четвъртък, 27 септември 2012 г.

Meshuggah - Koloss





Artist: Meshuggah
Album: Koloss
Label: Nuclear Blast
Year: 2012
Country: Sweden
Genre: Progressive Metal, Math Metal, Scandinavian Metal, Death Metal, Experimental Metal, Heavy Metal
FACEBOOK


Известно време си мислех, че за да напишеш ревю за албум на Meshuggah е нужна диплома за инженер или поне добри познания по висша математика. Музиката на шведските екстремисти от край време се слави с това, че е сложно композирана и изсвирена, което е част от култа към бандата. Моите познания по математика и свирене са, да кажем, "като на един тройкаджия", но в крайна сметка, ние оценяваме това, което слушаме с ушите си, а не посредством матрици и детерминанти.

Destroy, Erase, Improve е една от най-великите метъл класики, поставила началото на нещо, което в момента стотици групи по света копират. Meshuggah oбаче не карат на стара слава, а с всеки следващ албум, който издават, вдигат летвата все по-високо, сякаш за да покажат, че тези които, се опитват да се състезават с тях, не го правят в същия спорт.

Едва ли ще изненадам някого, ако кажа, че Koloss e концептуален албум. То няма как да е другояче при тази банда. Седмият студиен проект на бандата предлага 10 композиции с обща дължина почти 55 минути, в които слушателят наистина се докосва до концепцията за Бог. Ако има нещо, свързано с Meshuggah, което винаги е било леко подценявано, то това са текстовете, болшинството от които се пишат от барабаниста Tomas Haake.

В Koloss лириките (обикновенo къси и прости, но поетични изречения) засягат пряко представите за човешкия произход, представени през различни гледни точки, съществуванието на хората като цяло, както и силите, които биват упражнявани за контролиране на масите (Big Brother, anyone). Текстовете не могат да се разглеждат едностранчиво, защото всеки може сам да избере как да ги тълкува. Естествено, Meshuggah могат да си позволят да цитират древногръцки философи като Платон или Нобеловия лауреат за мир Алберт Швайцер и това да звучи съвсем на място.

От друга страна, вокалите на Jens Kidman са много важна част от саунда на Meshuggah. Неговите "наказателни" хардкорски похвати на ръмжене и викане добавят допълнителна нотка на екстремизъм към месомелачката на останалите музиканти. В Koloss имаме девет изключително агресивни парчета, в които Tomas Haake свири куп неравноделни тактове, на фона на които осемструнните китари на Fredrik Thordendal и Mårten Hagström изливат умопомрачителни рифове, плюс тук-там някое изтрещяло соло. Всичко, което прави Meshuggah отдавна не е някакъв феномен, тъй като подражатели и последователи има много. Проблемът им обаче е, че шведският квинтет го прави да изглежда като детска игра, но с някакъв плашещ маниер.

Няколко думи и за самите песни. Някои от тях са малко по-траш ориентирани и с повече скорост на двете каси  - The Devil's Name Is Surveillancе и The Hurt That Finds You First, други са по-умерени като сингъла Break Those Bones Whose Sinews Gave It Motion, но повечето са изключително разчупени и комплицирани - примерно Do Not Look Down, Swarm и Behind The Sun. Последната комппозиция The Last Vigil е инструментал и е като саундтрак на кацащ на друга планета спътник. Най-накрая реших да кажа е за Demiurge, която според мен е най-добрата песен на бандата изобщо. Личи си, че Meshuggah са вложили повече от нужната дози гениалност в този истински хедбенгър.

Koloss e колосално издание. Всемогъщ, всепомитащ, без никакви компромиси и ще бъде един от най-великите метъл албуми за това десетилетие. А не Soulfly или Korn, или разни други такива ташаци. Какво чакаш - започвай да слушаш!

OЦЕНКА: 9,5/10

Препоръчани песни: Do Not Look Down   Behind The Sun   Break Those Bones Whose Sinews Gave It Motion   Swarm   Demiurge


вторник, 25 септември 2012 г.

Dave Matthews Band - Away From The World






Artist: Dave Matthews Band
Album: Away From The World
Label: RCA
Year: 2012
Country: USA
Genre: Soft Rock, Alternative Rock, Funk Rock, Pop-Rock, Jazz-Rock
FACEBOOK


Както подобава на една любима на Америка група, Dave Matthews Band са избрали най-точната дата за издаване на най-новия си, осми поред албум – Away From The World. Датата, разбира се, е 11 септември, на която през 2012 се навършват 11 години от врязването на самолетите в двете кули на Световния търговски център в Ню Йорк. 

Казвам всичко това не поради някаква случайност, а защото преди да започна да слушам Away From The World, си припомних нещо от преди 10-ина години. Тогава се бях сдобил с няколко броя на американското музикално списание SPIN и в един от тях имаше реклама за благотворителен концерт за събиране на средства на семействата на пострадалите от терористичния атентат жертви. Имената на изпълнителите там не бяха някаква изненада – Bruce Springsteen, Pearl Jam, R.E.M., както и много други, включително и Dave Matthews Band.

9/11 е болна тема за хората в САЩ, независимо дали ние тук в България, вярваме, че рухването на кулите е било „inside job”или не. Всеки път, когато слушам Away From The World, неизменно в съзнанието ми се явяват ужасните картини от горящите небостъргачи и още не мога да разбера, дали това не е някаква подсъзнателна цел на албума.

Dave Matthews Band не е коя да е група. Новият албум е 6-тият пореден, който дебютира под номер 1 в класацията за албуми на САЩ - Billboard. Не че датата е била решаваща за това сега, но определено чувствителният американски народ е имал нужда от едно подобно издание, което да изразява споделяне на болка, независимо дали песните вътре са директно на такава тематика. А поне според мен, има такива.

Една от тях е пилотният сингъл Mercy – бавно, баладично и лирично парче, което перфектно ще пасва на комерсиалните радиостанции отвъд Атлантика за дълго време. Хората на фронтмена Dave Matthews обаче не се ограничават само с уповаване на Бог и с празномислия. В едно от най-красивите парчета Gaucho се пее: “We gotta do much more than believe if we wanna see the world change”, последвано от призива “Wake up”. Друга, бих казал брилянтна песен, е почти десетминутната епопея Drunken Soldier, която преминава от прогресив/латино рок към лек смуут джаз към края, а цигулките вътре звучат толкова американски, че човек ще си помисли, че този инструмент е измислен именно в тази страна.

Прогресив рок елементи има и в откриващата Broken Things, където всички от бандата показват колко добри инструменталисти са всъщност. Belly Belly Nice пък е доста фънки, почти като парче на Red Hot Chili Peppers и е може би най-мажорното парче. Самият Dave Matthews продължава да пее със страшна сила, гласът му да се лее като водата в Ниагарския водопад, да свири на китари и пиано, а в Sweet дори и на укулеле (онази малка хавайска четириструнна китарка). Интересното е, че на моменти Dave го докарва малко на друг американски любимец Jack Johnson, а след това някак си имаш чувството, че слушаш Thom Yorke от Radiohead. В останалите песни се чуват пък кънтри и блуграс елементи, което не нещо непознато за бандата. 

Като цяло Away From The World не е най-доброто, коетo Dave Matthews Band някога са издавали. Има обаче от всички елементи на старата успешна комбинация – баладичен поп, софт рок, малко алтърнатив, джаз, фънк, блус и най-вече перфекционзъм. Няма как човек да подмине факта, че всеки един от членовете на бандата е професионалист до мозъка на костите, а самият Dave емблематичен фронтмен. Ако човек никога не е харесвал тази американска група, то Away From The World е добро начало, но трябва да има малко търпение, тъй като смилането на музиката не става изведнъж. За истинските фенове на бандата, албумът е един почти едночасов подарък красива музика.

ОЦЕНКА: 8/10

Препоръчани песни: Broken Things   Belly Belly Nice   Gaucho   Rooftop   Drunken Soldier



неделя, 23 септември 2012 г.

Green Day - ¡Uno!






Artist: Green Day
Album: ¡Uno!
Label: Reprise
Year: 2012
Country: USA
Genre: Pop Punk, Alternative Rock, Power Pop, Punk Rock, Indie Rock
FACEBOOK


Трябва да призная, че на Green Day не им липсва нито амбициозност, нито креативност. Фитилът бе запален с American Idiot, което отприщи голяма вълна от концептуални идеи, включващи дори и формиране на алтернативна група – Foxboro Hot Tubs, за която дълго време не се знаеше нищо. Всъщност Green Day могат да си позволят абсолютно всичко вече и това по никакъв начин няма да промени факта, че ТЕ са една от най-големите рок групи в историята на музиката.

Говорехме за концептуалност. ¡Uno! е първият от серия три албуми, които бандата издава в периода септември – януари и малко или много, феновете им са се чудели каква ще бъде новата музикална дирекция. Самите Green Day объркаха доста феновете си с няколко сингъла преди излизането на албума, както и с уникално глупавата обложка. Еми, извинявайте, ама артуъркът на ¡Uno! (а и на предстоящите ¡Dos! и ¡Tre! ) e отвратителен. Далеч по-добре щеше да бъде, ако просто бяха изтипосали на зелен фон бели надписи – Green Day и ¡Uno!, вместо да гледаме мутрата на Billie Joe Armstrong и това крещящо розово.

Но да се върнем на музиката. Общо четири парчета се появиха преди излизането на албума, като всяко едно от тях бе доста различно от другите и създаде доста обърка предварителните ми очаквания. Oh Love примерно е песен за радиото, но можеше да е далеч по-добре, ако беше с около минута по-къса като дължина. Kill The DJ пък първоначално толкова ме подразни, че дори бях решил да не слушам албума заради нея. Впоследствие чух и третия сингъл Let Yourself Go, който напомни за нещо от Insomniac или Nimrod и леко ми върна надеждите.

В крайна сметка дадох още един шанс на денс-пънк-инди-рок-уатевър-ю-уона-кол-ит парчето Kill The DJ и.... сега смея да кажа, че това е една от най-добрите песни на бандата след най-великия им албум Warning. Ден преди да изтегля ¡Uno!, чух и Nuclear Family, което също звучеше като 90-тарските Green Day и мисля, че е прекрасен избор за откриващо парче.

В интерес на истината, в новия албум няма и помен от помпозността и театралността American Idiot, 21st Century Breakdown и всичко, което групата направи в този отрязък от време. В ¡Uno! има много повече поп-пънк и пауър поп-рок и звучи някак... приятно и свежо. Без да знам, какво ще има в другите части от трилогията, този албум е ново начало.

Песни като Stay The Night, Carpe Diem, Fell For You, Loss Of Control и Angel Blue носят заряда на всичко, което тази група спря да прави след вече упоменатия от мен Warning. Както казах, експерименти като Kill The DJ и другата бритпоп звучаща песен – Troublemaker пък само подсилват и разнообразяват ¡Uno!. Разбира се, има и по-слаби моменти като например Oh Love, която така и не успя да ми влезе под кожата.

Най-хубавото нещо обаче са вокалите на Billie Joe Armstrong, които нямат нищо общо с изтерзаността в рок оперите American Idiot и 21st Century Breakdown, като любимото ми е завръщането на онова дрезгаво „alright“, което толкова ми липсваше след Warning насам. Повечето от текстовете пък загърбват мелодраматичността, за сметка на инфантилността и това също е позитивен момент. Другото яко нещо е, че няма "балади" от тези с акустичните китари. Всъщност, то май няма пукната акустична китара!

¡Uno! е различен, но и същевременно много познат като материя албум. Не е Dookie, не е Warning, не е и American Idiot, но е достатъчно стабилен за да задоволи претенциите на (почти) всеки фен на групата. Интересно е да се види, каква ще бъде насоката на ¡Dos!, но Green Day пак ме спечелиха с ¡Uno!.

ОЦЕНКА: 8/10
Препоръчани песни: Nuclear Family    Let Yourself Go   Kill The DJ    Тroublemaker   Angel Blue


четвъртък, 20 септември 2012 г.

Bob Mould - Silver Age






Artist: Bob Mould
Album: Silver Age
Label: Merge Records
Year: 2012
Country: USA
Genre: Alternative Rock, Indie Rock, Power Pop, Post-Hardcore, Noise Pop
FACEBOOK


 
Понякога човек открива за себе си някой страхотен албум по доста странни стечения на обстоятелствата. Такъв бе моят случай с новият албум на Bob Mould – Silver Age, дебютирал на 52-ро място в класацията на Billboard.

Пред няколко седмици Kevin „Noodles“ Wasserman публикува във Facebook клипа на The Descent на Bob Mould, заявявайки, че това е една от най-великите песни, които е слушал в последните 20 години! УОУ! Все пак китаристът нa The Offspring не е кой да е и донякъде неговото мнение ме изненада. Не бих изпаднал в подобни крайности за въпросната песен, но със сигурност е едно от най-яките радиофонични рок парчетa за последните 5-6 години. The Descent е като музикалното оформление на великото произведение на Едгар Алан По - „Спускане в Маелстрьом“, където буквите оживяват в картини.

Всъщност за незапознатите, Bob Mould е една от най-легендарните личности в рок музиката и го казвам с цялата тежест на света. Той е бивш фронтмен на Hüsker Dü - хардкор пънк групата, заради която алтърнатив рокът стана толкова популярен през 90-те години. Модерни рок величия като Dave Grohl и Billie Joe Armostrong нееднократно се се прекланяли пред гения на Bob Mould, чиято друга банда Sugar също доби култов статус със пънкарливия си пауър-поп.

Silver Age е деветият солов албум на гологлавия музикант. В записите са участвали още басистът Jason Narducy и барабанистът Jon Wurster, с което е спазена сакралната формула на Bob да работи в трио.

Албумът съчетава в себе си много от енергията на The Pixies, от мелодичността на R.E.M., много от силните черти на Hüsker Dü и Sugar, но и звучи достатъчно модерно, като някаква странна сплав между упоменатите вече Foo Fighters и Green Day.

Откриващата Star Machine е един мини-шедьовър с напомпан припев и текст насочен към музикантите, които търсят само популярност, без да предлагат нищо интересно и ново. Казано от Bob Mould, това наистина звучи яко и смислено, защото този човек е участвал в написването на някои от най-великите aлбуми на 80-те – Zen Arcade и New Day Rising.

В парчето Silver Age пък той пее „I'm never too old to contain my rage“! Да, дори на 52 години! За The Descent вече казах, но в албума има още много такива страхотни мелодични рок парчета в средно темпо като Briefest Moment, Fugue State, Round City Square и Keep Believing. Самият Bob Mould признава, че е повлиян от изпълнителите, на които той е въздействал, включително Foo Fighters. На места гласът на Bob Mould пък леко напомня на Chris Cornell, а пълната сила на албума е разгърната в монументални композиции като Steam Of Hercules и финалната First Time Joy. Може би единственото по-неприятно усещане в албума е относно продукцията, тъй като в някои песни октавните мелодии на китарите заглушават твърде много вокалите.

На Bob Mould може да гледате като един по-алтернативен Michael Stipe и това няма нищо със сексуалните ориентации на двамата. Hüsker Dü и R.E.M. винаги са били поставяни на един и същ пиедестал относно гениалността на своята музика, но просто вторите са тези, които са известни на цял свят.

Bob Mould обаче продължава да твори, да записва и да радва своите фенове. Заглавието на албума може да е Silver Age, но съдържанието му е чисто злато и е само за ценители.

ОЦЕНКA: 9,5/10

Препоръчани песни: Star Machine  Silver Age   The Descent   Steam Of Hercules   Keep Beieving



събота, 15 септември 2012 г.

The Bouncing Souls - Comet




Artist: The Boucning Souls
Album: Comet
Label: Rise Records/Chunksaah Records
Year: 2012
Country: USA
Genre: Punk Rock, Pop Punk, Alternative Rock
FACEBOOK




Започвам с уговорката, че това ревю трябваше да бъде написано преди повече от 2 месеца, но така или иначе това не стана тогава. Така че по-добре късно, отколкото никога.

The Bouncing Souls вече спокойно могат да минат за ветерани в американския пънк рок, но ако човек се замисли реално – те са по-скоро локален култ в Ню Джърси и трудно биха могли да минат за голямо име в тази сцена, каквито са примерно Pennywise и NOFX.  Деветият им албум Comet не прави стъпки нито напред, нито назад, нито дори настрани, от това, което знаем за тях, което оставя впечатлението за тъпчене на едно място, но пък това не е непременно нещо лошо. The Bouncing Souls са намерили своята ниша, дори бих казал своето признание, да записват възможно най-мелодични пънк песнички, като в някои от тях предлагат може би малко повече агресия.

Първото парче Baptized е типичен пример за написанато в предишното изречение –  взривно запалване на фитила и докато се усетиш, размахваш ръце, свирейки на въздушните барабани. Fast Times пък притежава една от най-игривите и яки бас линии, които съм чувал през тази година, но самата песен е по-скоро поп/рок ориентирана.  Пилотният сингъл Static е в руслото на Baptized – с повече динамика и енергия, а тези хорови вокали „Hey, hey, hey” много ми напомнят за любимата ми песен тяхна песен – The Gold Song.
 
Coin Toss Girl е доста романтично и поетично, особено с части от текста като I think I'd like to marry her/I think I'd like to bury her и печели симпатии.  Песента Comet също е подобна, но поне според мен, е твърде дълга – над 5 минути и в един момент става малко скучна. We Love Fun пък звучи сякаш The Beatles правят кавър на Green Day… или по-скоро обратното, не мога да преценя, но предполагам, че схванахте идеята.  

Infidel e най-краткото и може би най-бързото и най-коравото парче, малко в стилистиката на Bad Religion и много ми допада припева „We're doing well living here in hell/Judge us any time, we don't mind”. Следващата композиция DFA (означава Down For Anything) също е по-пънкарска и по-агресивна от средното ниво в албума и смятам, че ако имаше още 1-2 песни от подобен калибър, този албум щеше да е по-добър.

Последните две композиции In Sleep и Down With The Ship са пак по-бавнички, като във втората се усеща леко фолк пънк влияние тип Frank Turner. И всъщност това са всички 10 песни, в малко над 34 минути.

Като се замисли човек, това е отлична дължина за албум, но както споменах, на Comet му трябват по още една щипка сол и пипер, демек по-бързи и по-агресивни песни. Иначе не може да имаме претенции към The Bouncing Souls откъм звук, тъй като все пак продуцент е Bill Stevenson, при когото рядко има половинчати работи.Сумарно, Comet e нормален албум за стандартите на тази банда и като цяло за стандартите на поп-пънка. Просто обаче му липсва малко повече живец.

ОЦЕНКА: 6,5/10

Препоръчани песни: Fast Times   Static   Coin Toss Girl   Infidel   DFA



четвъртък, 13 септември 2012 г.

NOFX - Self Entitled



Artist: NOFX
Album:
Self Entitled
Label:
Fat Wreck Chords
Year:
2012
Country: USA
Genre:
Skatepunk, Punk Rock, Pop Punk, Alternative Rock
FACEBOOK


В интерес на истината бях решил да „разкъсам” новия албум на NOFX след първите няколко слушания. Впоследствие „омекнах”, като ще си запазя изцяло правото да съм достатъчно критичен и обективен.

Self Entitled е техен 12-ти (!!!) албум, но цялата дискография на калифорнийската скейт пънк банда е толкова по-обширна, че си направих справка. На iPod-а си имам 377 техни песни – повече от тези на всяка една друга група, която слушам, като не претендирам да притежавам абсолютно всичките им седеминчови сингли, EP-та и прочие издания. Махаме 30-40 песни, които се повтарят заради концертните албуми, но броят на парчетата пак остава една изключително сериозна цифра. 

Когато си издал толкова много песни, идва логичният въпрос – не се ли изчерпваш? Michael Burkett, по-извстен като Fat Mike, e човекът отговорен за 99% от процеса на композиране на песни. Не човек, а машина. Машината обаче започна да дава прекалено много на copy/paste в последните 6-7 години.

Self Entitled е окей за албум на NOFX. Вътре има много сарказъм и сатира по политически и религиозни теми, има няколко нотки на сериозност, има самоирония и всичко това върху почти 30 минути бърз и мелодичен скейт пънк (този път без никакви ска/реге изгъзици) с киселите вокали на Fat Mike и онези приятно дразнещи крясъци на Eric Melvin. За 30 години на сцената обаче не винаги може да си в топ форма. Защото новият албум е някак си твърде безличен на фона на тези от 90-те или дори на The War On Errorism. Предишните две тави на NOFX започнаха пътя към вялостта, като дори самият Fat Mike бе признал, че след цялата Rock Against Bush кампания, продажбите на бандата са тръгнали надолу по наклонената плоскост.

Не мога да преценя дали новият албум всъщност е посредствен и просто моите вкусове са се променили. В Self Entitled няма песни от калибъра на Linoleum, Bob, Leave It Alone и Stickin’ In My Eye или дори от този на The Separation Of Church And Skate и Franco Un-American. Има просто песни, които докато ги слушам си звучат яко, но след това биват бързо забравени.

72 Hookers, която открива албума, e като отритната от Pump Up The Valuum-сесиите или тези, в които е измислена епопеята The Decline. Закачките на NOFX с религията продължават с I Believе In Godess и във финалното Xmas Has Been Xed. За първата от двете песни трябва да признаем, че има убийствено як риф, но нищо повече. She Didn’t Lose Her Baby пък е много идентична с една от последните издадени песни на Lagwagon, а пък Secret Society звучи като Bad Religion.

Първият сингъл Ronnie & Mags е забавно и мелодично парче с приятни рифчета и марковото соло на El Hefe. В него главните действащи герои са бившите лидери на САЩ и Великобритания от 80-те - Роналд Рейгън и Маргарат Тачър. Забавно, да, но не колкото Franco Un-American.
 
Разводът на Fat Mike е отразен много подробно в I Got One Jealous Again, Again – тъжното продължение на We Got Two Jealous Agains от 2003. Именно тази лична драма и това, че родителите му са починали преди няколко години, са променли творческия процес и са причините NOFX да загуби част от своята забавна страна.

Според мен най-силните парчета са Cell Out, My Sycophant Others и This Machine Is 4. Още не мога да преценя дали в заглавието на първата няма лек намек към Chris Hannah от Propagandhi (изхождам от това, че Wolves In Wolves Clothing парчето One Celled Creature бе отговор на Rock For Sustainable Capitalism). При всички положения обаче текстът предполага самоирония, каквато малко банди биха си позволили. 

Не че някой фен на NOFX ще остане дълбоко разочарован от Self Entitled, но мисля че NOFX могат много повече. Но от друга странa, както вече споменах, това е 12-тия албум на групата и след някоя година, ще имам над 400 техни песни. За това нещо - само респект!

ОЦЕНКА: 6/10

Препоръчани песни: Ronnie & Mags  Cell Out   My Sycophant Others    This Machine Is 4   I Got One Jealous Again, Again





понеделник, 10 септември 2012 г.

Billy Talent - Dead Silence





Artist: Billy Talent
Album: Dead Silence
Label: Atlantic/Roadrunner/Warner Music
Year: 2012
Country: Canada
Genre: Post-Hardcore, Punk Rock, Alternative Rock, Emo
FACEBOOK




Канада наистина е люлка на много избочени групи, за каквито отвъд 49-тия паралел само могат да си мечтаят. Вече писах за новия магнум опус на Propagandhi, а сега дойде време и за 4-тия студиен проект на Billy Talent. Квартетът от Торонто се завръща точно навреме с Dead Silence, спазвайки стриктно тригодишните паузи между своите албуми.

Първото впечатление относно новата творба е заглавието. Бандата нарушава своята традиция просто да номерира албумите си - Billy Talent, Billy Tallent II и Billy Talent III, но поне за мен продължава своята музикална градация. Новата тава е всичко друго, но не и „мъртвешка тишина”. Албумът е шумен, експлозивен, по-малко емо, с повече социално-политически тематики в текстовете пост-хадркор/пънк и...  има супер яка обложка, само заради която ще дам половин единица повече в крайната си оценка.

Откриващото парче всъщност е по-скоро епично и доста рицарско звучащо интро, което перфектно те прехвърля към първата истинска песен Viking Death March, която е и пилотният сингъл. Текстът яростно критикува корупцията в християнството и по-специално католицизма, а репликата “Down on your knees, you don’t look so tall, определено е мотото вътре. Иначе заглавието на песента препраща към онзи момент от историята, когато нахлуването на северните племена към континенталната част на Европа, разклаща устоите на Римската империя. Viking Death March е това, което аз обичам да наричам „standout rock track”.

Следващата песен Surprise, Surprise също конфронтира определен обществен недъг, също има много здрава комбинация от китари и ритъм секция и също е един от силните моменти в Dead Silence. Всъщност по-голямата част от парчетата следват обичайната формула на бандата, като саундът не се различава много-много от този в предишния албум. Това, което е отличителна черта на Billy Talent – вокалите на фронтмена Benjamin Kowalevicz да бъдат "предизвиквани" на припевите от по-хардкорските крясъци на китариста Ian D’Sa, си звучи отново съвсем на място и тук.

Бандата не предлага кой знае колко изненади, освен няколко по-леки песни. По-рокаджийските и по-бързи парчета обаче са тези, които придават красивата тежест на Dead Silence, а не по-баладичните и радиофонични такива като Stand Up And Run и Show Me The Way.  С песни като Love Was Still Around и Man Alive!, канадската банда влиза бързо под кожата, а с величествени химни като Don’t Count On The Wicked, Swallowed Up By The Ocean и финалната Dead Silence, в която отново усещаш маршовия рицарски тътен, албумът става за саундтрак на унищожението на света

Няма причина, някой който е слушал и е харесал някога Billy Talent да остане недоволен от новата продукцията. Бандата често е сравнявана с американските си колеги Rise Against и Anti-Flag, но поне за мен в последните години канадците определено са с едни гърди напред. Както казах, на юг от 49-тия паралел, трябва да завиждат, защото Dead Silence e много силен и като композиране, и като изпълнение, и като продукция, и като лирика, без никаква излишна натруфеност. 

ОЦЕНКА: 8/10

Препоръчани песни:  Viking Death March   Suprise, Suprise  Man Alive   Don't Count On The Wicked   Dead Silence


събота, 8 септември 2012 г.

Down By Law - Champions At Heart






Artist: Down By Law
Album: Champions At Heart
Label: DC-Jam Records
Year: 2012
Country: USA
Genre: Punk Rock, Pop Punk, Alternative Rock, Skatepunk
FACEBOOK




Не знам кое ме изненада повече – това, че Down By Law още съществуват и са издали нов албум или фактът, че Champions At Heart ме впечатли доста, защото преди първото пускане очаквах нещо съвсем семпло. Поне за мен, 90-тарските албуми на тази пънк банда са ми звучали като извънбрачното дете на Descendents и Social Distortion, което е израснало в едно училище с Green Day, но без да има скъпите играчки на Billie Joe и компания. Защото през 1994-та година Hit Or Miss и кавърът на 500 Miles (да, точно на The Proclaimers) са получили своя еърплей по MTV, но не такъв като на Basket Case и Longview, поради което Punkrockacademyfightsong (най-популярният албум на Down By Law) не достига мултиплатинените продажби на Dookie. Но стига за Green Day, те ще бъдат обект на внимание по-късно този месец.

Champions At Heart e първи албум на Down By Law oт 9 години насам и трябва да призная, че бандата е вложила доста усилия за да постигне положителен резултат. От оригиналните членове на групата е останал само фронтменът Dave Smalley, който истински ветеран в света на мелодичния пънк, тъй като е намесен в куп важни 80-тарски банди като DYS, Dag Nasty и ALL. В новия албум той отново напомня защо е един от най-недооценените композитори и музиканти. Песните на Dave са истинска наслада за ухото, без да се впечатляващи с някакви феноменални текстове, вокали или китарни рифове. Но в тях има толкова много мелодия, че всяка една от песните се забива като пирон в съзнанието и те кара да си я пееш, без дори да усещаш, че го правиш.

Всъщност от 16-те композиции в Champions At Heart, 14 са на Dave, а в други две вокалите са поверени на другия китарист Sam Williams, който вкарва нужното готино разнообразие в Tiny Answers и Perpetual Sorrow. Иначе самият албум стартира ударно с Bullets, Nothing и New Song – трио от песни, което праща ехо обратно към 90-те. Popcorn & Coke пък е вероятно едно от най-добрите сатирични парчета, които съм слушал, а финалната реплика от текста I don’t want another fucking salad” направо ме уби от смях!

Down By Law правят още един намек към своите класически албуми от MTV ерата с триото парчета Punk Rock United (Step 1), Misfits United (Step 2) и Warriors United (Step 3) – концептуално обвързани, но отлични и сами за себе си, без да задължават специално вникване в тях. То и като цяло почти целият Champions At Heart носи духа на мелодичния пънк на онази епоха, без това да досажда. Два от най-силните моменти  са поп-рок ориентираните химни Knock This Town и Champions At Heart, заради които и Green Day (ето че пак ги споменах, dammit) биха изпитали лека благородна завист.

И макар Down By Law да изглеждат като старци на фона на модерните и нахакани групи, те със сигурност могат им дадат по един урок мелодичност. Champions At Heart е неочаквано приятно завръщане на тази позабравена банда, която заслужава малко повече внимание. 


ОЦЕНКА: 7,5/10

Препоръчани песни: Bullets   Popcorn & Coke   Knock This Town   Perpetual Sorrow  Champions At Heart