неделя, 20 април 2014 г.

Skrillex - Recess


Artist: Skrillex
Album: Recess
Year: 2014
Label: Asylum / Big Beat / OWSLA / Atlantic
Country: United States
Genre: Electronic, Dubstep, Drum and bass

Автор: Виктор 'ВИЧО' Балчиклиев

Що е то дъбстепът? Порно с роботи? Пост-апокалиптичен, футуристичен и утопичен кошмар? Саундтрак към фантастичната преработка на Game of Thrones? Най-популярното подразделение на електронната музика в последните години? Отвратителна музика, комбинираща грозни изкуствени звуци с космически лазерчета и преправени гласове, която по някаква причина се харесва на много хора и, с определени условия и граници, и на мен.

Що е то Skrillex? Болно ретардче с грозна физиономия, хипстърски очила и ужасна прическа? Извънземно, излязло от собствените си песни? Сони Мур, бивш вокал на американската пост-хардкор (извинявайте за термина) банда From First To Last? Един от най-успешните диджеи в последните години? Главния виновник за популяризирането и глобалното възприемане на дъбстепа?

Изберете си една от всичките дефиниции на стила и на Skrillex и си пуснете изненадващия му нов албум Recess. Казвам изненадващ, защото се появи като изненада за повечето слушатели, дори и на най-верните му фенове. Както се чува някъде из отварящата ‘All Is Fair In Love And Brostep’ – “GUESS WHO’S BACK MOTHERF...”.

Skrillex е back и ви представя дебютния си студиен албум. След канонадата от EP-та, сингли, ремикси и какво ли още не, Сони най-после се събра да запише цял албум. Някои хора могат да кажат, че My Name Is Skrillex (2010), Scary Monsters And Nice Spites (2010) и Bangarang (2011) имат статута на албуми, но истината е, че чак шест години след появата му на електронната сцена, Skrillex най-после издаде албум.

Още една истина – много е трудно да се пише ревю на дъпстеп албум. Много е трудно да се определи колко точно е добър и кои са лошите му страни, защото самият стил не може да бъде определен като добър или музикален и лошите му страни са прекалено много. Но пък се харесва и в него има нещо зарибяващо и хитово, което отговаря и на машинацията на съвремието ни.

Настрана с отклоненията, дъпстепът няма рифове и брейкдауни, а бас и дроп и в тях Skrillex е повече от добър. Почти ненадминат е и в превръщането на една иначе зацикляща дъпстеп песен в лесно достъпен и световно приет хит. По тази причина много го мразят и много го обожават, докато момчето просто си пише името в историята на електронната музика и то с големи букви.

За да си противореча ще кажа, че Recess e добър албум, който би трябвало да се хареса, както на фенове на Skrillex, така и като цяло на жанра. Започва доста силно с вече споменатата ‘All Is Fair...’ – една типична Skrillex песен, в която помагат небезизвестните Ragga Twins. Същите рага господа участват и в друга стабилна песен ‘Ragga Bomb’, към която излезе и първият официален клип.

Безспорно най-големият хит от албума ще е съвместната колаборация с Kill The Noise, който също развива впечатляваща солова кариера и репутация. В едноименната ‘Recess’ присъства още Michael Angelakos от инди бандата Passion Pit, и онази голяма горила с постоянното крещене Fatman Scoop. Но пък ‘Recess’ определено е хитова.

В албума е включен още ремикс към вече известната ‘Try It Out’ с Alvin Risk, която принуди хиляди парти животни да скандират "OK", но оригиналът е в пъти по-добър. Струва си да се отбележи и ‘Ease My Mind’ с шведите Niki & The Dove, която е задължителната по-мелодична и лека песен във всеки подобен албум, и в този случай доста приятна.

Има и песен с Diplo, чиите проект Major Lazer съвсем наскоро ревюирах доста негативно, но това не пречи на огромната му репутация и принос. Колаборацията ‘Dirty Vibe’ е интересна и двамата са оставили своя почерк, но крайният продукт не е уникален.

Така със Skrillex. Не знам какво точно се очакваше от този албум, защото не следя толкова тази сфера, но предполагам, че очакванията са били оправдани, считайки по високата му позиция в класациите. Recess има както доста силни песни, така и някои отвратителни творения на един болен мозък. С други думи - дъбстеп, преценете сами.

ОЦЕНКА: 7.5/10

Препоръчителни песниRecess (with Kill The Noise, ft. Fatman Scoop & Michaelis Angelakos)     All Is Fair In Love And Brostep (ft. Ragga Twins)     Ragga Bomb (ft. Ragga Twins)     Ease My Mind (ft. Niki & The Dove)     Dirty Vibe (ft. Diplo)




четвъртък, 17 април 2014 г.

Major Lazer - Apocalypse Soon [EP]

Artist: Major Lazer
Album: Apocalypse Soon [EP]
Year: 2014
Label: Secretly Canadian / Mad Decent
Country: United States
Genre: Electronic, Dancehall, Reggae

Автор: Виктор 'ВИЧО' Балчиклиев

Обикновено избягвам да правя ревюта на EP-та по ред причини, но този път ще се извиня с три причини – първо, бързо и лесно е; второ, напоследък няма кой знае колко интересни албуми, на които да обърна внимание; трето, предният албум на Major Lazer – Free The Universe, беше доста добър, а пропуснах да го ревюирам миналата година (иначе можеше и да разбърка годишния топ 10).

Major Lazer основно е диджей Diplo, подпомаган по турнета и участия от Jillionaire и Walshy Fire, които през 2011 заместват предишния партньор Switch. Diplo пък е Thomas Pentz, който освен че е създател на проекта Major Lazer, е постоянен гостуващ из албуми и сингли на всевъзможни световноизвестни продуценти и диджеи.

Напоследък Diplo нашумя още повече покрай хитовете 'Earthquake' (с DJ Fresh), 'Freak' (със Steve Aoki) и появата в  последния албум на Skrillex – Recess. Казвам всичко това, за да покажа че Diplo/Major Lazer не е случаен проект или поредния еднодневен диджей, който скоро ще изчезне, а солидно име в популярната електронна музика.

Вече споменатият Free The Universe беше наистина стабилен албум. Освен, че изобилстваше от готини песни, из гостуващите музиканти се отличаваха имена като Flux Pavillion, Bruno Mars, Tyga, Ezra Koenig (Vampire Weekend), Shaggy, Elephant Man, Vybz Kartel, Busy Signal, Laidback Lucke, Ms. Dynamite, Tyga, и прочие.

Да, но Apocalypse Soon е много слаб и нелеп опит и добре, че е само EP. Искрено се надявам за следващия албум да се постарае много повече и половината песни въобще да не видят официално издаване. Наистина много много голямо разочарование от един диджей, който винаги ме е изненадвал приятно.

Може би най-добрата (и сякаш единствена добра песен) е  Come On To Me със Sean Paul. Тя най-много напомня на обичайния стил на Major Lazer и дори участието на Sean Paul не дразни, а само допринася положително. Добра имитация на брас секция също така.

Aerosol Can с Pharrel Williams можеше да бъде десетки пъти по-добра като сегашния й вариант е просто слаб опит за игра с равен и скучен бийт, на който Pharell показва, че може да рапира. Само че този ритъм отдавна не е толкова интересен, а Pharell сме го чували в много по-добри проекти, особено през последните години.

Всичко останало (всичко, всичко, останалите три песни тоест) е пълна боза. ‘Dale Asi е много кисел латиноамерикански мафиотски рап, в който поредния регетон шмекер от племето на Don Omar все още е забил на така любимото им “Dale Dale”. Но пък става за упражнение на начално ниво по испански.

‘Lose Yourself’ е скучна и доста зацикляща песен, в която дори няма вокал (което не е задължително, но Diplo обикновено се справя с намирането на интересен глас за песните си), докато ‘Sound Bang’ е катастрофален опит да се комбинира реге и габа, което не само не става за слушане, а и трябва да бъде забранено със закон по целия свят.

Накратко – много слабо и много разочароващо. Мислех си дали въобще да го пиша това при положение, че толкова не ми харесва, но пък нека добавим и малко негативни ревюта, че започнахме 2014 с прекалено високи оценки. Apocalypse Soon (да, и аз не разбирам препратката към Апокалипсис Сега на Копола в името и корицата...) става единствено за хора, които:

1. Са рожба на англо-ямайски брак и не могат да преценят каква музика да слушат, за да са в крак с модата в двете си родини.

2. Искат да слушат зацикляща електроника, но габа/техно/рейв/дъбстеп влиза твърде остро със сутрешното кафе.

3. Харесват Sean Paul, но им писна той да си пилее времето из клипове на разни новоизлюпени госпожици.

ОЦЕНКА: 4/10

Препоръчителни песниCome On To Me (ft. Sean Paul)   Aerosol Can (ft. Pharell Williams)




Chuck Ragan - Till Midnight

Artist: Chuck Ragan
Album: Till Midnight
Year: 2014
Label: SideOne Dummy
Country: USA
Genre: Folk Rock, Alternative Rock, Country Rock, Americana, Indie Rock, Acoustic Rock
FACEBOOK

Автор: Илиян Иванов

Разбрах, че Chuck Ragan е издал нов солов албум постфактум. Това донякъде ме ядоса, понеже не е като да не следя нон-стоп какво се случва в музикалния свят и идея си нямам как предварителният анонс ми е убягнал.

За тези, които се чудят - Chuck Ragan е вокалист/китарист на Hot Water Music, които се бяха поразпаднали малко преди 10-ина години, но през 2012-та се завърнаха с гръмотевичния Exister - албум, който имах дързостта да нарека "мини-шедьовър". Всъщност в периода, в който бандата не съществуваше нашият човек издаде три самостоятелни албума, като признавам, че от тях бях слушал само първия - Feast Or Famine (2007).

Залитането на Chuck Ragan по стилове като фолк, инди рок, американа и кънтри се усети здраво в Exister, а почти две години по-късно този модифициран пънк на Hot Water Music изплува в акустичната му версия, наречена Till Midnight.

Преслушвайки същевременно и част от по-старите му соло проекти, осъзнах, че Till Midnight е най-позитивно звучащият от всички. Онзи Chuck Ragan от предишното десетилетие звучи повече като музика от човек на ръба на скала. Новите парчета са по-скоро истории на някого, който се отдалечил от пропастта и стои на безопасно разстояние с китарата край лагерния огън и просто пее.

Блендата на Chuck Ragan е неустоима за слушателя, почти колкото (предполагам) и брадата му за жените. Този леко пресипнал глас се лее в песни като Gave My Heart Out, Vagabond, Non Typical и You And I Alone със същата лекота, с която аз си наливам уиски в кухнята. Марковото му пеене обаче съвсем не е най-големият актив на Till Midnight. Chuck Ragan пише песните си така, че дори да не си фен на акустичния рок, лесно може да станеш.

Наред с китарите, хармониките, пианото и цигулките, трябва да отбележа, че гост-вокалите на разни други сравнително неизвестни музиканти като Dave Hause (The Loved Ones), Ben Nichols (Lucero), Jon Snodgrass (работил с Joey Cape), Jenny O. и Chad Price, спомагат Till Midnight да звучи като албум на един не-толкова-мейнстрийм Bruce Springsteen.

Реално Exister и Till Midnight са албуми, които без проблеми можеш да слушаш абсолютно разбъркано, без прекъсване по цял ден и това изобщо да не ти досади. Новият солов на Chuck Ragan може би не е чак толкова впечатляващ, но е притегателен по свой си обаятелен начин. Затова няма да наричам Till Midnight мини-шедьовър, но със сигурност това ще е един от най-добрите фолк албуми на 2014 година.

ОЦЕНКА:  8,5/10

Препоръчителни песни:  Vagabond   Non Typical   Gave My Heart Out   You And I Alone  Whistleblowers Song


неделя, 13 април 2014 г.

Memphis May Fire - Unconditional


Artist: Memphis May Fire           
Album: Unconditional
Year: 2014
Label: Rise Records
Country: United States
Genre: Metalcore, Texas Cowboycore

Автор: Виктор 'ВИЧО' Балчиклиев

Unconditional е четвъртият студиен албум на Тексаската метълкор банда Memphis May Fire. Накратко, дебютният Sleepwalking (2009) и третият Challenger (2012) не съм ги преслушвал, докато The Hollow (2011) ме остави с много колебливо мнение. Заради две-три по-сериозни песни реших да им дам втори шанс, макар името им да продължава да ме влудява.

Общо взето Memphis May Fire са добри в това, в което са добри повечето метълкор банди – мощни брейкдауни, изненадващи преходи, безкрайни насечени рифове. В The Hollow наистина имаше брутални моменти, но дори те не успяха да замаскират слабите страни – това, в което са слаби повечето метълкор банди – немощни и лигави вокали, еднообразие, клиширани и досадни текстове.

Когато иначе бунтарския ти ‘ъндърграунд’ стил се превърне в едно от най-популярните и комерсиално успешни подразделения на екстремната музика, добро решение е да се огледаш около себе си и да видиш какво правят конкурентите и водачите в стила. Напоследък стилът се разводни много и има два основни показателя, по които да сравниш модерните банди:

1. Електроника – независимо дали се харесва или не, електронните елементи стават все по-популярни. Електрониката в Crossfaith ги превърна в ‘електроникор’, печелейки хиляди фенове по света, докато Motionless In White директно си се пишат индъстриъл, въпреки безспорното влияние на Bleeding Through.

Два от по-добрите и печеливши миналогодишни албуми  – Sempiternal на BMTH и From Death To Destiny на Asking Alexandria включваха доволно количество електронники и синтезирани оркестрални мотиви, заради които множество критици ги нарекоха ‘атмосферични’. 

Факт, използването на подобни елементи прави музиката доста по-епична и на фона на призрачни електроники брейкдауните  звучат още по-силно и въздействащо. В контекста на Unconditional (а и предишните Challenger и The Hollow) Memphis May Fire не отстъпват на никого откъм ползване на електронни оркестри и безмилостни брейкдауни. Но дотам.

2. Крещене/пеене – макар преди 20-ина години да е било престъпление да се смесват, в днешни дни е почти немислимо комерсиално успешна банда да не се опита да редува крещене и пеене. Проблемът е, че много малко успяват да намерят точния баланс и за целта ти трябва вокал/и с дълбок и мощен рев и силно и богато пеене – за момента се сещам само за As I Lay Dying и Caliban, но те са друга категория.

Ако ще пренебрегваш пеенето, прави го като Parkway Drive, които са безпрецедентен лидер в жанра от няколко години. Или пък преслушай последния Architects и чуй за какви смразяващи крясъци говорим в Lost Together // Lost Forever. Това, по което MMF отстъпват на всички останали е немощното пеене на Matty Mullins.

Постоянното проплакване и нелепо лигавене ме кара да намразя един нелош албум на една нелоша банда. Така, вместо да дръпнат напред в класацията и да добият реноме на стабилна и уважавана банда, MMF завинаги ще си останат в училищния двор с подобни албуми.

Иначе има стабилни песни, няма спор. Както и в The Hollow, някои от тях ще си ги запазя и ще ги слушам постоянно – всичко друго обаче директно се трие и никога повече не се търси. Изброените по-долу препоръчителни песни са причината да преслушам Unconditional няколко пъти. В интервю от 2013 бандата заявява, че албумът е драматичен и звучи като саундтрак от начало до край. Ок, само че албумът е прекалено много като саундтрак до фазата, в която след десет слушания все още не мога да различа една песен от друго. Едно и също, едно и също. 

Наистина бандата демонстрира израстване и сравнително узряване и евентуално може и да стигнат до следващ наистина смазващ албум, но все още са далеч. За да го направят първо трябва да накрат господин Мати да поработи над гласа си, така както всички останали са работили над композиция и аранжимент. До тогава си остават посредствена банда от Далас, Тексас, a.k.a. фермери и каубои с малко повече парици да си купят музикални инструменти и апаратура за ранчото.

ОЦЕНКА: 6/10

Препоръчителни песниNo Ordinary Love   Sleepless Night   Beneath The Skin   The Rose   Possibilities


четвъртък, 10 април 2014 г.

Demon Hunter - Extremist


Artist: Demon Hunter   
Album: Extremist
Year: 2014
Label: Solid State
Country: United States
Genre: Metalcore, Christian Metal, Groove

Автор: Виктор 'ВИЧО' Балчиклиев

Започнах да слушам Demon Hunter някъде през 2006-2007, основно защото demon hunter-а Илидан от WarCraft III ми беше особен любимец, да ме прощават феновете на Артас. И защото ‘Not Ready To Die’е безобразно добра песен, която дълго време беше саундтрак на гимназиалните години. Днес продължавам да ги слушам, защото продължават да са все така добри и така и не изневериха на стила си.

Някои ги обвиняват в еднообразие и липса на оригиналност, но през годините Demon Hunter издадоха редица брилянтни албуми, в които изобилства оригинални композиции, размазващи брейкдауни, приказни мелодии. И напук на всички останали, така и не експериментираха с различни течения, което в този случай даде добър резултат.

Групата израства и израства до ниво, в което няма смисъл да се коментира защо и колко точно са доби и кадърни. За жалост Ryan Clark е единственият оригинален член на групата, но пък се превърна в запазена марка с онзи специфичен глас и богат диапазон. Останалите музиканти постоянно се сменят, но цялостта, идеите и звукът на бандата винаги са били същите.

Ако имам проблем с нещо, то е с етикета ‘Christian metal’ и не по някакви криви анти-религиозни причини, а защото не виждам смисъл и нужда религиозните виждания да бъдат обвързвани с музиката до такава степен, че да създават нов жанр. Фактът, че е Christian по никакъв начин не променя звука, така както по-религиозните текстове не те правят до толкова по различен от банди, които не се вписват в жанра. Прекалено общо и частно в същото време, няма нужда.

Като оставим това настрана, трябва да повторя или потретя, че Demon Hunter са много много добра банда. Без значение какъв точно метъл слушате, най-вероятно поне един албум в дискографията им ще ви хареса. С всичките метълкор, мелодет, груув, траш и дори ню метъл влияния, финалният им звук е до някъде изцяло специфичен за Demon Hunter и последният Extremist е още връх в кариерата им.

Албумът е по-добър от предния True Defiance (2012), който леко се луташе между хаотично натежаващи и лековато мелодични песни. Албумът е и в пъти по-добър от The World Is A Thorn (2010), в който може би едно от малкото наистина добри страни беше партнорството между Кларк и Бьорн ‘Speed’ Стрид от Soilwork и Disarmonia Mundi.

Extremist връща както онези безкомпромисни режещи песни като ‘Cross To Bear’, ‘Death’ и ‘Beyond Me’, така и сякаш позабравените мелодични класики като ‘I Will Fail You’ и ‘One Last Song’. Сред 12 песни в стандартното издания се появяват и ‘What I’m Not’ и ‘The Heart Of A Graveyard’ с доста по-поп и комерс влияние, което без да е нещо лошо, успя да изстреля Extremist до 16-а позиция в Billboard Top 200 за дебютната си седмица.

Към албума вече излязоха три lyric video - към 'I Will Fail You', 'The Last One Alive' и 'Artificial Light', и официален клип към 'I Will Fail You'. Държа да отбележа и колко силна е 'Beyond Me', макар да е от типа песни, които никога няма да видят нито клип, нито присъствие в сетлист.

Не се заемам да коментирам дали групата се изчерпва и какво предстои. За мен е важно Demon Hunter да поддържат това качество и постоянство. Седмият им студиен албум не отстъпва по нищо на предните и всяка една от по-добрите песни в Extremist съвсем спокойно може да се постави в така любимите Summer Of Darkness (2004) или The Triptych (2005).

Последно нещо – обожавам, когато някоя банда успее да създаде нещо емблематично покрай себе си (освен звука, естествено). При Demon Hunter това е доволното постоянство в обложките на албумите, което може само да погъделичка nerd-а в мен. Още един добър cover art на още един добър Demon Hunter албум, доволен съм.


ОЦЕНКА: 8.5/10


Препоръчителни песниDeath   What I’m Not   Cross To Bear   Artificial Light   Beyond Me    Gasoline



неделя, 6 април 2014 г.

The Offspring - Top 20 Songs

Автор: Илиян Иванов
Всички чакаме датата 6 юли 2014 година да остане завинаги в съзнанията и сърцата ни. Или поне така се надяваме аз и още няколко хиляди човека в България. THE OFFSPRING ще свирят на феста Sofia Rocks и стискаме палци да не стане някоя тъпотия и да не дойдат. Естествено, като човек израснал с тяхната музика, винаги съм имал по-особено мнение за любимите ми техни песни. Затова и в подборката са включени най-много парчета от Ignition (1992). На 8 април 2014 година пък се навършват 20 години от излизането на Smash - албум, който няма нужда от представяне. Преди концерта, на които ще издерем гърлата с You stupid dumbshit goddamn mother fucker и It's a staring at the sun oooohh oooh oohh, нека ви представя своя топ 20 на The Offspring.

Honorable Mention: Out On Patrol (The Offspring, 1989)
Докато правих класацията, изпитах нетърпимост към себе си, че харесвам много дебютния албум на групата, но не мога да отделя песен, която да е по-добра от останалите в този лист.

20. Cool To Hate (Ixnay On The Hombre, 1997)
Тази песен никога не губи актуалност, понеже може да се отнесе за всяко едно поколение, което изпитва необходимост да hate-ва. Текстът издига в култ омразата през призмата на вдъхновяващ сарказъм. Заглавието означава "Готино е да мразиш", но всъщност смисълът е да си над нещата.

(Обложката на Conspiracy Of One за Бразилия)
19. Want You Bad (Conspiracy Of One, 2000)
Това е перфектното парти парче. Весело, закачливо, такова на което, можеш да флиртуваш, докато си пиеш бирата. Не вярваш? Ми гледай клипа.

18. Get It Right (Ignition, 1992)
Не знам дали много хора знаят, но текстът е вдъхновен от "Спасителя в ръжта" на Селинджър. Тъй като Ignition е любимият ми албум поради много причини, една от тях конкретно за тая песен е вокалното изпълнение на Декстър Холанд особено на куплетите - дълбоко и мрачно проникновено.

17. Pay The Man (Americana, 1998)
Най-дългата и комплексна песен на групата. Ориенталските мотиви са широко застъпени в първата половина от тези 8 минути, а вокалите на Davey Havok от AFI са като разказ на някоя персийска легенда. Във втората си част Pay The Man избива в друга, съвсем различна посока, с типичните за останалата част от албума Americana рифове и високите вокали на Декстър.

16. Something To Believe In (Smash, 1994)
Една от най-добрите похвали, които тази песен може да получи, бе казана от един от най-добрите ми приятели. Неговите думи преди години бяха нещо от сорта на "Още не мога да повярвам, че The Offspring са измислили такъв гениален край".

15. We Are One (Ignition, 1992)
Мисля, че това беше единствената песен от Ignition, за която ми трябваше повече време, за да я заобичам. Докато един ден не преминах през тази част от текста"Don't fuck with us or we'll fuck with you, It's a mentality that kills the best".

14. Hammerhead (Rise And Fall, Rage And Grace, 2008)
Харесах Hammerhead още от първия път. Силно метализираните рифове, наситени върху интензивни барабани и готини вокали, които експлодират като бомба особено след втория припев с онова "My aim is true". Лириките, в които има и пасажи от Библията, могат да се отнасят както за стрелбите в училища, така и за войници, които откачат психически след Афганистан и Ирак.

13. Nothing From Something (Ignition, 1992)
Като във всяка песен от Ignition и в тази лирическата част е на съвсем различно ниво, защото може да се отнася за много неща - депресия, самоубийствени мисли, край на романтична връзка...

12. Hypodermic (Ignition, 1992)
Тази песен е за наркотиците и как те изстискват живота от хората. Винаги съм смятал, че жужащите китари от куплета рефлектират изцяло със заглавието на парчето - влизат ти под кожата, както иглата на спринцовката.

11. What Happened To You (Smash, 1994)
Зад привидно забавния и игрив първи опит за ска, се крие една от най-обичаните и разпознаваеми песни на The Offspring. Говоря за тези извън синглите. И това соло на Noodles - толкова да е простичко и още толкова пъти по толкова да е яко.

10. All I Want (Ixnay On The Hombre, 1997)
Първият сингъл след Epitaph ерата. Според легендата All I Want (с работно заглавие Protocol) е написана за някакво състезание за песни ала Bad Religion. Mr. Brett обаче казал на Декстър, че по-добре това парче да бъде акустично, което разочаровало вокалиста на The Offspring. Впоследствие текстът е изцяло сменен, като се смята, че той е за китариста на Bad Religion и собственик на Epitaph - (I just don't wanna be controlled).


9. Americana (Americana, 1998)
Бързо, ударно, мощно, интелигентно, иронично. Това е една от онези песни, които те заразяват с лекотата на зимен грип.

8. The Meaning Of Life (Ixnay On The Hombre, 1997)
Ако трябва да избирам песен, която най-добре описва The Offspring, то това е The Meaning Of Life. Структурирана без изненади с куплети и припеви, с чудесен хеви риф и мелодични и високи вокали.

7. Genocide (Smash, 1994)
Ние, хората, сме тези, които се самоунищожават ден подир ден, с изумително глупавите си постъпки. Не е нужно да става дума за 100% от човечеството, когато глупостта и само на 0,001% от него е достатъчен, за да го води към неизбежната гибел. Това е внушението на Genocide, представено с метафори в текста като "dog eat dog".

6. Bad Habit (Smash, 1994)
Също както и при Cool To Hate и Americana, в Bad Habit бандата поднася своя сарказъм от най-висока класа. Яростта на пътя е онова нещо, което отнема и проваля животи. Bad Habit е инспирирана от житейската мъдрост "Не ми се пречи, за да не съжаляваш". Yeah, yeah...

5. Kick Him When He's Down (Ignition, 1992)
Рядко се случва да има песни, в които да се чудиш коя част измежду куплет, бридж и припев е най-подходяща за тананикане. В Kick Him When He's Down Декстър Холанд не впечатлява вокално, но е зловещо велик по отношение на хитрия и язвителен текст, изпят от един социално фрустриран човек.

4. Gone Away (Ixnay On The Hombre, 1997)
Възможно най-емоционалното изпълнение на The Offspring, което е инспирирано от смъртта на приятелката на Декстър Холанд. Gone Away е бавна по един смазващо мрачен начин - с много болка, студенина и усещаща се празнота. Песен, способно да докосне отвътре и най-затворената човешка психика.

3. Dirty Magic (Ignition, 1992)
Китарните партии на Dirty Magic са емблематични за The Offspring. Още не мога да разбера кому беше нужен презапис на такава класика за крайно разочароващия албум Days Go By. 

2.Have You Ever / Staring At The Sun (Americana, 1998)
Сърце не ми даваше да ги разделя. Те просто ТРЯБВА да са заедно. От виковете Falling, I'm falling в интрото на Have You Ever, през интригуващия обрат след втория припев и чинелите преминаващи в приглушените акорди на началото на Staring At The Sun, до лудостта в скоростното им продължение.... ДА, нямаме търпение да ги изпеем наведнъж.

1. L.A.P.D. (Ignition, 1992)
Вдъхновена от истинска история, която преди време прочетох в спиание Spin. През 80-те Декстър и басистът Greg K отиват на концерт на Dead Kennedys, където обаче настава анархия заради полицейско нахлуване в залата. Докато ченгетата пускат сълзотворен газ, Декстър отнася няколко тупалки и твърди, че няколко седмици почти не е можел да си движи ръцете. L.A.P.D. вероятно е песента на The Offspring, която съм слушал най-много пъти и нямаше как да не е номер 1.