понеделник, 30 септември 2013 г.

Stone Temple Pilots with Chester Bennington - High Rise


Artist: Stone Temple Pilots with Chester Bennington
Album: High Rise EP
Year: 2013
Label: 13Star Records
Country: USA
Genre: Alternative Rock, Post-Grunge, Hard Rock
FACEBOOK

АВТОР НА ТЕКСТА: ИЛИЯН ИВАНОВ

До тази година Stone Temple Pilots бяха една от малкото групи, чийто състав е бил непроменен от създаването им през 1986-та. Затова и когато тримата инструменталисти - Dean DeLeo (китара), Robert DeLeo (бас) и Eric Kretz (барабани) изгониха вокалиста Scott Weiland, новината бе приета от феновете като истински шок. Впоследствие играта загрубя, като започнаха да валят заплахи и съдебни искове и от двете страни. Тримата останали в групата обаче решиха, че няма какво да тъжат за своя фронтмен и бързо му намериха (засега временен) заместник - Chester Bennington от Linkin Park.

Само няколко месеца след рокадата зад микрофона, Stone Temple Pilots решиха да покажат какво могат с новия си певец и резултатът е меко казано разочароващ. Chester е симпатяга, който е безспорно едно от най-популярните лица в съвременния рок, ала EP-то High Rise изобщо не отговаря на името си, тъй като е ниска топка, поне за нивото на песните на Weiland.

Преди всичко трябва да отбележа, че тези "супер групи" от типа Audioslave и Velvet Revolver, винаги предизвикват интерес в началото, но след това потъват в блатото на посредствеността и логично тръгват да западат. Това го знае и самият Scott Weiland, който оглавяваше именно Velvet Revolver, където бе поканен от бивши членове на Guns N' Roses. Тази банда със сигурност имаше и своите силни моменти, но по-скоро ще бъде запомнена като просто пореден опит за консолидиране на фен базите в алтърнатив рок/грънджа и хард рока.

High Rise е подписано като Stone Temple Pilots with Chester Bennington, явно заради съдебните спорове около името на бандата. Почти съм сигурен, че новата формация е избрала такъв подход - да пусне засега само 5 песни, за да се види каква ще е реакцията на феновете. Weiland дълги години бе лице, идеолог и "мотор" на Stone Temple Pilots и едно такава промяна крие големи рискове.

Петте парчета в мини-албума изобщо не бива да се сравняват с цялостната дискография на бандата. Причината е ясна - Bennington притежава съвсем различен глас от този на Weiland и е нормално те да бъдат оценявани по друг начин. Само че нищо от това EP не може да бъде квалифицирано като нещо, което да задържи вниманието ви за дълго време, да не говорим да преобърне живота ви. Дължините на парчетата са много сходни - най-кратката (първата Out Of Time) е 3:05 минути, а най-дългата (последната Tomorrow) е 3:38 минути. Всяка една от песните следва формулата с куплетите и припевите, които макар да звучат запомнящо се, са протяжни и без никакъв енергиен заряд.

Може би само откриващият сингъл Out Of Time е нещо, което си заслужава малко повече внимание, защото е най-бързо като темпо и примерно би било подходящо за саундтрак на игра от типа Need For Speed. Останалите песни са нещо средно между пълнеж и пълен ташак, с извинение. Stone Temple Pilots with Chester Bennington е неуспешен експеримент, поне засега.

ОЦЕНКА: 3/10

Препоръчителни песни:  Out Of Time


събота, 28 септември 2013 г.

Asking Alexandria - From Death To Destiny

Artist: Asking Alexandria
Album: From Death To Destiny
Year: 2013
Label: Sumerian
Country: United Kingdom
Genre: Metalcore, Screamo, Post-Hardcore

АВТОР НА ТЕКСТА: ВИКТОР "ВИЧО" БАЛЧИКЛИЕВ

Asking Alexandria...няма какво толкова да ги представям, защото по това, което слушам и чета напоследък  абсолютно всички са наясно кои са и имат крайно мнение за тях (дори без да са ги чували) – или ги обожават с наивна детинска фенщина или ги мразят с необоснована тежка хейтърщина. 

Използвам изкуствени и дразнещи термини, защото с тях най-лесно мога да говоря за подобна банда. Не че са изкуствени и толкова дразнещи, но не заслужават до такава степен да разбуждат общественото мнение, защото утре може да ги няма. И все пак From Death to Destiny си струва поне за едно слушане.

AA са част от вълната нов британски метълкор, който е леко модифицирано копие на метълкор клона на т.нар. NWOAHM, която доминира на метъл пазара в последните 10 години. Към вълната спадат плеяда от нищо не струващи групи, сред които полека-лека израстнаха няколко смислени проекта, развяващи се из световните сцени с налудни абревиатури като BFMV, BMTH, ABR, BMT и т.н. (не ме разбирайте погрешно, някои от тях наистина си струват). Подозирам, че дните на жанра вече са преброени, защото лидерите изцедиха пълния му потенциал и затихнаха...след време тази музика, колкото и да ми е любима, ще се помни единствено заради абсурдните имена.


Сега за албума – защо си струва да се чуе?

- Бандата демонстрира солидно израстване. Албумът е трети за групата, трети за този лейбъл, трети в сравнително същия стил – очакваше се поне някакво развитие и за щастие то се усеща още от първите минути. Не понасям Asking Alexandria още от онази въздишка на Dear Insanity - тежестта им беше хаотична, недоизмислена, врещяща, а мелодичността им беше лигава и повърхността. Сега мога да кажа, че нещата са балансирани, както подобава за една метълкор банда с амбиции.

- Започва много ударно. Don’t Pray For Me отваря с добро интро, зареждащ преход, смислено развитие и мачкащ, леко екзотичен брейкдаун. Killing You е по-хитова, но все още не прекалено разлигавана и поддържа прилично ниво. The Death of Me и Run Free подсилват добрите първоначални впечатления като носят както характерни за Asking Alexandria белези, така и солидни музикални качества, а и са по-добрият избор за клипове към албума. 

- Poison смачква от първата секунда и по лично мнение е най-силна в албума, докато Until The End с участието на Хауърд Джоунс е интересно и различно парче, разнообразяващо иначе доскучаващия към края албум.

- Връзката между името на албума, обложката, първия официален сингъл и клип, и някои текстове, било то и банална, показва вложена мисъл и идея.

- Приемете Asking Alexandria не като тежка банда, а като липсващото звено между пубертета и екстремната музика. Някои от вас може да парадират, че са слушали Slayer в 5-и клас, но моето поколение израстна с друг тип ‘алтернативна’ култура и за доста от нас банди като Linkin Park са причината сега да слушаме неща като Gojira например. Мислете за състоянието на ‘поп’ музиката в момента и AA веднага изглеждат добър вариант. Все пак оставете и сегашните тийнейджъри да си изживеят „втежняването” си.


Защо въобще не струва?

- Да си добър в брейкдауните не те прави стабилна банда.

- След силното начало рокаджийската Break Down the Walls остава горчиво чувство с напева „We won't stop until the world is in our hands”, който може да впечатли единствено сърдити подрастващи младежи.

- Като изключим няколкото силни песни, всичко друго е еднообразно и до болка познато. Опитите за разнообразяване чрез синтезатори и мрачна атмосфера не са достатъчни, когато всичко останало следва установени модели. Метълкорът е твърде популярен и за да си признат, трябва да си наистина добър.

- Малък детайл – музиката в клипа на The Death Of Me е немощната рок версията на песента (песен 13 в албума), което много ясно демонстрира колебливото положение на бандата. Ако ще си популярен, масов, комерсиален и достъпен – бъди такъв до край и си изгради име. Ако ще си тежък, организиран и верен на традициите на жанра – защити имиджа си и се бори за феновете, които ще платят достатъчно много и без да те въртят по MTV. Никой не уважава средното положение.

- Да правиш акустична песен, без да демонстрираш особени гласови и китарни умения, е повече от безсмислено, дори и да се казваш Бен Брус.


Реално оценката на албума е 5 +1 за развитие. За сега 2013 е годината, в която Asking Alexandria и Bring Me The Horizon загатнаха за израстване, а Bullet For My Valantine за вдетиняване – следващите албуми на трите банди до голяма степен ще решат както собственото бъдеще, така и бъдещето на британския метълкор в по-популярното пазарно звено на тежката музика.

Извинявам се за по-дългото ревю – да пишеш за нещо, което не харесваш, не е чак толкова по-лесно...

ОЦЕНКА: 6/10

Препоръчителни песниDon’t Pray For Me   Killing You   The Death of Me   Run Free   Poison
Until The End




петък, 27 септември 2013 г.

Crossfaith - Apocalyze



Artist: Crossfaith
Album: Apocalyze
Year: 2013
Label: The End Records / Sony Music
Country: Japan
Genre: Electronicore, Metalcore, Industrial Metal, Electronica

АВТОР НА ТЕКСТА: ВИКТОР "ВИЧО" БАЛЧИКЛИЕВ

Доста дълго време се чудех на кой нов албум да се спра за първо ревю. Изборът ми е продиктуван основно от факта, че като всяко ново нещо дори хоби като писане в блог е едно предизвикателство – оттам и предизвикателен албум като Apocalyze на набиращите страшна сила Crossfaith (на японски: クロスフェイス). 

Казвам предизвикателен по няколко причини – първо по лични си убеждения имам изначален проблем с далекоизточната култура като цяло; второ, това е албум и банда, която наскоро ми попадна съвсем случайно без да имам никаква идея каква музика правят; и трето, макар да обичам много преплитания на различни жанрове и особено смесването на тежка с електронна музика, в повечето случаи съм бил много разочарован и гледам много скептично на крещящи определения като ‘electronicore’. Ако дори една от тези причини може да ви откаже от Crossfaith, дайте им поне един шанс – албумът е изключително добър!

Ще започна с едно доста клиширано, но в случая и много точно описание за музиката в Apocalyze. В един тиган изсипете всички корове, които имате наоколо (метълкор, деткор, рапкор, хардкор и сие), поръсете с малко The Prodigy, Haouken!, Pendulum, щипка Skrillex, разбъркайте силно и нажежете до краен предел. 

Албумът грабва още от епичното интро Prelude, преливайки в мръсно индустриализираното We Are The Future, което дава ясна заявка за стила на Crossfaith и за самочувствието им на бандата на бъдещето. Бърз ритъм, метълкор брейкдаун, дъпстеп дроп, синтезиран фон, емоционален крясък, японците удрят с много заряд и мачкат до последното "Will you stay in your heaven" в заключителната песен Only The Wise Can Control Our Eyes.

Hounds of the Apocalypse е изградена по всички правила на модерния метълкор и не грабва с особена оригиналност, но пък изборът и за промоционално lyric video намеква за желанието на групата да бъде причислявана към сериозната тежка сцена, а не към хилядите еднодневни експериментални проекти. Няма смисъл да изреждам песен по песен, защото за мен слаба в албума няма. 

Може би най-силно се отличава Eclipse, която очаквано бе пусната и с официален клип (виж по-долу) – сингълът е доста по-комерсиално ориентиран (без това да е нещо лошо), текстът е в силен party mode, търсен е ефектът на хитовото с бърза Hadouken! основа, типична Prodigy мелодия, бунтарство а ла Enter Shikari и нужната доза метъл тежест. Следва поредица от силни песни, на които аз лично не мога да стоя неподвижен дори набутан в градския транспорт. Scarlett и Counting Stars внасят нужната доза разнообразие с повече мелодични части и изключително добре подбрани женски вокали.

Не ме разбирайте погрешно – албумът ме грабна толкова силно не защото Crossfaith са открили топлата вода, а защото е хубаво да видиш, че някой знае как да я ползва. Пазарът се променя с бесни темпове и всеки търси своето място под слънцето. Още когато Pendulum направиха смазващото Self vs. Self с In Flames стана ясно, че ще слушаме доста подобни проекти в бъдеще (за жалост не всички оправдаха очакванията). 

И докато по-консервативните фенове още не могат да преглътнат появата на бижута като  The Path of Totality на KoЯn, други вече се настроиха на честотите на новото хилядолетие. На фона на океана от еднообразни групи и псевдо опити за оригиналност, банди като Crossfaith заслужават висока оценка не заради уникалността си, а заради умението да надминават очакванията с един добър и завършен продукт. 

ОЦЕНКА: 9/10

Препоръчителни песни:
  Eclipse   The Evolution   Scarlett   Counting Stars   We Are The Future



 

четвъртък, 26 септември 2013 г.

Tonight Alive - The Other Side

Artist: Tonight Alive
Album: The Other Side
Year: 2013
Label: Sony Music/Fearless Records
Country: Australia
Genre: Pop Punk, Alternative Rock, Emo, Pop Rock
FACEBOOK

Бих могъл да изпиша много думи и редове, за да напиша това ревю. Бих могъл да обясня защо е излишно вече да се сравняват Tonight Alive и въобще всякакви поп пънк банди (наблягаме на поп) с Paramore и да докажа колко сходни, даже почти идентични, са някои песни от The Other Side с такива на Kelly Clarkson и Taylor Swift, но няма да го направя. Вместо това реших да пусна точно 7 (СЕДЕМ) снимки на сладката русолява вокалистка на тази група - Jenna McDougall.




ОЦЕНКА: 7/10

Препоръчителни песни:  Lonely Girl     The Other Side   Come Home   No Different   Say Please





четвъртък, 19 септември 2013 г.

The Flatliners - Dead Language


Artist: The Flatliners
Album: Dead Language
Year: 2013
Label: Fat Wreck Chords
Country: Canada
Genre: Punk Rock, Alternative Rock
FACEBOOK

Много често сме свидетели как някои банди порастват пред очите ни. Запознаваш се с творчеството им, докато са бледи, но яростни юноши, но постепенно момчетата са станали "мъже за женене". Горе-долу такъв случаят при мен с The Flatliners - една от водещите банди на Fat Wreck Chords.

За пръв път слушах техния дебют Destroy To Create през 2007 година, някъде около месец преди да пуснат втория си албум The Great Awake. Известно време, да не кажа много месеци поред, не спирах да ги слушам и все още ги смятам за две от най-любимите ми неща за предишното десетилетие.

Destroy To Create запали искрата и все си мисля, че е малко по-класен и по-първичен от далеч по-полирания като саунд негов наследник. В The Great Awake има и стилова промяна, тъй като скорострелният грайм/ска/кор бе заменен от бунтарски пънк рок с по-малко ска. И все пак допирни точки си имаше, но излизането на третия им албум Cavalcade (2010) промени всичко.

Трябваше ми повече време за да го заобикна и мисля, че стана по-трудно, защото стиловата промяна отново беше в ход и все още не бях свикнал с банди като Against Me!, Dead To Me и The Gaslight Anthem. Cavalcade все пак стигна до сърцето ми, а новината за нов албум The Flatliners през есента на 2013 година ме накара да тръпна в очаквания.

Пилотният сингъл Drown In Blood не беше това, което очаквах, но след предполагах, че нарочно са го избрали, защото е по-бавна и радиофонична песен. Надеждите ми да има по-малко такива парчета обаче не се сбъднаха. Dead Language е най-зрелият продукт на канадците, със сигурност най-бавният и е на светлинни години като стил от Destroy To Create, което малко ме натъжава. И тук да вметна - не съдя бандата за това, че иска да свири нещо различно и да се развива, тъй като, ако аз не се кефя, то някой друг би го харесал. Просто констатирам.

Dead Language е солиден и хубав албум. Но само че и след 30 слушания не мога да се отърва от усещането, че парчетата вътре са като отритнати от сесиите на предишния Cavalcade. Чувството за предъвкан наново стар материал не ме пуска, въпреки че реално албумът си е абсолютно слушаем и приятен, особено в градския транспорт.

Dead Language почва там, където свършва Cavalcade. Не знам дали сходството в заглавията на последната песен от предишния (New Year's Resolution) и на първата от този (Resuscitation Оf Тhe Year) e само моя догадка, но те си звучат като история в развитие. Което разбира се е готино, но по-нататък не намирам достатъчно силни парчета, които да отговарят на убийственo яки Carry The Banner, Liver Alone и Monumental от Cavalcade.

Да, Sew My Mouth Shut, Hounds и Young Professionals наистина вдигат врява и настроение, а баладичната Tail Feathers би паснало перфектно в албум на The Gaslight Anthem. Четири "да"-та, както би казало журито на българския X Factor, даже има още, но чувството за половинчатост си остава.

Реално оценката на албума, която се върти в акъла ми е 6,5, но понеже мисля, че след месец ще съм забравил за мисълта "Cavalcade B-Sides", ще дам още малко, ей така от сърце. Защото наистина The Flatliners от хлапаци през 2007 година, сега са една от водещите пънк банди не само в Канада. Нищо че малцина ги знаят в България.

ОЦЕНКА: 7/10

Препоръчителни песни:  Drown In Blood   Sew My Mouth Shut   HoundTail Feathers  Young Professionals


понеделник, 16 септември 2013 г.

Nine Inch Nails - Hesitation Marks

Artist: Nine Inch Nails
Album: Hesitation Marks
Year: 2013
Label: Columbia
Country: USA
Genre: Industrial Rock, Industrial Dance, Alternative Rock, Alternative Dance, Trip Hop, Electronica
FACEBOOK


Trent Reznor е от хората, които трудно биха си простили да разочароват някого. Неговото име отдавна е еталон за качество, по който се равняват всички, които са дръзнали да следват пътеката, проправена от неговия музикален завет. Затова и когато обяви плановете за нов албум на Nine Inch Nails, мнозина се чудеха дали това не идва твърде скоро след работата му по саундтрака на филма The Social Network (2010) и в страничния проект How To Destroy Angels, където участва и жена му Mariqueen Maandig. Въпросът бе - наистина ли Reznor е успял да "презареди батериите" и да се завърне на върха?

Но преди да дам отговор на питанката, да погледнем в детайли Hesitation Marks. Първото нещо, което прави голямо впечатление е, че почеркът на Reznor е ярък, но не и тежък. Основателят на Nine Inch Nails винаги се е славил като неконтролируем характер, като бомба с много къс фитил, която избухва без предупреждение. Изглежда обаче, че наградата Оскар и семейният живот са променили това и новият албум изпъква с доста по-зряло звучене.

Не че Reznor е спрял да експериментира и да предизвиква слушателите. Не се бе отказал и да преследва онова, което не успя да направи през 90-те - да накара David Lynch да режисира видео на NIN. Hesitation Marks върви в друга по-светла посока, която няма онзи мръсен бунтaрския характер на The Downward Spiral (1994) или мистичната концептуалност на Year Zero (2007).

Преди няколко месеца, когато се появи ...Like Clockwork на Queens Of The Stone Age, коментирахме с един приятел, че Reznor е музикант, който обича "да се налага". Две от парчетата в този албум наистина миришеха повече на Trent, отколкото на Josh Homme. В Hesitation Marks обаче няма да усетите влиянието на който и да било друг музикант, участвал в записите. Неслучайно Adrian Belew (King Crimson) каза, че напуска Nine Inch Nails, защото "нещата просто не са се получили". Eric Avery (Jane's Addiction) изтъкна малко по-друг довод за напускане, а именно огромното напрежение.

Това, че Reznor e избрал да работи с определени хора, рядко означава да им даде шанс на тях да определят каква да бъде музикалната дирекция. Вероятно Belew е усетил, че е просто изпълнител в Nine Inch Nails и едва ли ще може прокара своите идеи, колкото и да се опитва. Така съвсем логично се стига до крайния резултат - Hesitation Marks е Nine Inch Nails на един Trent Reznor, който "търси своя път", ако цитираме парчето Find My Way - трип-хоп в стилистиката на Teardrop на Massive Attack.

Everything пък е вероятно най-неортодоксалната песен в историята на бандата със своето поп-пънк/инди рок звучене. "I survived everything, I have tried everything, еverything and anything", пее ретроспективно Reznor, само за да докаже твърдението, че Hesitation Marks бележи нова страница в развитието на Nine Inch Nails.

И понеже твърде много изписах за това колко различен е новият албум, време да е кажа нещо и в обратната посока. Hesitation Marks прелива от онзи присъщ на Reznor индъстриъл рок минимализъм - Copy Of A и All Time Low, крие своите по-мрачни моменти - Various Methods Of Escape и I Would For You и притежава клубния денс заряд в Came Back Haunted и In Two. Просто тук подходът е някак си изненадващо по-ведър и по-оптимистичен, но без това да дразни ушите на закоравелия фен.

Не сме Year Zero, не сме и 1989-та, когато излиза дебютът Pretty Hate Machine. 2013-та е годината на Family Guy Trent Reznor. Батериите са успешно презаредени, а Nine Inch Nails са си на върха.

ОЦЕНКА: 8,5/10

Препоръчителни песни:  Find My Way   All Time Low   Everything   Various Methods Of Escape    I Would For You


сряда, 11 септември 2013 г.

Pixies - EP1

Artist: Pixies
Album: EP1
Year: 2013
Label: Self-Released
Country: USA
Genre: Indie Rock, Alternative Rock, Surf Rock, Post-Punk
FACEBOOK

Също както при журналиста от Pitchfork - Jayson Greenе, и в моето битие за пръв път се откри възможност да ревюирам нещо на едно от най-значимите имена в рок музиката за всички времена. Моето мнение обаче е доста различно от това на американския пич, който буквално е разпилял Pixies. От доста време се старая да не съдя дали оценката в дадено ревю ми "уйдисва" или не, а да гледам начина, по който тя е формирана. Само че в никакъв случай не мога да приема доводите му за бруталното и безпрецедентно 1 от 10! Такъв рейтинг не бих дал дори на HIM и Kid Rock.

Но преди да преминем към моето ревю, нека да разкажа нещо за Pixies, което ми се е запечатало в главата. Преди 6-7 години живеех във Флорида и имах един ирландски съсед на име Daniel. Веднъж докато си пиехме бира с него, той ми каза: "Pixies е най-великата група за всички времена. Никоя друга група не може да е толкова гениална, докато свири толкова прости и елементарни неща. One, two, three, four, Go!".

В България мнозина "слушат" Pixies най-вече заради песента Where Is My Mind?, главно защото я свързват със сцени от една купчина филми и ТВ сериали. И защото броят на кавърите й е прогресивно нарастващ с всяка изминала година. Друга причина да кажеш, че слушаш Pixies е признанието на Kurt Cobain, че се опитвал да имитира техен риф, докато е създавал Smells Like Teen Spirit. Разбира се, винаги можеш да харесваш бандата и просто от някаква хипстърска куртоазия, като задължително ще докажеш, че ги слушаш, показвайки три техни песни на iPhone-а си.

2013-та година е голяма година за Pixies. Много по-значима от 2004-та, когато стартира техният реюниън. През лятото басистката Kim Deal напусна след почти четвърт век в бандата. Другите в Pixies обаче явно бяха готови не само със нейна заместничка, но и с нещо още по-важно -  нова музика.

По някакво странно стечения на обстоятелствата, новата басистка също се каза Kim (Kim Shattuck - бивша фронтдама на The Muffs и известна още с това, че пее женските вокали в класиката на NOFX - Lori Meyers). Първият запис с нея бе песента Bagboy, която за мое съжаление не е включена в настоящото EP. Въпросният сингъл ми се стори като крайно скучен, дори бих казал дразнещ след първите 2-3 слушания. Постепенно мнението ми за парчето се промени тотално и Bagboy се настани трайно в ежедневието ми.

Когато видях имената на четирите песни в EP1, бях леко учуден и дори ядосан. Bagboy отсъстваше и това е единствената причина, поради която няма да максималната оценка в това ревю. Откриващата Andro Queen е точно какво (не)очакваш за начало - вместо взрив от три бързи акорда, се понасяш леко върху океанска вълна, която те дърпа към някакъв безметежен безкрай. Another Toe те оставя в океана, но в лодка с опънати от вятъра платна.

Indie Cindy балансира между сърф рока на първата песен и пънка на втората и съм сигурен, че феновете на Pixies ще си припяват с голям кеф "I'm in love with your daughter", макар да знаят, че това е циничният подход на Black Francis да им каже "Ние се завърнахме". Последната песен What Goes Boom също ме изненада с грубоватия си гаражен метъл риф, което смътно ми напомни за нещо ала Faith No More или Helmet.

Вместо заключение, ще цитирам един друг приятел, този път от България. Преди няколко дни той ми написа в чата (леко перифразирам): "Кажи ми, как да слушам Arctic Monkeys след Pixies?".

ОЦЕНКА: 9/10

Препоръчителни песни:   Another Toe    Indie Cindy 









събота, 7 септември 2013 г.

Propagandhi - How To Clean Everything

Artist: Propagandhi
Album: How To Clean Everything
Year: 1993 (Original Release), 2013 (Reissue)
Label: Fat Wreck Chords
Country: Canada
Genre: Skatepunk, Punk Rock, Alternative Rock, Ska-Punk, Hardcore Punk
FACEBOOK


Когато през 1993 година Propagandhi издават своя дебют How To Clean Everything, винаги съм се чудил дали от лейбъла Fat Wreck Chords са очаквали, че са ударили в десетката, докато градят имидж. Тогавашното канадско трио изпълзява от нищото, за да вземе дейно участие в дефинирането на класическия пънк саунд на компанията на Fat Mike от NOFX.

How To Clean Everything отбеляза 20-годишен юбилей през тази година и от Fat Wreck Chords решиха да го преиздадат ремастериран, заедно с три песни, които не са стигнали до траклиста на оригиналната му версия, както и няколко демота. Новината за преиздаването бе посрещната с шумна интернет радост от феновете.

Причините са няколко. Първо How To Clean Everything е класически пънк албум за 90-те, появил се в зората на MTV героите The Offspring, Green Day, Rancid и Bad Religion, но запазил автентичността на стила, както навремето това правят Dead Kennedys. Канадците до момента не са направили нито едно музикално видео. През 2013 година клиповете са малко или много ненужни - можеш да си пуснеш коя да е песен в YouTube и да се абстрахираш от кадри, където разни хора имитират пред камера свирене на инструменти, но през 1993 година вариантите са два - MTV или радио. И въпреки това, че Propagandhi не търсят комерсиален еърплей, техният дебют си остава най-продаваният им албум досега и един от най-успешните на Fat Wreck Chords.

Това не пречи на бандата да е далеч по-популярна 20 години по-късно, макар реално да не става дума за същата банда. През 1993 година Propagandhi са - Chris Hannah (китара/вокали), Jord Samolesky (барабани) и John K. Samson (бас/вокали). Авантюрата на последния с пънка приключва след втория албум Less Talk, More Rock (1996), след което той напуска завинаги заедно със своите романтични песни, за да може да се отдаде на фолк и инди рок с The Weakerthans.

В началото на 90-те Samson прокарва малко нежност в политическите есета на Hannah, които наричаме песни. Така например Showdown (G.E.P.), в която двамата си поделят вокалите, си остава една от най-любимите песни за всички времена. Инфантилната мелодичност, примесена с един от най-яките китарни рифове в пънка и лирически моменти като "Final words are boring, never touch / I know you whispered something in my ear / I couldn't hear you / Girls with the greenest eyes / The first time you have kissed / Our quiet softest sighs / A song for all of those who shot and missed" са страната на монетата, която от групата все по-рядко поглеждат.

Всъщност хумористичните детайли в песни като Anti-Manifesto, Ska Sucks и кавъра на I Want You To Want Me на Cheap Trick, чертаят разделителната линия с далеч по-сериозните теми в Haille Sellasse, Up Your Ass и Stick The Fucking Flag Up Your Goddamn Ass, You SonofaBitch. Например в Anti-Manifesto - Chris Hannah твърди в текста, че откраднал китарния риф, но доскоро никой не знаеше откъде (оказа се от Concrete Blonde), а за Ska Sucks той обясни, че никога не е мразил този стил, а всичко е било шега.

Няма шега с Propagandhi обаче, когато бандата взима отношение за национализма, фашизма, хомофобията, веганизма и организираните религии. Малцина могат да са позволят да са толкова либерални в мисленето. Всъщност хората може да изповядват подобно житейско поведение, като това на Hannah и останалите от бандата, но толерантността рядко бива приемана едностранно.А на Propagandhi не им липсва смелост да кажат: "You speak of Rastafari / But how can you justify belief / In a God that's left you behind".

How To Clean Everything е сборник от музика и мисъл. Класически пънк албум за 90-те, в които има задължителните дози хумор и романтика, но като цяло преобладават песните, които провокират разума и активират човечността у хората. Оценка не мога да дам на нещо, което съм слушал стотици пъти и продължавам да го правя с голям кеф.


неделя, 1 септември 2013 г.

JFT, Bright Sight, Unseen Consequences - Live @ Rock Bar Fans

Artists: JFT, Bright Sight, Unseen Consequences
Venue: Rock Bar Fans
Date: 31.08.2013
Genre: Alternative Metal, Rap Metal, Hardcore Punk

FACEBOOK на JFT
FACEBOOK на Bright Sight
FACEBOOK на Unseen Consequences



Лятото отива към своя край и се надявам поне клубният концертен живот да спаси надигащата се меланхолия. След като в петък вечер, сетивата ми бяха разтърсени на The Wall Live на Roger Waters, на следващия ден – в последните часове на август, реших да поразтреса малко и кокалите си.

Събитието бе JFT/Bright Sight/Unseen Consequences в столичния рок бар Fans. Три софийски банди (софийски, а не български, както обичат да казват местните шовинисти) се събраха, за да дадат началото на предесенната нощна пукотевица.

По принцип досега не мислех да пиша в блога репортажи за такива събития, но всяко нещо търпи еволюция (освен акулите и Ramones). Твърде е възможно и други такива концерти да получат внимание за в бъдеще, но да се съсредоточим върху този.

JFT (Just For Today) е алтърнатив/ню метъл група, която свири по-сериозно от сравнително скоро. Досега не съм бил на техен концерт, но познавам част от момчетата в групата и от няколко месеца с нетърпение чаках да ги видя на живо. В сетлистата им имаше 9 песни, ако не се лъжа – всичките авторски, като някои от тях вече дебютираха и по Радио Тангра – Моят Път, Life и Крачка Напред.  Най-готиното при JFT е, че свиреха на сцената така, сякаш са го правили стотици пъти досега, като рутината и енергията им прикриваха дребните грешки в изпълнението.  Ако бандата продължава смело да стъпва напред в клубния концертен живот, погото на техните парчета ще става по-масирано, тъй като ще привлекат още доста нови фенове.

За BrightSight съм писал и преди в блога си – ревю за EP-то – Три. И доста пъти съм бил на техни концерти, като в повечето случаи винаги става голяма лудница.  Радвам се, че и този път беше смазващо, а песни като Следи, Кухненски Робот, Забрава, 2012, Грешни Стъпки и Изкуствен Свят вече се знаят наизуст от голяма част от хората. С нетърпение чакам да чуя студийни записи и на новия им материал, който обещава да поне толкова силен, колкото споменатите по-горе парчета.  Bright Sight наистина направиха така, че хората да не могат да си поемат дъх накрая, което от една страна доведе до отлив на публика за последната банда.

Да си призная – за Unseen Consequences не бях чувал, докато не получих покана за събитието във Facebook. Бързата ми справка за тях показа, че ще имат допирни точки като звук с JFT. Пичовете (напуснати наскоро от своята диджейка) също се вместват в рамките на алтърнатив/рап метъл съсловието, като паралелите с Korn и Limp Bizkit бяха очевидни. Чухме кавъри и на двете американски групи – My Generation и Break Stuff на вторите и за финал Right Now на първите. За авторския материал на Unseen Consequences знаех малко, но разпознах Fuck You и Burning Core. Много ме изкефи и поведението на вокалиста им спрямо един тъпак пред сцената, който не спря да дразни с действията си и в крайна сметка финалът на целият концерт бе доста позитивен.

Няма да пиша оценки за бандите като в ревютата на албумите, но вечерта си беше 10 от 10 отвсякъде.