четвъртък, 30 октомври 2014 г.

Taylor Swift - 1989

Artist: Taylor Swift
Album: 1989
Year: 2014
Label: Big Machine
Country: USA
Genre: Pop, Synth Pop, Disco Pop, Indie Pop
FACEBOOK

Автор: Илиян Иванов

Всъщност първият изцяло поп албум на Тейлър Суифт изобщо не е толкова неочаквано драматичен завой, колкото бе описан по медиите, след като певицата анонсира издаването на 1989 със сингъла Shake It Off. Още с Red готината американка бе нагазила в други води, различни от безопасното кънтри и беше ясно, че е въпрос на време, тя да изкара нещо, което да бъде по-гигантско от Beyonce, Lana Del Rey и Rihanna взети заедно.

Повече ме притесняваше самият сингъл Shake It Off. Въпреки откровено хитрите лирики, в които Тейлър иронизира всички, които гледат на нея като оплаквачка на лошо завършили романтични връзки, парчето звучи твърде постно и основният мотив със саксофона е по-скоро изтъркано вече клише, отколкото спускане по вълната с използване на семпли от духови инструменти. Поставена в контекста на 1989 Shake It Off намира подходяща среда, но си остава вероятно единствената посредствена песен, защото всичко останало в албума е на най-високо ниво, що се отнася до композиране, аранжиране, изпълнение и продукция.

Откриващата Welcome To New York пренася слушателя в 80-те или по-специално през 1989 (годината на раждане на Тейлър). Силно повлияното от Pet Shop Boys синт-поп парче намира певицата в настроение за танцуване и забавления след важно житейско събитие като преместване в "Голяматя ябълка". Електронният саунд в 1989 продължава с Blank Space - романтично и игриво, а на припева се чуват заемки от It Wasn't Me на Shaggy.

Style изнeнадва с фънки китари и монотонен бас, типични за диско клуб от 80-те, а пък Out of the Woods носи усещането, че Тейлър е искала да вкара африкански джънгъл вайб с почти госпъл вокали на припева. По-нататък албумът върви по пътеката, според която, всяка песен е потенциален хит сингъл, като най-силно това се усеща във феноменалната Bad Blood. Формулата с минималистичен инструментал ала Hollaback Girl на Gwen Stefani или нещо от Pure Heroine на Lorde работи изцяло в полза на Тейлър. Нейните вокали, съчетани с текст за предателство от някого, когото много си обичал преди (май е Кейти Пери), отварят възможност да си припяваш до несвяст скандално добрия припев.

Във втората половина на 1989 са по-баладични и нежни песни, с които Тейлър показва, че все още има намерение да използва своя кънтри/инди потенциал - Wildest Dreams напомня на Lana Del Rey, This Love е призрачно обсебваща, а финалната от нормалното издание Clean е прочистващо искрена елегия за "обръщане на страницата" след раздяла. Малко по-нагоре в траклиста е I Know Places - парче с неравноделен бийт на куплетите с нещо като рапиране и най-силното вокално изпълнение на Тейлър на фона на минорни акорди на пиано.

1989 има и своите бонуси в делукс версията си - Wonderland, You Are In Love и New Romantics. Първото прилича леко на песен, която би била от каталога на Rihanna и за втори път след I Knew You Were Trouble Тейлър е заложила на дъбстеп в припева. You Are In Love е категорията лирични песни тип Wildest Dreams и инструменталът звучи толкова тъжно като в I'm On Fire на Bruce Springsteen. Танцувалното New Romantics пък спокойно можеше да бъде набутано някъде в първата половина на албума и щеше да е съвсем на място.

Тейлър Суифт няма да изчезне от музикалния хоризонт скоро. Вече не е интересно да се подценява нейния талант и да се говори само за бившите ѝ гаджета. Ако певицата ще продължава да черпи вдъхновение от края на връзките си, нямам нищо против и аз се превърна в нейна муза, особено ако резултатът ще бъде както сега - най-добрият поп албум на 2014 година.

ОЦЕНКА: 8/10

Препоръчителни песни:   Blank Space   Bad Blood    Wildest Dreams  I Know Places   Clean




четвъртък, 23 октомври 2014 г.

Lagwagon - Hang

Artist: Lagwagon
Album: Hang
Year: 2014
Label: Fat Wreck Chords
Country: USA
Genre: Punk Rock, Skatepunk, Heavy Metal, Alternative Rock, Pop Punk


FACEBOOK

Автор: Илиян Иванов

Предварителните сигнали сочеха, че задаващият се нов албум на Lagwagon ще e като избухване на супернова на пънк рок сцената. Нека започнем от факта, че Hang излиза повече от 9 години след Resolve (макар че не бива да пропускаме и EP-то от 2008 г.), минем през жестоките тийзъри с китарни рифове и интервютата на Джоуи Кейп, в който той обеща, че новите песни са по-близки като саунд до творчеството на бандата от предишното десетилетие, но ще има и влияние от 90-тарските класики Hoss и Thrashed.

Единственото ми притеснение бе, че един от основните автори на песни - басистът Джеси Булине - напусна, но той бързо бе заменен от Джо Рапозо, който е свирил с легендите R.K.L (както впрочем и повечето членове на Lagwagon).

Ако Propagandhi е най-добрата метъл банда в пънка, то Lagwagon е най-добрата пънк банда в метъла. Китаристите Крис Флипин и Крис Рест дават много заявки за най-добри рифове на годината - Cog In The Machine, Made of Broken Parts, Poison In The Well, Western Settlments... списъкът е дълъг, а солата (когато има такива) са прецизно втъкани към основните мелодии в песните.

Lagwagon откриват албума по един много обичан от мен начин - акустично-баладично интро (Burden of Proof), върху което върви сърцераздирателното пеене на Джоуи Кейп, след което изведнъж ураганът те връхлита със страшна сила - Reign препуска със непочтителна скорост, а Дейв Рон показва на повечето барабанисти как може да се звучи плътно, без да се ползва кардан.

Впрочем това в голяма степен е това, което заради което Lagwagon дълги години са една особена порода група. Всеки член свири прекалено добре на своя инструмент и е някак глуповато да ги слагаме само в рамките на пънка.

Бих нарекъл Obsolete Absolute е най-амбициозната песен на Lagwagon в цялата им дискография - много на брой разнообразни части, сглобени по начин, по който дори не изглежда объркващо, а съвсем подредено. Burning Out In Style в началото леко напомня за E Dagger от Blaze, а вокалите на Джоуи Кейп звучат прекрасно на припевите.

One More Song  и You Know Me са други две песни, в които групата залага на редуване на баладични (включително пиано в първата) с по-тежки пасажи, които пък в Drag разкриват пълния блясък на хеви метъл миналото на бандата. Последната In Your Wake пък те кара да искаш още и още. Това е среднотемпово парче, което след втория припев премина в почти безкрайно мелодично повтаряне на "Inside your head", като очаквах краят да дойде със заглушаване. Вместо това Lagwagon ни поднасят за финал почти 25 секунди абсолютна касапница на 5-та скорост, за да те накара да пускаш Hang отново и отново.

Тези 38 минути са може би най-важните в американския пънк рок за 2014 година. Както казва един колега журналист - оценки 10 от 10 не трябва да се раздават току-така. Нo пък на Hang не мога да му намеря никакви кусури, никакви по-слаби моментчета  - това е албум, който си се надявал, че ще звучи точно така и резултатът е едно към едно с очакванията. За историята това ще е осмият албум на Lagwagon, за феновете на бандата това е музиката, която липсваше почти декада време. Задължителен!

ОЦЕНКА: 9.5/10

Препоръчителни песниReign   The Cog In The Machine    Poison In The Well    Drag   In Your Wake


петък, 17 октомври 2014 г.

Anti Future - Our Choice

Artist: Anti Future
Album: Our Choice
Year: 2014
Label: Self release
Country: Bulgaria
Genre: Hardcore Punk, Skatepunk
FACEBOOK

Автор: Илиян Иванов

Че хардкор пънкът и скейтбордингът вървят ръка за ръка е ясно на всички. Някъде между тях се преплитат правенето на музика за собствен кеф и отвращението в от обществото, в което живеем. В България е ясно - само разни X Factor-и и техните ментори мечтаят да изкарват пари от "участия" с безобразно идиотските си swag клипове. В същото време като гледам к'во се случва всеки ден в осраната политическо-полицейска страна, няма нищо чудно, че се пръкват и групи като Anti Future.

Тяхната откровена ученическа наивност е искрена и е отражение на погазването на обикновени човешки свободи като например да те гонят ченгета заради пиене на бира и каране на скейт в парка. Затова и дебютът на Anti Future е някъде на границата между сериозността и чистата забава от това, просто да свириш, без да се притесняваш, че сбъркал акордите на припева.

Our Choice има изненадващо много песни като за родно издание - 14 на брой, но пък се изнизва очаквано бързо като времетраене - под 25 минути, защото кой ще ти свири сола ала Даймбег Деръл. Anti Future стартират като ученическа група, но биват напуснати от китариста си, което е за добро, защото неговият заместник Иван (екс Linoleum) свири като хуна 80-тарски рифове като на Cro-Mags и Minor Threat.

Интересно е, че текстовете на вокалиста Кристиян са и на български, и на английски, като съотношението не е в полза на матерния ни език - 6 на 8 песни. Темите варират от обичайни възхвали за карането на скейт до бойни лозунги против дискриминацията на расова основа - всъщност всичко, което хардкорът трябва да бъде.

В 90 процента от времето темпото е крайно бързо като за съркъл пит-ове, а останалите бавните пасажи са напомпани с повече тежест и хорови напеви като "Got to fuck you up" в Anti Life. Понеже съм в такъв период, че вече ми писна от две каси/кардан в пънка, мисля, че Anti Future можеше и да ги спестят в парчетата, в които използват повече ударност на барабаните, за да има повече автентичност.

Anti Future не блестят с оригиналност, но се отличават с безкомпромисност и честата им хаотичност е крайно симпатична. Да издадеш албум като Our Choice си е голямо предизвикателство за родната действителност и всеки хардкор фен трябва да нададе ухо за този надъхан дебют, който си е ПО-КУ-ШЕ-НИЕЕЕЕ!

ОЦЕНКА: 7/10

Препоръчителни песни:   Покушение   Черни Сълзи   Заблудени    Изчезни   Anti Life 


четвъртък, 16 октомври 2014 г.

Motionless In White - Reincarnate


Artist: Motionless In White
Album: Reincarnate
Year: 2014
Label: Fearless
Country: United States
Genre: Industrial Metal, Metalcore, Electronicore, Gothic Metal
Автор: Виктор 'Вичо' Балчиклиев
  
    Motionless In White е едно от тези имена, които нашумяват от нищото и изведнъж ни заливат отвсякъде. Било заради силен продуцент, достатъчно финанси, агресивна рекламна кампания, шокиращ външен вид, понякога дори и заради талант (...но само понякога), изведнъж медиите полудяват. Поради една от тези причини (а може би по малко от всички) MIW се превърнаха в голямо и значително име сред определени среди след само пет активни години.

   Reincarnate е третият студиен албум на нелепо изглеждащата шайка от Пенсилвания, който се появява само две години след изключително объркващия Infamous (2012). Казвам объркващ, защото докато го слушах няколко пъти миналата година така и не разбрах кого слушам и какъв стил е това.

   Дори да оставим външния вид на фронтмента Chris ‘Motionless’ Cerulli за по-късно, чисто музикално влиянието на Marylin Manson беше прекалено очевидно. Като допълнение някои парчета напомняха на късен Bleeding Through, някои откровено си бяха откопирали идеи на Fear Factory, чуваше се SlipKnot, Rammstein, Cradle Of Filth. Общо взето Infamous беше една мешавица от стилове, влияния и вдъхновения, които оставиха силно смесени чувства.

   В Reincarnate музиката е значително по-изчистена и организирана, с по-ясна идея и посока и, макар да са доста далеч от установяване на характерно звучене и име, бъдещето пред Motionless In White изглежда много по-светло. Комбинацията е основно между Manson-тип индъстриъл и модерен американски метълкор (което на моменти клони към набиращия сила електроникор) с леки готик и алтърнатив метъл елементи.

   Албумът започва изключително силно с отварящия марш ‘Death March’ и дебютния сингъл ‘Reincarnate’. ‘Puppets 3 (The Grand Finale)’ (по традиция във всеки албум има по една 'Puppets') е доста добро попадение, което отново напомня на онези късни и за жалост разпаднали се Bleeding Through и в което по незнайна причина се появява и най-голямото недоразумение в музиката господин Dani Filth.

   Личният ми фаворит ‘Unstoppable’ e стабилен метълкор с достатъчно бързина и епичност, която завършва с мощен брейкдаун, който сякаш се превръща в запазена марка за албума. ‘Break The Cycle’ кривва настрани от цялостното звучене в албума с изненадващо залитане към Soilwork и характерна мелодия, която е доразвита в наелектризираната ‘Dark Passenger’. За финал албумът затваря с препускащата ‘Carry The Torch’ и до тук с позитивите, време е за малко критика.

   Ако в Infamous очевидните прилики с различни банди можеха да се обяснят с опит за бързо набиране на по-голяма и широка фен база от една прохождаща банда, то в Reincarnate аналогията с Менсън започва на намирисва на липса на всякаква оригиналност и тоталния отказ от установяване на каквато и да е идентичност. И ако ‘Death March’ и ‘Everybody Sells Cocaine’ не са достатъчно доказателство, то какви са аргументите зад откровен грабеж като ‘Dead As Fuck’.

   Лично не мога да приема и външния вид на бандата, особено на господин фронтмена. Ясно, че този имидж печели не малко допълнително фена в едни определени среди, за които количеството грим е мерителят за качество, а не музиката. Ако ще е такъв готик макиаж, то нека не е огледало на Менсън. Наистина нищо лошо открито да заявиш кой е един от идолите в живота ти, но все пак говорим за музикант, който все още е сравнително активен, някак не работи.

   Иначе посоката на развитие не е лоша. Намалени са всевъзможните залитания и сред албума се прокрадват накои наистина добри идеи. Наблегнато е на няколко основни стилови рамки, което придава онова липсващо в Infamous  усещане за цялостност и организация, определено не липсва и талант и музикалност. Остава само да се преодолее целия този Marilyn Manson Revival маскарад и Motionless In White ще жънат много успехи.


ОЦЕНКА: 7.5/10


Препоръчителни песниUnstoppable   Death March   Puppets 3 (The Grand Finale)    Reincarnate   Break The Cycle 



  

събота, 11 октомври 2014 г.

Rancid - ...Honor Is All We Know

Artist: Rancid
Album: ...Honor Is All We Know
Year: 2014
Label: Epitpah
Country: USA
Genre: Punk Rock, Rock'n'Roll, Ska, Alternative Rock
FACEBOOK 

Автор: Илиян Иванов

Скоро се чудех дали има друг пънк рок музикант освен Тим Армстронг, който да е участвал в две банди, реализирали албуми с милионни тиражи по света. Говоря зa Energy на Operation Ivy и ...And Out Come The Wolves на Rancid. Сигурно има, но ме мързи да се ровя. Според официални данни Energy е с над 500 000 продадени копия само в САЩ и над милион по света, а при ...And Out Come The Wolves цифрите са двойни.

След 2000-та година обаче Rancid го караха малко през просото. Indestructible (2003) е приятен албум, но абсолютно несравним с всичко на бандата от 90-те. Последвалият го Let The Dominoes Fall пък бе истинско разочарование и ми е трудно да си спомня повече от 5 песни от него. През тези времена Армстронг, а и останалите членове, се занимаваха и със странични проекти - къде успешни, къде не, а очакванията към ...Honor Is All We Know бяха, как да се изразя тактично, като към добре опаковано с панделка лайно.

Първото впечатление е, че бандата е записала само 14 песни за нормалното издание на албума. Казвам "само 14 песни", защото всеки фен на Rancid е наясно, че обикновено бандата записва поне 19-20 парчета. И в периода 1993-2000 формулата работеше великолепно. Всяка песен бе класика, защото всеки албум бе безупречен. В следващите 2 албума пълнежът бе доста, но сега този момент е избегнат почти напълно.

Първите 5 песни от албума са най-доброто от бандата от много години насам - Back Where I Belong преоткрива саунда на Let's Go! (1994), Raise Your Fist има всички шансове да стане концертен фаворит с повтарящия се рефрен (да, този от заглавието, duh), Collision Course мачка с най-надъханите вокали на Армстронг от години и със своите рокендрол сола, Evil Is My Friend е upbeat ска, каквато не сме чували поне от Life Won't Wait насам, а едноименната Honor Is All Know e просто най-яката песен от албума, с чудесно включване зад микрофона от басиста Мат Фрийман.

Последният иначе отново кара всички останали четириструнковци в пънк рока да му дишат прахта. Rancid надали щеше да е толкова отличаваща се група, ако не бе Фрийман, чиито бас линии отново са изведени на преден план в парчета като In The Streets и Now We're Through With You. В останалата си част ...Honor Is All We Know си остава все така пънк'енд'рол - има ги пиянското пеене на Ларс Фредериксен, както и типичното мрънкане на Армстронг плюс още едно ска/реге парче - Everybody Is Suffering, което ще се хареса на фенове на The Slackers и The Aggrolites.

Already Dead и финалната Grave Digger ми звучат като песни, които по-скоро трябвало е да попаднат в Rancid (2000), но определено са радват с по-твърдия китарен саунд. Скритият кандидат за личен мой фаворит от албума за след няколко седмици е Diabolical - на пръв поглед нищо изненадващо като композиция и структура, но притежава онзи чар, който те кара да си тананикаш припева.

...Honor Is All We Know ми върна вярата в Rancid. Сигурно ще се намерят мрънкалници, които да твърдят, че щом няма брейдауни с кардани и набиване на пауър акорди, значи не се вписва в настоящата пънк рок сцена. Лично на мен почва да ми писва от някои трендове и се радвам, че Rancid не са се съборазявали с тях. За групата е важна честта "Honor is among us, honor is all know". Респект, Тим!

ОЦЕНКА: 8/10

Препоръчителни песни:   Raise Your Fist   Collision Course    Evil Is My Friend   Honor Is All We Know  Diabolical





вторник, 7 октомври 2014 г.

Marmozets - The Weird And Wonderful Marmozets

Artist: Marmozets
Album: The Weird And Wonderful Marmozets
Year: 2014
Label: Roadrunner Records
Country: UK
Genre: Alternative Metal, Math Rock, Post-Hardcore, Alternative Rock, Indie Rock
FACEBOOK 

Автор: Илиян Иванов

Мармозетките са едни малки и енергични маймунки, но сега ще си поговорим за едни млади и енергични момчета и момиче (трима братя и други брат и сестра), които са от Великобритания и се казват Marmozets. Тази група открих случайно. Обикновено сайтове като Kerrang, Rock Sound, Alternative Press и т.н. промотират нови и неизвестни групи и много често спирам парчето на 30-тата секунда, отегчен до степен "Бареков, айде бе, няма ли най-накрая да хвърлиш от покрива на някоя сграда".

Why Do You Hate Me? oбаче се оказва стреличка в 10-ката. Заразително мелодично, същевременно изключително агресивно и неортодоксално неравноделно за радио, това парче ме накара да си го пускам многократно и ме зариби по няколкото по-стари парчета на групата.

Но така или иначе нищо не бях изпуснал все още. Marmozets издадоха своя дебютен албум чак в края на септември и аз от няколко месеца чаках с леко нетърпение. The Weird And Wonderful Marmozets съвсем спокойно може да бъде обявен за рок дебюта на годината.

Вокалистката Бека Макинтайър е съвършена, поне за мен. Тази червенокоса млада дама може да врещи като за световно, но и да пее нежно и мелодично, като и в двата случая може да докара на мъжката аудитория втвърдяване на даден мускул в панталоните.

Останалите момчета от групата пък свирят доста интересна комбинация от мат рок, алтърнатив и пост-хардкор - тежко, бързо, разнообразно с хитри рифове и смяна на темпото. Има естествено някакви прилики със Skunk Anansie, Guano Apes и разни такива загубили отдавна свежест групи, но в песни като Vibetech се чува касапската тежест на The Dillinger Escape Plan, а на други места се усеща нещо ала Refused.

Is It Horrible, Cover Up, Weird And Wonderful - тук всяка една песен кипи със собствена енергия, има свой фасон, но въпреки това групата е постигнал доста хомогенен резултат. Парчета Captivate You и Back To You пък изграждат някаква ескалираща меланхолия, която е инфантилно пленителна.

The Weird And Wonderful Marmozets няма видими недостатъци. Това е чист и неподправен рок албум, в който петимата членове напълно съзнателно са използвали само силните си страни и не са допуснали нито за миг отпускане, както примерно направиха Реал Мадрди и Ливърпул срещу Лудогорец. Естествено, този дебют не е най-великият албум на света, но напълно си оправдава името (Странните и прекрасни мармозетки) и е достатъчна причина да си го намериш веднага, след като спреше да четеш.


ОЦЕНКА:
8,5/10

Препоръчителни песни: Why Do You Hate Me?   Is It Horrible   Cover Up  Weird And Wonderful   Back To You