с една бутилка ром, особено с припев като Help I’m in hell, no one to save me now/Help me I’m in hell, I brought it upon myself/To the gates of hell we shall sail around, never to be found – the angels of hell.

Стигаме и до Purgatory, която също като Hell има осезаемо хеви метъл заряд, но преминава в демонична ска и в определени пасажи достига до висотите на Choking Victim. Предпоследната песен Space е най-бавната и създава усещания за безтегловност и успокоение. Завършекът идва с Heaven, която за мен не само че е най-добрата песен от албума, но цигулките на лиричния припев ми дойдоха като гръм от ясно небе.

Това е Robots. Емоционален, интензивен, наситен с обрати от интрументална и вокална гледни точки и крайно препоръчителен, силен от първата до последната секунда. Макар и EP, новото отроче на The Supervillains е първият ми кандидат за албум на годината.

ОЦЕНКА: 9/10

Препоръчителни песни: Rapture   Limbo   Heaven