сряда, 30 юли 2014 г.

Sumo Cyco - Lost In Cyco City

Artist: Sumo Cyco
Album: Lost In Cyco City
Year: 2014
Label: Self-Released
Country: Canada
Genre: Alternative Metal, Punk Metal, Alternative Rock, Dancehall
FACEBOOK

Автор: Илиян Иванов

Понякога се случва така, че някои опити за продукти в музикалния шоубизнес не успяват. Така например в средата на предишното десетилетие Skye Sweetnam изглежда да има всички данни да бъде нещо средно между поредната Disney принцеса и мол пънкарка тип Avril Lavigne. С последната е сънародничка (Канада, бейби), а дебютният ѝ албум Noise From The Basement има от всичко по малко - лигав и сладникав поп, тийн рок и песни за проблеми с момчета, изпълнени от едно красиво и сладко женско лице.
Skye Sweetnam дори успява да се вреди да подгрява турне на Britney Spears, но изглежда, че продуцентите и лейбълът ѝ не желаят да инвестират много в нейното корпоративно поп бъдеще. Вторият ѝ албум Sound Soldier е далеч по-зрял и доста по-агресивен, но обречен на комерсиален провал, което заравя шансовете ѝ да догони славата на Avril Lavigne.

Само че нашата героиня вече плува в други води, защото вече е приятел с Tim Armstrong от Rancid и записва с него Into Action (включена както в нейния албум, така и неговия соло проет A Poet's Life). Skye Sweetnam дори пее по концерти с Rancid и продължава да записва и сама да промотира соло парчета, които разпространява в тогавашната най-популярна платформа - MySpace.

През 2014 година тя е едва на 26 години и от 5 години си има своя собствена алтърнатив/метъл/пънк банда, като междувременно е изградила и алтер-егото си Sever. Sumo Cyco също разчитат на промотиране главно в социалните мрежи и са един от малкото свежи DIY феномени в последно време. Техните клипове са мини филми на ужасите - предимно нискобюджетни, но идейни и любопитни, защото си личи, че в тях са вложени много енергия и много труд.

Да си призная  - този техен първи албум го чаках от поне 3 години насам, но поради естеството на проекта Sumo Cyco, те не издаваха твърде често нова музика - по 1 песен на няколко месеца. Когато най-накрая Lost In Cyco City се появи, мога да кажа, че у мен има лека нотка на разочарование.

Първите няколко песни на бандата - Limp, Interceptor, Mercy, Danger и кавърът на Who Do You Want To Be (в оригинал на Oingo Boingo - бандата на прочутия композитор на филмова музика Danny Elfman) - не са включени тук, а изглежда, че Sumo Cyco не са успели да надскочат нивото им. Без да откривам някое слабо парче, в албума се прокрадва усещането за еднообразие.

Повечето песни залагат на една и съща формула - денсхол ритъм на куплетите, здрави рифове на припевите и приятните вокали на Skye, която на моменти наистина показва, че може да вика като като вокалистка на метъл група. Но така или иначе системата "ударност, последвана от танцувални елементи и после пак скоростно темпо" определено върши работа. Най-общо казано представете си нещо средно между Skindred и No Doubt, като могат да се усетят влияния и от банди като (hed) P.E., Korn, DanceHall Crashers и Anhtrax.

Откриващата The Ugly и най-лиричната от всички Brave са двата най-силни момента в Lost In Cyco City, но гарантирам, че целият албум ще се хареса на тези, които си падат по твърд, но мелодичен рок с женски вокали. Единственият проблем е, че Sumo Cyco могат може би много повече и със сигурност, ако ентусиазмът ги държи още време, след някоя друга година ще бъдат още по-силни. А между другото да добавя само - Skye Sweetnam a.k.a. Sever е секси, при това мръснишко секси.

ОЦЕНКА: 7/10

Препоръчителни песни: The Ugly    Go Go Go    Fighter    Brave    Crowd Control (Do What We Want)




неделя, 27 юли 2014 г.

Rise Against - The Black Market (Вичо)


Artist: Rise Against
Album: The Black Market
Year: 2014
Label: Geffen/Interscope
Country: United States
Genre: Punk Rock, Alternative Rock, Pop Punk

Автор: Виктор 'Вичо' Балчиклиев

Обикновено започвам ревютата си с дълго въведение за дадена банда, нейния стил, характерен звук, история, развитие. В този случай това е повече от безсмислено, защото ако следите Scraggled Music редовно, то Rise Against са ви достатъчно познати и може би знаете много повече от мен за тях.

Илиян вече обсъди кои са те, с какво допринесоха за пънк рока и как постепенно вихрушката на комерсиалния успех ги превърна в повърхностна поп пънк банда, която макар да доминира рок пазара в последние години, изгуби своята същност, идейност и, предполагам, голяма част от първоначалната си фен база.

Накратко, слушайки The Black Market с мисълта за предните два албума на Rise Against, мога с тъга да констатирам, че онзи разгневен юноша, вдигнал юмрук срещу социалната неправда и назовавайки проблемите открито и безкомпромисно, бавно се е превърнал в немощен старец, който тихо и жално оплаква тежката действителност.

Добре, няма нужда да сме толкова драматични. Пичовете от Чикаго изиграха своята роля в развитието на пънк рока и алтернативния рок като цяло. Късметът бе на тяхна страна и намирането на формулата за успех ги изстреля там, където заслужаваха да бъдат. Каквото и да направят в момента, то ще бъде въртяно до припадък по телевизията и радиата в и извън Щатите.

И все пак се надявах, че след солидните печалби от последните албуми, ще станат поредната банда, която издава силен и обещаващ албум, с който намига към миналото и се връща към онези ценности, за които са се борили от малкия гараж в началото. За да благодарят на верните си фенове. За да покажат, че в музиката все още има някаква ценностна система, а не само бизнес формули.

Дори сравнение с предните албуми, обаче, е печално. Ако Endgame (2011) имаше ‘Satellite’ и ‘Architects’, а Appeal To Reason (2008) удряше с ‘Through Labour’, ‘Entertainment’ и ‘Saviour’, то The Black Market тотално издиша. Да, споменатите хитове също бяха radio-friendly и композирани по въпросната печеливша формула, но поне имаха някакъв заряд.

В този албум аз поне не чувам дори малка доза оригиналност, емоционалност, агресивност, смисъл, идея. Просто няма как да забравя емоционалността на парчета като ‘My Life Inside Your Heart’ и ‘Life Less Frightening’ , нито заряда на ‘Heaven Knows’, ‘State Of The Union’ или ‘The First Drop’. Няма да спра да слушам ‘Give It All’ и ‘Injection’, няма как да пренебрегна ‘Prayer Of The Refugee’.

Няма как да приема, че група, която е създала шедьоври като Revolution Per Minute (2003), Siren Song Of The Counter Culture (2005) и The Sufferer & The Witness (2006) може днес да се гордее с The Black Market. Ако едно време леката еднообразност се обясняваше с утвърждаване на собствено звучене и с фундаментални теории на пънка, то сега баналността е отблъскваща.

Да, сред цялата боза има готини песни. Албумът отваря силно с ‘The Great Die-Off’ и вече познатата ни ‘I Don’t Want To Be Here Anymore’ (с това епично Game of Thrones мотивче), с обещаващ ритъм и звук. Рязко обаче темпото бива убито с някакви поп шлагери, в които дори текстовете издишат.

Към края отново леко повдигаме настроението и се вдъхва надежда, че Rise Against не са се изгубили съвсем. Хитови и комерсиални, ‘Zero Visibility’ и ‘Awake Too Long’ поне демонстрират някак заряд. Стигаме обаче до ‘People Live Here’ – задължителната балада в албумите на групата. Не че песента е лоша, но преди под балада разбирах ‘Swing Life Away’, да си имаме уважението.

Та така с Rise Against. Очаквах The Black Market да направи очаквания обратен завой към първите албуми и да ми покаже, че една от любимите ми банди не е загинала. Точно обратното, виждам само една печеливша група, която окончателно го е подкарала по инерция с лесната формула. Осми албум няма да се слуша, отивам пак да си пусна Yesterdays.

ОЦЕНКА: 4/10

Препоръчителни песниThe Great Die-Off   I Don’t Want To Be Here Anymore   Zero Visibility 




събота, 26 юли 2014 г.

(hed) p.e. - Evolution


Artist: (hed) p.e. (Hed PE)
Album: Evolution
Year: 2014
Label: Pavement
Country: United States
Genre: Rap Rock, Rap Metal, Nu Metal, Reggae

Автор: Виктор 'Вичо' Балчиклиев

Така, докъде го докарахме с рап метъла?

Като стил, който от създаването си е обречен на моменти чартови успехи и епизодични възраждания, няма какво много да се каже за рап метъл/рап рок/рапкор и прочие рапове през 2014. Особено при положение, че връщането на Body Count на Ice-T и техния Maslaughter предостави модерната дефиниция на стила и едва ли повече ще бъде изцедено от него в близките години.

Разни пророци и олдскуул фенове предрекоха някакъв Nu Metal Revival, който така и не успя да се реализира за радост на опониращите им изкуствоведи и всякакви true metal критици. Да, Korn, Linkin Park, Skindred, Mushroomhead и други издадоха нови албуми, но звукът им е пречупен и променен, за да отрази това, което е актуално в момента, и да наложи нови идеи, вместо да възражда отдавна замрели идеали и поведение.

В същото време Limp Bizkit и Fred Durst продължават да мълчат за новия си албум и с всеки изминал месец първоначалното въодушевление (ако Lil Wayne не го е заличил тотално) покрай ‘Ready to Go’ и ‘Thieves’ прогресивно замира. Insolence (които така или иначе никога не са били на върха на вълната) се активираха във Facebook страницата си и уж пишат нови песни, но за сега толкова.

P.O.D. се занимават с някакъв акустичен албум и мълчат за нещо по-сериозно. Сателитът им StillWell по-добре да мълчи. Clawfinger не са издавали албум от 2007-а и уж се разпаднаха. Във франция Smash Hit Combo мачкат солидно, но комбинацията от рап, джент и френски език ги прави дразнещо непопулярни извън района. Така покрай разни други банди стигаме и до добрата стара калифорнийска свита (hed) p.e. (още известни като (hed) Planet Earth, (hed) P.E., Hed PE и т.н.), които изненадващо издадоха новия си Evolution наскоро.

Hed PE, водени от харизматичния (но понякога доста неприятен и, особено наскоро, обсебен от конспиративни теории за илюминати и рептилоиди) Jared Gomez винаги са съумявали да правят доста свежи и приятни албуми. Не защото са особено креативни и идейни, а защото през годините и във всичките си вече десет студийни албума останаха верни на стила си.

Рапкор, рап метъл, рап рок, ню метъл, тук-таме малко реге, понякога малко пънк, хип хоп, фънк, музиката им беше готина. В Evolution звукът е по-скоро рок, отколкото метъл, а идеите значително са се изчерпали. Напоследък явно е модерно да се гледа назад (иронията...), защото поне според мен албумът е леко олдскуул-ориентиран (просто с по-добра продукция).

След по-дълго слушане Evolution драстично затъпява. Не, че това е голяма изненада, но песните са еднообразни, ритъмът си остава все така лековат и тромав, бързите и разчупени части категорично липсват. Добре, че поне се намира и по някоя силна песен като ‘Never Alone’ и No Tomorrow’, която пък леко напомня ‘Renegade’ и други по-стари хитчета, които поддържаха Hed PE живи.

Към края на албума по традиция се зареждат няколко приятни реге песнички. ‘Nowhere 2 Go’, ‘Let It Burn’ и ‘Hold On’ не правят Evolution шедьовър, но пък са доста удачен летен саундтрак, особено ако пътувате в жегите и Manslaughter започва да ви натоварва (обикновено на 2-3 слушане).

Готино е, че Hed PE продължават да вадят албуми, в които не се опитват да бъдат актуални и оригинални, а поддържат характерно звучене и традиционни мотиви. За жалост, след двадесет години идеите и силите наистина са изчерпани. Evolution не впечатлява с нищо, но пък и не дразни и става за разсейване в горещите следобеди.

Ако обичате бандата, то ще останете доволни, защото Evolution e всичко, което може да се очаква от тях през 2014-а, с лего намигване към миналото. Ако пък мразите рап метъла или в частност Hed PE - спокойно! Този албум нито ще ги изстреля нагоре (където никога реално не са и били), нито пък ще актуализира един стил, който постепенно си заминава (и за който може да се сърдите на Run-D.M.C. и Aerosmith, нали...). Така, че keep calm and chill out with some reggae metal shit.

ОЦЕНКА: 6/10

Препоръчителни песниNo Tomorrow   Never Alone   Nowhere 2 Go   Let It Burn   One More Body




вторник, 22 юли 2014 г.

Pennywise - Yesterdays (Вичо)


Artist: Pennywise
Album: Yesterdays
Year: 2014
Label: Epitaph Records
Country: United States
Genre: Punk Rock, Skate Punk

Автор: Виктор 'Вичо' Балчиклиев

Can we go back to those days / When everything was simple then / And nothing could ever change / Can we go back to those days / We didn't have a care at all / I wish I could remain / Back in yesterdays”. Повечето от вас веднага ще разпознаят припева на онзи приятна ‘Yesterdays’ от иначе не толкова сполучливия From The Ashes (2003). Групата, естествено, е Pennywise, и, съдейки по последния им албум, отговорът на въпроса по-горе (бел. ред. - Can we go back to those days?) е "Да".

С наскоро излезлият Yesterdays калифорнийската пънк рок банда успява да върне първо себе си, а след това и многобройните си фенове по света към онези славни и безгрижни дни от носталгичното минало – за едни ранно детство, за други труден пубертет; дните в зората на тази нова вълна пънк рок/скейт пънк; дните на ‘Genocide’, ‘Basket Case’, ‘Linoleum’; дните, когато Jason Thirsk все още беше жив.

Албумът общо взето е компилация от неиздавани песни и демо записи, повечето композирани от Jason и никога не намерили място в дискографията на Pennywise (с изключение на 'No Way Out' и 'Slow Down', които сериозните фенове със сигурност разпознават). Yesterdays бележи и завръщането на Jim Lindberg в бандата, а също така излиза и непосредствено след като миналата година Pennywise отпразнуваха 25-ата си годишнина.

Като резултат, албумът е искрен, емоционален, носталгичен, непретенциозен, но в същото време звучи като всеки друг Pennywise – директен, бърз, неспирен, композиран на тънката линия между мелодичност и агресивност. Yesterdays носи духът на старото и изразните средства на 90-те, но преработени и презаписани, така че да звучат актуално и през 2014.

Признавам си, че пънк рокът не ми е най-любим стил и обикновено избягвам да ревюирам банди, с които не съм достатъчно запознат. Всичко обаче тръгва от моя първи клас (’98-’99, примерно), когато случайно ми попадна Americana – един албум, който ми показа що е то истинска музика и какво може да се прави с китари и барабани.

The Offspring завинаги останаха незаменимо любима моя група и предизвикаха значителен интерес към пънк рок, който впоследствие ме сблъска с различни банди и албуми. Без да съм голям фен, по-късно открих Pennywise, които веднага ме запалиха с по-мелодик хардкор песните им. Оттам и се заслушах основно в по-новите им албуми и старите неща останаха незабелязани (лесно поправимо).

По тази причина ще избягам каквито и да е рецензии на песните в Yesterdays. Това, което ме вълнува е очевидната доза емоционалност, детска наивност и директност, с които е продуциран албума - от записите, през дизайна на обложката, до страхотния клип на 'Violence Never Ending'. Макар All Or Nothing (2012) да беше един доста приличен албум, така и не успях да възприема Pennywise без Lindberg и неговото завръщане само засилва позитивизма покрай Yesterdays.

Отново ще споменем и Jason Thirsk, чието самоубийство пренаписва и все още влияе на историята и развитието на бандата. След всички tribute албуми и турнета, идеята да презапишеш композирани от него парчета е гениална, вълнуваща и много на място. Тук споменаваме и този любопитен запис от репетиция от 1989, отново с Jason.

Стойността и значимостта на Yesterdays е преди всичко в носталгията, с която са пропити всички единадесет песни. Трудно може да се каже нещо лошо за подобен албум, както е и ненужно да се поставя оценка на подобна идея. Без значение дали песните ви харесват или не, Yesterdays със сигурност ще събуди отдавна забравени спомени и моменти от „those days when everything was simple then and nothing could ever change”.


ОЦЕНКА: 8/10 (символична)

Препоръчителни песниViolence Never Ending   Am Oi!   No Way Out   Slow Down   What You Deserve  




събота, 19 юли 2014 г.

Pennywise - Yesterdays (Илиян)

Artist: Pennywise
Album: Yesterdays
Year: 2014
Label: Epitaph Records
Country: USA
Genre: Punk Rock, Skatepunk, Alternative Rock, Hardcore Punk
FACEBOOK

Автор: ИЛИЯН ИВАНОВ

Мога да говоря/пиша за Pennywise с часове без да ми писне. Това е една от бандите, които са дефинирали ценностната ми система, дали са ми ценни уроци с посланията в песните и винаги са звучали искрено в това, което правят.

Така, както слагам оценки в своите ревюта - от 1 до 10 - почти всеки един от албумите на Pennywise е между 8 и 10, като може би си само From The Ashes го слагам по-ниско, както и All Or Nothing, който бе записан с вокалиста на Ignite - Zoli Teglas (ако искате да прочетете един от първите ми опити за рецензия - цъкни тук).

През 2014 година обаче бандата е в своя обичаен състав - с Jim Lindberg зад микрофона и се завръща към корените си. Не че някога Pennywise са напускали своята зона - техните албуми звучат почти идентично - бързо, стегнато, ядосано, едновременно мелодично и тежко, напълно в традициите на калифорнийския пънк рок. От тях не можеш да очакваш да запишат Time Of Your Life или Boulevard Of Broken Dreams. Нито пък да правят шегаджийски песнички като NOFX или хитове в духа на Original Prankster и Pretty Fly (For A White Guy).

Преди да почна да пиша текста, гледах отново филма One Nine Nine Four, документирал цялата предистория и последвалата експлозия на пънк рока през 1994 година. Това е годината, която разделя поколенията, които слушат тази музика. Преди 1994 това е било локално ъндърграунд движение в най-готиния щат в Америка, а след това се появяваме всички ние, които харесваме тази музика - от Филипините до България.

Smash, Dookie, Let's Go!, Punk In Drublic, Stranger Than Fiction.... Всички тези албуми излизат тогава и се явяват времевата граница, както християните броят преди и след Христа. About Time на Pennywise излиза през 1995 година и макар да не постига огромен комерсиален успех, затвърждава няколко години на всеотдайност и тежки турнета с почти никаква финансова изгода.

Всъщност Pennywise са могли да бъдат и далеч по-популярни в световен мащаб, ако не е било самоубийството на басиста Jason Thirsk през 1996 година. Бандата продължава и без него, като всеки техен концерт е трибют към техния другар и това потвърждавам от личното ми преживяване в клуб Plush в Джаксънвил през 2008 (дотогава не знаех, че абсолютно всяко тяхно шоу приключва с Bro Hymn).

Yesterdays е албум на Pennywise от 2014 година, но той включва главно материал отпреди 20 и повече лета - въображаемата времева граница, която сложих. Това е колекция от (предимно) неиздавани досега песни и улавя духа на групата преди изобщо да се стигне до рок радио хитове като Alien, Fuck Auhtority и The Western World.

"Старо, но златно" е подходящо клише за Yesterdays, който освен, че е състаен от парчета от "вчерашните дни" разказват и за още едни още по-отминали времена - "Sometimes I think of you / And all the fun things we used to do / And when I think of the past / Seems like it went by too fast", както се пее в първия куплет на ретроспективния финал I Can Remember.

Изобщо Pennywise винаги са знаели как да оценяват "времето" като единица за измерване на човешките животи и потъването в спомени с този албум и неговата страхотна обложка го доказват. Две от песните вече бяха познати на феновете - Slow Down (бонус трак от Unknown Road) и No Way Out (от първото им EP - A Word From the Wise ), но с нова енергия те добиват един по-различен смисъл през 2014 година.

Без да е перфектен, Yesterdays е най-искреният и най-вълнуващ албум, който Pennywise можеха да издадат сега. Това е все едно сега The Offspring и Green Day да запишат нещо като Ignition и Kerplunk. След края на 11-те парчета има и една репетиция на бандата (с Jason Thirsk) от 1989 година. Интересно е да се чуе просто от любопитство. А това преди репетицията да се слуша и заради носталгията по младините.

ОЦЕНКА: 9/10

Препоръчителни песни:   What You Deserve   Noise Pollution   Violence Never Ending    Slow Down    I Can Remember



петък, 18 юли 2014 г.

Rise Against - The Black Market (Илиян)


Artist: Rise Against
Album: The Black Market
Year: 2014
Label: Geffen/Interscope
Country: USA
Genre: Punk Rock, Alternative Rock, Pop Punk
FACEBOOK

Автор: Илиян Иванов

Предговор: Имахме уговорка с другия автор в блога Вичо да направим двойни ревюта за този албум и за Yesterdays на Pennywise, но поради липса на достатъчно време, пускам само моята част. Все пак е възможно, той също да пусне своята гледна точка скоро!

В кариерите на някои групи се стига до определен момент, в който нещата просто се случват на самотек. Една от тези групи е Rise Against, които в началото на предишното десетилетие  издадоха много важните за пънк рока албуми Revolutions Per Minute и Siren Song On The Counter Culture.

Използвайки едновременно много ярост, гняв, емоция и отправяйки силни социални послания за равни права не само за хората, но и за животните, пичовете от Чикаго неусетно станаха мейнстрийм. Последвалите албуми The Sufferer & The Witness (2006) и Appeal To Reason (2008) регистрираха седемцифрени продажби в цял свят и ги наредиха сред най-популярните имена на съвременния рок.

Там някъде обаче Rise Against започнаха да губят от онзи младежки плам, с който стартираха своето музикално пътешествие, за сметка на осланянето на една безопасна творческа среда. Appeal To Reason маркира най-големия комерсиален успех и първите наченки на творческа криза, но вече с Endgame (2011) стана ясно, че музиката на бандата затъва в блатото на баналността.

Новият албум The Black Market трябваше да покажe дали Rise Against са готови да рискуват с връщане към хардкор корените си или ще продължат с изпитаната формула от мелодични радиофонични парчета с лесно запомнящи се припеви. За добро или за лошо Тим, Джо, Зак и Брендън са избрали да се придържат към рецептата за лесния успех.

The Great Die-Off открива албума със страховит китарен риф и продължава със смяна на бързо и бавно темпо, редуване на по-агресивни и по-лирични моменти и е една от най-силните песни в албума. Познатият вече хит сингъл I Don' Want To Be Here Anymore е ни повече, ни по-малко нещо, което групата ни предлага в последните си 3 албума - химново и каращо косъмчетата по ръцете да настръхват парче, което американските радиостанции ще обожават.

След това обаче Rise Against ни предлага Tragedy + Time - скучно, плоско и лесно забравимо. Ако може да перифразирам заглавието - песента е трагедия и загуба на време. Едноименната песен и следващата The Eco-Terrorist In Me са по-добри, но не и впечатляващи, а Sudden Life напомня малко на U2, което показва, че бандата отдавна се цели в още по-големи поп висини.

Във втората половина на албума е и сигурно най-силната композиция - A Beautiful Indifference, изненадващата с леко стоунърския риф Zero Visibility и симпатичната акустична People Live Here, която би се вписала чудесно в някой албум на Frank Turner или The Menzingers.

Methadone, Awake Too Long и Bridges съвсем спокойно могат да са остатъци от Endgame - имат всичко необходимо да бъдат радио хитове, но не и нужното да бъдат фенски фаворити, или поне така ги усещам аз.

Обобщено казано - бандата има вече ясно изразен модел на записване на албуми - няколко химна, няколко по-хардкор парчета, няколко поп/рок песни, една-две по-различни и една балада. Преди време изразих съмнение, че The Offspring се опитват да копират Rise Against, ала май сега е по-скоро обратното.

Текстовете остават в полето на политически некоректния тон и спазват принципите за социална ангажираност, само че не са достатъчно убедителни като в State Of The Union и Prayer Of The Refugee. Остава отворен въпросът дали Rise Against е същата кауза, каквато беше преди 10 и повече години...

ОЦЕНКА: 6/10

Препоръчителни песни:  The Great Die-Off    I Don't Want To Be Here Anymore   A Beautiful Indifference    Zero Visibility    People Live Here






сряда, 16 юли 2014 г.

The Unguided - Fragile Immortality


Artist: The Unguided
Album: Fragile Immortality
Year: 2014
Label: Napalm Records
Country: Sweden
Genre: Melodic Death Metal, Industrial, Power Metal

Автор: Виктор 'Вичо' Балчиклиев

   Преди няколко дни започнах темата за миналото, настоящето и бъдещето на Sonic Syndicate (припомни си кой кой е тук). Вече уточнихме, че The Unguided е новата банда на Roland Johansson, Richard Sjunnesson и Roger Sjunnesson, която по обясними прични носи онзи заряд и характерно звучене на първите няколко албума на Sonic Syndicate, с които пробиха из Европа и Щатите.

   Постепенното разпадане на Sonic Syndicate ги превърна в една изцяло нова група, която преди седмица издаде един доста добър едноименен албум, който много хора ще броят за дебютен. В същото време, след като през 2011 The Unguided издадоха първия си Hell Frost, голяма част от бившите фенове на SoSy чуха това, което по това време старите им любимци просто не можеха да направят.

   Разочарованието от нелепия We Rule The Night (2010) на SoSy и очарованието от наистина много силния Hell Frost доведе до рязкото популяризиране на The Unguided. Да, може би с малко повече внимание към мелодичния дет метъл и допълнително засилване на индъстриъл елементите, новата банда на родата Roland, Richard и Roger (RRR) продължи започнатото от SoSy.

   Ще спомена и нещо, което колегите от Metal Today също отбелязаха. При Sonic Syndicate наблюдаваме едно любопитно разпадане на група, което доведе до раждането на две доста по-добри нови банди, така че феновете може само да са доволни и да спрат да оплакват старите си любимци. Sonic Syndicate почват по нов път с освежени сили, докато The Unguided подобряват и развиват това, което едно време ни грабна в Only Inhuman (2007) и Love And Other Disastars (2008).

   Накъде обаче отиват The Unguided? Само напред. Няма как да не спомена огромния принос на Roland. За мен той продължава да бъде онзи страшно добър вокал, чиито глас не само придава това характерно звучене на The Unguided (респективно и на старите SoSy), но и пасва брилянтно на музиката им. Към това добавяме и вече перфектно развитото партньорство с крещенето на Ричард.

   Fragile Immortality e добре замислен, композиран и продуциран. В него може да чуете малко от онзи Скандинавски мелодичен дет, малко северняшки индъстриъл, малко европейски метълкор с доста пауър метъл елементи (чуй ‘Deathwalker’ например). Има риск поредицата от синтезатори, мелодични рифове, крясъци и епично пеене в един момент да писне и да спрете да различавате песните. Бандата има нужда да работи над разнообразието в музиката си, ако иска да продължи нагоре.

   Като изключим шаблонността на някои от песните, целият албум остава много добри впечатления. Макар носещи спомена за SoSy, The Unguided започват да изграждат собствено звучене, което особено във Fragile Immortality още повече добива индивидуалност и емблематичност. Обвити в повече северняшки студ и епос, старите мотиви зазвучават доста по-сериозно и музикално.

   Сравненията между Sonic Syndicate и The Unguided са безсмислени и е време да приключат. С тези два албума бандите окончателно показаха, че вървят по различни пътища. Важното в случая е, че след като почти се разпаднаха, музикантите от бившите SoSy успяха да изградят две нови банди, които се надявам тепърва да ни радват с нова музика.

ОЦЕНКА: 7.5/10

Препоръчителни песниInception   Unguided Entity   Defector DCXVI   Deathwalker   Oblivion  



вторник, 15 юли 2014 г.

8 Kalacas - Kill The Radio

Artist: 8 Kalacas
Album: Kill The Radio
Year: 2014
Label: 7MrRam
Country: USA
Genre: Ska-Punk, Hardcore Punk, Thrash
FACEBOOK

Автор: Илиян Иванов

Тази група може би има нужда от малко повече представяне, но испанският език не е от силните ми страни и не мога да кажа повече за нея. 8 Kalacas са банда cabrones (да речем копелета) от Анахайм, Калифорния, но всъщност са банда chicanos (мексиканци, родени в САЩ или другояче казано - търсачи на щастие, далеч от дома). И правят взривоопасен ска/пънк/кор, в който английският е доста слабо застъпен.

Както споменах - не мога да кажа много за групата, но Kill The Radio НЕ е техен дебютен албум, защото преди него са имали и други песни. 8 Kalacas всъщност са сериозно име в ъндърграунд сцената на Ориндж Каунти и тези над 45 хиляди души, които ги харесват във Facebook са доказателството.

Ако сте позабравили великолепните чобани от Voodoo Glow Skulls, мислете за нещо подобно, само че с малко повече траш метъл елементи ала Slayer или поне по-тежките парчета на System Of A Down. Брас секцията и няколко по-лирични реге/сърф/фънк пасажи изиграват важна роля този албум да е е само касапница, а да има и мелодия. Но не очаквай нежни вокали като на Енрике Иглесиас - бъди готов за скандално дрезгаво и пиянско пеене.

В Kill The Radio има 10 парчета, предхождани от едно инструментално интро. Някои тракове като Terror и Мasoquismo предразполагат концертите на групата да бъдат умопомрачителни съркъл питове, наред с обичайното танцувално сканкване.

По всичко изглежда, че текстовете на групата подтикват към бунтове, революции и анти-комформизъм, но май се говори и доста за смърт - има парчета със заглавия Nuestros Muertos, Zombie и Moska Muerta. Други песни като Arroz Con Leche звучат по-несериозно - ползвайки Google translate, установих, че името означава "Мляко с ориз" - сещате се, онзи любим десерт, който майка ти ти е приготвяла преди много години с малко канела отгоре. Китарните партии на парчето пък доста напомнят на I Am The Law на Anthrax.

Kill The Radio е много неща на едно място, но най-важното е, че е забавен да слушане през цялото време. Просто защото 8 Kalacas и специално този албум са онази манджа с грозде, която обичаш да похапваш (слушаш) - говорим за комбинацията от стилове - пънк, ска, траш, хардкор, реге и може би малко поп елементи за цвят. Убеден съм, че на на живо тези парчета ще звучат още по-добре.

Без претенции да бъде грандоманска, тази банда заслужава да бъде пробвана от повече хора отвъд граници на калифорнийската Овча купел. Затова и препоръчвам горещо, но консумирайте без люта чушка.

ОЦЕНКА: 7,5/10

Препоръчителни песни:  Terror  Fin  Moska Muerta   Arroz Con Leche  Masoquizmo



неделя, 6 юли 2014 г.

Sonic Syndicate - Sonic Syndicate



Artist: Sonic Syndicate
Album: Sonic Syndicate
Year: 2014
Label: Nuclear Blast
Country: Sweden
Genre: Metalcore, Melodic Death Metal, Alternative Metal

Автор: Виктор 'Вичо' Балчиклиев

Хайде да поговорим малко за Sonic Syndicate. Или по-точно, нека поговорим за това какво бяха, какво са сега, какво точно се промени по пътя и какво значение има вторият албум на The Unguided за петият и непонятно едноименен албум на Sonic Syndicate.

Момчетата са шведи, което автоматично им дава летящ старт в мелодичния метъл. Не че всички шведи задължително са романтични викинги с китари, но специално мелодичния дет вирее изключително добре на техни и околни Скандинавски територии. И едно време бандата беше по-лек мелодичен дет с елементи на индъстриъл и алтърнатив.

Нещата обаче се промениха. Промените в състава на бандата са математическо уравнение, което все още не мога да разреша. Sonic Syndicate са създадени от братята Roger и Richard Sjunnesson с помощта на братовчед им Robin Sjunnesson, или поне така мисля...Ок, само че в сегашния състав на бандата може да се види само името на Робин.

В следствие на множество лични проблеми и музикални различния (основно залитането към по-популярния метълкор, за което е обвинен и лейбълът), SoSy постепенно се разпадат на парчета. След третия и за сега комерсиално най-успешен Love And Other Disasters (2008) напуска Roland, a.k.a. “този по-русия с готиния глас”, който носи и част от емблематичното им звучене. Един си тръгва, друг идва и логично следват няколко изключително нескопосани албуми, които довеждат и до напускането и на братята Роджър и Ричард.

Бегълците създават собствена група The Unguided, която реално носи целия заряд и идея на Sonic Syndicate, които пък за повечето фенове (включително и мен) са изчерпани. Сегашните Sonic Syndicate обаче са нещо много по-различно, което непонятно защо все още носи същото име и го натяква в името на албума. Това е по-деликатна тема, така че за сега ще се фокусирам върху последния им албум, а The Unguided и техния втори Fragile Immortality, който излезе през февруари, ще бъде разгледан в близкото бъдеще.

От втора китара, Робин се превръща в композитор и движеща сила на банда, чиито основни компоненти са загубени (с изключение на госпожата на баса, която поддържа формата), фронтменът е различен, а феновете – гневни. Голяма роля за новото лице и звук на бандата има Nathan J. Biggs, който първоначално заменя първият напуснал Roland, а впоследствие се превръща и в едноличен фронтмен, който доста успешно заменя и мелодичните части на Роланд, и крещенето на Ричард.

Успешно, но много различно. Докато въпросните Роланд и Ричард поддържат същия характерен двоен модел в The Unguided, Нейтън въвежда съвсем различен начин на пеене, който пасва и на новото звучене на Sonic Syndicate като по-тежкия и насечен метълкор звук и електронно-индъстриъл мотивите са разнообразени от по-хеви/пауър припеви. И ако едно време ни дразнеше като нескопосан заместител, то сега може само да се радваме на впечатляващото развитие на един много добър фронтмен.

В резултат на промените новия Sonic Syndicate е много по-добър от предните им недоразумения. Макар основно характеризиран като метълкор с хитови резачки като 'Day of the Dead' и 'Black Hole Halo', песни като 'Catching Fire' напомнят на онзи мелодичен шведски мелодет на In Flames и Soilwork. Трудно е да се сравни с първите творения на SoSy, защото много неща са различни, както е и безсмислено да се съпоставят с албумите на The Unguided. Важното е, че този пети албум може да се разгледа като прераждане на една загинала група.

Единствено в този контекст може да се оправдае кръщаването му Sonic Syndicate – с цел поставяне на ново начало на една различна банда. Не е ясно как ще реагират старите фенове, но тези нови Sonic Syndicate са една нелоша шведска метълкор банда с ясна цел и посока. Сега остава и да запазят този състав за повече от един албум и с времето може отново да изградят репутацията си на една от водещите европейски модерни метъл банди.

P.S. Няма как да не спомена и появата на титана Bjorn ‘Speed’ Strid от Soilwork, Disarmonia Mundi, Coldseed и къде ли още не в ‘Before You Finally Break’ – още едно напомняме, че Sonic Syndicate отдавна не са онази временна тийн сензация, която изкара Eden Fire преди девет години.


ОЦЕНКА: 8/10

Препоръчителни песниThe Flame That Changed The World   Day Of The Dead   Black Hole Halo   Before You Finally Break (ft. Bjorn ‘Speed’ Strid)   Catching Fire  




сряда, 2 юли 2014 г.

Mastodon - Once More 'Round The Sun


Artist: Mastodon
Album: Once More ‘Round The Sun
Year: 2014
Label: Reprise
Country: United States
Genre: Progressive Metal, Sludge Metal, Alternative Metal, Heavy Metal

Автор: Виктор 'Вичо' Балчиклиев


Предупреждавам, това ревю ще е поредната възхвала на Mastodon. Изчерпахме се с превъзнасянията покрай бандата, която след предния The Hunter (2011) остави всички с отворени усти и обра десетки награди. The Hunter почти единодушно бе избран за албум на годината, при това в конкуренцията на Unto The Locust и In Waves. Банално е, досадно е вече, но какво да направим – Mastodon са зверски добри.

Нека просто си пуснем новия (и шести в дискографията им) Once More ‘Round The Sun. Още от първите секунди на отварящата Tread Lightly става ясно, че това е поредния шедьовър с марката Mastodon. Обикновено след постижение като The Hunter следват няколко неуспешни опити, които довеждат и до упадъка на дадена банда. Нищо подобно, OM’RTS е също толкова перфектен (ако не и повече), колкото и неговият предшественик.

Mastodon остават верни на уникалния прогресив звук, мощни рифове и оригинални мелодии в музиката си. А музиката на Mastodon е една от може би най-чистите, красиви и фини дефиниции на изкуството в днешно време. Изпипани до най-най-малкият детайл, всяка нота, всеки преход, всеки тон носи собствен заряд, идея и епичност.

И подобно на всеки друг техен албум, пичовете са далеч от общоприетите идеи за масовост, комерсиалност и достъпност. В песните им няма да чуете безсмислено крещене и врещене в опит да се втежни звученето, няма да забележите и лигави напеви, които да се харесат на масовия вкус. Няма да прочетете текстове за погребения, Скандинавски богове, дракони, тийн драми и самота, напук на тенденциите. Няма да видите маски, гримове, шипове, излишни ефекти. Просто музика – трудна, особена и красива.

До някаква степен Mastodon успяха да постигнат нещо, което никоя друга банда до сега не е постигала – да обедини метъл феновете. Поне по това, което съм виждал и чувал, няма адекватен метъл фен, който да каже нещо лошо за Mastadon. Дори да не са в топ 5 любими банди на повечето хора (поради липсата на хитовост може би), то няма фен, който да не ги е чувал и не ги уважава.

Музиката на Mastodon е трудно смилаема и това винаги ще ги държи леко настрана от мейнстрийма в Америка и Европа. Въпреки това, бандата се радва на подкрепата на хиляди фенове по целия свят и се превърнаха в абсолютни любимци на тълпата по водещите фестивали (при това не като водещи хедлайнери).

Няма да влизам в повече детайли за музикални качества, гениалност на всеки един от изумителните музиканти/композитори/певци в бандата, свръхдозата от епичност и оригиналност във всяка една от песните в Once More ‘Round The Sun – тепърва ще бъдете засипани от подобни материали във всяка една метъл медия.

За финал ще споделя само, че Mastodon са толкова епични, легендарни, мистериозни, мощни и големи, колкото и мастадонтите в онази компютърна класика Syberia. Този албум е просто подарък и му пиша "само" 9/10 единствено, защото бандата вече вдигна летвата безумно много и Once More 'Round The Sun е това, което всички очаквахме - предвидим шедьовър.


ОЦЕНКА: 9/10

Препоръчителни песниThread Lightly   Feast Your Eyes   The Motherload   Aunt Lisa   High Road