понеделник, 25 февруари 2013 г.

Gavlyn - From The Art

Artist: Gavlyn
Album: From The Art
Label:  Broken Complex Records/Organized Threat Movement
Year: 2012
Country: USA
Genre: Hip-Hop, Gangsta Rap, West Coast Rap, Jazz Rap
FACEBOOK


Ето и един албум, който слушах почти всеки ден в продължение на над две седмици, но така и не ми оставаше време да пиша за него. Всъщност From The Art излезе в края на 2012-та година, а за съществуването на Gavlyn узнах няколко месеца по-рано. Мацката грабна вниманието ми, докато се ровех из YouTube, поинтересувах се повече за нея и разбрах, че подготвя дебютен албум. Макар и с известно закъснение, From The Art стигна до моите уши и с радост установих, че резултатът си е струвал чакането.

Gavlyn е от Лос Анджелис и е съвсем логично нейният хип-хоп да бъде напълно в духа на ъндърграунд Уест Коуст саунда. Инструменталите на 15-те парчета са като от ранните албуми на Dr. Dre и Snoop Dogg - лежерни бийтове и много джаз семпли, поръсени с умерено количество скречове. За някои такава комбинация може да изглежда несъвместима, но това съвсем не е така. Така например Why Don't You Do Right е нещо като рап кавър на дрвената песен със същото име на Lil Green - блус певица от 40-те и 50-те години на XX век.

Често попадам на хейтърски коментари по адрес на калифорнийската рапърка. Наричат я "crack whore" (курва на крек) заради разкривените ѝ зъби. Дали това е толкова важно? Едва ли. Gavlyn има това, за което куп хора с позлатени челюсти в хип-хопа биха дали всичко, за да притежават - таланта да редят рими в едно спокойно и плавно темпо.

Въпреки това, тя не се стреми до доказва, че номер едно . "Soothe your mind every time you hear me rhyme from line to line/Recognize I'm not trying to be the lyrical champion/Just your ordinary MC/I let you know music is what I do and breath", рапира Gavlyn в What I Do - първото нейно парче, което чух.

Изобщо в лирическо отношение, няма да чуете и дума за надменност и самохвалство, присъщи на хората с патлаците (в буквален и в преносен смисъл). Историите на рапърката се въртят около "пичове, които ѝ искат номера", "пушене на трева" и разни гадории, които често се случват в гетата около Ел Ей.

В няколко от парчетата има гост MC-та, чиито имена на мен лично нищо не ми говорят - Fawksie 1 (друга мацка, с много як тембър), Dye, Destruct и Rawlegit. Всеки един от тях обаче оставя свой собствен отпечатък върху From The Art, което прави албумът още по-як.

Gavlyn може и да е ново име в Уест Коуст хип-хопа, но определено привлича внимание. Честно казано, да си жена в този стил е леко неблагодарна работа, тъй като много често не биваш взиман насериозно. Но с много труд и талант, разбира се, всичко се постига. Gavlyn има голям потенциал, да бъде една от големите в ъндърграунд рапа в близкото бъдеще и дано да продължи да се развива в тази посока. From The Art е обещаващо начало - дебют, които всеки уважаващ себе си фен на хип-хопа е длъжен да чуе.

ОЦЕНКА: 8/10

Препоръчани песни:  What I Do   Make My Move   Survive   Why Don't You Do Right   Soulfire




понеделник, 18 февруари 2013 г.

Pure Love - Anthems

Artist: Pure Love
Album: Anthems
Label: Vertigo
Year: 2013
Country: United Kingdom/USA
Genre: Alternative Rock, Punk Rock, Indie Rock, Garage Rock
FACEBOOK



Когато Gallows се разделиха със своя фронтмен Frank Carter, много хора предвиждаха, че британската хардкор банда трудно ще успее да му намери адекватен заместник. Е, това не стана, тъй като канадецът Wade MacNeil определено впечатли зад микрофона в EP-то Death Is Birth (2011) и миналогодишния едноименен албум.

От своя страна Frank Carter тръгна да търси друго поле за изява, събирайки се с Jim Caroll (бивш китарист на сравнително неизвестните Hope Conspiracy и Suicide File). Резултатът, който получаваме година и половина по-късно е дебютният албум на новосформираната група Pure Love - Anthems.

Ако случайно не сте слушали досега Pure Love, то забравете това да има нещо общо с Gallows. Дуото се впуска към радиофоничния (любимата ми дума) алтърнатив/инди рок, далеч от агресията на предишната банда на Carter.

От гледна точка на продуциране, Anthems е абсолютно перфектен, тъй като Pure Love са се съюзили с легендата Gil Norton, който е работил със съвременни рок величия като Foo Fighters и Jimmy Eat World, но той най-вече е известен с това, че е отговорен за великите албуми на The Pixies - Doolittle, Bossanova и Trompe Le Monde.

Дотук обаче с перфектните неща. Anthems страда от синдрома на клишето. Повечето парчета в албума са твърди "сухи", без идентичност и напомнят на нещо друго, което сме слушали десетки пъти. Примерно от 100 километра си личи, че Riot Song е като песен на The Clash, а даже започвам да се чудя дали не е кавър. Други тракове като Bury My Bones, The Hits и Handsome Devil's Club също звучат твърде познато, но просто не го правят достатъчно запомнящо се.

В Anthems има и няколко страхотни попадения. Четвъртият сингъл Beach Of Diamonds е абсолютно брилянтен във всяко едно отношение и е със сигурно една от най-силните песни, които съм слушал от началото на 2013 година. Финалната March Of The Pilgrims притежава епичност, сравнима с нещо от последния албум на Bob Mould, а мръсните бас линии в Burning Love и Scared To Death насаждат гаражния рок елемент в албума.

Текстовете на Frank Carter са на границата между добри и средна работа. Пример: "I'm so sick of singing about hate/ It's time that I made a change/These days I can barely even catch my breath/Everyday I'm closer to death.". Очевидно е, че татуираният до мозъка на костите вокалист иска да скъса напълно с агресията и омразата, с която бе известен в Gallows. Което се доказва и в името на новата му банда - Pure Love.

Anthems не е лош албум, слушаем и сравнително приятен, но твърде предвидим и според мен лесно забравим. Pure Love имат доста различна таргет-аудитория от Gallows, но засега резултатът в този мач е 1-0 в полза на бившата група на Carter. NME даде оценка 1 от 10 на този албум, което ми се вижда крайно несправедливо, пък и какво ли разбират тези прехвалени естети?

ОЦЕНКА: 6/10

Препоръчителни песни:  Anthem   Beach Of Diamonds   Burning Love   March Of The Pilgrims 


петък, 15 февруари 2013 г.

Hatebreed - The Divinity Of Purpose



Artist: Hatebreed
Album: The Divinity Of Purpose
Label: Razor & Tie/Nuclear Blast
Year: 2013
Country: USA
Genre: Metalcore, Hardcore Punk, Punk Metal, Thrash
FACEBOOK


Една от любимите ми поговорки на английски гласи: “If it ain’t broke, don’t fix it”. Никой няма изгода от това да нарушава една печеливша формула, която му носи куп дивиденти. В музиката често говорим, че ако бандите не се развиват, то те зациклят и доскучават. Е, това не винаги е така. Просто на такива като Hatebreed не би им отивало да го правят. Просто защото са достатъчно добри в това „да режат глави” със своята комбинация от метъл и хардкор.

Hatebreed са като акулите – не се нуждаят от еволюция, за да останат най-страшният хищник във водата.  Бандата има изградена репутация, името е доказана марка за качествена тежка музика и техният шести (седми, ако броим и този с кавърите) студиен албум изобщо не се отличава от всичко до преди него.

Вокалистът Jamey Jasta (бившият водещ на MTV Headbanger’s Ball, мадафака) бе казал, че The Divinity Of Purpose ще бъде “all pit, no shit”, което само по себе си е напълно достатъчно за да знаеш какво да очакваш още преди да си си пуснал първото парче (и първи сингъл) Put It To The Torch.

Hatebreed изобщо не си губят времето да търсят някакви баладични, отнесени или всякакви други анти-хедбенг елементи, а просто залагат на изпитаната комбинация от ярост, енергия, много груув ритъм, мощни рифове и гневни хорови вокали с мачо хардкор текстове.

Игнорирайки факта, че Put It To The Torch има доста тъп видеоклип, откриващата песен те потапя мигновено в света на агресията, като това остава така през всичките 38 минути.  Някои от песните са много силни – Honour Never Dies, The Language, Nothing Scars Me и личният ми фаворит Boundless (Time To Murder It), други просто са резачки, които запълват отлично времетраенето на The Divinity Of Purpose.

На няколко места се усещат заемки и влияния от други метъл и хардкор банди – примерно Indivisible ми е доста Sick Of It All-ско, началният риф на Death Man Breathing  е сякaш свирен от китариста на Slayer - Kerry King, а финалната Idolized Аnd Vilified е направо като песен на Slipknot. Всичко това обаче си е съвсем в реда на нещата, все пак не е като да са откраднали идеята на някого за нова космическа технология, която да позволи на хората да се реят в космоса без скафандри.

С риск да прозвуча банално – новият албум на Hatebreed е просто поредният добър албум на Hatebreed. Нищо гениално, нищо изненадващо, но всичко е направено по каноните на бандата и едва ли някой ще остане разочарован от този факт. Разбира се, песните от The Divinity Of Purpose не са направени да се слушат само вкъщи, а на живо и няма как да не се надяваме Hatebreed да дойдат пак в България за да може да чуем гръмогласното хорово : “Sometimes standing for what you believe means standing alone”.


ОЦЕНКА: 7/10

Препоръчани песни:  Put It To The Torch   Honor Never Dies    Nothing Scars Me    Boundless (Time To Murder It)   Idolized And Vilified