понеделник, 30 юни 2014 г.

7 причини защо Manslaughter на Body Count е албумът на годината





Автор: Стефан Топузов, MUSIC VAULT


Когато 2014 приключи и дойде време да се тегли чертата и да се види кои са били най-значимите издания на годината, най-вероятно повечето метъл фенове ще се спрат на титанични албуми като тези на Behemoth и Mastodon. Това обаче са предизвестени победи, които са толкова интересни, колкото Бразилия да спечели Световното. От друга страна, петият албум на Ice-T с метъл проекта му Body Count се появява от извън статуквото и безпардонно раздава тупаници и шутове на всички в него. Ето седем* причини защо Manslaughter е костариката на метъла тази година:

7. Усилва до 11 всичко, заради което дебютът е класика. Спомняш ли си едноименния първи албум на Body Count от 1992-а? Този с “Cop Killer”? С песента за това как Айс-Ти е чукал дъщерята на някой от Ку-клукс-клан? С “The Winner Loses” – единствената балада, в чийто клип групата размахва узита и помпи? Тогава Айс-Ти едновременно прегърна всички расови стереотипи и ги направи на пух и прах. Сега Manslaughter прави същото, но с продукция и мощен звук, който го кара да звучи още по-убедително. И застрашително. Което е и идеята.

6. Изобретява наново шок рока. Знаеш как на Гийзър Бътлър и Бил Уорд им хрумва да пишат мракобесни текстове за Black Sabbath, след като виждат опашката пред едно кино, в което прожектират хорър филм. Така се ражда хеви метълът. С Manslaughter Айс-Ти се връща точно към тези негови корени – музика, която иска да ти изкара акъла. За разлика от Sabbath, които залагат на окултизъм, или пък Алис Купър, чиито театрални изпълнения включват това да си реже главата на сцената, шок рок елементът при Body Count идва от съвсем друго място – самата шибана реалност!

5. Казва нещо. Айс-Ти е в позиция, от която има картбланш да бълва житейски истини на килограм – и прави точно това. Мъжете са станали абсолютни путки (“Manslaughter”), новините са клюки, а масовата музика е лайно без послание (“Pop Bubbles”)...  Има дори полу-балада за отношението към ветераните от войните (“I Will Always Love You”). И на никого не му дреме, че е в един албум с “99 Problems”!

4. Което не му пречи понякога да не казва нищо. 99 Problems” не е кавър на Джей Зи. Песента на Джей Зи е кавър на парче на Айс-Ти от Home Invasion (1993). Сега нашият човек си го взима обратно заедно с метълизирана версия на бийта на Рик Рубин – и рапира върху него оригиналния си текст за различни видове курви. Велико!

3. Може да няма кавър на Джей Зи, но има на Suicidal Tendencies. Което е доста по-добре. Освен това е як. Body Count взимат инструментала от “Institutionalized”, а Айс-Ти сменя текста и крещи за неща, които са го вбесили – нито едно от които не е, че не са му дали пепси...

2. Извън контекста е. Доста медии реагираха с ирония на новината за завръщането на Body Count, но едва ли ще се смеят последни. Във време на лишена от въображение и съдържание музикална сцена, която бълва все по-бледи копия на и без това уморени стилове, Body Count влизат с взлом и не им дреме, че не се вписват никъде. Те не се опитват да звучат като рояците модерни прическа-кор банди, нито се вливат в някоя от ривайвъл модите, на които метъл-елеците ръкопляскат като щастлив тюлен, на който хората в зоопарка са му дали една рибка в повече...

1. TALK SHIT, GET SHOT!



* Седем е добро число!


петък, 20 юни 2014 г.

Bane - Don't Wait Up

Artist: Bane
Album: Don't Wait Up
Year: 2014
Label: Equal Vision, End Hits
Country: USA
Genre: Hardcore Punk, Straight Edge, American Underground
FACEBOOK

Автор: Илиян Иванов

Създадена преди почти 20 години, бандата Bane никога не се е славила като особено активна, може би заради факта, че възниква като страничен проект на бостънската хардкор сцена. Скоро обаче статусът ѝ ще бъде изцяло на "нефункционираща група", тъй като четвъртият албум Don't Wait Up ще бъде последен в дискографията на пичовете.

Чудесно е, че групата прекратява съществуването си с прощален подарък към своите изключително отдадени фенове, които както се оказа - не са малко. Don't Wait Up дебютира на #86 място в Billboard с точно 3825 продадени копия на територията на САЩ през първата седмица. Цифрите може би не изглеждат внушително през 2014 година, но пък малко очакваният пробив в топ 100 (първи албум на бандата изобщо в Billboard 200) означава, че на хората им пука за това как бандата реши да сложи край на една епоха.

Don't Wait Up е кохерентна колекция от преживявания, послания и музика и вероятно е най-доброто, което можеше да се очаква от Bane. Десетте песни могат спокойно да се наредят до техния брилянтен втори албум - Give Blood (2001), включващ някои от най-надъхващите и заредени с позитивна енергия хардкор класики на предишното десетилетие - Bang The Drum Slowly, Ante Up, What Holds Us Down, Ali v. Frazier I и други.

Non-Negotiable открива безкомпромисно - разсичащи барабани в скорострелно темпо, типични хардкор рифове, хорови вокали и лирично аутро, в което Aaron Bedard повтаря с болка "I've never known a bliss like this". В други песни като What Awaits Us Now бандата звучи като 2014 версия на Minor Threat и вменява в текста, че Don't Wait Up не е само ретроспекция и албум за миналото, а и поглед към бъдещето.

Най-емоционалните моменти са в трите по-дълги песни, които надхвърлят 4 минути. Calling Hours е изключително емоционално приключение на ушите и ума, споделено с други хардкор вокалисти - Pat Flynn (Have Heart), Walter Delgado (Rotting Out), David Wood (Down to Nothing, Terror) и Reba Meyers (Code Orange Kids). Резултатът е многопластов вулкан от енергия и лиричност заради женското пеене, което изпълва песента с изумителна красота.

Wrong Planet мачка с бавен груув и с изповедта на фронтмена Aaron Bedard за един много мрачен момент от неговото детство, който го е жигосал завинаги - "I failed to protect my only brother/ When he needed me the most". Финалната Final Backward Glance пък е начинът на Bane да кажат сбогом на своите фенове, а самият Aaron признава в текста, че самото сбогуване не е по неговата част - "I've never been much good at saying goodbye".

Don't Wait Up е един от най-важните хардкор албуми, които ще чуете през 2014 година, а може би ще се окаже и най-добрият в жанра. Bane звучат сякаш със сетните си сили се борят за животите си и изстискват всяка капка пот, за да оцелеят в един луд свят. Всъщност не съм съгласен с тях, че не са добри в сбогуването, защото този албум е перфектният край за тази легендарна група.

ОЦЕНКА: 9/10

Препоръчителни песни: Non-Negotiable  Calling Hours   What Awaits Us Now   Wrong Planet  Final Backward Glance



неделя, 15 юни 2014 г.

Guano Apes - Offline

Artist: Guano Apes
Album: Offline
Year: 2014
Label: Columbia Europe
Country: Germany
Genre: Pop Rock, Alternative Rock, Hard Rock
FACEBOOK

Автор: Илиян Иванов

Помня, че за пръв път чух за Guano Apes по радио предаването "Ъндърграунд рок мания" през далечната 1998 година. Бидейки музикално неначетен тогава, имах чувството, че използването на мандолина в рок песен и агресивното викане на вокалистката Sandra Nasic в Lords Of The Boards са ревюлюционни методи. Въпреки че това не са някакви иновации, Guano Apes беше банда с оригинален и напредничав алтърнатив рок/метъл саунд, от който обаче не е останало нищо.

Прочетох няколко ревюта за техния пети албум Offline и не намерих почти нищо положително. Въпреки че отдавна не се интересувам от Guano Apes, реших да проверя дали целият този негативизъм е оправдан или е просто безпричинен хейт.

Нямам проблем, ако някоя група зареже по-тежкия и гневен саунд към нещо по-мелодично, стига песните да са интересни, добре написани, с интересни аранжименти и изобщо - в тях да има почерк. За жалост обаче Guano Apes освен, че са изоставили изцяло агресията от продалия над 3 милиона копия в цял свят дебют Proud Like A God (1997) и от последвалия го Don't Give Me Names (2000), са загубили и качеството си да за интересни музиканти.

Скуката в Offline е буквално убийствена. Колкото и меки да са парчетата, това не ги прави лесно запомнящи се. Напротив - след 5-6 слушания човек трудно би запомнил някой рефрен, а инструменталите все едно са измислени и записани за едно денонощие.

На моменти имах усещането, че има проблясъци - Water Wars започва по-надъхано, но по-нататък потъва в някаква ужасяваща посредственост. Все едно да подкараш кола и в един момент да осъзнаеш, че максималната скорост, която можеш да развиеш е 60 км/час - т.е мястото ти не е на магистралата.

Винаги съм харесвал гласа на Sandra Nasic, защото е разпознаваем и е бил отличителна черта на Guano Apes. Ако някой ми беше пуснал Offline, без да знам какво слушам, надали щях да се досетя, че това е германката. Нейното пеене става за безсмислена добавка, ако си човек, който си убива времето, решавайки судоку и кръстословици.

От всички песни най-добрата е Jiggle, в която има малко рапиране и напомня на нещо средно между The Transplants и Sonic Boom Six. Пилотният сингъл Close To The Sun също не е зле - носи усещането за по-ранното творчество на бандата, но в по-лек вариант - т.е. от този без викането и дисторшъна.

В заключение - ако си фен на алтърнатив рок с женски вокали, Guano Apes вече не са твоята група или поне албумът Offline не е. Затова се преориентирай към други имена. Тук сме ревюирали вече доста такива и ако не си открил вече The Pretty Reckless - какво чакаш още?

ОЦЕНКА: 3/10

Препоръчителни песни:  Close To The Sun  Water Wars  Jiggle


събота, 14 юни 2014 г.

Linkin Park - The Hunting Party


Artist: Linkin Park
Album: The Hunting Party
Year: 2014
Label: Warner Bros, Machine Shop
Country: United States
Genre: Alternative Metal, Nu Metal, Alternative Rock

Автор: Виктор 'Вичо' Балчиклиев

Има определени банди, с които израстваш. Такива, които винаги ще ти напомнят на онези дни в основното училище или гимназията, когато откриваш кой си ти и що е то светът. Банди, които винаги ще ти останат носталгично любими и които най-вероятно са те отворили на всичката музика, която слушаш днес. Които трябва много да се постараят, за да те разочароват, но направят ли го, боли много.

Една от тези банди за мен е Linkin Park. Роден съм 1991 и съм от поколението, което малко или много израстна с бандата на Честър и Шинода, редом до други емблематични банди от 90-те и особено новото хилядолетие. Нека не им придавам чак такава тежест, защото в онези дни слушах още няколко такива банди, но все пак Linkin Park си остават един от символите на юношеството ми.

За някои такива банди са Slayer, Pantera, Metallica и сигурно им звучи смешно, когато поставям такова значение на вълната банди покрай LP. Истината е, че омразата към тази банда се дължи основно на три причини – първо, покрай появата им доста хора вече са били закърмени с траш и дет и подобна музика още им се струва нелепа; второ, минаха доста години докато масата металяги приемат факта, че метълът ще има все повече и все по-разнообразни подразделения; трето, все още доста имбецили не могат да се оправят с понятието „комерсиално”.

Започвам с това отклонение само, за да се наблегне на значимостта на новия The Hunting Party на Linkin Park. Като споменавам въпросните златни дни на алтернативния и ню метъл, в които аз израстнах, говоря за онези Hybrid Theory и Meteora, които спечелиха сърцата на милиони фенове по света. Макар на фона на всичките бруталии и всевъзможни банди днес те да звучат немощно и наивно, благодарение на тях тръгнах по този път и сигурно благодарение на тях сега пиша за Scraggled Music.

За огромно съжаление, последвалите ги албуми бяха от слаб до по-слаб. Бандата експериментира с всевъзможни стилове, но някак не им се получи. Естествено пичовете порастнаха, развиха се, появиха се различни интереси и странични банди, но няма адекватно извинение за албуми като A Thousand Suns (2010).

Предният Living Days (2012) имаше определени проблясъци, но като цяло поп/рап/електроник рок звука пак остави горчив вкус. Когато обявиха подготовката за нов албум, дори аз като виден оптимист и защитник на всички банди бях скептичен и общо взето безразличен. Но пък ти да видиш каква приятна изненада!

Без да е уникален и феноменален, The Hunting Party представя Linkin Park такива, каквито трябва да са - с пеенето, рапирането, рифовете, електрониките, крясъците – всичко, което се превърна в техен характерен стил. И Честър, и Шинода, и Брад и Роб са в перфектна форма и са се дали всичко от себе си, за да върнат усмивките по лицата на феновете си.

Прави впечатлението присъствието на имена като Page Hamilton, Daron Malakian и Tom Morello (за жалост песента с него е само инструментал), което освен плод на стари незабравени приятелства и продуцентски трикове, е и поредното доказателство за това, че Linkin Park са едни от лидерите на алтернативния рок/метъл, редом до групи като Helmet, RATM и SOAD.

Вече имахме време да се нарадваме на ‘Guilty All The Same’, която разпали очакванията към албума преди няколко месеца. Чуйте и ‘All For Nothing’, ‘War’ и ‘Rebellion’, нищо общо с предишните бози, а стабилни и безкомпромисни песни, които връщат Linkin Park към онзи спомен, с който започнах.

Макар да има няколко безмислени interlude-и и инструментали, останалото в албума е повече от доволно. Има си ги и по-протяжни песни като ‘Until It’s Gone’ и ‘Final Masquerade’, подобни на творенията в Minutes To Midnight (2007), но на фона на безумията в предните албуми, всичко е приемливо.

Много ще се изговори за този албум и ще има много недоволни. Аз обаче съм изключително приятно изненадан и благодарен на Linkin Park за това, че малко по малко се връщат в правия път. Вече чухме последните на Korn и Skindred и докато чакаме новите на Limp Bizkit и Ill Nino, нека се върнем в 5-и клас с The Hunting Party. “You’re guilty all the sameeee”!


ОЦЕНКА: 8/10

Препоръчителни песниAll For Nothing (ft. Page Hamilton)   Guilty All The Same (ft. Rakim)   Rebellion (ft. Daron Malakian)   War   Final Masquarade  







вторник, 10 юни 2014 г.

Arch Enemy - War Eternal


Artist: Arch Enemy
Album: War Eternal
Year: 2014
Label: Century Media
Country: Sweden
Genre: Death Metal, Heavy Metal, Melodic Death Metal
FACEBOOK

Автор: Илиян Иванов

Групата Arch Enemy малко изненадващо се оказа част от една от най-популярните и коментирани истории през месец май. По едни стечения на обстоятелствата техният концерт в София в деня на изборите за европейски народни представители отприщи в подлеза на НДК народния метъл гняв срещу един от тези, който заминават за Брюксел - популист, който свири на дудук. Изобщо - отзвукът в общественото пространство бе грамаден и нямаш как да не обърна внимание на Arch Enemy, въпреки че досега никога не бях слушал техен цял албум, нито пък бях на шоуто им в Mixtape5.

В този ред на мисли ще ми е невъзможно да съпоставя War Eternal с останалата част от дискографията им и затова ще направя своя прочит на тази история от по-различен ъгъл. Arch Enemy е шведска банда, която ще разгледаме като един модерен футболен клуб.

Основателят Michael Ammott може и да е гражданин на скандинавската страна, но си е роден във Великобритания и самият факт, че е бил част от легендарната ливърпулска четворка Carcass, говори достатъчно, че ако имаш капитали, може да пробиеш на който си искаш пазар. Капиталите на Ammott не са неограничени финансови възможности като на Абрамович, а са китарните умения. За един футболен клуб пък е много важно с вложенията да набереш подходящите състезатели, които да превърнеш в успешно предприятие и достигнеш максимален брой фенове по света.

Години наред в Arch Enemy са се извършвали промени в състава, показва справката в Wikipedia. Във футбола също се правят входящи и изходящи трансфери. Наскоро любимката на феновете - германската вокалистката Angela Gossow се оттегли от микрофона и обяви, че остава само мениджър на бандата, за да бъде заменена от свежата кръв (и плът, о, дааа - плът) - канадката Alissa White-Gluz.

Виждате - ако си Манчестър Юнайтед, не можеш да разчиташ само на местни таланти като Том Клевърли и затова се налага да търсиш вносната стока - доказали се играчи или поне на такива с потенциал да освежи редиците. Алиса е нещо като да речем Хуан Мата - тъй като тя вече е направила реноме с бившата си група The Agonist. Но в същото време Ангела Госов и нейната заместничка могат да бъдат разгледани и като сър Алекс Фъргюсън и Дейвид Мойс, тъй като лично германката посочва своята наследничка (въпреки че сравнението може и да е леко неуместно вече).

Arch Enemy е шведска група, но е и интернационален притегателен пункт като всеки футболен тим, а хората от тази страна определено знаят как да пакетират и да рекламират своя продукт наречен "метъл". За доказателство привеждам и тези над 1,4 милиона души, които ги харесват във Facebook. А това си е бая за групата, която свири дет метъл, макар и мелодичен.

Атмосферичното интро Tempore Nihil Sanat (Prelude in F Minor) напомня на саундтрак на филм на Tim Burton - да речем двата Batman-а с Michael Keaton, след което идва експлозивното Never Forgive, Never Forget - барабанни грайндажи, бързи хеви рифове ала Iron Maiden и Judas Priest, естествено сола и ръмжащите вокали на Алиса. А от това има предостатъчно в албума.

Синглите War Eternal, As The Pages Burn и You Will Know My Name отговарят на въпроса, който си задавах преди изобщо да чуя албума - а именно "Защо бандата е толкова популярна?". Песните съчетават успешно мелодичността с бруталността при все, че няма чисто вокално пеене както при The Agonist. Освен това Arch Enemy постигат целта с обичайното "оръжие" - шаблонни и компактни структури на песни с куплети, припеви, бриджове и както казах - стегнати сола.

Въпреки това обаче, на War Eternal му липсва малко повече епичност и нестандартност - както правят да речем бившите съотборници на Michael Amott - Carcass. И отново опираме до момента, в който липсват песни с градация и развитие за сметка на стереотипните такива. Но това все пак това е дет метъл - целта е да се тресат глави и да се мятат коси, и в крайна сметка - не може пък всички да са като Meshuggah.

Мнението ми за War Eternal не може да бъде експертно поради доскорошното ми непознаване на групата, но ми се струва, че този стил никога не е звучал толкова секси. А според мен с този си албум Arch Enemy едва ли ще разочароват тези, които са били ядосани от раздялата с предишната вокалистка.

ОЦЕНКА: 8/10

Препоръчителни песни:  Never Forgive, Never Forget    War Eternal   You Will Know My Name   Time Is Black    Avalanche



вторник, 3 юни 2014 г.

Me First And The Gimme Gimmes - Are We Not Men? We Are Diva!

Artist: Me First And The Gimme Gimmes
Album: Are We Not Men? We Are Diva!
Year: 2014
Label: Fat Wreck Chords
Country: USA
Genre: Punk Rock, Comedy Rock, Pop Punk, Alternative Rock
FACEBOOK 

Автор: ИЛИЯН ИВАНОВ

В случай, че никога не сте чували за Me First And The Gimme Gimmes, нека направя първо няколко важни уточнения.

1. Те са най-великата кавър банда за всички времена.

2. Те са най-великата пънк супер група за всички времена. Вокалист е Spike Slawson (Swingin' Utters), който е един от най-добре пеещите хора изобщо, басист е самият Fat Mike (NOFX), единият китарист е Chris Shifflet (преди в No Use For A Name, сега във Foo Fighters), другият китарист е фронтменът на Lagwagon - Joey Cape, а последният член е възможно най-любимият ми пънк барабанист Dave Raun (също Lagwagon и преди това в RKL).

3. Те са една от най-забавните и оригинални банди, а не просто някакви мухльовци, които правят безразборни кавъри на поп песни и разни други буламачи.

4. Бандата често вплита в своите версии мотиви от класически пънк парчета - на прима виста се сещам за етюди от Pretty Vacant на The Sex Pistols и Come Out And Play на The Offspring.

След тези важни уточнения, може би е безсмислено да говоря каквото и да е за новия им албум Are We Not Men? We Are Diva!, защото е ясно като бял ден, че той е достатъчно добър, за да си го пуснеш веднага и да почнеш да пееш парчетата, които не би посмял да пееш пред приятелите си, за да не ти се смеят.

Но нека продължим с няколко други важни уточнения.

1. Заглавието на албума е концептуално. Той е закачка с един от най-легендарните пост-пънк албуми - Are We Not Men? We Are Devo! (1978) на Devo.

2. Оттук, както можеш вече сам да се досетиш, Me First And The Gimme Gimmes са приготвили една тематична колекцийка от кавъри на големите хитове на "дивите" в поп музиката - от онова ужасно I Will Survive на Gloria Gaynor, през симпатичното On The Radio на Donna Summer до стилното Beautiful на Christina Aguilera.

3. Понякога дори разбирач като мен може да открие информация, за която дори не е подозирал - чак след като излезе албумът, научих, че I Will Always Love You на Whitney Houston всъщност е кавър на Dolly Parton. Ах, каква песен само си написала, кънтри лъвице!

4. Наскоро гледах CBGB - The Movie и част от историята се въртеше около The Dead Boys. Китарното интро на тяхната класическа песен Sonic Reducer (използвано и във великолепната An Open Letter to NYC на Beastie Boys) тук отваря Speechless на Lady Gaga. ЙЕЕЕЕ!

И накрая едно последно нещо. Ако във версията им на оная песен от филма "Титаник" беше вкаран малко по-електронен бийт, тя щеше да пасне съвсем добре в албум на шведския диджей Avicii. Това е съвсем сериозно.

ОЦЕНКА: 8,5/10

Препоръчителни песниBeautiful (Christina Aguilera)   I Will Always Love You (Celine Dion)  Karma Chameleon (Culture Club)  On The Radio (Donna Summer)  The Way We Were (Barbra Streisand)