четвъртък, 29 май 2014 г.

Bright Sight - Каквото сееш, ще жънеш

Artist: Bright Sight
Album: Каквото сееш, ще жънеш
Year: 2014
Label: Self-released
Country: Bulgaria
Genre: Hardcore Punk, Punk Rock, Alternative Rock, Skatepunk
FACEBOOK

Автор: Илиян Иванов

В последните няколко години забелязвам, че в т.нар. български рок ъндъграунд има някакво раздвижване. Имаме банди, които свирят стоунър рок, джент, метълкор, пост-хардкор и въобще всякакви видове екстремен метъл, инди и алтърнатив рок, поп пънк, хардкор пънк и прочее, но по-важното е, че хората, които правят определена музика, намират на кого да я да покажат.

Хубавото е, че музикантите получават внимание и във все повече медии - списания като Про-Рок, Metal Hammer Bulgaria, специализирани сайтове като HCspirit и Katehizis (сега WeRock), рок радиата Tangra и Z-Rock, блогове като този и няколко други и по-комерсиални ориентирани онлайн издания като Avtora. Всичко това някак помага да преживяваме по-леко в страната на дудуците и консолидира няколко различни общности, обединени по признака широка музикална култура.

Някои групи се провалят или по-скоро се отказват след някакво време, защото губят ентусиазма си, музикантите се карат помежду си и всякакви такива неща. Засега при Bright Sight няма сигнали за подобно нещо, а даже напротив - при тях се вижда голямо развитие и желание за трайно задържане в този рок ъндърграунд.

"Каквото сееш, ще жънеш" е албум в истинския смисъл на думата. Колкото и готин и зарибяващ да е дебютът им "Ехо на душите ни", неговият пълнокръвен наследник е огромно надграждане във всяко едно отношение. Според басиста и вокалист на бандата - Станко Томов - албумът звучи по-хомогенно, защото е записван за по-кратък отрязък от време.

Предполагам, че в това има доза истина, но по мое мнение причината за хомогенността е по-скоро, че Bright Sight са открили точната формула как да звучи музика им. В "Ехо на душите ни" групата е по-скоро повлияна от по-мелодични пънк рок класици като Good Riddance и Pennywise. Там имаме обаче една колекция от песни - една такава, една такава, една друга, а не цялостна концепция.

Плавният преход бе направен с EP-то "Три", когато Bright Sight демонстрираха развитие, а след смяната на единия китарист/вокалист, процесът сякаш е завършен. Новото момче Георги Маринов е само на 17 години, но вече пиша ревю за втора група, в която той свири (Negaive One). Неговото пеене запазва едно характерна черта на Bright Sight - мелодичността, която е вплетена в ушевадно утежнения саунд на китари, бас и барабани.

Изобщо вокалите вдигат албума на съвсем друго ниво. Хоровите припеви, наред с гърленото викане на Ангел и по-равното пеене на Станко, сближават Bright Sight повече до банди като Comeback Kid и Your Demise.

В "Каквото сееш, ще жънеш" има само 8 парчета, но дължината на албума - малко над 27 минути - е абсолютно достатъчна. Още с първата песен "Нова надежда" ми стана ясно, че момчетата са израснали в пъти от "Ехо на душите ни", що се отнася до композиторски и аранжорски умения. Песните са по-разчупени като постройки и си личи, че е вложена много повече съзидателна мисъл, като почнеш от барабанните партии с двойно по-голям тътен до китарните мелодии и бас линиите.

Дребните детайли също са важни за албума. Например вокалите на Христина от Aftertaste в "Порода Спасен" придават много по-голяма дълбочина не само на парчето като музикално изпълнение, но и на смисъла на текста. Други дребни детайли носят повече хъс - като изръмжаването на Ангел преди да се включат вокалите на Станко в "Бели Конци". Текстовете също са тема, на която си заслужава да се обърне внимание. Личи си, че бандата все повече конкретизира темите в песните си, а разбърканият словоред има поетичен отенък

Осемте парчета в "Каквото сееш, ще жънеш" са най-доброто, което групата е правила до момента и заради това мога да прежаля това, което смятам за минус в сравнение с "Три" - по-гадния им микс. Защото заради него, не можех да разбера какво се пее на припева на "Агония": "Не искам да съм безкрайна мъгла, НЕ КОМПРОМИСИ, АГОНИЯ/ Не искам да съм вечна среда, всеки избор е със своя цена".

"Каквото сееш, ще жънеш" ще попадне в топ 10 на любимите ми албуми за 2014 година - това е ясно още от сега. Bright Sight сами вдигнаха летвата пред себе си и силно се надявам да продължават в този дух още дълги години, защото явно с всяка изминала година отключват повече и повече от потенциала си.

ОЦЕНКА: 9/10

Препоръчителни песни:   Напук на света    Агония   Порода Спасен   Бели Конци

вторник, 27 май 2014 г.

Mad Caddies - Dirty Rice

Artist: Mad Caddies
Album: Dirty Rice
Year: 2014
Label: Fat Wreck Chords
Country: USA
Genre: Ska-Punk, Third Ska Wave, Pop Punk, Jazz Fusion, Reggae Fusion, Alternative Rock, Pop
FACEBOOK 

Автор: Илиян Иванов

Общо взето Mad Caddies е една от любимите ми групи. Понеже сметнах, че обясненията защо това е така, биха били излишно дълги, реших да нашляпам оценки на всичко от дискографията им до прясно излезлия Dirty Rice.

Quality Softcore (1997) - 8/10
Duck And Cоver (1998) - 9/10
The Holiday Has Been Cancelled EP (2000) - 8,5/10
Rock The Plank (2001) - 9,5/10
Just One More (2003) - 9,5/10
Songs In The Key Of Eh! Live From Toronto (2004) - 9/10
Keep It Going (2008) - 8/10

Както може да се види - при Mad Caddies разочарования са изключени. Освен това много ценя и тяхната DIY етика - имат само три клипа от 1997 година насам - Road Rash, Leavin' и State Of Mind, а освен това са прекарали почти цялата си кариера във Fat Wreck Chords (само дебютът Quality Softcore излиза през подчинения на този лейбъл Honest Don's Records).

Изобщо Mad Caddies са отличници в своята област, поради което очакванията ми към Dirty Rice бяха традиционно високи. Изненадващо обаче албумът не ме впечатляваше в продължение на 5-6 слушания. Звучеше леко вяло за бандата, за която смесването на ска, пънк, реге, джаз, суинг, латино и още един куп стилове, е детска игра. За щастие усещането за вялост поизчезна след 7-8-мия път.

Dirty Rice е симпатичен, но е далеч от изумителните творения на Mad Caddies от началото на предишното десетилетие - Rock The Plank и Just One More. Стандартите бяха вдигнати високо тогава и трябва да отбележим, че този албум е вероятно най-малко добрият в историята им. Аз, естествено, им прощавам поради няколко причини.

Първо, Dirty Rice е балансиран, защото всичките 12 парчета тук са напълно слушаеми и носят добро настроение, просто не са забележителни или велики като Wet Dog и Mary Melody.

Бандата имат нов член отскоро - кийбордистът Dustin Lanker (Cherry Poppin' Daddies), който допринася още повече за стиловото разнообразие на марката Mad Caddies. На моменти чуваш и нови влияние - примерно песни като Airplane и Back To The Bed звучат повлияни от The Police/Sting и биха се вписали чудесно и в албум на Bruno Mars.

Чисто инструментално към Dirty Rice нямам забележки. Освен това вокалите на Chuck Robertson - един от най-добрите певци на тази сцена - са напълно безупречни както винаги. При него винаги може да усетиш емоцията и благодарение на прекрасното си произношение, ти спестява време да търсиш текстовете в Google.

Сега да погледнем към минусите. На албума му липсва малко повече заряд и експлозивност в определени парчета. Освен това Mad Caddies сякаш можеше да имат доста по-интересни идеи за песни след цели 7 години пауза. Dirty Rice би бил един супер готин албум на всяка друга банда, чието стилово определение е "мешана скара", но не и за Mad Caddies. Защото тази група е стандарт за качество, дори за самата себе с
ОЦЕНКА: 7,5/10

Препоръчителни песни:  Brand New Scar   Down And Out   Little Town   Airplane  Back To The Bed


вторник, 20 май 2014 г.

Brody Dalle - Diploid Love

Artist: Brody Dalle
Album: Diploid Love
Year: 2014
Label: Caroline International
Country: USA
Genre: Alternative Rock, Post-Grunge, Post-Punk, Shoegaze, Psychedelic Rock
FACEBOOK

Автор: Илиян Иванов

Аз съм от тези, които адмирират жените в рока, а и в други стилове като хип-хоп. И съм готов да ги защитавам от мъжкия шовинизъм, стига музиката им наистина да си струва. Зачеквайки темата обаче, трябва да призная, че винаги съм смятал, че Courtney Love няма да остави отпечатък на този свят като Courtney Love от Hole, а като Courtney Love - вдовицата, на която мнозина вменяват вина за самоубийството на Kurt Cobain. Нейните песни са окей, нейната банда е окей, но тя няма да бъде запомнена заради музиката ѝ, а заради връзката ѝ с един от най-обичаните музиканти от 90-те.

Но, хей, shit happens (лайно се случва?). Никой не е съвършен, особено кучките. Brody Dalle също е кучка, при това с главно "К". За нея имам интересен спомен от пред повече от 10 години - обедна емисия новини по телевизията, огромен фестивал (май беше Glastonbury), групата The Distillers, водена от "новата Courtney Love" - Brody (тогава все още) Armstrong. Казах си "Брей, щом bTV знаят за The Distillers, значи са станали супер известни".

Истината е, че нито нейната банда стана супер известна (поне не колкото Hole), нито пък музиката им бе чак толкова стойностна. Brody Dalle привлече повече внимание с развода си с Tim Armstrong (Rancid, The Transplants) и официализиране на новата ѝ връзка - с Josh Homme (Queens Of The Stone Age). Какво стана после? The Distillers се разпаднаха, Tim изля душата си с Fall Back Down, Queens Of The Stone Age издадоха куп велики албуми, а Brody Dalle направи нова банда Spinnerette (с кратък живот) и попя тук-там, включително и в няколко песни на бандата на новия си съпруг.

Diploid Love е първи солов албум на Brody и предвид първия сингъл от него Meet The Foetus/Oh The Joy, очакванията ми към него бяха високи. Горе-долу, когато излезе парчето, тъкмо наваксвах със сериала Terminator: The Sarah Connor Chronicles, в който участва Shirley Manson от Garbage. Нейните беквокали в Meet The Foetus/Oh The Joy са невероятно обсебващи, а самият инструментал е в най-добрите традиции на Queens Of The Stone Age. Shirley не е много добра актриса, но като рок певица просто гази, а в записа имаме и пеене трета жена - Emily Kokal от инди бандата Warpaint, което прави лудницата пълна.

За мое съжаление обаче, това си остава най-доброто парче в Diploid Love. Албумът звучи в най-добрия случай като b-sides на QOTSA, само че с женски вокали. Влиянието на Josh върху музиката на Brody е осезаемо. Също както навремето The Distillers обираха част от фенбазата на Rancid, с този албум сякаш целта е да не се изпуска парата от миналогодишния албум на Queens Of The Stone Age - ...Like Clockwork.

Първата песен от албума Rat Race е скучна и безинтересна, за сметка на следващата Underworld, която е единствената песен, която отговаря на класата на пилотния сингъл. Включването на бебешките гласчета на децата на Brody и Josh в Massive Attack-ското и ужасно протяжно I Don't Need Your Love изглежда неуспешно като експеримент, а присъдата ми за Dressed In Dreams и Carry On е просто пълнеж.

За щастие Blood In Gutters и Parties For Prostitutes - финалните две парчета спасяват албума от тотален провал и заличават лошото впечатление от Diploid Love. Албумът има своя лек чар, има своите силни моменти, но няма да остане важен отпечатък за бъдещето. Да смесваш песни, вдъхновени от семейството и родилните мъки/радости е интересно и затрогващо, но не е непременно форма на гениалност.

С две думи за Diploid Love - средна работа.

ОЦЕНКА: 6/10

Препоръчителни песни: Underworld   Meet The Foetus/Oh The Joy   Blood In Gutters   Parties For Prostitutes



неделя, 18 май 2014 г.

Mushroomhead - The Righteous & The Butterfly


Artist:  Mushroomhead
Album:  The Righteous & The Butterfly
Year: 2014
Label: Megaforce
Country:  United States
Genre:  Industrial, Alternative Metal, Experimental Metal

Автор: Виктор 'Вичо' Балчиклиев

Въпросът дали Mushroomhead са Кливлъндските SlipKnot или SlipKnot са Айовските Mushroomhead датира от около 1999. Враждата между бандите ескалира до там, че всякакви концерти в съответните щати са отменени от съображения за сигурност, както на феновете, така и на музикантите. На моменти с почти еднакви маски, на моменти с много подобни стилове, и двете с еднакъв (и прекален) брой членове - проблем след проблем или просто хитро продуцентско надиграване, в което екипът зад SlipKnot все пак спечели и ги изстреля на върха, не е ясно.

През всички тези години така и не се намери ясен и общоприет отговор на въпроса „Кои са първите изроди с маски?” като в казуса са замесени сърдити музиканти, ранени фенове, потайни продуценти, тарикати от Roadrunner Records и хиляди критици с прекалено много свободно време. Истината е, че и двата банди са толкова, толкова яки, че категорично не ме интересува кой кого какво и от кога.

През 2009 най-после няколко от членовете на Mushroomhead обявяват „войната” за приключила, а съвсем скоро покрай трагичната смърт на Пол Грей от SlipKnot една простичка публикация в интернет символично маркира сприятеляването на двете банди. Самият Кори Тейлър след това публично изразява интерес към съвместно турне.



Оставям SlipKnot настрана, за да се фокусирам върху една от доста влиятелните и безобразно непопулярна из Европа индъстриъл банди. Mushroomhead са създадени още през 1993, а настоящия The Righteous & The Butterfly е осми студиен албум на групата откаченяци с хорър маски от Кливлънд.

За повечето хора Mushroomhead са бегло познати от хита ‘Sun Doesn’t Rise’, който се появява в нелепия Freddy vs. Jason (2003). Интересното е, че точно тази песен е от албума XIII (2003), който е може би най-добрият в дискографията им и последен с емблематичния J Mann като вокалист. След няколко колебливи албума обаче беше време той да се завърне за един страхотен нов албум.

The Righteous & The Butterfly маркира още няколко значими събития покрай групата. Първо, миналата година те минаха впечатляваща 20 годишнина от създаването си. Второ, зад този албум за пръв път от много години не стои убийствения тандем Gravy (китари)-Pig Benis (бас). Вместо тях към бандата се присъединяват Church (китари), Dr. F (бас) и Roberto Diablo (перкусии) и смея да кажа, че младоците се справят повече от добре.

Старите кучета и създатели на бандата – Skinny (барабани), Schmotz (клавири) и Jefrey Nothing (фронтмен и чисти вокали) все още са на линия, при това в отлична форма. С оставането на досегашния втори вокал Wylon, завръщането на вече третия певец J Mann и значимото развитие на ST1TCH (DJ, електроники, клавири, перкусии), Mushroomhead най-после даде на феновете си това, което чакат от десет години.

The Righteous & The Butterfly, без да бъде особено екстремен и брутален, е от най-тежките албуми на бандата като цялостна атмосфера, настроение и агресия в песните. Ако това беше саундтрак, то филмът би бил причудлива комбинация от хорър, мюзикъл, криминален трилър и фантастичен екшън, замислен и композиран с много желание, труд и мисъл.

В албумът могат да се чуят както типичните за Mushroomhead лудници като ‘Our Apologies’, ‘This Cold Reign’ и ‘Qwerty’, хеви-метъл/траш вметки (рифовете и солата в ‘Son of 7’), малко хард рок (‘We Are The Truth’), по-бавни и мрачни идеи (‘Childlike’, ‘Portraits of the Poor’), и смазващ индистриъл, обвит в така характерното за бандата звучене.

Без да е шедьовър и без да омаловажавам албуми като Saviour Sorrow (2006) и Beautiful Stories For Ugly Children (2010), The Righteous & The Butterfly определено е най-доброто, което Mushroomhead са създавали от онзи така силен период покрай 1999-2003 насам. За толкова промени и ротации, албумът си е изключително стабилен, балансиран и умно измислен с достатъчно разнообразие, много музикалност и интересни идеи.

И ако SlipKnot бавно и славно отиват към край на славната си (но не толкова изчерпателна кариера), то другите девет маскирани идиота продължават славно напред. Музиката на Mushroomhead е особена и трудно смилаема и едва ли този албум ще им донесе нови фенове, но пък старите почитатели на бандата могат само да се радват, че любимците им продължават да мачкат, без да изневеряват на стила си. Само така, Гъбени Глави!


ОЦЕНКА: 9/10

Препоръчителни песниQwerty   How Many Times   We Are The Truth   Childlike   Our Apologies    Son Of 7



петък, 16 май 2014 г.

Bury Tomorrow - Runes


Artist:  Bury Tomorrow
Album:  Runes
Year: 2014
Label: Nuclear Blast
Country:  England
Genre:  Metalcore, Melodic Metalcore, British Metalcore

Автор: Виктор 'Вичо' Балчиклиев

Наскоро в ревюто за последния албум на Architects споменах, че въпросните архитекти, заедно с Hacktivist и Bury Tomorrow са най-стабилните и обещаващи млади метълкор банди на Великобритания. И може би не случайно, скоро след президаването на силното дебютно EP на Hacktivist и смазващия Lost Forever // Lost Together (2014) излиза и третият албум на Bury Tomorrow.

И очаквано Runes е изключително стабилен и балансиран албум. Бандата се ползва с лукса да ползва два отделни вокала и докато Daniel Bates продължава да мачка с ниски и дълбоки крясъци, Jason Cameron (още ритъм китара и основно лице зад музиката им) демонстрира все по-впечатляващи вокални качества в мелодичните части.

Въпросната комбинация покрива и едно от основните и в същото време почти непостижими условия за модерна метъл банда – баланс между тежки и леки части. С достатъчна доза тежест и брейкдауни и изпълнен с мелодии и лирични припеви, Runes затвърждава характерното звучене на бандата, което може много трудно да бъде объркано от всеки, запознат дори малко с творчеството им.

Bury Tomorrow издават дебютния си Portraits през 2009 и макар да не съм му обърнал достатъчно внимание, албумът звучи достатъчно стабилно за първи опит. През 2012 излезе и добре приетият Union Of Crowns, чиято цялостна концепция и фокус върху британска средновековна история успя да спечели сърцата на всички горди патриоти от великата британска империя.

Сега остава да добият слава и от западната страна на Атлантика, защото в Европа групата вече си изгради име на силен и постоянен участник по основните фестивали и концертни зали. Сравнявани доста с по-старите Killswitch Engage (може би заради вокалите?) и As I Lay Dying (чието разпадане може да даде допълнителна преднина на Bury Tomorrow), след 5 години бандата вече не е поредната група объркани младежи с китари.

За това говори и подписването с Nuclear Blast, чиято мощ в музикалната индустрия може само да ги дърпа нагоре. Групата вече заема челни места из Великобритания и едниствено умната и доста агресивна маркетингова кампания зад Bring Me The Horizon успява да ги държи далеч от трона на Кралството.

В Runes Bury Tomorrow продължават с концепцуалната цялост на албумите си, което е нещо изключително готино, ако е направено с достатъчно мисъл и стил. В този случай бандата отново се връща назад към традициите и фолклора на Албиона и развива албум около символиката на руническите символи. Без излишна доза фолклорен епос, групата е записала един доста умен албум, в който на първо слушане банални текстове имат хитър и интересен смисъл.

На места типичният метълкор е разчупен, което придава по-интересно звучене и бяга от баналното. Из албума се чуват страхотни песни като Man On Fire’, ‘The Torch’, ‘Another Journey’ и ‘Garden Of Thornes’. Runes завършва и с две ‘балади’, символично свързани с водещите песни в албума – ‘The Torch (Acoustic)’ и ‘Watcher V.2’, което придава завършеност на целия албум.
Проблемът остава, че дори след десето слушане все още има доста песни, които не мога много да различа и се губят в цялата мешавица от рифове, брейкдауни, крясъци и напевни припеви. Но пък има време групата да израстне и да ни изненада със следващ албум.

Само напомням, че Sempiternal е четвъртият на BMTH, а LF//LT е шестият на Architects, така че времето и годините са изцяло в полза на Bury Tomorrow. Очаквам решаващ четвърти албум, който или ще затвърди бандата като лидер в Англия или ще демонстрира тотално изчерпване и привършване на иначе до сега доста силната и стремглава кариера.


ОЦЕНКА: 8/10

Препоръчителни песниMan On Fire   The Torch   Another Journey   Garden Of Thornes   Watcher 



понеделник, 12 май 2014 г.

Lily Allen - Sheezus

Artist: Lily Allen
Album: Sheezus
Label: Parlophone
Year: 2014
Country: UK
Genre: Pop, Alternative Pop, Britpop
FACEBOOK

Автор: ИЛИЯН ИВАНОВ

Наскоро разбрах, че рождената дата на Лили Алън е 2 май 1985 година. Моята пък е три дни по-рано. Тази на блога пък е 10 май. Всички сме такива телци, че сме почти астрални близнаци. Шегата настрана - зодиите са пълна идиотщина, но може би фактът, че с Лили сме родени през три дни - аз в България, тя във Великобритания - ме доближава до търсенето на отговора на въпроса, който от време на време си задавам - Защо толкова много я харесвам?

Allright Still (2006) е феноменален дебют - един от най-добрите поп албуми за последните 20 години, примерно. Или ако ви се струва пресилено - един от най-яките британски албуми за последните десетина години. It's Not Me, It's You (2009) също е прекрасно музикално творение, правено с много идея, страст и артистизъм. Два албума пълни с мисъл и оригиналност, които ще бъдат помнени дълго време.

След тях обаче Лили Алън реши да поспре с правенето на музика за сметка на правенето на деца. Няма лошо - сигурен съм, че тя е прекрасна майка, съпруга, домакиня и там каквото още се сетите, но кому бе нужен този трети албум Sheezus? Колко по-добре щеше да е за нас, ако вместо да ме кара да я хуля, тя да беше пробвала да забременее за трети път, колкото и грубо да изглежда от моя страна.

Твърде дълго се надявах, че завръщането на Лили Алън ще е със специална мисия за изтребване на ужасната музика от типа The Voice. Твърде дълго се надявах и, че нейните песни ще звучат свежо и актуално през 2014 година. Само че както нейният любим футболен отбор Фулъм изпадна от Премиършип в Чемпиъншип, така и нашата певица се озова в "Б" група на алтърнатив/поп музиката.

Sheezus е вдъхновен от Kanye West и много моля да се знае - това не е готино. Този "рапър" е непоносим не само като музикант, а и като персона, обитаваща всяко ъгълче на папарашките и жълтите списания. Откриващите песни - Sheezus и L8 CMMR са някаква уродлива комбинация между Kanye West и M.I.A. - нелепо рапиране, примесено с ужасен ауто тунинг. Самите инструментали - малко електроника, малко хип-хоп, малко инди поп, малко фолк и тук-там китарки, също не са нищо особено, а това е големият проблем на албума - страда от липсата на нещо, което да те "побърка" отвътре, както беше със старите хитове Smile и Not Fair.

В целия албум има само около 3-4 парчета, които стават за многократно слушане - пилотният сингъл Hard Out Here, As Long As I Got You, URL Badman и донякъде Air Baloon. Останалите, за съжаление, се лутат между посредствеността и пълната катастрофа. С прости думи казано - Лили Алън е направила грешката да се опита да звучи като много други хора, само не и като себе си.

Текстовете на певицата също са загубили своя чар. Всичко е пресилено, напудрено и на моменти безсмислено - като например да пееш за менструация и в същото време да правиш  препратки към Lady Gaga и Beyonce. "I don't give a fuck about your Instagram", твърди Лили в Insincerly Yours, но дали можем да вярваме на някого, който често се замесва в Twitter караници?

Около месец преди излизането на албума един фен обвини певицата, че е започнала да прави тъпа поп музика. Тя се съгласи, което е тъжно и само показва, че никога не е късно да станеш за резил. Дори и да се казваш Лили Алън. Когато си записвал на инат и признаваш, че си правил компромиси пред лейбъла - няма как да получиш висока, нито дори средна оценка, пък дори и да сме родени само с три дни разлика.

ОЦЕНКА: 3,5/10

Препоръчителни песни:    Hard Out Here  As Long As I Got You   URL Badman


събота, 10 май 2014 г.

КЛАСАЦИЯ: Любимите албуми на Илиян



Дали защото не ми остава време за активна почивка, но напоследък ми липсва онзи ентусиазъм, с който пишех ревюта вече 2 години. Даже и сега отлагах до последно тази класация и в крайна сметка се оказа, че дори не мога да сглобя по 3-4 изречения за любимите си албуми. Най-трудно е да опишеш емоцията да слушаш един албум, когато си бил на 15 и да обясниш защо след още почти толкова години знаеш наизуст всичките текстове - какъвто например е случаят ми с Warning на Green Day.

Ако сте чели достатъчно ревюта в блога, ще знаете, че слушам доста стилове музика, но малко или много животът ми се е въртял основно около пънка. Затова и логично най-любимите ми албуми са пънк или поне моята представа за пънка. Много се чудих дали да не разширя класацията до топ 15 или дори до топ 20 и да включа Mad Caddies, Minor Threat, Weezer, Operation Ivy, The Flatliners... Обаче май щеше да е прекалено.

Ето и я самата класация, която излиза навръх 2-рия рожден ден на Scraggled Music:

Бонус: The Lawrence Arms - Oh! Calcutta (2007)
Защото се влюбих в този албум напук на първоначалния песимизъм спрямо тази група.

10. Bad Religion - The Process Of Belief (2002)

Защото това е BAD FUCKING RELIGION.

9. Sublime - Sublime (1996)
Защото без Брадли Ноуъл, музиката на 90-те нямаше да е същата.

8. Anti-Flag - Underground Network (2001)
Защото мразя политиците, ченгетата, военните и фашистите.

7. Lagwagon - Hang (2014) - ЪПДЕЙТ
Защото успя да пребори не само Hoss (1995), но и Trashed (1994). Защо ли?

6. Propagandhi - Potemkin City Limits (2005)

Защото Propagandhi ми е най-любимата банда за всички времена.

5. Rancid - ...And Out Come The Wolves (1995)
Защото го предпочетох пред Rancid (2000)

4. NOFX - Punk In Drublic (1994)
Защото That's me inisde your heeeeeeeeeeaaaadddd!

3. The Offspring - Ignition (1992)
Защото това беше любов от първо слушане.

2. Pennywise - Full Circle (1997)
Защото емоционалната тежест тук ме прави съпричастен към личната драма на Джейсън Матю Търск.

1. Green Day - Warning (2000)

Защото съм слушал хиляди пъти и го знам наизуст.

четвъртък, 8 май 2014 г.

The Menzingers - Rented World

Artist: The Menzingers
Album: Rented World
Year: 2014
Label: Epitaph
Country: USA
Genre: Folk Rock, Punk Rock, Pop Punk, Heartland Rock, Indie Rock, Alternative Rock
FACEBOOK

Автор: ИЛИЯН ИВАНОВ

Лека-полека The Menzingers навлизат в полето на The Gaslight Anthem, реформирайки все повече своя ранен пънк саунд към по-радиофоничен рок. На групата ѝ отне само 2 години, за да създаде продължение на изключителния On The Impossible Past, а на мен този път не ми трябваха 10 месеца, за да напиша рецензия за Rented World.

Винаги съм смятал, че две години е достатъчно време между две издания. Период, през който една банда има време да погледне назад към това, което е постигнала, да излъска пак инструментите, да открие ново вдъхновение и да запише достатъчно добра порция песни. Такъв е случаят с Rented World, в който има почти същото от това в On The Impossible Past и малко от това, което бандата сервираше в първите си два албума.

Също както при The Gaslight Anthem - имаме улегнали и мелодични парчета, няколко по-бързи и по-агресивни, няколко баш балади и възможно най-поетичните текстове, на които The Menzingers са способни. Откриващата I Don't Want To Be An Asshole Anymore стана моментална класика. Бандата направи промоция на албума с изненадващо интимно шоу в родния им град Скрантън, Пенсилвания и когато дойде моментът на припева, съдържащ точно думите от заглавието, всички крещяха неистово.

От друга страна някои песни в Rented World изглеждат като логични продължения на тези от On The Impossible Past. Така например Bad Things може да следва идеологическия смисъл на Good Things, но припевът на втората "Why all good things should fall apart" е по-скоро унаследен от смазващото "Nothing feels good anymore" в едноименното парче.

Сърцераздирателните лирики продължават и в песни като Where Your Heartache Exists и Transient Love, като и в двете се усеща изграждането на емоцията, наравно с изграждане в инструменталната част и вокалите. The Talk пък е толкова Green Day-ско, че в началото всеки би объркал вокалите с тези на Били Джо Армстронг. Стигаме и до сингъла In Remission - от типа парчета, които обичам най-много - без да следват комерсиалната постройка с обособени куплети и припеви, повтарящото се накрая "If everyone needs a crutch, then I need a wheelchair / I need a reason to reason with you" е достатъчно основателна причина да си тананикам мелодията, когато не съм си сложил слушалките на iPod-а.

Финалът е елегичен и акустичен - When You Died съчетава болката и силата на трепкането на струните на китарата и слага край на глава номер 4 в историята на The Menzingers. Най-хубавото на този албум е, че не можеш да прецениш дали е по-добър от предишния. Почнах да пиша ревюто още в края на април, когато си казах - "Нека изчакам да отлежи и тогава да преценя". Да, ама не - и сега си блъскам главата дали да дам по-висока или по-ниска от тази на On The Impossible Past. Затова по соломоновски...

ОЦЕНКА: 8,5/10

Препоръчителни песни:  I Don't Want To Be An Asshole Anymore   Where Your Heartache Exists   The Talk   Nothing Feels Good Anymore    In Remission


неделя, 4 май 2014 г.

КЛАСАЦИЯ: Любимите албуми на Вичо

   

   От включването ми към Scraggled Music през септември написах 27 статии за 23 отделни банди, споменавайки 32 различни стила. За това време така и не се намери време да напиша два реда за себе си, затова покрай предстоящото ми рождество смятам да покажа кой съм и за какво се боря чрез една малка класация на музиката, която ме вълнуваше през последните десетина години и която ме доведе до сегашното положение.

   
   TOP 10 най-любими и значими метъл албуми:

Бонус
Architects – Lost Forever / Lost Together (2014) – metalcore / post-hardcore
Само бонус, защото албумът е прекалено пресен, за да се включи в толкова важна класация, редом до вече утвърдени класики. Но задължително споменат, защото е абсолютно брилянтен и след няколко години съвсем спокойно ще се намести на преди позиции. Чуй 'Naysayer'.
10. Soilwork – Stabbing The Drama (2005) – melodic death metal
Още помня как си взех deluxe изданието от Orange, албумът просто ме побъркваше. Едно прекрасно творение на една много голяма банда, която цяло десетилетие дефинираше шведския мелодичен дет метъл, редом до титаните In Flames и Dark Tranquillity. Чуй 'Nerve'.


9. DevilDriver – The Fury Of Our Maker’s Hand (2005) – groove metal / death metal
Покрай драмата с разпадането на Coal Chamber се появи и очарованието от новата банда на Dez Fafara – DevilDriver, може би първата по-тежичка музика, която прослушах. След дебютния DevilDriver (‘I Could Care Less’, абсолютен химн), се появи и този втори албум, който се превърна в саундтрак на една цяла гимназиална година. Чуй 'Hold Back The Day'.


8. Fear Factory – Digimortal (2001) – industrial / groove metal
Archetype (2004) беше албумът, който ме зариби по Fear Factory, но Digimortal е ненадминатия албум в дискографията на тази така любима и ключова банда, която ми показа и що е то industrial. Трябва да отбележим заслуженото и на началото на Фрактура. Чуй 'Linchpin'.


7. Bleeding Through – Bleeding Through (2010) – metalcore / hardcore
BT са една от най-значимите банди за развитието на метълкора като самостоятелен и толкова успешен жанр. В старите им албуми има наистина феноменални песни, но Bleeding Through е албумът, който ми е любим от начало до край. За жалост с него явно се изчерпаха и след нелепия следващ опит бандата официално сложи край на кариерата си. Чуй 'Anti-Hero'.


6. All That Remains – Fall Of Ideals (2006) – metalcore
Да, говорим за All That Remains от ‘онова’ време – бандата, която ми показа що е то metalcorе. Fall Of Ideals е един брилянтен албум, който не спирах да слушам месец след месец. Смазващи песни като ‘Not Alone’, ‘The Air That I Breathe’, ‘Become The Catalyst’ и т.н. тласнаха групата напред и логично се появиха и силните Overcome (2008) и For We Are Many (2010) – всичко нататък обаче е една тъжна история за една изчерпана и оглупяла банда, която пропиля огромния си потенциал. Чуй 'Not Alone'.


5. Caliban – I Am Nemesis (2012) – metalcore
Преди Nemesis харесвах Caliban, но за не мен не бяха нищо чак толкова особено. Този албум обаче се оказа една изключително приятна изненада като ‘We Are The Many’ и ‘Memorial’ още се слушат ежедневно. Да не говорим и че последният Ghost Empire (2014) е брилянтното продължение на една вече смазваща дискография. Чуй 'We Are The Many'.


4. As I Lay Dying – An Ocean Between Us (2007) – metalcore
Няма как да минем без As I Lay Dying в тази класация. An Ocean Between Us маркира изключително важен момент на израстване и осъзнаване в кариерата им и в личното ми музикално развитие. Албумът до голяма степен промени екстремната музика, която слушам и отвори очите ми за стотици други банди. А и ме накара пет години да чакам албум като Awakened (2012), от който още не мога да се отърся. Наистина много жалко, че следващ няма да дочакам. Чуй 'Nothing Left'.


3. Machine Head – Through The Ashes Of Empires (2003) - trash metal / groove metal
Един от най-емблематичните албуми на може би една от най-значимите метъл банди на нашето поколение. От смазващата 7-минутна траш симфония ‘Imperium’ до абсолютния интрументален и вокален шедьовър ‘Descend The Shades Of Night’, албумът завинаги ще остане на предни позиции във всяка една метъл класация. Чуй 'Imperium' и целия албум пак и пак.



2. Parkway Drive – Deep Blue (2010), Atlas (2012) - metalcore / post-hardcore
Два албума, които просто не мога да разделя. Става банално да се говори за Parkway Drive, но тази банда е прекалено и безкомпромисно добра. И ако си мислехме, че Deep Blue (2010) е най-доброто, което някога ще изкарат, то Atlast (2012) смаза всички колебания и критики с характерния мачкащ звук на Winston и австралийската му дружина. Благодарен съм на тази група за безбройните часове в тотално откачане. Чуй 'Sleepwalker''Karma''Dark Days' и 'Wild Eyes' и ми кажи, Parkway Drive не са ГОЛЕМИ.

1. In Flames – Reroute To Remain (2002), Come Clarity (2006) - melodic death metal

Може би най-любимата ми група и два от най-любимите им техни албума, макар че всеки един съвсем спокойно може да е номер едно. Запалих се по In Flames покрай Come Clarity (2006) (естествено, ‘Take This Life’ и ‘Come Clarity’), който отвори очите и ушите ми за един тотално чужд за мен звук. Reroute To Remain (2002) пък затвърди позицията на шведските мелодет титани като най-любимата ми банда вече 7-8 години. Чуй 'Take This Life''Trigger' и всичко останало, което тези пичове някога са издавали.