вторник, 31 декември 2013 г.

Преглед на 2013


АВТОР НА ТЕКСТА: ВИКТОР "ВИЧО" БАЛЧИКЛИЕВ

2013.........

Каква година беше само – вярна на тенденциите и пренаситена с революции, протести, атентати, бедствия, сензации, юбилеи. Десетки правителства паднаха, милиони хора протестираха, няколко държави се изправиха на ръба на гражданска война, докато други продължиха да се борят с кризата. Докато клетата ни родина все още не се е отърсила от революционната треска, разпалена някъде през февруари, в съседна Турция споменът от площад Таксим също не е напуснал съзнанието на по-мислещите граждани.


През 2013 някъде из Русия падна метеорит, който не успя да трогне пияните братушки. Комините на Ватикана запушиха отново като за пръв път папата подаде „оставка” – аржентинският му наследник пък за по-малко от година успя да направи няколко важни промени за християнския свят. За добро или лошо Хърватия се присъедини към така нареченото Европейско семейство, а кралският двор на Великобритания се сдоби с нов принц.


През 2013 посетих четири европейски столици – Лондон, Мадрид, Кардиф и любимата ми София. През 2013 успешно приключих висшето си образование и мога гордо да се разхождам по света като бакалавър. През 2013 групата ми за пръв път стъпи на сцена и по-късно направи един прекрасен концертен месец. Една от вечерите някъде из тълпата се запознах и с Илиян и ето, че през 2013 започнах и да пиша ревюта за Scraggled Music.


През 2013 един немски отбор от едно бирено градче покори Уембли, докато любимият тим на главния редактор вдигна купа в Амстердам. Едни български орли със съмнително финансиране направиха сензация, докато националите ни най-после успяха да си подадат топката. И все пак да не забравяме как Суарез очарователно опита Иванович.


През 2013 медийният свят бе няколкократно разтърсен от Miley Cyrus, която окончателно реши да заличи спомените за невинния тийн идол Хана Монтана. В желанието си да привлече повече внимание не особено привлекателната девойка първо се понадупи на скандалния чичко Robin Thicke, след което се разголи на една стоманена топка.

През 2013 един от джентълмените в музиката Pharell показа как малко олдскуул фънк, соул и R&B все още могат да те направят номер 1. Правейки ретрото модерно отново, песните му с Daft Punk и вече споменатия Robin Thicke дефинираха тенденциите в поп музиката, завършвайки на съответно първо и второ място в класацията за най-продавани сингли на Великобритания. За финал бившият член на N.E.R.D. ни направи Коледен подарък с първият 24-часов клип къмхипер-позитивната ‘Happy’.


През 2013 Kanye West проповядваше колко е велик и се натискаше нелепо с новата си придобивка Ким Кардашиян на един мотор. За щастие рапът беше спасен от двама бели – големият Eminem, който изкара пореден брилянтен албум със смазващия сингъл Survival, и Macklemore, чиято съвсместна работа с Ryan Lewis роди втори всепризнат хит след вече легендарния Can’t Hold Us.

През 2013 по-комерсиалната електронна музика беше тотално доминирана от двама европейски диджеи. Скромният шведски младеж Tim Bergling, по-известен като Avicii, уцели печелившата формула, комбинирайки кънтри мотиви, лек равен ритъм, щипка носталгия и запомнящ се напевен текст, и спечели сърцата на милиони с Wake Me Up и новата Hey Brother. Междувременно шотландецът Calvin Harris се превърна в най-скъпо платения диджей в света и продължи да изкарва хит след хит, работейки с имена като Ellie Goulding, Tinie Tempah, Example, Florence Welch, Ne-Yo и Rihanna.

През 2013 светът изненадващо откри почти никому неизвестният диджей Baauer. Изкараният през май 2012 сингъл Harlem Shake моментално се превърна в онлайн сензация и през февруари планетата ни полудя. От обикновени хора и пияни младежи до футболисти, войници и балерини, всички не спираха да изтрещяват след култовото ‘Do the Harlem Shake’. Заслужено гласувано и като номер 1 в класацията на Channel 4 за най-смешни моменти на годината, която задължително трябва да се гледа.


През 2013 британците от Rudimental изкараха песента, която за мен символизира цялата година. ‘Waiting All Night’ моментално спечели всички без значение кой какво слуша. Лек дръм’ен’бейс с приятна брас секция и силни вокали от Ella Eyre, песента се превърна в саундтрака на лятото. Страхотният й клип пък е вдъхновен от съдбата на Kurt Yaeger и превърна едно лековато хитче с любовен текст в класика, символизираща приятелство, надежда, непреклонност и силен дух.

   
През 2013 китаристът Bryan ‘Head’ Welch се завърна в любимите ми Korn и резултатът бе The Paradigm Shift, който за мен си остава албумът на годината. Междувременно другите големи в ню метъла Limp Bizkit изкараха първи сингъл от предстоящия им албум, както и безумен клип към него. Участието на Lil Wayne и като цяло на Cash Money Records обаче постави много неизвестни пред Фред Дърст и компания.

През 2013 електронната музика все повече навлезе в метъла. Примери много – от страхотния последен албум на японците Crossfaith, през джент рапкор мешавицата на Hacktivist, елементите в противоречивия ‘Sempiternal’ на BMTH, чак и до набиращите сила Enter Shikari, които уважиха и нашия Spirit of Burgas. Дали тази тенденция е за добро или лошо, предстои да видим.

През 2013 Trivium отново доказаха, че са номер едно с новият им Vengeance Falls. Междувременно конкуренцията им звучно се провали като Bullet For My Valentine и Avenged Sevenfold извадиха меко казано слаби албуми. Asking Alexandria си останаха посредствена банда, лутаща се между съвременен метълкор и традиционен хард рок, Кори Тейлър съвсем се оплете в идеите си и новият Stone Sour не впечатли никого, а Max Cavalera отново поведе племето към Обетованата Земя с последното творение на Soulfly.

През 2013 и българската 'ъндърграунд' сцена (смешно понятие за състоянието на родния пазар) се представи на ниво. Бърз преглед на профила ми в Last.fm показва, сред десетте най-слушани групи за годината редом до световноизвестни банди се нареждат и три наши бижута - JFT (по ясно причини), MAZE и Bright Sight (последните две освен страшни музиканти са и страшни пичове, само отбелязвам). Освен това супер готиният проект Ampsonair се разрастна и даде шанс на десетки прохождащи банди. Кaто за финал пък харкор титаните от Last Hope и Vendetta пуснаха клип към 'До Дъно' от сплитът 'Sofia Hardcore 2013'. Ще стане хора и от нашите музиканти.


През 2013 българският режисьор Supers4upen направи няколко брилянтни видео клипа и утвърди името си като може би най-добрият в бранша. Сред произведенията му се отличават видеото към смачкващата 'A Former Life' на метълкорчовците This Burning Day, 'Hands In The Air' на изключителния електронен проект Abysmatic, както и приятната изненада за всички родни фенове - официалният клип към 'R.A.T.S.' на канадските хардкор диваци от Cancer Bats, заснет почти изцяло по време на коцертът им в Mixtape 5. Одобрявам!


Това са само малка част от безбройните събития, които се случиха през 2013. Излязоха десетки албуми, най-добрите от които вече бяха подредени от мен и Илиян. Вече чакаме с нетърпение новата 2014 като се надяваме тя да е поне толкова интересна и да ни даде нова порция силни албуми. Още от сега очаквам новите творения на In Flames, Skindred, Limp Bizkit, Caliban, Viza и много много други. Да не забравяме и за Световното в Бразилия...


.................................................................................................................................................................
P.S. Обещах да ви направя и малка изненада - завършвам годината с една скромна класация на десетте най-добри парти песни на годината. Предстои як запой и пируване, така че ви оставям един топ 10, с който да разнообразите от обичайните неща, които слушате. Малко купон от време на време не пречи, особено пък за Нова Година.

1. Rudimental - Waiting All Night (ft. Ella Eyre)

Честита Нова Година! :)

понеделник, 30 декември 2013 г.

Worlds Scariest Police Chases - NOFX And Out Come The Wolves Dookie

Artist: Worlds Scariest Police Chases
Album: NOFX And Out Come The Wolves Dookie
Year: 2013
Label: A-F Records
Country: USA
Genre: Punk Rock, Hardcore Punk
FACEBOOK

Автор: Илиян Иванов

Изглежда, че никой от приятелите ми във Facebook не харесва Worlds Scariest Police Chases (как не те е срам, Теодоре), което ме възпираше известно време да пиша за тази ъндърграунд банда от Питсбърг. Освен това си бях казал, че ще пусна ново ревю чак след нова година. И все пак - как бих могъл да пропусна албум, който се казва NOFX And Out Come The Wolves Dookie?

Да започнем от обложката - човекът, който прави неприлични неща с овцата, явно трябва да е Tim "Timebomb" Arsmtrong, а този мотив е взаимстван директно от корицата на Heavy Petting Zoo на NOFX. Останалата част от оформлението е базиран на на най-продавания пънк албум за всички времена - Dookie (OMG, нали не питаш на кого е?), като името на групата Worlds Scariest Police Chases е илюстрирано нагледно в картинката.

Приликите с Rancid, NOFX и Green Day свършват тук, тъй като тия момчета имат далеч по-мръсен, гаражен, почти хардкор саунд. И явно много мразят бащите си, ако се вгледаме в имената на песните и в текстовете - Fuck You Dad, Cops And Fathers и т.н. Както предполага името на бандата, полицията също не е на почит при тях (тя къде ли е на почит всъщност), а освен това изпитват откровена неприязън към Господ (Hello, Fat Mike) и към хомофобите - песента Gay Jesus For President казва всичко.

Шумен, бърз и суров - NOFX And Out Come The Wolves е истински пънк рок албум, който трае точно толкова колкото е нужно - около 20 минути. Тъй като не открих сходства с имената на бандите, който са повлияли името му, дълго се чудих с какво да го сравня. Продуцент на албума е Chris #2 от Anti-Flag, а издаващият лейбъл е A-F Records, който всъщност е собственост на Anti-Flag (които също са от Питсбърг) и вече трябва да се сещате накъде бия. От друга страна парти рокерът Andrew W.K. веднъж ги нарекъл "Wu-Tang Clan на пънка", което е най-якото определение, което може да се каже за World Scariest Police Chases.

NOFX And Out Come The Wolves Dookie едва ли ще продаде 10 милиона копия в САЩ като Dookie, едва ли ще продаде и 1 милион като ...And Out Come The Wolves, за Бога - той вероятно няма да продаде и 1000 копия, но това в никакъв случай не трябва да е причина да пропускате този пънк звяр, защото е направен с много сърце и още повече сарказъм. Както пеят Worlds Scariest Police Chases в припева на 49-секундния картечен откос I Had A Good Time - "Fuck you, God - I had a good time".

ОЦЕНКА: 7,5/10

Препоръчителни песни:  I Had A Good Time   Gay Jesus For President  Punk Rock Ruined My Life  Fuck You Dad 



понеделник, 23 декември 2013 г.

Top 10 - 2013 (Vicho)

 ТОП 10 НА НАЙ-ДОБРИТЕ АЛБУМИ НА 2013

АВТОР НА ТЕКСТА: ВИКТОР "ВИЧО" БАЛЧИКЛИЕВ


Дойде време и за любимия ми топ 10 на албумите през годината. Да, класацията е изцяло субективна и изразява моето виждане за това каква трябва да е съвременната музикална сцена – ударна, бърза, изпълнена със заряд, с поглед към бъдещето, но и уважаваща традициите, смислена. Основно смислена, мразя разни никому ненужни албуми, които не дават нищо на феновете и на развитието на музиката.

Пиша за блога едва от края на Септември, затова и половината албуми не съм ги ревюирал – при тези, които вече съм разгледал, съм прикачил линкове към ревютата. Стилови рамки няма, става въпрос за хубава и стойностна музика, макар че покрай моята специалност чартът естествено натежава.

Нито един албум не получи пълно 10, но пък няколко минаха 9. Реално бях по-критичен към добрите албуми и по-снизходителен към слабите, което доведе до леко уеднаквяване на оценките. В крайна сметка финалната подредба се оформи основно от приноса на дадения албум към света на музиката, вместването му в конкретната жанрова традиция и оригиналността на идеите вътре. И, както ще видите от номер 1, най-важното си остава сантименталната стойност за мен самия.

Като следиш 1000 групи от всевъзможни стилове е малко трудно да изслушаш всички навреме. Доста не влязоха в класацията, просто защото така и не ми остана време за тях. Последните творения на Amorphis, Soilwork, Turmion Katlioot, Sepultura и Sevendust потенциално биха могли да изместят някои от присъстващите. Същото важи и за Asian Dub Foundation, Bonobo и Dropkick Murphys.

От всичко чуто тази година може би най-слабото беше ‘Hаil To The King’ на Avenged Sevenfold, който си получи 4 и в ревю вече обясних защо. Към графата с разочарованията може да спаднат още Bullet For My Valentine, които тотално се излигавиха с Fever, Stone Sour, които се оплетоха в дълбоките концептуални идеи на Кори Тейлър, Five Finger Death Punch, чиито два албума оставиха смесени чувства, както и Chase & Status, чиито последен Brand New Machine бледнее пред предните им творения и дори не заслужи ревю.

Но стига празни приказки – ето как се подрежда годината според мен.


Wildcard: Feed Me – Calamari Tuesday (Electronic, House, Dubstep)
Защото Jon Gooch, още известен като Feed Me и Spor, достатъчно се е доказал като диджей и продуцент. Защото албумът е лек и приятен, готина смесица от различни електронни движения и настроения. Защото сам по себе си сингълът Ophelia е шедьовър и заслужава да бъде споменат.
Чуй Ophelia и Rat Trap


10. Dubioza Kolektiv – Absurdistan (Ska, Dub, Reggae, Balkan)
Стига сте хейтили от високопоставените си позиции в иначе миризливи панелки, а се отпуснете малко, Dubioza не са чалга. На тия пусти Балкани всичко е абсурд и Absurdistan е едно от малкото достъпни успокоителни. Макар да е една идея по-слаб от Wild Wild East, песни като Kazu и 99% (с небезизвестните La Plebe) са голям купон. Оценка: 8/10
Чуй Kažu и 99%


9. Blacklistt – Blacklistt (Nu Metal, Alternative Metal) - ревю
Приятен, лек и мелодичен ню метъл от далечна Нова Зеландия. На места агресивен, но основно личирен и дори меланхоличен, албумът е идеален за път, почивка, работа, купон. Ако Blindspot някога са ви били любимци, то Blacklistt е естествено продължение на творчеството им. Горещо препоръчвам, макар да не е в топ 5. Оценка: 8/10


8. Hadouken! – Every Weekend (Electronic, Drum’n’Bass, Dubstep, New Rave)
Имах честта да ги слушам на живо и, повярвайте ми, направиха впечатляващо шоу. Hadouken! са едни от лидерите на съвременната електронна музика. Every Weekend не е нищо ново и изненадващо, но точно предвидимостта му е най-силната черта – албумът е това, което феновете очакваха. Бърз, зареждащ, купонджийски, силен. Оценка: 8/10


7. August Burns Red – Rescue & Restore (Metalcore)
August Burns Red са една от модерните банди, които не спират да ме радват. Музиката им е технична, умно композирана, много внимателно структурирана, изключително разнообразна и променлива, екзотична, епична, смачкваща, но и достатъчно мелодична, на моменти е ударна и хитова, на други е дори трудно смилаема, но винаги, винаги добра. Оценка: 8.5/10


6. Dark Tranquillity – Construct (Melodic Death Metal, Swedish Death Metal) - ревю
Вледеняващ полъх от Скандинавия, един от най-добрите мелодет албуми, излезли през последните години. Ако уцелите точното време и настроение за него, то много лесно ще ви стане любим. Със смразяваща атмосфера и онова емблематично звучене, Construct е поредната перла в дискографията на едни от пионерите на жанра Dark Tranquillity. Оценка: 8.5/10


5. Hacktivist – Hacktivist (EP) (Djent, Rapcore, Progressive Metal) – ревю
Едно EP от 2012, доизпипано, допълнено и преиздадено през 2013, което задължително трябва да чуете, ако искате да проследите някои от последните тенденции в тежката музика. Hacktivist са смазана машина, в чиято музика можете да чуете джент, рапкор, метълкор, ню метъл, индъстриъл, комбинирани в една изкуствена и студена атмосфера. Оценка: 8.5/10


4. Bring Me The Horizon – Sempiternal (Metalcore)
Ябълката на раздора в Scraggled Music (виж защо тук) и целия метъл свят. За едни пълен боклук, за други тотален шедьовър, трябва да си признаем, че албумът привлече вниманието на всички. Без да изпадам в крайности, накратко ще отбележа, че за мен албумът е изключително силен и разнообразен – стойностен и завършен продукт на една израснала банда, която до скоро не ставаше за нищо. Оценка: 9/10


3. Crossfaith – Apocalyze (Electronicore, Metalcore, Industrial) - ревю
Един от най-свежите албуми на годината идва от японска електроникор банда Crossfaith. Все още млада и пълна със смазваща енергия, групата много бързо набира сила, разчупвайки установените рамки на жанровете. Понятието електроникор е малко плашещо, но ако им дадете шанс, ще ви грабнат веднага с уникален звук и заряд. Оценка: 9/10


2. Trivium – Vengeance Falls (Heavy Metal, Metalcore) - ревю
Безспорно най-добрият метъл албум за годината. Trivium отдавна не са онези млади надежди с неясно бъдеще, а едни от лидерите на тежката сцена с вече утвърдена репутация. И този албум е едно от най-добрите неща, които са правели, а те имат зад себе си уникално и всепризнати неща. Трябва да се преслуша внимателно няколко пъти за по-добър ефект. Оценка: 9/10


1. Korn – The Paradigm Shift (Nu Metal, Alternative Metal) - ревю

Връщането на Хед в бандата оказа по-голямо влияние, от колкото и най-обнадеждените фенове на бандата очакваха. Готино е след 20 години любимата банда от тийн годините ти все още да те радва до такава степен, особено след дълъг и неясен период, в който понякога се чудехме дали няма да се разпаднат. Албумът е наистина изпипан и звучи прекрасно като цялост. А и е точно това, което може би всички искахме да чуем от Korn през 2013-а. Оценка: 9.5/10
Чуй Pray For Me, Love & Meth и всичко останало


Та така, това беше всичко от мен за сега. Празнувайте, яжте, пийте, хвърлете по едно ухо на изброените албуми (ако вече не сте) и тръпнете в очакване за ревизията на 2013 с една малка изненада, която ви готвя преди Нова Година.
Весела Коледа от мен!

четвъртък, 19 декември 2013 г.

Dark Tranquillity - Construct


Artist: Dark Tranquillity
Album: Construct
Year: 2013
Label: Century Media
Country: Sweden
Genre: Melodic Death Metal, Swedish Death Metal, Gothenburg Metal

АВТОР НА ТЕКСТА: ВИКТОР "ВИЧО" БАЛЧИКЛИЕВ

Покрай вълната от нови амрикански и британски банди не пречи да се върнем малко към добрите стари традиции на Скандинавия. Швеция винаги е била в сърцето на метъл музиката и някъде покрай заледените брегове и заснежени хълмове се крие едно китно градче, което през 90-те променя изцяло насоката на дет метъла - Гьотеборг.

Вторият най-голям град и основно пристанище в Швеция ражда три банди, които се превръщат в пионери на мелодичния дет метъл – At The Gates, In Flames и Dark Tranquillity. И ако първите изчезват скоро след издаването на няколко революционни албуми, то In Flames и Dark Tranquillity са активни и до днес и не спират да радват многобройните си фенове из целия свят.

Историята на Dark Tranquillity е дълга и оплетена и започва със съвместата работа между китариста Микаел Станне и вокала Андерс Фриден – днес и двамата измежду най-най-големите имена в метъл средите. Скоро след дебютния Skydancer от 1993 Андерс напуска, за да създаде In Flames (чиято история е отделен том и се надявам през 2014 да имам честта на ревюирам и техния нов албум). Микаел Станне пък поема ролята на вокал и фронтмен на DT.

За 20 години бандата издава 10 албума, всеки един в различна насока и с уникално настроение. Истината е, че дори най-слабият им продукт също предлага едно неповторимо музикално пътешествие из мрачната и студена Скандинавия. Музиката на Dark Tranquillity не е лесно смилаема и определено не е за всеки ден и повод. Но пък в точния момент и с точното настроение песните им са уникални. Впрочем, студът навън помага...

Да продължаваш да правиш мелодичен дет метъл през 2013 не е лека задача. Първо, стилът се изчерпва и трябва да си наистина много добър, за да се продаваш добре. През двете десетилетия на развитие на жанра не една банда изчезна и се разпадна и, макар да има стотици мелодет групи, то стойностните от тях се броят на една ръка.

Второ, като отражение на заобикалящата ни електронизация и светкавично развитие на технологиите, електронната музика все повече навлиза в метъла. Музиката става все по-бърза, по-ниска, по-технична, по-мрачна, следвайки тенденциите във всевъзможните корове, които доминират пазара.

При тези условия да следваш утвърдените традиции на мелодичния дет си е рисковано и това, което държи банди като DT живи и след 20 години, са наистина верните им фенове. Викинги има много и магията на Скандинавия все още държи много хора по света. Характерното за този тъп музика е комбинацията от вледеняващ мрак, смразяващи крясъци, атмосферични мелодии и меланхолични вокали. Бързи и насечени барабани, режещи рифове, нежно пияно, красив китарен фон, нисък бас, всичко това може да се чуе в Construct.

Освен верен на традициите и за някои дори малко ‘oldschool’, албумът е и завидно разнообразен. ‘The Science of Noise’ и ‘Apathetic’ са бързи и препускащи, докато ‘For Broken Words’ и ‘The Silence In Between’ носят характерното за мелодичния дет носталгично усещане с повече бавни и лирични части.

Трябва да обърна внимание и на ‘State Of Trust’, която за мен е абсолютен шедьовър и освен всички вече изброени качества носи в себе си и онази премерена доза комерсиализъм, която да я превърне в легендарен хит. Нещо като емблематичните ‘Lost To Apathy’, ‘ThereIn’ и ‘Hours Passed in Exile’, превърнали се в запазена марка на DT и в символи на албумите от различните периоди на групата.

Това е за Construct, албумът е наистина силен. Макар и да не обичам неясни понятия като ‘атмосферичен’ и ‘концептуален’, те съвсем спокойно биха могли да важат за него. Пак казвам, този тип музика не е за всеки човек и всеки ден. Ако пък сте в подходящото настроение за едно епично и меланхолично пътешествие из мрачни, северни земи, то няма начин Dark Tranquillity да не ви запленят.


ОЦЕНКА: 8.5/10

Препоръчителни песниState Of Trust   For Broken Words   The Silence In Between   The Science Of Noise   Uniformity



неделя, 15 декември 2013 г.

Топ 10 албуми на 2013 година

Автор: Илиян Иванов*

Мислех, че ще ми е по-трудно да направя класацията за топ албумите на 2013-та година, но съм грешил. Албумите между 10-то и 6-то място са с оценки 9 от 10, тези между 5-то и 2-ро място са почти съвършени - с 9,5 и само този под номер 1 е пълна десетка. Който не е съгласен с моя избор, знае къде да си го завре.
(*предполагам, че Вичо и той скоро ще "изригне" със своя класация, която едва ли ще има нещо общо с моята)

Бонус място: Pixies - EP1
Хич не бях съгласен с острите критики към завръщането на тази легендарна банда, която получава "уайлд кард", защото все пак това не е цял албум, а четирите парчета вътре са изключителни.

10. Birdy - Fire Within
Не съм писал ревю за втория албум на Birdy, но този албум буквално ми влезе под кожата, откакто започнах да го слушам през декември. Изпитвам огромно съжаление към банди като Coldplay, които също правят пиано ориентиран инди поп/рок, но са на светлинни години от тази 17-годишна ангелогласна певица, чиито песни Strange Birds и All About You са способни да ме разтопят от кеф.

9. Queens Of The Stone Age - ...Like Clockwork
Малко се затруднявам да дам някакво кратко резюме на този албум. Както и за Fire Within, ревю за ...Like Clockwork в блога нямаше, но имаше материал за Avtora.com. Там може на прочетете това-онова, ако ви интересува.

8. Janelle Monae - The Electric Lady
Правя хеттрик от албуми, за които не остана време и място в Scraggled Music с безобразно добрия концептуален проект на тая нахакана американка. The Electric Lady е като старите епизоди на Star Wars - гледал си ги по 100 пъти, но винаги са ти интересни.

7. The Wonder Years - The Greatest Generation
Четвъртият албум на бандата от Пенсилвания затвърждава тенденцията, че поп пънкът изживява огромен прогрес и е време критиката да спре да гледа с насмешка на стила. Наситен с много музикантски елементи и неудържими емоционални текстове, The Greatest Generation не можа да ме остави равнодушен в нито един момент.

6. Paramore - Paramore
Братята Farro, които бяха в основата на старите песни на бандата, няма да липсват на никого. Hayley и другите двама останали членове (не им помня имената, затова не ги пиша) вдигат Paramore до съвсем различно измерение с изумително силния и разнообразен едноименен албум. Голяма крачка към бъдещето, без сантименти към миналото - това е резултатът от този почти епохален проект.

5. The Story So Far - What You Don't See
По-горе стана дума за The Wonder Years, които съвсем леко бяха засенчени от най-модерната поп пънк банда на настоящата декада. The Story So Far пишат история и ако историята се отнесе с уважение към тях, за What You Don't See след време може да се говори по същия начин, по който се говори за албуми като Ignition на The Offspring и Kerplunk на Green Day,

4. Streetlight Manifesto - The Hands That Thieve
Ако The Beatles свиреха ска/пънк едно време, то те щяха да звучат точно като Streetlight Manifesto. Подозирам, че това може да се окаже и прощалният албум на бандата, което е някак си тъжно, но дори тогава The Hands That Thieve ще бъде за пример на безбройните групички, които са добавили брас секция към своя пънк саунд.

3. Eminem - The Marshall Mathers LP 2
Комерсиалният хип-хоп беше толкова скучен без Eminem. Така например - кой по дяволите би слушал онова менте Kanye West, когато имаш песни като Rap God и Berzerk? Дано Eminem по-скоро направи някой концерт в България, защото не ни се чака да го гледаме след 20 години на Rap'n'roll Forever Tour като Scorpions.

2. Carcass - Surgical Steel
Досега не съм прочел и най-миниатюрна критика към Surgical Steel. Защото кой ще посмее да го оплюе, братче? Този албум стана класика още преди да бе излязъл, а когато всички го чуха, очакванията бяха надминати стократно.

1. Bad Religion - True North
През 2002 година Bad Religion издадоха изключително силния Process Of Belief, който ги върна обратно в играта. Последваха още няколко албума - не чак толкова добри колкото споменатия, с което се заговори, че бандата пак навлиза в творческо тъпчене на едно място. True North не е стилов завой, в него няма нещо, с което Bad Religion да ни изненадат, но това не пречи да бъде най-добрата им продукция от гениалния Suffer (1988) насам. Изпитвам уникален кеф във всяка една секунда от албума, който завършва с може би най-любимата ми песен за 2013-та година - Changing Tide.






петък, 13 декември 2013 г.

Hacktivist - Hacktivist


Artist: Hacktivist
Album: Hacktivist
Year: 2013
Label: Wake To Reality/PIAS Recordings
Country: United Kingdom
Genre: Rapcore, Djent, Progressive Metal, Nu Metal

АВТОР НА ТЕКСТА: ВИКТОР "ВИЧО" БАЛЧИКЛИЕВ

Позволявам си да разгледам това EP сега по две причини – първо, макар да излезе миналата година, наскоро бандата пусна re-release през официален лейбъл с няколко бонус песни, което само по себе си е достатъчно да ми привлече вниманието; второ, в момента не излизат особено много интересни неща, а този „албум” определено заслужава статията си.

Попаднах на Hacktivist съвсем случайно и дълго време не се бях занимавал особено с тях. Наскоро забелязах, че издават наново EP-то си и не спират да ни обстрелват с нови и нови клипове, та реших да ги чуя пак. И бях очарован.

Няма лесен начин да опишеш стила на Hacktivist. От една страна клонят към джент – стил, който все още никой не може адекватно да обясни без да дава Meshuggah за пример. От друга страна са модерен метъл, който комбинира всякакви различни влияния – от рапкор до индъстриъл.

Музиката им е технична и смазваща. Барабаните са неравноделни и разнообразни, с постоянно променяне на темпо и ритъм. Китарите и басът са изключително ниски и украсени с толкова много ефекти, че на моменти не звучат естествено. Вокалите са предимно рапиращи с малки изключения на пеене и крещене, не задължително следващи мелодията, а по-скоро действащи като още един елемент в перфектно смазана машина.

Заради ниските звуци и електронните елементи се усеща и силно индустриално влияние. Към цялата смесица добавяме и онзи специфичен за английския модерен метъл дух. Като държава, която се гордее със солидни корени в електронната музика, е нормално подобна банда да използва ефекти и мотиви, характерни за дъбстеп и дръм’ен’бейс.

Допълнително разнообразие добавят и хип хоп заемките, които подсилват иначе изключително смислено натоварената социална тематика на текстовете (което пък е и отражение на името - ето какво значи hacktivism). Hacktivist са саундтракът към размирното положение в Англия и останалия свят, с цялата индустриализация и с всички проблеми с имиграция и мултикултурализъм, отразени и в заемките от всевъзможни музикални стилове.

Още отварящата ‘New Age’ загатва за какво става въпрос – музика от новото време, която не постява началото на нещо ново и оригинално, но затвърждава модерните тенденции с едно граничещо с проповед самочувствие. Албумът те праща в сърцето на една забутана и мрачна фабрика, в която чуваш единствено отекващите звуци на пневмачитни чукове и резачки. Все пак музиката е отражение на настоящето и подобен албум доста добре отговаря на пикселите и байтовете, която ни е заливат отвсякъде.

Готиното в Hacktivist са онези малки детайли, които създават цялата студена и изкуствена атмосфера, в която се развихрят социалните теми на Tim Beazley и J Harvey. Говоря за онзи смразяващ риф след припева на ‘Hacktivist’, за призразчното интро на ‘Cold Shoulders’, за загадъчния фон при куплета на ‘Elevate’.

За да подсили допълнително връзката на Hacktivist с различни музикални традиции, в EP-то са включени и два ремиска – на ‘Elevate’ и ‘Unlike Us’, които без да са особено уникално постижение на електронната музика, все пак изпълняват функцията си.

Всичко звучи перфектно и Hacktivist определено демонстрират завидно желание, енергия и ентусиазъм да продължават напред. Първият им продукт е мечтано начало, с което не само регистрират името си на музикалния пазар, но и успяват да създадат онова специфично и уникално звучене, за което всички дебютанти си мечтаят. Да не говорим и че вече имат зад гърба си участия на повечето големи фестивали във Великобритания.

Остава си проблемът, че в един момент песните стават малко еднакви и повтарящи се. Сами по себе си стиловете, които Hacktivist комбинират, не предлагат огромно поле за креативност и събрани заедно ефектите и уникалните идеи доста бързо се изчерпват. Надявам се в предстоящия албум това да е пооправено и да е внесена нужната доза разнообразие, което да ги изстреля на върха.


P.S. За мен Hacktivist са си един типичен industrial rapcore и малко ми напомнят на френските зверове Smash Hit Combo – да правят едно съвместно турне из Англия и Франция и да забравим за Стогодишната война, хм?


ОЦЕНКА: 8.5/10


Препоръчителни песниElevate   Cold Shoulders   Hacktivist   Unlike Us  


вторник, 3 декември 2013 г.

Bad Religion - Christmas Songs

Artist: Bad Religion
Album: Christmas Songs
Year: 2013
Label: Epitaph
Country: USA
Genre: Punk Rock, Alternative Rock
FACEBOOK

Автор: Илиян Иванов

"Беше люта зима, валеше сняг, настъпваше тъмна вечер — последната вечер на годината.

В тоя студ и в тая тъмнина вървеше по улиците бедно, малко момиченце, гологлаво и босо. Наистина, когато излезе от къщи, то имаше на нозете си чехли, но каква полза от тях? По-рано ги беше носила майка му, затова те бяха много големи за него. 


Момиченцето ги загуби, когато изтича да прекоси улицата, за да не го прегазят минаващите коли. Единия чехъл то не можа да намери, а другият бе грабнат от едно улично момче, което избяга с него. И момиченцето отмина нататък съвсем босо, с посинели от студ крачка. В червената си престилчица то носеше кутии с кибрит, а една държеше в ръката си. През целия ден никой не купи от него кибрит, никой не му даде нито пара."

Това е откъс или по-скоро началото на "Малката кибритопродавачка" от Ханс-Кристиан Андерсен (превод от Светослав Минков). Произведението на датския автор влиза в графата приказки, но винаги съм си мислел, че приказките имат щастлив, а не фатален край за главните герои.

За голяма част от човечеството Коледа е някакъв празник, свързван със семейно щастие, домашен уют и много веселие с всякакви подаръци. Има ядене и пиене на корем, гледаме тъпи филми за белобради старци с червени роби, който повтарят "Хо-Хо-Хо" и пият Coca-Cola и сякаш нарочно забравяме за проблемите, с които ни заобикаля светът. Радост и още как!

Друго е внушението, което лъха от обложката на Christmas Songs. Точно такова, каквото се носи от тъжните, мрачни и вледеняващи изречения на Андерсен. Докато ние се тъпчем на масите пред телевизорите, от които се бълват реклами за най-новите смартфони с възможно най-изгодните тарифни планове, милиони хора по света просто търсят малко топлина навръх този най-голям християнски празник.

Състраданието, което надявам се, ще изпитате, докато четете това "ревю" е превзето. Или поне е такова за по-голямата част от нас, включително и за мен. Забързани в ежедневните битовизми, с които се сблъскваме, няма как да мислим за проблемите на хора, които не познаваме. Разбира се, сещаме се да пратим по някой sms за някоя благотворителна кауза, ей така, докато продължаваме да се тъпчем край отрупаните трапези.

След това отново се връщаме към собственото си уединение и пак игнорираме нуждаещите се чак до следващата зима и следващата Коледа, когато този цикъл се повтаря за сетен път.

Двадесет процента от приходите от продажби на Christmas Songs отиват за Фондация за жертви на сексуално посегателство от свещеници. Scraggled Music пожелава на всички весело посрещане на коледните празници.

ОЦЕНКА: 7/10

Препоръчителни песни:  White Christmas   Little Drummer Boy   American Jesus (Andy Wallace Remix)


петък, 29 ноември 2013 г.

Trivium - Vengeance Falls

Artist: Trivium
Album: Vengeance Falls
Year: 2013
Label: Roadrunner United
Country: United States
Genre: Metalcore, Heavy Metal, Metal

АВТОР НА ТЕКСТА: ВИКТОР "ВИЧО" БАЛЧИКЛИЕВ

Trivium са американска банда, сформирана през 2000 във Флорида. Trivium издават дебютния си албум през 2003, следващата година подписват с Roadrunner Records и до днес имат шест успешни студийни албума. Trivium са определяни с различни стилове (метълкор, хеви, траш), докато в действителност са просто водачите на съвременния американски метъл (a.k.a. NWOAHM). Trivium са запазена марка за качество, а музикантите дори нямат 30.

Vengeance Falls e един изключително успешен и силен албум. Vengeance Falls е по-добър от предния In Waves (2011) и, ако следваме тенденцията на бандата, по-слаб от следващия. Vengeance Falls е това, което последните албуми на Bullet For My Valentine и Avenged Sevenfold не успяха да бъдат. Vengeance Falls е поредното доказателство колко точно големи са Trivium.

Много хора критикуват Roadrunner Records заради прекаленото им комерсиализиране – твърдение, което няма да коментирам. Няма да изреждам и безкрайния лист с големи имена, подписали с лейбъла. Каквито и да са Roadrunner, истината е, че екипът им винаги е водел тенденциите в модерния метъл и е може би ненадминат в умението да намира млади таланти.

През 2005-а по повод на 25-ата годишнина на лейбъла, Roadrunner издават специален албум, в който се включват звезди от бандите, работещи за продуцентската компания. За ‘капитани’ на продукцията са избрани Роб Флин (Machine Head), Дино Казарес (Fear Factory, Divine Heresy) и Джоуи Джордисън (Slipknot, Murderdolls) и едно 19-годишно момче с японско-американски произход.

Момчето се казва Мат Киичи Хефи и по това време като фронтмен на Trivium има едва два записани албума (единия от които за Roadrunner – Ascendancy (2005). Нареден до гиганти като Флин, Казарес и Джордисън, присъствието на Хефи очаквано предизвиква масова почуда и недоумение. С брилянтната си работа за специалния албум на лейбъла и смайващия успех на Trivium през следващите години Хефи много бързо затваря устата на критиците и се доказва завинаги като един от най-талантливите млади музиканти.

Уникален фронтмен, умел китарист, страшен вокал, Хефи е водач на група, в която колегите му са същите млади таланти. Музикантите са и перфекционисти и до днес всеки следващ албум на групата е с една идея по-добър от следващия. Vengeance Falls също вдига летвата до ниво, до което може би единствено самите Trivium вече могат да стигнат.

Наречете ги хеви метъл, наречете ги метълкор, Trivium са групата, която най-изчерпателно представя понятието NWOAHM (New Wave Of American Heavy Metal). Оригиналност, бързина, тежест, мелодичност, разнообразие са само някои от качествата на творчеството им. Последният албум е епичен, героичен, драматичен, техничен...накратко, пишем му отличен.

Може би най-силната страна на Vengeance Falls е балансът. Всичко е изпипано до най-малките детайли. Когато стане прекалено мелодичен, рязко става смазващо тежък; когато солата почват да досаждат, веднага биват сменени с брутален брейкдаун; когато Хефи се увлече с мелодичните вокали, чуваме смразяващ крясък. Може би тук е моментът да споменем и фактът, че продуцент на албума е небезизвестният Дейвид Дрейман от Disturbed.

В началото си позволих един паралел с BFMV и A7X, за което се надявам Trivium да ми простят. Със сравнението целя единствено да съпоставя три банди, които се развиват горе-долу по същото време, свирят в подобни стилове и се борят за същата титла. Съжалявам, но разликата е огромна и Trivium отново доказаха, че са в по-тежка категория. Ако въобще има нужда да се определя някой като водач на съвременния хеви метъл, то това най-вероятно ще е Trivium.

Не съм споменал нито една песен – чуйте ги всички. Пуснете си Brave The Storm – ако тя ви хареса, то целият албум ще ви стане любим. Ако не ви хареса, то нямате какво да търсите в тези стилове. Vengeance Falls е един от най-добрите албуми за 2013. Не му давам 10 единствено, защото смятам че албум с оценка 10/10 трябва наистина да очарова и изненада, да поставя ново начало.


Trivium не изненадват, те просто покриват очаквания за качество и надминават собствените си умения. Не поставят нови начала, а просто подобряват старите. Което пък е повече от достатъчно, за адмирация.

P.S. Албумът завършва с един доста приятен и игрив кавър на Skulls...We Are 138 на Misfits. Браво, Trivium.

ОЦЕНКА: 9/10

Препоръчителни песни:  Brave The Storm   Vengeance Falls   At The End Of This War   No Way To Heal   To Believe


четвъртък, 28 ноември 2013 г.

Black Flag - What The...

Artist: Black Flag
Album: What The...
Year: 2013
Label: SST
Country: USA
Genre: Hardcore Punk, Skatepunk, Heavy Metal
FACEBOOK

Автор: Илиян Иванов
(*реших се да пусна това след като стана ясно, че фронтменът Ron Reyes е бил изгонен от групата по време на концерт и е заменен от Mike Valely)

Бог ми е свидетел - не исках да публикувам ревюто за Black Flag, а черновата стоеше около 10-ина дни в администрацията на блога. Някои веднага ще се усъмнят, че лъжа, защото съм атеист, но наистина - не ми се щеше да пускам бруталната критика към What The..., защото, сериозно, каква по дяволите е тази безобразна тъпня?

Най-лесното нещо е да оплюваш, далеч по-трудно е пишеш позитивни неща. Невъзможно е да кажа и една добра дума за албума, още по-малко за групата, която в момента се казва Black Flag. What The... е абсолютно ненужен, изумително лошо записан и безкрайно безидеен албум на един човек - китариста Greg Ginn, който просто е събрал от кол и въже няколко други музиканти и е решил да припечели някой пробит долар.

Изпитвам откровена емпатия към Ron Reyes и неговото тежко минало на бездомник. От беден като църковна мишка фен, той за кратко поема ролята зад микрофона в онези смутни времена за хардкор сцената, а около 30-ина години по-късно дори записва вокалите в What The..., само за да бъде изгонен позорно от Black Flag по време на концерт малко след излизането на албума.

Вокалните напъни на Reyes биха били окей през 1983-та година, но не и през 2013-та. Те обаче са най-малкият проблем в албума. What The... страда от липса на каквито и да е продукционни качества, сякаш е записван не в студио, а в рудна мина.

Повече от ясно е, че всички песни (а те са цели 22) са изцяло на дело на китариста Greg Ginn. Неговите рифове от албуми като Damaged и My War са основополагащи в редица музикални стилове, появили се впоследствие, но работата му в What The... е просто отчайващо зле. Да не свириш в тоналност е отличителна черта на Black Flag, но моля - нека някой да обясни на Greg, че не можеш да изсвириш всички парчета с два-три почти идентични и ужасно дисхармонични рифа върху еднообразна ритъм секция от бас и барабани.

Пилотният сингъл Down In The Dirt и финалната Off My Shoulders са единствените две песни, които понасям в умерени дози, но едва ли ще си ги спомням след 3-4 месеца. И за всичко е виновен Greg Ginn, който прави каквото си поиска с името, логото и марката на Black Flag. И тук съвсем спокойно можем да добавим и меко казано нелепата обложка.

Реформирането на Black Flag роди поне едно добро нещо - създаване на алтернативна група Flag, в която влизат музиканти (Keith Morris, Dez Cadena, Bill Stevenson и Chuck Dukowski), които също СА били важна част от създаването на една легенда. Поради себичността на Greg Ginn обаче те бяха натирени в ъгъл като някакъв периферен персонал, което е най-малкото неуважително.

Като човек, изградил си конкретно мнение за влиянието на Black Flag след прочитането на книгата American Hardcore: A Tribal History на публициста Steven Blush, ще се опитам да забравя буквално този албум What The... и търпеливо изчакам какво ще извадят Flag. Защото съм сигурен, че не може да е по-зле от това и даже си мисля, че може и да ми хареса.

ОЦЕНКА: 1,5/10

Препоръчителни песни:    Down In The Dirt



понеделник, 25 ноември 2013 г.

Five Finger Death Punch - The Wrong Side Of Heaven And The Righteous Side Of Hell, Volume 2


Artist: Five Finger Death Punch
Album: The Wrong Side of Heaven and the Righteous Side of Hell, Volume 2
Year: 2013
Label: Prospect Park
Country: United States
Genre: Metal, Groove Metal, Heavy Metal

АВТОР НА ТЕКСТА: ВИКТОР "ВИЧО" БАЛЧИКЛИЕВ

В самия край на Октомври публикувах ревю на първата част на The Wrong Side Of Heaven And The Righteous Side Of Hell и обещах, че съвсем скоро ще се появи и неговото продължение. Ако сте пропуснали предната статия, накратко обобщавам, че макар чисто музикално албумът да беше добър, то Five Finger Death Punch стремглаво се запътиха към творческа криза и дразнеща липса на каквото и да било разнообразие.

Нека приемем, че двете части на албума са двата полюса на едно концептуално цяло – The Wrong Side of Heaven (част 1) и The Righteous Side of Hell (част 2). Обикновено според досадното клише на метъл жанра, ад/грях/мрак винаги са приоритет, особено ако главната тема на текстовете е пречистване, извисяване, себеосъзнаване и т.н. Което пък автоматично прави Volume 2 по-смислен и символично натоварен като алегория на Праведния Ад...

Прекъсвам философското отклонение с простичкия намек, че втората част сякаш е по-добра и написаното по-горе може да е една от причините. Или пък са си пазили по-добрият материал за по-късно?

Колкото и да е добър албума (а, нека бъдем откровени, той не е толкова уникален), проблемите, които разгледах в предното ревю, си остават и дори задълбочават. Може би фактът, че го слушам толкова скоро след като съм се занимавал с предния, засили дразнението ми от абсолютно еднаквите песни, теми и идеи, с които иначе надъханите пичове от 5FDP продължават да ни заливат.

След като вече изписах всички добри и лоши черти на предния албум, ще разгледам труда им песен по песен да видим дали няма светлина някъде из тунела. ‘Here To Die’, ‘Weight Beneath My Sin’ и ‘Wrecking Ball’ (асоциациите с ex-Хана Монтана определено ми пречат да вдигна оценката, може би проблемът е в мен...) дават ударно начало на един обещаващ албум. 

След това обаче се появява ‘Battle Born’, която за жалост е избрана и за първи официален сингъл. Песента е откровено безсмислена и немощна – в предните албуми винаги имаше поне една наистина силна ‘балада’, а след като си се доказал с вече класически хитове като ‘The Bleeding’ и ‘Coming Down’, подобни опити за емоционално парче са нелепи.

Нямам коментар за ‘Cradle to the Grave’ и ‘Matter of Time’ (освен, че началото на втората ми напомня на Fear Factory, което винаги е плюс), които са добри, но и поддържат същата еднаквост. ‘The Agony of Regret’ е доста приятен преход, който ме накара да се замисля дали е добре най-добрата ти песен да е инструментал...

‘Cold’ също не ме впечатлява особено, но е по-добрата лирична песен в албума, а и наблюдявам, че се превръща във fan-favourite. Следващата ‘Let This Go’ е приятно намигане към по-старите албуми, демонстрираща онази очарователна първичност, агресивност и заряд, които направиха 5FDP толкова известни, и които постепенно избледняха с годинитеMy Heart Lied’ съвсем спокойно може и да не съществува, а ‘A Day In My Life’ не ми показва нищо, което вече не съм чул десет пъти.

Албумът завършва с една приятна изненада – кавърът на безсмъртния хит на The Animals ‘House of The Rising Sun’, който е безспорно изпипан и добре преработен. И така приключваме с Vol. 2 и сякаш надеждите ми 5FDP някога да разнообразят и да покажат оригиналност. С два албума на година и 15 еднакви песни, пътят напред е само надолу, светлина няма.


ОЦЕНКА: 7/10 (оценката е по-ниска от тази на предния албум, просто защото баналността и еднообразието се натрупват, дори целият продукт да е сравнително по-добър)


Препоръчителни песниWeight Beneath My Sin   Here To Die   Let This Go   Cradle To The Grave   House Of The Rising Sun



P.S. Все още не съм се пробвал като мениджър и продуцент, но смятам тактиката на групата с двата албума за изключително неуспешна. Предлагам вариант, в който 5FDP можеха да изкарат само един албум, който съдържа най-добрите неща от тези два албума (защото такива все пак има) и евентуално би бил дори претендент за албум на година:

1. Lift Me Up (ft. Rob Halford of Judas Priest)
2. Here To Die
3. Watch You Bleed
4. Weight Beneath My Sin
5. Wrong Side of Heaven
6. Wrecking Ball
7. I.M. Sin (ft. Max Cavalera)
8. The Agony Of Regret (instrumental)
9. Cradle To The Grave
10. You
11. Cold
12. Let This Go
13. Diary Of A Deadman
14. Matter Of Time
15. A Day in My Life

+deluxe edition (понеже капиталистите не могат без екстра кеш):
16. Anywhere But Here (ft. Maria Brink of In This Moment)
17. Dot your Eyes (ft. Jamey Jasta of Hatebreed)
18. House Of The Rising Sun (The Animals cover)

Някак по-добре?

четвъртък, 21 ноември 2013 г.

Face-off - I Won't Be Coming Home

Artist: Face-off
Album: I Won't Be Coming Home
Year: 2013
Label: Self-Released
Country: Bulgaria
Genre: Pop Punk, Punk Rock, Alternative Rock, Skatepunk
FACEBOOK

Автор: Илиян Иванов

Напоследък се говори за "българска поп пънк сцена", но това е много преувеличено, поне на този етап, въпреки че се пръкват все повече и повече млади банди. Може би, ако момчетата (и момичетата), които свирят в този стил, не загубят мотивация да продължават да се занимават с такава музика и си създадат фен-бази, които са отвъд приятелските им кръгове и старите съученици, ще можем да говорим за наченки на някакво подобно явление.

Преди да си купя дебютния албум на Face-off, бях слушал бандата 2 или 3 пъти на живо и пичовете май винаги имаха някакви технически проблеми, но пък се получаваше весело. "Весел" е думата, с която най-лесно бих охарактеризирал I Won't Be Coming Home, но с уговорката, че не всички от деветте парчета отговарят на такова определение, както и изключително грозната обложка.

За разлика от Negative One [-1], Face-off свирят заедно от по-дълго време и песните им звучат доста по-хомогенно, което е огромен плюс за тях. В същото време обаче саундът тип 90-тарски Blink-182 е нещо, от което бандата още не се е отървала и докато китарните прогресии напомнят на Dude Ranch (особено в Softcore), не можем да говорим за изчистен стил.

Осем от песните са на английски език, а последната е на български, но за нея след малко. Останах приятно изненадан от вокалите на Шушко - не само като пеене, но и заради липсата (или силно ограничаване) на дразнещ роден акцент в произнасянето на фразите. Песните са в средно до средно бързо темпо, като някой дребни детайли в инструменталните части като използване на камбанките на чинелите, въздействат позитивно на ушите.

Самите текстове не са някакви гениални творения, но в поп пънка е важно да имаш запомнящи се рефрени, а такива в I Won't Be Coming Home има доста - примерно в отварящата Indy или в най-любимата ми FTS. The Bubach Strikes Back сигурно е най-парти парчето, което съм слушал през 2013 година, а Surrender се вписва изцяло в тенденцията на съвременните поп пънк банди да залагат на по-минорен саунд, подходящ за подскачане в такт по време на концертите.

Както казах, последната песен е на български и се казва Petko. Нямам представа кой е Петко и не знам защо той е педерас(т), но искрено се смях на текста. Парчето си е яко лаундж и ми напомни на някоя от простотиите, които NOFX обичат да правят - да речем Buggley Eyes.

Да се върнем на това, за което говорех в увода. Докато в България хората се разотиват преди края на концертите, след като са изгледали бандите, за които са дошли специално, няма как да говорим за поп пънк сцена. Ситуацията е такава, че Face-off едва ли някога ще се чудят дали да изхарчат милионите си на Хаваите или в Ибиса, но без подкрепа просто не може. Надявам се у нас някога да има истинска поп пънк сцена и тази банда да бъде едно от лицата ѝ.

ОЦЕНКА: 8/10

Препоръчителни песни:  Indy   FTS   The Bubach Strikes Back   Life Is Boring