петък, 29 ноември 2013 г.

Trivium - Vengeance Falls

Artist: Trivium
Album: Vengeance Falls
Year: 2013
Label: Roadrunner United
Country: United States
Genre: Metalcore, Heavy Metal, Metal

АВТОР НА ТЕКСТА: ВИКТОР "ВИЧО" БАЛЧИКЛИЕВ

Trivium са американска банда, сформирана през 2000 във Флорида. Trivium издават дебютния си албум през 2003, следващата година подписват с Roadrunner Records и до днес имат шест успешни студийни албума. Trivium са определяни с различни стилове (метълкор, хеви, траш), докато в действителност са просто водачите на съвременния американски метъл (a.k.a. NWOAHM). Trivium са запазена марка за качество, а музикантите дори нямат 30.

Vengeance Falls e един изключително успешен и силен албум. Vengeance Falls е по-добър от предния In Waves (2011) и, ако следваме тенденцията на бандата, по-слаб от следващия. Vengeance Falls е това, което последните албуми на Bullet For My Valentine и Avenged Sevenfold не успяха да бъдат. Vengeance Falls е поредното доказателство колко точно големи са Trivium.

Много хора критикуват Roadrunner Records заради прекаленото им комерсиализиране – твърдение, което няма да коментирам. Няма да изреждам и безкрайния лист с големи имена, подписали с лейбъла. Каквито и да са Roadrunner, истината е, че екипът им винаги е водел тенденциите в модерния метъл и е може би ненадминат в умението да намира млади таланти.

През 2005-а по повод на 25-ата годишнина на лейбъла, Roadrunner издават специален албум, в който се включват звезди от бандите, работещи за продуцентската компания. За ‘капитани’ на продукцията са избрани Роб Флин (Machine Head), Дино Казарес (Fear Factory, Divine Heresy) и Джоуи Джордисън (Slipknot, Murderdolls) и едно 19-годишно момче с японско-американски произход.

Момчето се казва Мат Киичи Хефи и по това време като фронтмен на Trivium има едва два записани албума (единия от които за Roadrunner – Ascendancy (2005). Нареден до гиганти като Флин, Казарес и Джордисън, присъствието на Хефи очаквано предизвиква масова почуда и недоумение. С брилянтната си работа за специалния албум на лейбъла и смайващия успех на Trivium през следващите години Хефи много бързо затваря устата на критиците и се доказва завинаги като един от най-талантливите млади музиканти.

Уникален фронтмен, умел китарист, страшен вокал, Хефи е водач на група, в която колегите му са същите млади таланти. Музикантите са и перфекционисти и до днес всеки следващ албум на групата е с една идея по-добър от следващия. Vengeance Falls също вдига летвата до ниво, до което може би единствено самите Trivium вече могат да стигнат.

Наречете ги хеви метъл, наречете ги метълкор, Trivium са групата, която най-изчерпателно представя понятието NWOAHM (New Wave Of American Heavy Metal). Оригиналност, бързина, тежест, мелодичност, разнообразие са само някои от качествата на творчеството им. Последният албум е епичен, героичен, драматичен, техничен...накратко, пишем му отличен.

Може би най-силната страна на Vengeance Falls е балансът. Всичко е изпипано до най-малките детайли. Когато стане прекалено мелодичен, рязко става смазващо тежък; когато солата почват да досаждат, веднага биват сменени с брутален брейкдаун; когато Хефи се увлече с мелодичните вокали, чуваме смразяващ крясък. Може би тук е моментът да споменем и фактът, че продуцент на албума е небезизвестният Дейвид Дрейман от Disturbed.

В началото си позволих един паралел с BFMV и A7X, за което се надявам Trivium да ми простят. Със сравнението целя единствено да съпоставя три банди, които се развиват горе-долу по същото време, свирят в подобни стилове и се борят за същата титла. Съжалявам, но разликата е огромна и Trivium отново доказаха, че са в по-тежка категория. Ако въобще има нужда да се определя някой като водач на съвременния хеви метъл, то това най-вероятно ще е Trivium.

Не съм споменал нито една песен – чуйте ги всички. Пуснете си Brave The Storm – ако тя ви хареса, то целият албум ще ви стане любим. Ако не ви хареса, то нямате какво да търсите в тези стилове. Vengeance Falls е един от най-добрите албуми за 2013. Не му давам 10 единствено, защото смятам че албум с оценка 10/10 трябва наистина да очарова и изненада, да поставя ново начало.


Trivium не изненадват, те просто покриват очаквания за качество и надминават собствените си умения. Не поставят нови начала, а просто подобряват старите. Което пък е повече от достатъчно, за адмирация.

P.S. Албумът завършва с един доста приятен и игрив кавър на Skulls...We Are 138 на Misfits. Браво, Trivium.

ОЦЕНКА: 9/10

Препоръчителни песни:  Brave The Storm   Vengeance Falls   At The End Of This War   No Way To Heal   To Believe


четвъртък, 28 ноември 2013 г.

Black Flag - What The...

Artist: Black Flag
Album: What The...
Year: 2013
Label: SST
Country: USA
Genre: Hardcore Punk, Skatepunk, Heavy Metal
FACEBOOK

Автор: Илиян Иванов
(*реших се да пусна това след като стана ясно, че фронтменът Ron Reyes е бил изгонен от групата по време на концерт и е заменен от Mike Valely)

Бог ми е свидетел - не исках да публикувам ревюто за Black Flag, а черновата стоеше около 10-ина дни в администрацията на блога. Някои веднага ще се усъмнят, че лъжа, защото съм атеист, но наистина - не ми се щеше да пускам бруталната критика към What The..., защото, сериозно, каква по дяволите е тази безобразна тъпня?

Най-лесното нещо е да оплюваш, далеч по-трудно е пишеш позитивни неща. Невъзможно е да кажа и една добра дума за албума, още по-малко за групата, която в момента се казва Black Flag. What The... е абсолютно ненужен, изумително лошо записан и безкрайно безидеен албум на един човек - китариста Greg Ginn, който просто е събрал от кол и въже няколко други музиканти и е решил да припечели някой пробит долар.

Изпитвам откровена емпатия към Ron Reyes и неговото тежко минало на бездомник. От беден като църковна мишка фен, той за кратко поема ролята зад микрофона в онези смутни времена за хардкор сцената, а около 30-ина години по-късно дори записва вокалите в What The..., само за да бъде изгонен позорно от Black Flag по време на концерт малко след излизането на албума.

Вокалните напъни на Reyes биха били окей през 1983-та година, но не и през 2013-та. Те обаче са най-малкият проблем в албума. What The... страда от липса на каквито и да е продукционни качества, сякаш е записван не в студио, а в рудна мина.

Повече от ясно е, че всички песни (а те са цели 22) са изцяло на дело на китариста Greg Ginn. Неговите рифове от албуми като Damaged и My War са основополагащи в редица музикални стилове, появили се впоследствие, но работата му в What The... е просто отчайващо зле. Да не свириш в тоналност е отличителна черта на Black Flag, но моля - нека някой да обясни на Greg, че не можеш да изсвириш всички парчета с два-три почти идентични и ужасно дисхармонични рифа върху еднообразна ритъм секция от бас и барабани.

Пилотният сингъл Down In The Dirt и финалната Off My Shoulders са единствените две песни, които понасям в умерени дози, но едва ли ще си ги спомням след 3-4 месеца. И за всичко е виновен Greg Ginn, който прави каквото си поиска с името, логото и марката на Black Flag. И тук съвсем спокойно можем да добавим и меко казано нелепата обложка.

Реформирането на Black Flag роди поне едно добро нещо - създаване на алтернативна група Flag, в която влизат музиканти (Keith Morris, Dez Cadena, Bill Stevenson и Chuck Dukowski), които също СА били важна част от създаването на една легенда. Поради себичността на Greg Ginn обаче те бяха натирени в ъгъл като някакъв периферен персонал, което е най-малкото неуважително.

Като човек, изградил си конкретно мнение за влиянието на Black Flag след прочитането на книгата American Hardcore: A Tribal History на публициста Steven Blush, ще се опитам да забравя буквално този албум What The... и търпеливо изчакам какво ще извадят Flag. Защото съм сигурен, че не може да е по-зле от това и даже си мисля, че може и да ми хареса.

ОЦЕНКА: 1,5/10

Препоръчителни песни:    Down In The Dirt



понеделник, 25 ноември 2013 г.

Five Finger Death Punch - The Wrong Side Of Heaven And The Righteous Side Of Hell, Volume 2


Artist: Five Finger Death Punch
Album: The Wrong Side of Heaven and the Righteous Side of Hell, Volume 2
Year: 2013
Label: Prospect Park
Country: United States
Genre: Metal, Groove Metal, Heavy Metal

АВТОР НА ТЕКСТА: ВИКТОР "ВИЧО" БАЛЧИКЛИЕВ

В самия край на Октомври публикувах ревю на първата част на The Wrong Side Of Heaven And The Righteous Side Of Hell и обещах, че съвсем скоро ще се появи и неговото продължение. Ако сте пропуснали предната статия, накратко обобщавам, че макар чисто музикално албумът да беше добър, то Five Finger Death Punch стремглаво се запътиха към творческа криза и дразнеща липса на каквото и да било разнообразие.

Нека приемем, че двете части на албума са двата полюса на едно концептуално цяло – The Wrong Side of Heaven (част 1) и The Righteous Side of Hell (част 2). Обикновено според досадното клише на метъл жанра, ад/грях/мрак винаги са приоритет, особено ако главната тема на текстовете е пречистване, извисяване, себеосъзнаване и т.н. Което пък автоматично прави Volume 2 по-смислен и символично натоварен като алегория на Праведния Ад...

Прекъсвам философското отклонение с простичкия намек, че втората част сякаш е по-добра и написаното по-горе може да е една от причините. Или пък са си пазили по-добрият материал за по-късно?

Колкото и да е добър албума (а, нека бъдем откровени, той не е толкова уникален), проблемите, които разгледах в предното ревю, си остават и дори задълбочават. Може би фактът, че го слушам толкова скоро след като съм се занимавал с предния, засили дразнението ми от абсолютно еднаквите песни, теми и идеи, с които иначе надъханите пичове от 5FDP продължават да ни заливат.

След като вече изписах всички добри и лоши черти на предния албум, ще разгледам труда им песен по песен да видим дали няма светлина някъде из тунела. ‘Here To Die’, ‘Weight Beneath My Sin’ и ‘Wrecking Ball’ (асоциациите с ex-Хана Монтана определено ми пречат да вдигна оценката, може би проблемът е в мен...) дават ударно начало на един обещаващ албум. 

След това обаче се появява ‘Battle Born’, която за жалост е избрана и за първи официален сингъл. Песента е откровено безсмислена и немощна – в предните албуми винаги имаше поне една наистина силна ‘балада’, а след като си се доказал с вече класически хитове като ‘The Bleeding’ и ‘Coming Down’, подобни опити за емоционално парче са нелепи.

Нямам коментар за ‘Cradle to the Grave’ и ‘Matter of Time’ (освен, че началото на втората ми напомня на Fear Factory, което винаги е плюс), които са добри, но и поддържат същата еднаквост. ‘The Agony of Regret’ е доста приятен преход, който ме накара да се замисля дали е добре най-добрата ти песен да е инструментал...

‘Cold’ също не ме впечатлява особено, но е по-добрата лирична песен в албума, а и наблюдявам, че се превръща във fan-favourite. Следващата ‘Let This Go’ е приятно намигане към по-старите албуми, демонстрираща онази очарователна първичност, агресивност и заряд, които направиха 5FDP толкова известни, и които постепенно избледняха с годинитеMy Heart Lied’ съвсем спокойно може и да не съществува, а ‘A Day In My Life’ не ми показва нищо, което вече не съм чул десет пъти.

Албумът завършва с една приятна изненада – кавърът на безсмъртния хит на The Animals ‘House of The Rising Sun’, който е безспорно изпипан и добре преработен. И така приключваме с Vol. 2 и сякаш надеждите ми 5FDP някога да разнообразят и да покажат оригиналност. С два албума на година и 15 еднакви песни, пътят напред е само надолу, светлина няма.


ОЦЕНКА: 7/10 (оценката е по-ниска от тази на предния албум, просто защото баналността и еднообразието се натрупват, дори целият продукт да е сравнително по-добър)


Препоръчителни песниWeight Beneath My Sin   Here To Die   Let This Go   Cradle To The Grave   House Of The Rising Sun



P.S. Все още не съм се пробвал като мениджър и продуцент, но смятам тактиката на групата с двата албума за изключително неуспешна. Предлагам вариант, в който 5FDP можеха да изкарат само един албум, който съдържа най-добрите неща от тези два албума (защото такива все пак има) и евентуално би бил дори претендент за албум на година:

1. Lift Me Up (ft. Rob Halford of Judas Priest)
2. Here To Die
3. Watch You Bleed
4. Weight Beneath My Sin
5. Wrong Side of Heaven
6. Wrecking Ball
7. I.M. Sin (ft. Max Cavalera)
8. The Agony Of Regret (instrumental)
9. Cradle To The Grave
10. You
11. Cold
12. Let This Go
13. Diary Of A Deadman
14. Matter Of Time
15. A Day in My Life

+deluxe edition (понеже капиталистите не могат без екстра кеш):
16. Anywhere But Here (ft. Maria Brink of In This Moment)
17. Dot your Eyes (ft. Jamey Jasta of Hatebreed)
18. House Of The Rising Sun (The Animals cover)

Някак по-добре?

четвъртък, 21 ноември 2013 г.

Face-off - I Won't Be Coming Home

Artist: Face-off
Album: I Won't Be Coming Home
Year: 2013
Label: Self-Released
Country: Bulgaria
Genre: Pop Punk, Punk Rock, Alternative Rock, Skatepunk
FACEBOOK

Автор: Илиян Иванов

Напоследък се говори за "българска поп пънк сцена", но това е много преувеличено, поне на този етап, въпреки че се пръкват все повече и повече млади банди. Може би, ако момчетата (и момичетата), които свирят в този стил, не загубят мотивация да продължават да се занимават с такава музика и си създадат фен-бази, които са отвъд приятелските им кръгове и старите съученици, ще можем да говорим за наченки на някакво подобно явление.

Преди да си купя дебютния албум на Face-off, бях слушал бандата 2 или 3 пъти на живо и пичовете май винаги имаха някакви технически проблеми, но пък се получаваше весело. "Весел" е думата, с която най-лесно бих охарактеризирал I Won't Be Coming Home, но с уговорката, че не всички от деветте парчета отговарят на такова определение, както и изключително грозната обложка.

За разлика от Negative One [-1], Face-off свирят заедно от по-дълго време и песните им звучат доста по-хомогенно, което е огромен плюс за тях. В същото време обаче саундът тип 90-тарски Blink-182 е нещо, от което бандата още не се е отървала и докато китарните прогресии напомнят на Dude Ranch (особено в Softcore), не можем да говорим за изчистен стил.

Осем от песните са на английски език, а последната е на български, но за нея след малко. Останах приятно изненадан от вокалите на Шушко - не само като пеене, но и заради липсата (или силно ограничаване) на дразнещ роден акцент в произнасянето на фразите. Песните са в средно до средно бързо темпо, като някой дребни детайли в инструменталните части като използване на камбанките на чинелите, въздействат позитивно на ушите.

Самите текстове не са някакви гениални творения, но в поп пънка е важно да имаш запомнящи се рефрени, а такива в I Won't Be Coming Home има доста - примерно в отварящата Indy или в най-любимата ми FTS. The Bubach Strikes Back сигурно е най-парти парчето, което съм слушал през 2013 година, а Surrender се вписва изцяло в тенденцията на съвременните поп пънк банди да залагат на по-минорен саунд, подходящ за подскачане в такт по време на концертите.

Както казах, последната песен е на български и се казва Petko. Нямам представа кой е Петко и не знам защо той е педерас(т), но искрено се смях на текста. Парчето си е яко лаундж и ми напомни на някоя от простотиите, които NOFX обичат да правят - да речем Buggley Eyes.

Да се върнем на това, за което говорех в увода. Докато в България хората се разотиват преди края на концертите, след като са изгледали бандите, за които са дошли специално, няма как да говорим за поп пънк сцена. Ситуацията е такава, че Face-off едва ли някога ще се чудят дали да изхарчат милионите си на Хаваите или в Ибиса, но без подкрепа просто не може. Надявам се у нас някога да има истинска поп пънк сцена и тази банда да бъде едно от лицата ѝ.

ОЦЕНКА: 8/10

Препоръчителни песни:  Indy   FTS   The Bubach Strikes Back   Life Is Boring

вторник, 19 ноември 2013 г.

Top 20 Metal Covers


Автор: Виктор "Вичо" Балчиклиев

Представям ви една селекция на двадесетте най-добри кавъра, направени от метъл банди. Само по себе си подобно изброяване може да предизвиква различни спорове, затова ще започна с няколко уточнения:

- Идеята на кавъра не се нрави особено на някои хора, но е част от творчеството на почти всяка една банда и демонстрира уважение към по-стара група, както и себеутвърждаване в една конкретна музикална среда и жанрова традиция. Така че get over it и се забавлявайте, някои са доста сполучливи.

- Под метъл банди разбирам всичко що е по-тежка жица – от хеви, през метълкор, до мелодичен дет, че и траш.  Няма ограничения за оригиналната версия на песента, макар че в повечето случаи е песен на някоя хард рок или хеви метъл легенда. За кавъри, направени от нео-метъл и алтърнатив метъл банди, ще четете съвсем скоро в една друга класация.

- Оценяването на един кавър е доста трудна и субективна задача, на която пречат много фактори – какъв стил е, харесваш ли новата група, колко харесваш старата, различна версия на песента ли е или е просто изсвирена наново от други музиканти и т.н. Затова, макар да е под формата на класация, не се опитвам да сравнявам песните, а по-скоро да ги изброя. И все пак на по-предните позиции стоят по-сполучливите кавъри, затова четете до долу.

- Не броя кавъри, правени само по концерти, защото там идеята е друга. Опитах се да се придържам само към кавъри, които са записани в студио и включени в албум или специално издание.

- Време е да разберете какво е общото между Роб Флин и Стинг, Бъртън Бел и Кърт Кобейн, Андреас Кисер и Кийт Флинт.



Оригиналната песен е може би най-големият хит на Skid Row, който ги изстрелва напред в класациите още от дебютния им албум през 1989. Какво точно се опитват да покажат обърканите момчета от Asking Alexandria с този кавър, не е много ясно, но пък им подхожда на лиготиите.


Disarmonia Mundi са мелодик дет банда с безумно име, необичаен за стила италиански произход и емблематичен вокал като Бьорн ‘Speed’ Стрид от небезизвестните Soilwork. Pantera пък са легенди, които са особено предпочитани за кавъри заради силата и заряда на песните им. Резултатът е жица и пица.  


Всички знаем оригиналната версия на The Animals, която всъщност също пък е комерсиална версия на драматична фолк песен. Five Finger Death Punch пък предлагат нова, леко втежнена и доста сполучлива версия в последния си албум The Wrong Side Of Heaven And The Righteous Side Of Hell, vol. 2.


През 2004 излиза метъл tribute албум на Guns, в който сред Unearth, Dilinger Escape Plan и God Forbid виждаме и Bleeding Through. Изсвирен в типичния за бандата суров, първичен и агресивен стил, кавърът демонстрира как биха звучали Аксел и Слаш, ако през 1987 имаше метълкор.


Не знам до колко песен, изсвирена по същия начин без особени промени, също се брои за кавър – оставям на вас да прецените. Welcome Home е особено любима песен на повечето модерни банди като BFMV, Trivium, че и Limp Bizkit. Тук Мат Тък дава всичко от себе си, за да накара критиците да започнат да приемат бандата му по-сериозно. И май успя?


Един доста трудно разпознаваем и изключително странен кавър, който до скоро и аз не знаех, че съществува. In Flames са едни от ‘бащите’ на мелодичния дет метъл, повеждайки цяла армия от викинги от родния Гьотеборг. Какво е накарало Андерс Фриден да избере точно Depeche Mode за кавър все още не ми е ясно, но пък резултатът е добър.


14. Korpiklaani – Iron Fist (кавър на Motorhead)
Korpiklaani са вложили цялата си пияна фентъзи веселящина в този кавър на Motorhead. Песента е бонус песен от Ukon Wacka (2011), където гордо застава редом до емблематичната Tequila. И все пак ми е любопитно какво е мнението на г-н Килмистър относно дейността на финландските джуджета.


13. Killswitch Engage – Holy Diver (кавър на Dio)
Съжалявам, но така и не успях да харесам Killswitch Engage, може би заради специфичния глас на Хауърд Джоунс. Дори аз обаче не мога да отрека безспорните качества на този брилянтен кавър на първия сингъл на Dio, излязал през далечната 1982. Песента комбинира силата на оригиналната версия с бързината и заряда на модерния метъл.


Пак се връщаме на 5FDP, които през 2009 пуснаха този кавър във втория си албум War Is The Answer. Оригиналът е на онази Bad Company на онези Bad Company от онзи Bad Company (1974). Версията на 5FDP пасна доста добре сред другите песни в албума и все още е неизменна част от всеки техен концерт.


11. Fear Factory – School (кавър на Nirvana)
Изваден от големия Archetype от 2004-а, кавърът на Nirvana е толкова сполучлив, че някои биха го объркали са авторска песен на Fear Factory. Изсвирена с цялата индустриална тежест на бандата и подплатена от характерните крясъци на Бъртън Бел, песента е успешно почитане на паметта на Кобейн.


Trivium бавно и славно се добраха до върха на съвремения метъл като по пътя нямаше как да не направят кавър и на някоя легендарна песен като Master of Puppets на Металика. За разлика от написаното по-горе за BFMV обаче, с този кавър Матю Хефи доста по-умело се пребори за позицията на наследник на Хетфийлд.


9. Caliban – Sonne (кавър на Rammstein)
Този кавър събира всичко най-хубаво, което германската метъл сцена произведе в последните години. Едни от най-стабилните европески метълкор банди Caliban очаквано изкара тази версия на един от големите хитове на славните си сънародници Rammstein. Песента е включена в смачкващия албум I Am Nemesis от 2012. Heil!


Време беше в класацията да се появи и кавър на Maiden. DevilDriver се утвърдиха като една от големите модерни екстремни банди и Wasted Years събира всичко онова, което ги изстреля на върха – мощния глас на Дез Фафара, безмилоснтите рифове, неспирните барабани. Брус Дикинсън трябва да е доволен. Аз съм.


7. Mnemic – Wild Boys (кавър на Duran Duran)
За 15 години Mnemic така и не успяха да изградят стабилно име и не спират да експериментират със стиловете. Някъде по пътя се появи и кавър на едно от големите имена на ню уейв сцената Duran Duran. Версията на Mnemic съдържа елементи на индъстриъл и метълкор и все още е една от най-добрите неща, които са сътворявали.


И двете банди не се нуждаят от представяне. Electric Eye е част от компилацията Decas (2011),  в която има три кавъра (два на Judas и един на slayer), няколко ремиска и три авторски. Версията на As I Lay Dying е образец за правене на кавър, преработвайки една известна песен в характерния мачкащ метълкор на групата.


Всички помним онези руски девойки, които скандализираха целия Съветски Съюз. Не искам да знам как и защо съмнително изглеждащите момци от Sonic Syndicate са избрали All About Us за кавър, но резултатът е безспорно успешен. И докато Юлия Волкова възпяваше Москва заедно с Rammstein, шведският мелодет преоткри руския поп. Европейско културно наследство.


Няма метъл класация, в която името Макс Кавалера да не се споменава поне веднъж. Under The Sun на неговите Soulfly е интересен прочит на класиката Under The Sun. Песента е включена в компилацията Nativity In Black редом до всички възможни величия, изразяващи почитта на съвременната тежка сцена към легендите Sabbath. Кавърът завършва с типичен Soulfly трайбълизъм. 


Един от най-добрите кавъри, на които някога съм попадал. Оригиналът е на знаменитите The Police от младите години на г-н Стинг. Новата версия пък е шедьовър на Machine Head от младите години на Роб Флин и бандата му и се появява в The Burning Red от 1999. Наистина, ама наистина страшно сполучлив кавър.


2. Caliban – High Hopes (кавър на Pink Floyd)
Много хора няма да са съгласни, но за мен този кавър е бижу и заслужава предната си позиция. Отново Caliban и отново класа. Песента успява да улови уникалния заряд и меланхолия на оригинала и да го преработи в една смазваща и емоционална модерна версия. Кавърът е от вече споменатия I Am Nemesis, където до Sonne и High Hopes се подвизават още кавъри на Antrax, Misfits, At The Gates, Motley Crew и Six Feet Under.


Дебатът за или против Дерик като вокал на Sepultura отшумя и бандата продължава да мачка всичко по пътя си. Към края на последния албум Kairos (2011) небрежно се появява един кавър, който си извоюва символичното челно място в тази класация. Начинът, по който траш легендите Sepultura са преработили най-големия хит на електронните великани The Prodigy е просто феноменален. 

Ето ви и един предколеден поздрав като за финал. :)



петък, 15 ноември 2013 г.

Soulfly - Savages

Artist: Soulfly
Album: Savages
Year: 2013
Label: Nuclear Blast
Country: United States
Genre: Trash Metal, Groove Metal, Cavalera Metal

Автор: Виктор "Вичо" Балчиклиев

Savages е 70 минути Макс Кавалера. Ако очаквате нещо ново, различно, оригинално, по-добре не си губете времето. Ако пък искате един час качествен траш/груув метъл със запазената марка на една от иконите в тежката музика, то няма да съжалявате.

Оригиналността на Макс Кавалера замря някъде миналия век. Проблемите и промените в емблематичните Sepultura през 1997 оставиха г-н Кавалера драматично откъснат от банда, която винаги остава в сърцето и диктува музикалните му идеи. С всичките му негативни страни, чудатости и дразнения, Макс си остава човек, който просто не може да живее без музика и моментално сформира новата си банда Soulfly. За да четете това ревю, най-вероятно знаете историята нататък.

Кавалера завинаги ще остане име, свързано с историята на метъл музиката. Освен двама от основателите на Sepultura, братята Макс и Игор по-късно създават Cavalera Conspiracy, където самостоятелно подготят третия си албум. Ричи, синът на Макс, все още се подвизава в Incite, а миналата година по-малкия му брат Зайон (още един Zion Lion) се присъедини към баща си като новия барабанист на Soulfly. Объркани сте? И ние, но няма какво да направим – бразилска сапунка.

Една от запазените марки на Soulfly е постоянната ротация на състава. По една или друга причина (основно заради кривотията на Макс) почти всеки албум е създаден от различни музиканти. Фламенко божеството с малката раничка на гърба Марк Ризо демонстрира завидно постоянство и е китарист и в Savages след 9 години съвместна работа. Басът е в ръцете на небезизвестния Тони Кампос, който замени Тони Чоу, а както вече споменах, зад барабаните стои поредното метъл отроче на Макс – Зайон Кавалера, който има тежката задача да се докаже като достоен наследник на големи имена като Рой Майорга и Джо Нунез.

И все пак малко за албума. Soulfly добиха слава, свирейки интересна комбинация между траш и нео метъл с интересни „tribal” елементи. Постепенно звукът се втежни и Dark Ages остана може би последния по-характерен Soulfly албум. Оттам нататък групата наистина навлезе в тъмен период и следващите три албума не бяха особено впечатляващи.

Макс Кавалера си го изби на чист траш и сякаш уеднакви Soulfly с всичките си странични проекти, включително и Cavalera Conspiracy. Групата му попадна в много неудобно положение – макар и лесно познаваеми заради гласа и не особено дълбоките текстове (fire, blood, hate, war, root x10) на Макс, музиката остана не особено интересна и характерна. С други думи Soulfly изгубиха емблематичното си звучене въпреки емблематичния си фронтмен.

Признавам си, постепенно изгубих интерес към една от най-любимите ми групи. Предният албум дори не го преслушах, но реших да чуя сингълът ‘Bloodshed и бях приятно изненадан. Чух онзи любим насечен ритъм и груба мелодия, подплатена от мощния глас на Макс, които ме запалиха по Soulfly и ме накараха да чуя Savages.

За жалост, ‘Bloodshed’ си остава една от по-различните песни в обичайната траш лекция на Кавалера, но като цяло албумът звучи доста по-организиран и смислен.  Можи би защото е минало време и отдавна не съм слушал Soulfly, но Savages откровено ми допада и смятам, че и по-старите фенове ще са доволни. Има по-бързи и агресивни песни като Cannibal Holocaust и Master of Savagery, по-насечени и тежки като Fallen и Spiral, както и по-олдскуул като Soulfliktion, за всеки по нещо. Има си я и дежурната Soulfly под номер IX, която продължава една от най-готините концептуални традиции в по-тежката музика.

Със Savages Soulfly смениха лейбъла, преминавайки от големите Roadrunner към другите големи Nuclear Blast. Дали тази промяна не маркира и символичното пренасочване на бандата към по-характерния си звук, предстои да разберем. За сега може просто да се порадваме на новото им творение, което се нарежда доста по-добре до Dark Ages, отколкото предходните три.

А Кавалера има още известно време да поработи преди да полудее съвсем.

ОЦЕНКА: 7.5/10


Препоръчителни песниBloodshed   Soulfliktion   Fuck Reality   Fallen   Spiral


сряда, 13 ноември 2013 г.

Бюлетин 2013 - албумите, за които нямаше ревюта през годината

АВТОР: Илиян Иванов
Както може би някои от вас знаят, от време на време в Avtora.com се публикуват мои авторски материали. Те обикновено са предназначени за по-широка аудитория и при тях се стремя да изляза от рамките на формата "ревю на албум". Поради това бандите и изпълнителите, които имат пресни нови албуми, не попадат в радара на Scraggled Music, защото не е лесно да напишеш две различни статии на една и съща тема (макар да има две изключения - Paramore и Eminem).

Прегледах архива на Avtora и видях, че броят на тези материали е 11, след което реших набързо да скалъпя един бюлетин в телеграфен стил (и оценка, естествено), както и линкове към оригиналните текстове.

Jimi Hendrix - People, Angels And Hell (8/10)
Genre: Hard Rock, Psychedelic Rock, Funk Rock, Blues Rock, Acid Rock

Признавам, че може би никога не съм бил подвластен на аурата на Hendrix, но този пореден негов посмъртен албум се оказа находка за моите уши. Дванадесетте песни представят само част от гения на китарния маестро и тази компилация е перфектна добавка към колекцията на die-hard феновете му. Моджото на Jimi все още е силно, макар и да са минали толкова години от смъртта на музиканта, без когото съвременната рок музика никога нямаше да бъде същата.
Препоръчителни песни: Earth Blues    Let Me Move You    Mojo Man

Frank Turner - Tape Deck Heart (7,5/10)
Genre: Folk Rock, Punk Rock, Alternative Rock

Един от най-самобитните музикални таланти на нашето време никога не е разочаровал. Tape Deck Heart не е шедьовър, но слушането му води до сериозно пристрастяване. Turner пак е използва своята най-силна страна - да създава песни, в които слушателят не просто да симпатизира на героите вътре, а и да се идентифицира с тях.
Препоръчителни песни:  Losing Days    Plain Sailing Weather   Four Simple Words

Alice In Chains - The Devil Put Dinosaurs Here (7,5/10)
Genre: Alternative Rock, Alternative Metal, Grunge, Heavy Metal, Sludge Metal

Във втория албум с William DuVall има една осезаема промяна - Jerry Cantrell почти на 100% е поел водещите вокали. Това може би прави The Devil Put The Dinosaurs Here една идея по-предсказуем от впечатляващия му предшественик Black Gives Way to Blue. Въпреки това Alice In Chains си остават на ниво и успяват да задържат вниманието във всичките 12 парчета.
Препоръчителни песни: Hollow    The Devil Put The Dinosaurs Here   Choke


Queens Of The Stone Age - ...Like Clockwork (9/10)
Genre: Alternative Rock, Stoner Rock, Alternative Metal, Psychedelic Rock

Josh Homme е събрал достатъчно енергия и отново е направил правилните трансфери, за да попълни отбора на Queens Of The Stone Age, с който да се бори за титлата през настоящия сезон в рокаджийската Висшата лига. Би било цяло чудо, ако ...Like Clockwork не попадне сред номинираните за Grammy - нещо, което дълго време убягва на ексцентричния музикант (бандата има 4 номинации, но за рок песни). Със супер звезди като Dave Grohl (Foo Fighters), Trent Reznor (Nine Inch Nails), Alex Turner (Arctic Monkeys) и самият Elton John, Josh Homme си е направо като Лео Меси в компанията на Шави, Иниеста, Фабрегас и Неймар.
Препоръчителни песни: My God Is The Sun   Fairweather Friends   I Appear Missing


Arctic Monkeys - AM (7,5/10)
Genre: Indie Rock, Alternative Rock, Garage Rock, Hard Rock, Post-Punk, Psychedelic Rock

След противоречивите Humbug и Suck It And See, най-популярната британска банда на 21-ви век пусна албум, с който окончателно избистри своя саунд. Alex Turner отдавна не е бил толкова пленителен и определено е вдигнал нивото като автор на песни. AM е стабилна крачка напред за Arctic Monkeys и звучи като прясно възникнал горски пожар, който тепърва завзема територии.
Препоръчителни песни:  R U Mine?  Arabella   Why'd You Only Call Me When You're High?


Janelle Monae - The Electric Lady (9/10)
Genre: Psychedelic Soul, R&B, Alternative R&B, Neo Soul, Contemporary Pop

Албум с главно А, в който има толкова много неща, заради които си струва да се слуша, че няма да е пресилено да кажа - R&B/соул/поп музиката има своята най-авангардна кралица. Цялата концепция на Janelle е толкова възхитително сладка и интересна, но в никакъв случай не измества фокуса от следния факт: песните са почти толкова перфектни, че човек се чуди дали наистина певицата не е андроид.
Препоръчителни песни:  Q.U.E.E.N.   Dance Apocalyptic    Sally Ride


Lorde - Pure Heroinе (8/10)
Genre:  Indie Pop, Art Pop, Electropop, Electronica, Minimal

Тая малка новозеландска фръцла си я бива и то много, макар че сигурно на всички им е писнало от Royals. Pure Heroinе е впечатляващ дебют за 16-годишно момиче, което не се плези безпричинно и не пуска свои разголени снимки в Instagram. Lorde си е написала домашното - може да са само 10 парчета, но всичките са вярно решени задачи.
Препоръчителни песни:  Tennis Court   Team   Glory And Gore


Pearl Jam - Lightning Bolt (7/10)
Genre: Alternative Rock, Grunge, Hard Rock, Blues Rock, Punk Rock

Когато бандата ти се казва Pearl Jam, в един момент има вероятност всеки следващ албум да бъде сравняван с едни отдавна отминали времена. Без да блести с гениалност Ligthning Bolt е поредното солидно представяне на Eddie Vedder и компания. Във втората половина на албума по-бавните и баладични парчета натежават малко повече към знак минус, но все пак това са Pearl Jam и те могат да натежават накъдето си поискат.
Препоръчителни песни: Mind Your Manners    Sirens    Let The Records Play


Elliphant - A Good Idea (7/10)
Genre: Pop Rap, Reggae Fusion, Dance Pop, Electropop

Много обичам да пиша за музика, която се прави от невероятно красиви жени. Еми сори, може да е сексистко, ама Elliphant е супер обаятелна и чаровна, което в никакъв случай не влияе на оценката на A Good Idea. За нея бях предвидил специално ревю, но се отказах поради липса на достатъчно време. Това е дебют за Elliphant, но тя май работи и по албум за следващата година заедно с прочутият хитмейкър продуцент Dr. Luke (Kelly Clarkson, Katy Perry, Ke$ha и вероятно други певици с буква K).
Препоръчителни песни:  Music Is Life   Where Is My Mama At?  Down On Life


M.I.A. - Matangi (6,5/10)
Genre: Worldbeat, Alternative Dance, Alternative Rap, Alternative R&B, Electronica, Hip-Hop

След безкрайно дълго чакане Matangi най-накрая излезе и носи нотка на разочарование. Внушителният сингъл Bad Girls бе една от най-добрите песни за 2012 година, но в албума няма нищо, което да го засенчи. Социалният активизъм на M.I.A. е похвален, но Matangi не надскача високия стандарт, който самата тя постави с предишните си три албума и най-вече с Kala..
Препоръчителни песни: Come Walk With Me  Bad Girls  Bring The Noize


Paul McCartney - New (7,5/10)
Genre: Pop Rock, Rock & Roll

Какво ли е, ебаси, да си Paul McCartney?

Препоръчителни песни: Save Us  New  Queenie Eye

събота, 9 ноември 2013 г.

Eminem - The Marshall Mathers LP 2

Artist: Eminem
Album: The Marshall Mathers LP 2
Year: 2013
Label: Aftermath/Interscope/Shady Records
Country: USA
Genre: Midwest Rap, Hardcore Rap, Alternative Rap, Pop Rap, Rap Rock
FACEBOOK

АВТОР:  ИЛИЯН ИВАНОВ

Точно преди да почна да пиша ревюто за The Marshall Mathers LP 2, прочетох в NME, че къщата от детството на Eminem е изгоряла. Всъщност нямаше информация какви са щетите от пожара, но има нещо много символично, че една дървена постройка, която "грее" от обложката на един от най-великите рап албуми на всички времена, е пострадала точно два дни след официалното излизане на неговото продължение.

Не знам дали това изобщо е важно в случая, при условие, че самата къща дълго време е била изоставена. Изоставена, но не и забравена, тъй като детските спомени на Marshall Mathers още обитават адреса 19946 Dresden Street. И мнозина от тях са били вдъхновение за най-новия албум на Eminem, с който най-популярният бял рапър официално се завърна на своя трон.

The Marshall Mathers LP 2 е онова доказателство, с което се потвърждава една крилата фраза, която чест ползваме за футбола - "Формата е временна, класата е постоянна". Eminem събира накуп всички оръжия и оръженосци, с които спечели критиката на своя страна през годините. Той умело лавира в текстовете си между патологичната си социопатия, болезнените спомени от миналото и безграничния си пронизващ цинизъм, доказва, че може да рапира със скоростта на светлината, да подбира най-добрите семпли в компанията на продуценти като вездесъщите Rick Rubin и Dr. Dre и да създава парчета, които да се харесват от всякакви аудитории фенове, а не само от тази в хип-хопа.

В албума има много гости, от известни супер звезди като Rihanna (в Monster), Nate Ruess от група fun. (в Headlights) и Kendrick Lamar (в Love Game) до неособено популярни певици като Liz Rodrigues (в Survival), Polina Goudieva (в Legacy) и Sarah Jaffe (в откриващата Bad Guy) и всички те са свършили прекрасна работа, и може да ги приемем като глазурата на една торта.

И понеже стана дума за къщата от обложката, The Marshall Mathers LP 2 може да приеме за нейното голямо префасониране. Конструкцията се крепи върху три конкретни песни, символизиращи трите егота на изпълнителя - откриващата Bad Guy (в която образът на Stan e ревизиран през погледа на вманиачения му брат Matthew), намиращата се точно в средата Rap God (където Slim Shady слага в малкия си джоб всички самозвани рапъри) и финалната Evil Twin (с която бива сложен краят на този изкусен музикален триумф). Тази троица носещи греди рамкира The Marshall Mathers LP 2 и около тях останалите парчета оформят подменената фасада, зад която цари привиден домашен уют. В крайна сметка, колко приятно място може да бъде фалиралият град Детройт?

ОЦЕНКА: 9,5/10

Препоръчителни песни:  Bad Guy   Rhyme Or Reason    Survival   Berzerk   Love Game    Evil Twin




понеделник, 4 ноември 2013 г.

AFI - Burials

Artist: AFI
Album: Burials
Year: 2013
Label: Republic
Country: USA
Genre: Alternative Rock, Gothic Rock, Post-Hardcore, Post-Punk, Dark Wave
FACEBOOK

АВТОР: ИЛИЯН ИВАНОВ

Съвсем отговорно мога да заявя, че в даден момент от миналото десетилетие AFI официално бяха най-голямата рок група в света. Не съм сигурен как точно стана така, че Sing The Sorrow се превърна в толкова комерсиално успешен албум, но вероятно през 2003 година имаше голямо търсене за такъв тип емоционална и готически мрачна алтърнатив/пост-хардкор музика. Тогава бе пробивът, но стъпването на върха бе с Decemberunderground през 2006 година.

Общото между двата албума е, че са платинени в САЩ, но по-късният от тях дебютира под номер 1 в Billboard, а и децата знаят, че ако си номер в Америка, си номер 1 в цял свят. След Decemberunderdround пък излезе и Crash Love (2009), който така и не успях да изслушам повече целия повече от 2 пъти. Всъщност и двата албума олицетворяваха един интересен процес, който го има при много групи - комерсиалният връх да отговаря на творчески застой.

Sing The Sorrow е забележителен албум, който отбеляза скъсването с оригиналния хардкор пънк саунд и бе направен с огромен финес и артистизъм. След това AFI затънаха в опити да продължат това дело и се раздалечиха от оригиналната си фен база. За да не скапят изцяло групата пък Davey Havok (вокали) и Jade Puget (китара) започнаха Blaqk Audio, където спокойно можеха да експериментират с електронната музика.

Поради всички негативи, които събрах към AFI от Decemberunderground насам, бях предпазлив или хайде, да си го кажа направо - скептичен към Burials, когато бе анонсирано неговото издаване с кратък YouTube тийзър. Първите 3-4 парчета, които чух предварително обаче преобърнаха очакванията ми в по-позитивна посока.

Мракът и черната студенина, които се от обложката на Burials, кореспондират напълно с 13-те парчета вътре, които Havok описа с думи като "предателство, жестокост, слабост, раздразнение, потиснатост, безпокойство, отчаяние, нараняване, загуба, паника... ".

Поп елементите в албума са сведени от минимум и това е причината да имаме един истински рок саунд, макар все още да чуваме пулса на влиянията от The Smiths и The Cure. Burials започва бойно и напевно с The Sinking Night и продължава нататък с гигантски припеви като "I hope you suffer, I hope you dо, Just like I suffered" или "When they kill the lights - You’ll remain my conductor", насложени върху опростени китарни подложки, малко електроника, боботещ бас и барабани в средно до средно бързо темпо.

Песента Greater Than 84 пък отваря отново темата за убиването на човешките блянове за сметка на ежедневните кошмари, които носят тоталитарните системи, за които пише George Orwell в 1984. Въпросът, който Havok поставя в своята трактовка на анти-утопичния роман е "Can you read my mind?" - тема, която никога няма да загуби актуалност, ако съдим по българската "преса", която може и да не чете мисли, но насажда такива у податливите на обработка.

Изобщо песните в Burials са като 13 надгробни плочи на сломения човешки дух, преживял всяко едно (или повече от едно наведнъж) от изброените три абзаца по-нагоре чувства и състояния. AFI най-накрая са събрали своите най-добри черти, за да създадат най-кохерентния звучащия албум в историята си. Може би не най-добрият, но със сигурност такъв, който ги връща обратно в играта.

ОЦЕНКА: 8/10

Препоръчителни песни:   I Hope You Suffer   17 Crimes   The Conductor   Wild    Greater Than 84