неделя, 30 март 2014 г.

The Pretty Reckless - Going To Hell


Artist: The Pretty Reckless
Album: Going To Hell
Year: 2014
Label: Razor & Tie
Country: United States
Genre: Hard Rock, Alternative Rock, Alternative Metal, Post-Grunge, Heavy Metal


Вместо увод.... SCRAGGLED MUSIC има удоволствието да представи първото си "двойно ревю", в което авторите Вичо и Илиян ще изложат своите мнения за втория албум на THE PRETTY RECKLESS.

Автор: Виктор 'ВИЧО' Балчиклиев

Рокът винаги е имал нужда от кралица (или поне принцеса...). Макар Лита Форд все още да изглежда недостижима, през годините се появиха силни претендентки за титлата.

90-те бяха годините на алтърнатив рока и няколко банди, оглавени от вече емблематични певици, бързо добиха слава. Shirley Manson от Garbage, Nina Persson от шведите The Cardigans и гласовитата Dolores O’Riordan от The Cranberries станаха любимки на публиката по света, но скоро групите им изгубиха първоначалния заряд и западнаха.

Междувременно Gwen Stefani от No Doubt и Sandra Nasic от Guano Apes добиха популярност с откачено и бунтарско сценично поведение. За жалост, след поредица от култови албуми и хитове, първата си намери две китайски притурки и започна доста слаба соло поп кариера, а втората след известно затишие замени гуменките с токчета и също кривна към по-комерсиална поп музика.

Пропускам всички метъл госпожи покрай Evanescence, Lacuna Coil, Within Temptations, Sonata Arctica, In This Moment и прочие, чиито порно-метъл-опера-фентъзи-кор персони така и не мога да си обясня, макар епизодичните попадения. Пропускам и случая с Arch Enemy, защото освен извивките, в бившата и настояща вокалистка няма нищо женствено.

Няма как да не спомена и Avril Lavigne, чиято история със сигурност знаете и няма нужда да припомням. Важното е да стигнем до Taylor Momsen – модел, актриса от Gossip Girl и по настоящем фронтмен на хард рок бандата The Pretty Reckless, която изключително бързо набира слава и превзема класации. А, и рок принцеса, да не забравя.

Групата не е от вчера, но последният (и втори студиен) албум Going To Hell предизвика критици и фенове по света да им обърнат по-сериозно внимание. Ако трябва да съм честен, The Pretty Reckless (точно така, защото Момсън е и pretty, и reckless) не предлагат особена доза оригиналност и иновативност, но пък изпипват печелившата формула почти до съвършенство.

От дадената ми от блога авторитетна трибуна държа да спомена на музикантите зад Момсън – и тримата в групата от 2010 – Ben Philips (китара, беквокали), Mark Damon (бас), Jamie Perkins (барабани) – доста стабилни пичове, чиято заслуга за звука и успеха на The Pretty Reckless най-вероятно никога няма да бъде призната, заради имиджа на госпожицата зад микрофона.

А тя е добра, няма какво да се лъжем. Покрива всички изискване за жена-фронтмен на хард рок банда - от външен вид, сексапил, поведие, рок-стар имидж, интересен и разнообразен глас. Стереотипът е налице, но пък успехът на бандата само доказва колко добре работи цялото клише.

Откъм текстове и музика албумът наистина не блести, но пък из песните се чуват стабилни рифове, умерени сола, както и опит за разнообразяване на песните с по-интересни мотиви, ритъм, провлачени преходи и мелодии. Отбелязвам ‘Sweet Thing’ като една от най-силните и оригинални песни в Going To Hell.

Готиното е, че в албума има песни като нея, като сингъла ‘Going To Hell’, ‘Why’d You Bring A Shotgun to the Party’ и ‘Follow Me Down’ – стабилен right-in-the-face рок със силен заряд и енергия, по-алтърнатив фънки опити като ‘Absolution’ и ‘Blame Me’, както и балади като ‘House On A Hill’ и ‘Waiting For A Friend’, които загатват, че освен reckless, Момсън е и sensible, sensitive и социално ангажирана.

Толкова за Going To Hell – албум, който стои извън обичайните ми стилови интереси, но пък си заслужаваше преслушването и най-вероятно ще ме накара да чуя и следващия – той ще покаже и дали The Pretty Reckless ще се превърнат в нов фактор в рок музиката или ще са поредния пример за група-еднодневка с изчерпани идеи. До тогава имам да добавя само две думи – sex sells.
--------------------------------------------------------------------------------------

Автор: Илиян Иванов

Трейлърът на Teenage Mutant Ninja Turtles - филм, продуциран от Michael Bay и с участието на Megan Fox в ролята на April O'Neal - разбуни духовете в интернет пространството, главно в негативен план. Само че аз не мога да разбера едно нещо - кога, мама му стара, всички започнаха да разбират от "арт" и да са толкова претенциозни? Michael Bay по принцип си пада по високобюджетни разрушителни продукции, които са предназначени за масовия вкус и това си е добро реноме. Учудването ми е заради този фалш, наречен "хора, които ценят само европейски филми, но от време на време са "на черешата" в БИАД". Айде, нЕма нужда. Освен това тези холивудски popcorn филми задължително трябва да вървят с актриси като Megan Fox и по същия начин не схващам негодуванието срещу избора точно тя да бъде репортерката April O'Neal.

След като вече се чудите какво общо имат TMNT, Michael Bay и Megan Fox с това ревю, време е да отбележа, че The Pretty Reckless, Going To Hell и Taylor Momsen е тазгодишният рок еквивалент на филма, продуцента и актрисата. Защото това бе един от най-очакваните проекти на 2014 година и той попада в категорията "музикални блокбъстъри".

Първо: Вичо вече е обяснил колко секси е блондинката Taylor Momsen и не виждам причина да добавям допълнителни разяснения към обложката. Комерсиалният рок има нужда точно от такива лица, гласове и дупета, за да не губи свежест никога. Taylor и Megan Fox нямат нищо общо помежду си, освен че са способни да развихрят мъжкото (а и не само) въобръжение и да разпалят много еротични фантазии.

Taylor Momsen му е хванала цаката на това, макар да е само на 20 години. Когато първият албум на The Pretty Recklees (Light Me Up) излиза, тя тъкмо е навършила 17 и все още е само една Лолита в един нов свят, доминиран от хора, които искат да я вкарат в леглото. Самият дебют е мръснишко-пленителен и в същото време изключително забавен, което вдига летвата за по-нататъшното творчество на бандата.

В Going To Hell съвременният образ на героинята на Набоков е заменен от нейното пораснало "Аз", а хората, които искат да я вкарат в леглото са станали много повече. Защото и тук Taylor Momsen умело балансира между покварената католичка, мъжемелачката, феминистката и депресантката. Нещо като ненаситницата Megan Fox в онзи тъп филм Jennifer's Body.

Второ: Going To Hell се цели във върховете на класациите или поне в близост до тях, както всяка една продукция на Michael Bay. Албумът дебютира в топ 5 на САЩ, продавайки 35 000 копия през първата седмица, което на този етап ги приближава към Лигата на големите. Всичко това се случи благодарение на хитовете Heaven Knows и едноименната песен, които навяват асоциации с We Will Rock You на Queen и рифовете на Tony Iommi от Black Sabbath.

Детският хор в Heaven Knows далеч не е Pink Floyd-ски, но пък такова е солото в една от най-добрите композиции в албума - Absolution. Всъщност цялостната продукция заслужава едно голямо браво, защото за втори пореден албум The Pretty Reckless намират точните дози класически рок, гръндж ала Nirvana/Hole и по-съвременен алтърнатив метъл саунд, както например в Armageddon и Transformers претеглят везните между екщън, фантастика и комедия, актьорски състав и тривиален сценарий, за да може в крайна сметка да уловиш по-голяма аудитория.

Също както в големите кино блокбъстъри, и тук можем да намерим по-слаби пунктове - основно в тези cheesy моменти (някои от баладите), както и откровено импотентното и неоправдаващо името си Why'd You Bring a Shotgun to the Party, ако изобщо импотентен може да се съществува в едно изречение с Taylor Momsen.

И трето - крайният резултат. TMNT още не е излязъл, но новият The Pretty Reckless вече е факт и аз знаех какво точно да очаквам от The Pretty Reckless, както знам на какъв филм се надявам от Michael Bay. Going To Hell е рок албум с голям процент здрави песни, две-три пълнеж и ако слушате делукс изданието, отлични бонуси (Kill Me и Only You). А сега пускай си Follow Me Down.

ОЦЕНКА НА ВИЧО: 8/10

Препоръчителни песниSweet Things   Going To Hell   Blame Me   Absolution   House On A Hill   

ОЦЕНКА НА ИЛИЯН:
7,5/10

Препоръчителни песни:  Follow Me Down   Going To Hell   Heaven Knows   Absolution   Fucked Up World





вторник, 18 март 2014 г.

Crosses (†††) - Crosses (†††)


Artist: Crosses (†††)
Album: Crosses (†††)
Year: 2014
Label: Sumerian
Country: United States
Genre: Electronic Rock, Electronic, Dream Pop?, Chino Moreno...

Автор: Виктор 'ВИЧО' Балчиклиев

Crosses (†††) е страничният проект на Чино Морено, по-известен като онзи емблематичен вокалист на ню метъл титаните Deftones, подвизаващ се като гост вокал из дискографиите на всички любими групи. Бидейки негово отроче, този албум е хибрид между Deftones и стария му проект Team Sleep, представен в спокоен електроник рок вариант.

Crosses са вече споменатият и без нужда от повече представяне Чино Морено, неговия дългогодишен приятел Shaun Lopez от Far и Chuck Doom. Дебютният и едноименен албум е резултат от двете успешни EP-та, които излязоха през 2011 и 2012.

Crosses са леко неопределима смесица от стилове, резултат на постмодернистичната ню-уейв революция от края на миналия век, която влияе значително на Морено. Както той сам казва, проектът е „minimal and soothing and it's sort of like the stuff I like listening to when I'm not screaming my head off”.

Crosses се стилизират като три кръста - †††, а всички букви t в заглавията на песните са заменени от кръстове. Защо не знам, макар да има версии, че името произлиза от интереса на Морено към религия и мистицизъм. Важното е, че този проект няма нищо, ама нищо общо с християнство или сатанизъм.

Crosses са изключително приятни за слушане, перфектни за път, почивка, релакс, четене и прочие интелектуални занимания. Не се подлъгвайте от името на Морено, че ще чуете някакъв вид метъл (макар да покрещява на моменти), а по-скоро чилаут прочит на алтърнатив рок с много електроника и индъстриъл заемки.

Crosses е един различен и музикален албум, в който по-силната страна са песните от първото EP от 2011 – ‘†his Is A †rick’, ‘Bermuda Locke†’ и ‘Op†ion’ в комбинация с elepa†hy’ от 2012 и най-добрата и нова ‘Bi†ches Brew’ – първия официален сингъл и клип към албума, който най-добре представя по-значимите части от †††.

Crosses могат да бъдат трудни за слушане, леко екзистенциални и дори депресиращи, ако се прекали с дозата. За да ги харесате и възприемате трябва или да сте много големи фенове на творчеството на Морено, или да сте фенове на стила (като второто повече ме съмнява).

††† ми допадат много като почивка от всички останали изтрещели музики, които слушам, и се надявам да им дадете шанс и да ви допадне огромната доза музикалност, труд и желание, вложена в албума. Браво, Чино, браво, Морено, сега се захващай със следващия Deftones, моля...


ОЦЕНКА: 8/10

Препоръчителни песниBi†ches Brew   Bermuda Locke†   elepa†hy    †his Is A †rick   Op†ion








петък, 14 март 2014 г.

Architects - Lost Forever // Lost Together


Artist: Architects
Album: Lost Forever / / Lost Together
Year: 2014
Label: Epitaph Records
Country: United Kingdom
Genre: Metalcore, British Metalcore

Автор: Виктор 'ВИЧО' Балчиклиев

Наскоро, покрай рожденния ден на колега в близкия пъб случайно се запознах с tour manager-а на Sylosis (една нелоша банда, която благодарение на него има зад гърба си турнета с Trivium и DevilDriver – момчето си разбира от екстремната музика на острова). Накратко, заговорихме се и стигнахме до извода, че Architects са една от трите най-силни сравнително млади английски банди с обещаващо бъдеще (ако сте любопитни, другите две са Bury Tomorrow и Hacktivist).

Architects продължават да демонстрират завидно развитие и непрестанна работа. За осем години издават шест албума, всеки по-добър и по-завършен от предишния. Сложих по-високата 9/10 на последния Bring Me The Horizon, защото групата най-после порасна – Architects обаче вече го направиха с предния Daybreaker, а Lost Forever / / Lost Together просто издухва Sempiternal.

Има периоди, в които просто ти писва от всички и всичко – от малоумни управляващи, от нефункциониращо управление, от тъпи чиновници, безкрайни войни, глупави хора, лицемерие, предателство, липса на воля, липсва на цели, фалшива вяра и т.н. и т.н. и искаш просто да изкрещиш. Тези периоди обикновено раждат албуми като LF//LT.

Гняв, непримиримост, болка, носталгия, музиката на Architects е екстремна не толкова като тежест, а като смисъл и експресивност. Sam Carter направи чудеса с гласа си (чуйте ‘The Distant Blue’), за да достигне сегашното ниво, в което всеки смразяващ крясък изразява различна емоция, солидно подплатена от китарите и барабаните на братята Tom и Dan Searle, създатели на бандата.

Преди съм говорил за британския метълкор и разликите му с американския. LF//LT до голяма степен изразява онази фундаментална социална ангажираност на жанра в Англия, която е естествен резултат и на сегашното положение в страната. Все повече и повече банди скачат срещу криворазбрания мултикултурализъм и религиозна толерантност, губещата авторитет монархия и т.н., неосъзнатия национализъм, империализъм и прочие.

Като отражение на това явление, текстовете са може би най-силната част на албума. Директни, гневни, адресиращи проблема директно в същността му, със стабилни метафори и унищожителна критика към обкражаващото ни безумие. Стигна се до там, че онези "God only knows why we are born to burn" и "He doesn’t fucking love us" от Broken Cross предизвикаха вълна от недоволство и критика сред умствено ограничените фенове на бандата.

Първата половина на албума е унищожителна. Отварящата Gravedigger’ прави на пух и прах всякакви политици и власт-имащи кретеноиди, ‘Naysayer’ заклеймява хората, загубили воля и цел за живеене, а споменатата ‘Broken Cross’, без да е анти-религиозна в никакъв случай, коментира критичното положение навсякъде по света.

‘The Devil Is Near’ и ‘Dead Man Walking’ довършват серията с бързи рифове и мощни брейкдауни, които някои ще сравнят с Bring Me The Horizon без да осъзнават че бандата на Оли не е първата, открила топлата вода, и че Architects вече изградиха своя собствен и достатъчно стабилен стил, за да бъдат сравнявани с друг.

‘Red Hypergiant’ e инструментал, който сякаш разделя албума на две различни половини – първата - по-агресивна и по-директна (Lost Forever?), и втората – по-лирична и емоционална, с повече паузи и синтезирани мелодии  (Lost Together?). В инструментала се чува и цитат на Carl Sagan, който сякаш най-добре представя идеята на целия албум:

"The old appeals to racial, sexual, and religious chauvinism, and to rabid nationalist fervor are beginning not to work. A new consciousness is developing which sees the Earth as a single organism, and recognizes that an organism at war with itself is doomed. We are one planet."

Албумът продължава с крясъци, критика, насечени рифове и проблеми, леко разнообразени с лирични моменти и призрачни мелодии. В тази втора половина е и 'Youth Is Wasted On The Young' - лична изповед за изгубена младост и забравени мечти. Покрай цялата агресия и болка обаче албумът в един момент натежава и това е може би единственият му минус – след продължително слушане се чувстваш емоционално изтощен.

Сравнете ‘Learn to Live’ от 2011 с ‘Naysayer’ и ще видите за какво развитие говоря. LF//LT може да прекалява със социалните проблеми, но цялата му продукция е на много много високо ниво и мога само да се надявам Architects да продължат по същия път. А, да, говорим за Epitaph Records.

ОЦЕНКА: 9.5/10

Препоръчителни песниNaysayer   Gravedigger   The Devil Is Near   Broken Cross   Colony Collapse  





вторник, 11 март 2014 г.

Morning Glory - War Psalms

Artist: Morning Glory
Album: War Psalms
Year: 2014
Label: Fat Wreck Chords
Country: USA
Genre: Punk Rock, Crust Punk, Pop Punk, Anarcho Punk, Alternative Rock
FACEBOOK

Автор: Илиян Иванов

През 1979 година The Clash издават London Calling - епохален двоен албум, който и до днешен е считан за еталон на протестната, бунтарската и революционната музика. Двадесет години по-късно, малко преди да обявят разпадането си, Choking Victim пускат своя безмилостен дебют No Gods, Managers - сатанинска комбинация от ска, хардкор пънк, дет и блек метъл и някои от най-добрите песни на политическо/религиозна тематика на 90-те.

Трудно е да сравняваме тези два толкова различни албума, но има нещо, което ги обединява. То е значимостта им към музиката, макар и в различни количества. Ако имаш нужда да ти обяснявам колко велики и значими са The Clash, по всяка вероятност си пропуснал най-важните музикални събития в съзнателния си живот. London Calling е АЛБУМЪТ, това е стандартът, по чиято скала се оценяват всички останали пънк (и не сам пънк) издания. От друга страна No Gods, No Managers e ъндърграунд феномен, той е КУЛТЪТ и до голяма степен всяка музика, целяща да удари като стрела сърцето на корупцията, политическото интригантство и религиозния антагонизъм, се сравнява с него.

Morning Glory е една от многото групи, които възникват след разпадането на Choking Victim. Трябва да призная, че някои от това котило не просъществуваха дълго - като INDK и Antarctica Vs. The World. Други като Leftover Crack успешно продължават делото на оригиналната банда, а трети като Morning Glory се отдалечиха доста от ска саунда на No Gods, No Managers.

Вината, или по-скоро заслугата за това, е на Ezra Kire (вокали/китари). Morning Glory е като извънбрачно дете на The Clash от двойно по-младата му любовница Choking Victim. A War Psalms е детето, което вече е в своите тийнейджърски години, узряло да прогледне света отвъд новините, които се показват по телевизията.

Името на албума означава "военни псалтири", като втората дума е библейска и означава "музикални инструментали и думите, които ги съпровождат" или направо "песни".  Войните пък са маски на други международни проблеми, за които все повече чуваме и четем, но реално много малко знаем. Защото докато информационният поток ни залива с новини за кризите в Сирия и Украйна, всеки сам решава как изкриви своя мироглед по отношение на ситуациите в тези страни.

До голяма степен такъв е и слоганът, който се развява в албума War Psalms - между другото концептуален до такава степен, че не може да бъде възприет правилно от ухото и ума, ако слуша песните разбъркано. Calm And Alarm дава началото с нещо като китарен хибрид между Anti-Flag и Propagandhi, а по-нататъшните цитати от Revolition Rock (на The Clash) се вписват чудесно в радиофоничното Standard Issue.

Ezra Kire и компания боравят умело с жанровете и с инструментите, като в някои от песните можем да чуем струнни оркестрации, пиано и дори валдхорна, докато китарите режат хеви рифове. В по-ефирните моменти Morning Glory го докарват почти като The Pogues - особено във финалното Home Free. Други песни като Punx Not Dead, I Am и War Dance изненадват с разчупените си композиционни решения.

War Psalms е един от най-интригуващите политически пънк албуми на настоящето десетилетие. Наскоро все по-често попадам на мнения, че във Fat Wreck Chords се забелязва стагнация в качеството на последните албуми на бандите там. И лейбълът се нуждаеше точно от War Psalms, който не е London Calling, не е и No Gods, No Managers, не е дори Today's Empires, Tomorrow's Ashes или Underground Network, но си е ритник в задника, при това силен.

ОЦЕНКА: 8,5/10

Препоръчителни песни:  Standard Issue   I Am Machine Gun  War Dance  Punx Not Dead, I Am   Home Free




петък, 7 март 2014 г.

Viza - Aria


Artist: Viza
Album: Aria
Year: 2014
Label: Architects Of Melody
Country: United States
Genre: Alternative Rock, Alternative Metal, Gipsy Punk, World, ?!?!

Автор: Виктор 'ВИЧО' Балчиклиев

Aria е брилянтен албум на една уникална банда. Viza са седем чудато изглеждащи музиканти, базирани в Л.А., Калифорния и асоциирани с Serjikal Strike Management, лейбъла на Серж Танкиян. Влиянието на Серж върху музиката на Viza е огромно, но с времето групата оформира своя уникален стил и звук, които самите те определят така:

‘A passport into a musical endeavour that touches its conspirators, cultural, spiritual, and literal influences, while translating them into a perfect balance of old world nostalgia, modern expressionism and social revival.’

Кратко и ясно. Viza могат да бъдат обяснени като музикално пътешествие из далечните краища на света из различни времена и епохи. Вокалът K’noup Tomopoulos е от гръцки поризход, докато всички останали членове (без озверелия американския барабанист Chris Daniel) са арменци, което обяснява екзотичното звучене и постоянните заемки от традиционен фолклор.


Viza са дразнещо неизвестни, макар далеч да не са нова банда. Зад гърба си имат 2 EP-та, 2 самостоятелни сингъла и 5 студийни албума като през годините значително променят стила си. Първият Viza от 2001 (тогава бандата все още се казва Visa) е меланхоличен и отнесен, без ясна цел и посока. Следващите Maktub (2006), De Facto (2007) и Eros (2008) са значително по-екзотично звучащи, с понякога прекалено много арабски и ориенталски елементи. Въпреки това, някъде из тези иначе интересни албуми се мярка и 'Breakout The Violins', която загатва за бъдещото развитие на тези уникални пичове.

2010 е повратна година за Viza. На 1 януари излиза Made In Chernobil - първият албум, продуциран от Серж, който участва и в емблематичната ‘Viktor’. От него е и лудият клип към 'Trans-Syberian Standoff' и, ако не се лъжа, тогава бандата се прекръства на Viza. Групата залага на повече рок, пънк и метъл, разкрасен със значителна дози традиционна и екзотична музика.

Следващият Carnivalia (2011) подсилва този звук с допълнително карнавално и будоарно усещане, и доволно количество хумор, критика, сатира и прочие културни теми (сред които и постоянните шеги за Наполеон). Новият Aria е логичното продължение на Made In Chernobil и Carnivalia с още по-ударен звук, повече тежест и бързина, повече екзотика и разнообразие, повече мисъл. Брилянтен.

Слушайте Viza като саундтрак към собственото ви въображение – едно безкрайно пътешествие из далечни и опасни земи, пълни с приключения. Трудно е да обясниш напълно стилът на групата  и да го събереш в няколко думи. Албумът започва с ‘Never Feel’, която залага на повече алтърнативен рок и обичайните Viza мелодии. Следва прекрасната 'Quicksand', която е едновременно по-груба и по-лирична и изригва с онова неочаквано крещене след втория припев. 

Midnight Hour (Dingle Rock)е по-интересна и веселяшка, особено в комбинация с безумния клип, който пуснаха към нея – още едно доказателство колко големи са Viza. 'Vanished’ ни отнася към Ориента с онези арабски мотиви, характерни за предните албуми на бандата. Въпреки това, Viza успяват да подплатят цялата си екзотика и уникалност с достатъчно рок/метъл звучене. 

Стигаме и до поредния хит от серията Viktor – след ‘Viktor’, ‘Viktor’s Sister’ идва и ‘Viktor’s Vanguard’ – още една от вече емблематичните им песни, които разглеждат събирателния образ на злия диктатор Виктор и цялата му рода и свита. След лудницата на Storm the castle and wage a war албумът забавя с една от най-готините балади, които съм чувал напоследък – ‘The Girl That Doesn’t Exist’.

След което пък рязко забърза отново с кратката и препускаща пънкария в ‘Forward March’, която напомня леко на Dropkick Murphys и допълнително разнообразява цялостното звучене на албума. 'Forward March', заедно с оригиналната 'Take Over The World' поддържа пънк корените на Viza, които периодично се показват из албумите им и носят онзи бунтарски и прикрито критичен дух.

‘Alley In Tijuana’ ни препраща към уестърн салоните на Мексико покрай една поредна пиянска вечер, в която грубия и агресивен звук е смесен с готини и оригинални фънк и джаз мотиви. За финал, последната ‘Brunette’ загатва към вече споменатата идея на ‘Breakout The Violins, продължена и по-късно из Carnivalia, която развива цялото карнавално-празнично-будоарно-носталгично-театрално-кабаре усещане на Viza. И просто свърша – прекрасен албум, но кратък.

Това е първото ревю, на което пиша 10/10 и го правя по няколко причини:
1. Албумът наистина е страшно готин, интересн и разнообразен и, макар да оправдава напълно очакванията ми от бандата, все пак успя да ме изненада. 
2. Viza са много, много добри музиканти, супер харизматични типове с похвално отношение и поведение към всичко покрай тях, без грам звездоманщина.
3. Бандата е наистина нечестно непопулярна, а е задължителна за всеки, който се занимава дори косвено с музика в свят и време, в които думи като ‘глобализация’, ‘мултикултурализъм’ и ‘диаспора’ отдавна са част от ежедневната реч.

ОЦЕНКА: 10/10

Препоръчителни песниQuicksand   Midnight Hour (Dingle Rock)   Viktor’s Vanguard   Forward March   Alley In Tijuana   Never Feel


Поради необясними технически неизправности не мога да прикача видеоклип, затова давам пълния линк към Midnight Hour (Dingle Rock) - https://www.youtube.com/watch?v=UfJ6WclahnY






Swamp Thing - Firedogs

Artist: Swamp Thing
Album: Firedogs
Year: 2013
Label: Urbnet
Country: Canada
Genre: Hip-Hop, Underground Rap, Alternative Rap, Horrorcore
FACEBOOK

Автор: ИЛИЯН ИВАНОВ

Swamp Thing е комиксов герой - чудовище от блатата и тресавищата, хуманоид, чийто външен вид, произлиза от растителна маса като водорасли, корени на дървета и т.н.. Но Swamp Thing е и името на една супер яка канадска хип-хоп група, която открих съвсем наскоро.

Триото от Торонто е толкова ъндърграунд, че едва успях да открия Facebook страницата му, която беше харесана от едва 300 души - нещо, което все още не мога да проумея. Swamp Thing е съставен от трима MC-та - Timbuktu, Chokeules и Savilion, като само за първия от тях имаше кратко инфо в Wikipedia.

Благодарение на продължителния ми рисърч понаучих това-онова за групата и за отделните членове. Swamp Thing са близки с други канадски рапъри като Ghettosocks и D-Sisive, като вторият ми беше познат покрай участието му в албумите на DJ Format. Оказа се, че всеки от рапърите в групата има поне още 3-4 проекта, което си е сериозно предизвикателство.

Firedogs е втори албум на Swamp Thing и е най-якият хип-хоп, който съм чувал от Chali 2Na/Jurassic 5 насам (Chali 2Na също е в кюпа на DJ Format, където между впрочем е и друг канадец - Abdominal). Лириките на триото са вдъхновени от всякакви "B Movies", хоръри, sci-fi истории, Хелоуин, комикси и разбира се, хеви метъла, както си личи от обложката и скитовете.

Всичко казано накуп ме кара да мисля, че Swamp Thing са обрали най-доброто от Doomtree, Ozomatli, Necro, Slaine, Ill Bill и цялата La Coka Nostra фамилия. Сингълът Elephant Man, към който е заснет видеоклип, е точно хип-хопът, който липсва в ежедневието ни - прецизен и мачкащ бийт, силни скречове, House Of Pain семпъл и мрачни и параноични речитативи -  "Blow a mill and I'm still bawlin / Killing you on the drums like I'm Phil Collins / Yep, I'm sold where do I sign?".

Всъщност обаче целият Firedogs е пълен с такива парчета, в които инструментали и лирики образуват една мощна сплав - също както водораслите се впиват в хуманоидното ДНК, което да роди появата на Блатното чудовище (Swamp Thing). Споменатите D-Sisive и Ghetosocks също оставят своя дял в албума, както и още няколко други гости.

Firedogs може да бъде чут в цялата си цялост в bandcamp, докато дебютът на групата от 2012 година го има в Spotify. Ще е готино, ако повече хора дадат по едно ухо на Swamp Thing, както и по един лайк във Facebook профила им. Групата си го заслужава.

ОЦЕНКА: 8,5/10

Препоръчителни песни:  Damages   Aftermath   Elephant Man   Easy Riders   Rise Up








понеделник, 3 март 2014 г.

The Presidents Of The United States Of America - Kudos To You!

Artist: The Presidents Of The United States Of America
Album: Kudos To You!
Year: 2014
Label: PUSA Inc./Burnside Records
Country: USA
Genre: Alternative Rock, Post-Grunge, Cowpunk, Pop Punk
FACEBOOK

Автор: ИЛИЯН ИВАНОВ

The Presidens Of The United States Of America, които за по-голямо удобство в писането на това ревю ще наричам PUSA, бяха една от най-екстравагантните и самобитни рок банди на 90-те. Не ми вярвате? Ми само им вижте идиотското име - все едно у нас някой да направи група, наречена "Министър-председателите на Република България".

Триото е сформирано в Меката на грънджа - Сиатъл и изгрява в годините, когато рок радио станциите са доминирани от поп пънка на Green Day и The Offspring, но никога не е принадлежало към конкретна музикална сцена.

Причината е, че двама от тримата музиканти в PUSA свирят на инструменти, които не са точно китара и бас, а някакви шантави техни производни. Освен това хумористичните им или да си го кажем направо - буквално дебилни текстове - не се вписват в рамките на депресивния гръндж и жизнерадостния поп пънк.

Последният албум на групата, който бях слушал, бе Love Everybody, а той излезе преди цели 10 години. Не помня много от този албум освен парчето Some Postman, което макар и забавно, не може да се сравнява с класиките от техния дебют от 1995 година. Горе-долу малко случайно разбрах, че бандата има нов албум, а освен това един от членовете е бил заменен с друг.

Kudos To You! обаче е нов албум само на хартия, тъй като повече от половината песни са преработени неща, които в миналото или не са видели бял свят, или са останали незабелязани за широка аудитория. Друг интересен факт е, че за да реализира този проект, бандата моли своите фенове за финансова помощ.

Естествено PUSA събират парите за записите, при това само за 9 дни, но акцентът е друг. Техният дебют от 1995 година се продава в над 3 милиона копия само в САЩ, а сега тяхната страница във Facebook наброява малко над 100 000 фена. Всичко това просто показва, че времето на тази банда е отминало безвъзвратно.

Няма спор, че Kudos To You! е приятен албум, но е лесно забравим. Докато слушам песните, усещам алтърнатив полъха на 90-те, а това ми напомня на някоя от онези комедии от същото време, които гледани след 20-ина години, те карат просто да се усмихваш леко, но не и да се смееш.

В този албум реално няма слабо парче, но пък няма и много силно такова. Липсват супер хитове като Peaches, Lump, Kitty и кавъра на Video Killed The Radio Star, има просто една поредица от приятни песнички, в които главни герои са мухи, духове, електрически паяци, птиченца, медицински сестри и прочее. Аз бих отличил няколко парчета като малко по-интересни от другите - Crappy Ghost, Rooftops In Spain, Innocent Bird и She's A Nurse.

Позитивното при PUSA е, че и тук вокалите на Chris Balew са толкова чисти, че нямаш нужда да търсиш из Google за текстове - над 90% от текстовете се разбират без никакви проблеми. Включването на кънтри и cowpunk мотиви също не е забравено, което в крайна сметка разнообразява албума.

The Presidents Of The United States Of America ще звучат свежо за всеки, които изпитва носталгия по MTV и като цяло по рок музиката на 90-те. За всички останали - това е просто поредният албум на група, която е отдавна забравена.

ОЦЕНКА: 6,5/10

Препоръчителни песни: Crappy Ghost   Rooftops In Spain   Crown Victoria   Innocent Bird    She's A Nurse