Parkway Drive - Atlas
Album: Atlas
Label: Epitaph Records
Year: 2012
Country: Australia
Genre: Metalcore, Thrash, Death Metal, Punk Metal, Heavy Metal, Hardcore Punk
Десет години бяха напълно достатъчни на Parkway Drive да се превърнат в една от най-креативните метълкор банди, да спечелят уважението на критиците, любовта на феновете и в крайна сметка да бъдат явление на сцената за тежка музика. Популярността на петимата австралийци отдавна преплува отвъд Големия бариерен риф, като доказателство за това бе техният концерт в София преди около година и половина. С новото си издание Atlas бандата ще превземе още територии и фенове – главно, защото прогресът след Deep Blue е повече от очеваден.
Четвъртият албум е изпипан до последния детайл, с перфектно
продуциран звук и предлага почти 50 минути ярост в натурален вид. Песните са 12
на брой, въпреки че (поне за мен), откриващата Sparks е по-скоро едно по-дълго интро,
което започва по-лирично и след това те потопява към месомелачката на следващото
парче – Old Ghosts/New
Regrets, което пък съвсем спокойно би паснало в някой от последните албуми
на Slayer.
В текстово отношение Parkway Drive очаквано са сърдити, гневни, загрижени за околната среда и
изобщо за света, в който живеем (само виж обложката), и не изпитват притеснения да обявят: „There is no God that could love this world”, при все че, такива
анти-религиозни послания, често се приемат с противоречия.
Чисто инструментално Atlas е звуков хищник - нещо като бялата акула в океана, която е на върха на хранителната верига. Албумът атакува слушателя (плячката) с прецизни,
остри и бързи китарни рифове, допълнени от мощната ритъм секция – плътен бас,
много брейкдауни на барабани и скоростни две каса ала Dave Lombardo. Най-хубавото при
фронтмена Winston McCall е,
че той не се занимава с някакви безсмислени чисти и мелодични вокали, а дава
най-доброто от себе си чрез чиста агресия – от хардкор викане до типично дет
метъл грухтене.
Въпреки това обаче, Atlas е най-мелодичният албум на бандата, която е
експериментирала тук-там. Хоровите
вокали на Wild Eyes със
сигурност ще бъдат хит сред публиката по концертите, а те превръщат песента в
абсолютен шедьовър. The River е
може би най-странното парче, с мелодична
китарна интерлюдия и доста нежни женски вокали, които се преплитат с ревовете
на Winston McCall. Цигулките в заглавната песен Atlas носят усещане за симфоничен метъл
с голяма доза епичност, а The
Slow Surrender е най-бавната, с доста груув, психарски бас и странни
скречове.
Разбира се, голяма част от албума представлява сбор от
безкомпромисни траш/кор резачки като Dream Run, пилотния сингъл Dark Days, Sleight Of Hand и Snake Oil & Holy Water.
Бандата събира най-доброто от своите влияния и го пречупва през
своята призма. Честно казано като заслушавам в отделни парчета сякаш чувам някакво ехо
от стари песни на Carcass,
Panterа, Slayer,
Hatebreed и това в никакъв случай не е лошо нещо. Най-дългата и най-разтърсваща песен The Blue And The Grey слага финалния щрих към тази колекция от различни емоции, показвайки всички лица на Parkway Drive в албума накуп.
Такива
албуми като Atlas са способни да докарат на бандата нови фенове, без да
има страх у петимата австралийци, че ще загубят част от старите, защото трудно
някой би останал недоволен. Силно
препоръчителен албум за феновете на Parkway Drive, стила и като цяло на
по-екстремната музика. Явно в Epitaph
Records наистина преживяват добра година.
ОЦЕНКА: 8,5/10
Препоръчителни песни: Old Ghosts/New Regrets Wild Eyes Dark Days Sleight Of Hand The Blue And The Grey
Коментари
Публикуване на коментар