сряда, 26 ноември 2014 г.

Handguns - Life Lessons

Artist: Handguns
Album: Life Lessons
Year: 2014
Label: Pure Noise Records
Country: USA
Genre: Pop Punk, Alternative Rock, Emo
FACEBOOK

Автор: Илиян Иванов

Pure Noise Records е най-бързо развиващият се независим лейбъл в американския пънк рок и само за някакви си 5 години голяма част от бандите в неговия каталог наводниха сцената с куп албуми. От гледна точка на цифри продажбите не могат още могат да се сравняват с тези на Fat Wreck Chords и Epitaph, но в крайна сметка популярността вече се измерва и по други начини.

Млади банди като The Story So Far и State Champs са в основата на този мини поп пънк бум, който все още да не може да наречем мейнстрийм. Стилът обаче вече изглежда почти изчерпан откъм идеи и до 2-3 години могат да се случат няколко неща:

1.) Бандите ще започнат да се променят звуково (или както се казва "развиват") и ще бъдат обявени за "продажници", защото колелото "харесвах повече първите ви два албума, новият не става" се върти.

2.) Бандите ще продължат да правят същото както сега, но фен базата ще се смени - по-възрастните ще започнат да се интересуват от други стилове и така ще оставят място за по-млада и тепърва навлизаща в музиката аудитория.


3. Бандите ще започнат да се разпадат или отказват, в зависимост от това дали музикантите ще искат да продължават да живеят "на червено" с парите от музика или ще търсят сигурност за семействата си със скучна работа.


При всички положения житейските уроци са безценен пътеводител за всеки индивид от раждането до смъртта. Независимо дали става дума за трагедии или радости, всяко събитие учи и те подготвя за следващото премеждие в живота. Горе-долу такова е и посланието на Life Lessons на Handguns.

Поредната група от каталога на Pure Noise Records изкара през лятото втори албум, който е сборник от откровения за разбити сърца, самота, обещания, страдания, търсене на нови предизвикателства, смърт и какво ли още не. За почти 30 минути и 10 песни Handguns разкриват душите си напълно, без това да е мега оригинално, но е емоционално изживяно и съкрушително съпоставимо с всекидневните проблеми, с които всеки ден се сблъскваме аз и ти.

Чисто музикално Life Lessons е предвидим поп пънк - нищо впечатляващо, но и нищо разочароващо. Ако си очаквал мелодични китари и емоционални вокали - тук са, ако си очаквал барабанистът да свири бързо на куплета и след това на припева да смени в онова темпо, в което всички на концерта да подскачат в унисон - има го.

Измежду 10-те парчета трудно бих отличил някои от тях, защото Life Lessons звучи като една комплексна песен, която не е велика, но е достатъчно искрена. За Handguns има още мегдан за прогрес, въпросът е дали момчетата ще останат в безопасната среда на поп пънк котилото от стотици подобни банди или ще рискуват да тръгнат по друг път, който да ги изведе с едни гърди напред?

ОЦЕНКА: 7/10

Препоръчителни песни:   Anvil   Heart Vs. Head   The Loved Ones Who Hate Us   Waiting For Your Ghost    New Years Resolution




понеделник, 24 ноември 2014 г.

Attila - Guilty Pleasure

Artist: Attila
Album: Guilty Pleasure
Year: 2014
Label: Razor & Tie
Country: USA
Genre: Metalcore, Nu Metal, Deathcore, Rap Metal
FACEBOOK

Автор: Илиян Иванов

Един от любимите ми вицове е следният: "Ако харесваш филмите с Адам Сандлър, значи най-вероятно не можеш да четеш". Смисълът на шегата е ясен - Адам е дъното на плоския тоалетен хумор в киното, въпреки че аз се кефя на някои от старите му роли като тази в Airheads (Въздухари).

В този ред на мисли поставям въпроса "Какъв човек трябва да си, за да харесваш Attila?". Абсолютно съм сериозен и искам някакъв логичен отговор, защото с нескрито отвращение изслушах абсолютно целия Guilty Pleasure - най-лайняната музика, която съм слушал от години насам.

Според фронтмена на Attila - Fronz, аз трябва да спадам към категорията на хейтърите, които живеят в мазета и завистничат на дребно през клавиатурите на компютрите си като анти-българин на мач на Лудогорец, а той... Той просто е най-якият пич на света - толкова готин, че кучките около него му налитат като гълъби на трохи в парка и на него не му пука какво говорят за него.

Толкова много не го ебе за никого, че е написал 13 текста, в които обяснява, колко много не го ебе за никого. Още в откриващата песен Pizza, Sex & Trolls може да се натъкнем на изключително дълбоки и проникновени лирически послания като "Yeah it's 2014 and everyone around you is a critic and a life judge".

Как смеете, низши комплексари? Вие не сте виждали цици на живо, а си позволявате да го плюете и да го "храните" в Интернет! Елате да му го кажете в очите на Fronz, бе, motherfuckers! Докато вие си цъкате на клавиатурата, той шляпа женски задници, налива се с уиски и взима наркотици, които вие сте виждали само в Breaking Bad.

Хейтъри, а знаете ли, че "СВЕТЪТ МОЖЕ ДА МУ СМУЧИ КУРА" на Fronz? Него и бандата му никой не може да ги спре да си наврат фалосите в устите на всички комплексари, дръзнали да ги обиждат в коментарната секция на YouTube.

Всъщност анализът на текстовете на всяка една песен на Attila може да бъде сведено до едно и също нещо: "Ти си лайно, аз съм велик, майната ти, яж ми кура, не ми пука за теб, но ме дразниш". В същото време инструменталите не само, че са тотално неслушаеми, но и създават опасност да се наложи да ми правят лоботомия.

Абсолютни неразличими един от друг рифове и брейкдаун части, които се повтарят до безчет във всяко едно парче, като тук-там (за да покажат на хейтърите, че го могат) има и някое друго соло. Самите вокали на Fronzy правят така, че на човек му се приисква едно време през 80-те рок/метъл и хип-хоп бандите никога да не си бяха подавали ръка за съвместни песни.

Генералният ми извод е, че Attila и всички подобни групи, свирещи в този стил като Falling In Reverse и Black Veil Brides, са принизили музиката до три неща:

1. Не ни пука, че не ставаме, важното е, че ебем кучки
2. Няма нужда да измисляме цял албум, ще запишем една песен 13 пъти с различни имена и никой няма да разбере разликата, а ние пак ще ебем кучки
3. THE WORLD CAN SUCK MY DICK

ОЦЕНКА: 0,5/10






Alestorm - Sunset On The Golden Age


Artist: Alestorm
Album: Sunset On The Golden Age
Year: 2014
Label: Napalm Records
Country: Scotland
Genre: Pirate Metal, Folk Metal, Power Metal, Speed Metal

Автор: Виктор 'Вичо' Балчиклиев

   За непознатите, Alestorm са фолк метъл шайка от Шотландия с особено голям интерес към пирати. Представете си как би изглеждала метъл групата на Черната Перла с фронтмен Джак Спароу и няма да сте далеч от истината – с подобен външен вид, поведение, пиянщина и текстове. И ако търсите нещо сериозно и дълбоко, просто сте сбъркали страницата.

   Alestorm са създадени в скромното шотландско градче Перт, което само по себе си ги обрича на дълги години безцелно пиянстване.  Alestorm са една от малкото (бях откровено изненадан, че не са и единствената) активни pirate metal банди, което естествено не е сериозен общоприет жанр, но най-точно описва музиката на господин Christopher Bowes и компания.

   На практика „пиратският” метъл е просто по-специфичен фолк метъл, в който централно смислово място заемат пиратски кораби, ром и въобще всякакъв алкохол, морски битки, приключенски премеждия и т.н., и в който основна цел е безгрижна забава. При Alestorm, за разлика от други по-дет/блек-ориентирани фолк банди, музиката клони повече към power и speed метъл.

   Sunset On The Golden Age e четвъртият студиен албум в дискографията на бандата, която съвсем откровено до сега винаги съм пренебрегвал някъде в сянката на Korpiklaani и сие. И което признавам за голяма грешка, защото Alestorm първо са изключителни веселяци и второ правят никак не лоша музика без големи претенции и натрапчиви символики.

   Веднага впечатление прави първият сингъл от албума Drink– едно доста силно парче със стабилен ритъм, веселяшки текст и заразително напевен припев  („We are here to drink your beer / And steal your rum at the point of a gun / Your alcohol to us will fall / 'Cause we are here to drink your beer”), с който Alestorm открито заявяват намеренията си да щурмуват купона ви, задигайки всичкото пиене.

   Резултатът е възпят в ‘Hangover’ – изключително сполучлив кавър на Taio Cruz и Flo-Rida, който води до затварящата 11-минутна героична епопея ‘Sunset On The Golden Age’. Темите в албума варират от пиратски круиз из северните морета в ‘Magnetic North’, търсене на митична медовина в ‘Mead From Hell’, през масово клане на медузи в ‘Surf Squid Warfare’ до възпяване на легендарната битка при Картагена в ‘1741 (The Battle Of Cartagena)’.

   Въпреки това, покрай подобни текстове и викове като “Aaaghh, you Spanish bastards” от ‘Wooden Leg’ реално се прокрадват и някои стабилни музикални моменти, които те карат да се замислиш, че Alestorm не са само за шегата. Ако се абстрахирате от текстовете за миг, в инструменталите на песните изникват бижута като избухването в края на ‘Magnetic North’, както и солата в ‘Mead From Hell’ и ‘1741’ като това са само малки примери.

   Трудно е да оцениш подобен албум по простата причина, че чисто смислово и идейно той не стои на същото ниво като всички останали албуми, излезли през годината. Място за сравнение с други фолк банди също няма, заради специфично пиратския отенък на Alestorm. Реално погледнато, Sunset On The Golden Age e един весел и разсейващ албум, който би паснал брилянтно на всякакъв купон или просто пиянско събиране.

   Покрай цялата пиратски суетня все пак се прокрадва и стабилна музика, достойна за прилично разбиване, така че поздравления на Alestorm за един наистина добър албум, направен с добра доза хумор, оригиналност и музикалност, и без излишна помпозност и грандоманщина. Sunset On The Golden Age утвърждава името им на най-големите пирати в метъла и най-стабилните метъли сред пиратите. Къде ми е ромът?

  
ОЦЕНКА: 7/10


Препоръчителни песни  Drink     1741 (The Battle Of Cartagena)     Magnetic North     Mead From Hell     Sunset On The Golden Age


събота, 22 ноември 2014 г.

Machine Head - Bloodstone & Diamonds


Artist: Machine Head
Album: Bloodstone & Diamonds
Year: 2014
Label: Nuclear Blast
Country: USA
Genre: Groove Metal, Metalcore, Machine Head for fuck's sake!

Автор: Стефан Топузов

За тези, които ме познават, не е тайна, че имам специално отношение към Machine Head. За тези, които не ме, ще кажа, че логото им беше първата татуировка, която си направих, и ще спра до там. Но и самите Machine Head са специална, бих казал уникална група. Те например никога не са били част от вълна в музиката (макар и неведнъж да са се опитвали да се присламчат към такава). Но след като няколко вълни в метъла идваха и си отиваха (и оставяха Machine Head да се гърчат безпомощно захвърлени на брега след отдръпването им), групата успяваше да се изправи на крака и да продължи напред. Тази устойчивост ги превърна в единствената банда от началото на 90-те, която стигна до наши дни, без да се разпадне поне веднъж. Днес Machine Head са общо взето като Metallica, но в по-малък мащаб – имат достатъчно дълга история и достатъчно много албуми, за да имат и поне две-три поколения от фенове, най-новото от които дори не е било родено, когато през 1994-а излиза Burn My Eyes. Такъв водовъртеж от падения, изправяния и последвали триумфи, може лесно да накара човек да сбърка упоритостта и устойчивостта си с безгрешност.

И да, настоящият Bloodstone & Diamonds е първият албум на групата без басиста Адам Дюс и първият албум на групата за Nuclear Blast (всички досегашни са били издадени от Roadrunner). Но тези неоспорими сътресения не са най-важното в него. Те дори не правят впечатление, ако не се замислиш за тях. Защото Bloodstone & Diamonds е преди всичко въплъщение за чувството за безгрешност на Роб Флин – албум, в който липсва каквато и да е мярка. При това – абсолютно нарочно.

Ако си си мислел, че с The Blackening Machine Head са развили своя пост-траш груув, ние-сме-майката-на-всички-метълкор-банди-и-новата-Metallica метъл до абсолютния му краен предел, то 71-те минути (!!!) на Bloodstone & Diamonds трябва да те накарат да се чувстваш тъп. Още отварящата “Now We Die” показва, че Machine Head този път се стремят да прекрачат отвъд собствената си граница. Да, парчето прелива от типичния помитащ груув, който тази група овладя до съвършенство през последните десет години. Но той извира чак след като пътят към него е постлан от тържествено виещи цигулки. Това ли е новото лице на Machine Head? Само едно от многото. Защото това е най-разнообразният албум на групата, откакто тя съществува.

Ghost Will Haunt My Bones” смесва призрачни флажолети с подчертано чисти вокали от страна на Флин, редувайки ги с моменти на смазваща тежест, излезли сякаш от 1997-а и The More Things Change... Сякаш Machine Head довършват започнатото с “Elegy” през 2003-а. Но като говорим за 97-а – “Night of Long Knives” е първият път от толкова много години насам, когато Machine Head оставят песен да изригне в откровен хардкор – макар че след кратък пасаж с балстбийтове въпросният куплет стига до припев, който на свой ред е като излязъл от някой от последните три албума. Несъмнено един от ключовите моменти в албума!

Другият ключов момент идва веднага след това и показва диаметрално противоположното лице на Bloodstone & Diamonds. Осем-минутната “Sail into the Black” започва с четири-минутно въведение (!!!) от грегориански напеви и нежно подрънкващи китари, над които се стелят крехките вокали на Флин. Няколко резки удара разсичат тази идилия, за да влезе мотив със скорострелни кардани и пилещи върху тях китари – който пък на свой ред е следван от втежнен прочит на въведението, вече с дисторжън, сола и барабани. Тази песен е отвъд всякакъв шаблон. Типът песен, която пишеш, за да покажеш на света, че си смел. И безгрешен.

И докато тя несъмнено се е получила по впечатляващ начин – както и почти всички останали от Bloodstone & Diamondsновият албум на Machine Head на моменти страда от същата тази болезнена амбиция. И това не е неочаквано. Когато една свръхамбициозна група се продуцира сама (Флин е продуцент на албума), то липсата на арбитър, външно мнение и въобще някой, който да я приземява, винаги има своите последствия. В Bloodstone & Diamonds те се свеждат до на момент глуповатите текстове и смазващата му и абсолютно ненужна продължителност от 71 минути – изразяваща се в поне две излишни песни. Заради пъстротата и разнообразието в албума техните имена варират според вкуса на човека, с когото говориш – но за мен това са патетичната “In Comes the Flood” и странно невписващата се “Game Over” (макар че нейното присъствие е по-оправдано заради тематиката й).

Дори така, везните не се накланят към лошото. Да, Machine Head вече не са групата от 1994-а и 1997-а – нито дори тази от 2003-а. Сега са всичките тези неща накуп, плюс много други. Именно цялата тази разнопосчност прави Bloodstone & Diamonds привлекателен. Дори да си даваш сметка за недостатъците на част от музиката в него, съвсем други моменти несъмнено ще те карат да се връщаш към този албум. А когато една група провокира този вид интерес в теб – и на практика кара фенската ти страна да набута скептичната в ъгъла – то значи е уцелила нещо специално. Дори и да не е безгрешна.

ОЦЕНКА: 8/10

Препоръчителни песни: Now We Die   Night of Long Knives    Sail into the Black   Beneath the Silt    Damage Inside


вторник, 18 ноември 2014 г.

Оценката 10 от 10 - колко често трябва да я има в музикалните ревюта


Автор: Илиян Иванов


Откакто стартирах Scraggled Music, съм написал точно 131 ревюта на албуми и само в три от случаите съм поставял максималната оценка 10 от 10, като обикновено на изданията, които са се превърнали неизменна част от фонотеката ми, съм давал 9/9,5. Гледайки назад във времето, се чудя дали за тези три албума съм бил напълно обективен или под влияние на определена емоция.

Първата 10-ка бе за Failed States на Propagandhi - вероятно моята най-любима група. Тези които са запознат с творчеството на бандата, знаят, че канадците стават все по-добри с всеки следващ албум. По-бързо, по-тежко, по-умно - Propagandhi е свирепа комбинация от пънк, хардкор, траш, хеви метъл и мелодичност, а значимостта на посланията в текстовете им достигнаха нов aпогей с Failed States. Трудно ми е да съпоставя този перфектен за мен албум с предишните им перфектни албуми като да речем Potemkin City Limits (2005), защото тази група просто не умее да разочарова.

Другите две 10-ки са за True North на Bad Religion и Transgender Dysphoria Blues на Against Me!. Трябва да призная, че тук оценките са написани малко по-емоционално и ако сега пишех ревютата, може би щях да ги намаля 0,5/1 единица. Наистина намирам двата албума за най-добрите съответно за 2013 и 2014 година (макар тази още да не е приключила), но при Bad Religion бях воден от чувството, че тези старчоци са преоткрили (за пореден път) своята най-добра спортна форма. Все едно Лео Меси да е бил навлязъл в голова суша от 5-6 мача и след това да избухне с хеттрик в Ел Класико. Така и с Bad Religion - True North е значимо постижение само по себе си, но такива в историята на групата има много - Suffer, No Control и разбира се, любимият ми The Process of Belief.

При Against Me! ситуацията е много деликатна и емоционално завладяваща история. Това е история, която се простира отвъд музиката, отвъд цялостното ни възприятие за дадена песен. Transgender Dysphoria Blues е способен да построи стени от предразсъдъци или напълно обратното - да те вглъби устойчиво в една (не)обикновена човешка драма. Сега, ако трябва да избера само един албум от тези три, на който да дам 10-ка, най-близко до това е Failed States.

Оттук и идва големите въпроси на тази тема - кои албуми заслужават максималните оценки и колко често журналистите/блогърите трябва да го правят? Означават ли тези 10-ки, че даден албум на група Х e съпоставим като значимост с да речем Dark Side of the Moon, Master of Puppets и London Calling, които са дефинирали стойностите и стандартите в музиката?

Много често казваме "класическия албум на...". Това е понятие, което е загубило смисъла си, защото за всеки фен на дадена група, може да възприема друг албум на дадена група за класически. Така например дебютът на Weezer - т.нар. The Blue Album е комерсиален пик в историята на групата и на колежанския нърд рок като цяло, но за die-hard аудиторията им последвалият го Pinkerton го превъзхожда по един особен начин. Всички знаят, че Еверест е най-високият връх в Хималаите, но вторият след него К2 е най-трудният за изкачване. Или ще дам други пример - африканският лъв е смятан за "цар на животните" заради гривата си, но сибирският тигър е доста по-грамаден като размери и доста по-опасен хищник, а какво остава да речем за бялата мечка.

В различните екосистеми обаче властват различни правила. Така и в различните стилове музика всеки албум може да бъде "класика" в зависимост от контекста, без това да го приравнява като значимост с първия албум на Led Zeppelin. Оценките 10 много често са емоционални изблици на даден автор да реализира фенщината си в думи, да изрази възхищението си от любимата си банда и да предизвика полемики сред тези, които го четат, като в тази графа сигурно спадам и аз. Пишещите рядко се съобразяват с правилото, че колкото и перфектен да е един албум, това винаги е въпрос на лично усещане, а не на анкета, в която от 100 души са дали 100 пъти 10 от 10.

Друга интересна тема е "ревизирането" на ревютата. Не са малко случаите, в които дадена авторитетна медия се е "излагала". Когато Nevermind на Nirvana излиза през 1991-ва Rolling Stone му поставя 3 звездички от 5 възможни. Много години по-късно списанието го обявява за един от най-великите албуми за всички времена, като поставя максимална оценка. Историята познава още много такива примери, в които даден запис е бил низвергнат от критиката, но много след това се оценява културното му влияние - аналогичен пример със споменатия вече Pinkerton на Weezer.

Независимо дали поставяме пълна 5-ца, 10-ка или каквато система използваме, това винаги ще е обект на безкрайни дебати. Няма албум, който да получи 100% одобрение, защото както знаем "перпетум мобиле" не съществува наистина, а го има само в човешкото съзнание.

четвъртък, 6 ноември 2014 г.

At The Gates - At War With Reality

Artist: At The Gates
Album: At War With Reality
Year: 2014
Label: Century Media
Country: Sweden
Genre: Death Metal, Melodic Death Metal, Scandinavian Metal
FACEBOOK

Автор: Илиян Иванов

Нека Ви кажа как всички пишат ревютата си за новия албум на At The Gates. Първо винаги се почва от факта, че At War With Reality е първо издание на бандата от 19 години насам. После пишещият споделя въодушевлението си от споменатия факт, след което изразява, че е бил притеснен дали новият албум ще се доближава като качествата с обявения за класика Slaughter Of The Soul (1995). Последното важи особено, ако ревюиращият е съвременник на предишния албум или поне го е слушал през 90-те.

Неизбежно е след това да се изговори един-два абзаца за влиянието на At The Gates върху гьотеборската, шведската и като цял (мело)дет метъл сцената. Минаваме и през аналогията с Carcass, които през миналата година също направиха завръщане след гигантска пауза с умопомрачителния Surgical Steel. Всъщност този пример с At The Gates съм го правил по сходен начин, но с други групи - понякога не можеш да избягаш от тривиалността в писането и ръсиш клишетата и безполезна информация, след което почваш да засипваш с хвалби албума (или пък да го оплюваш).

Аз обаче никога не бях слушал At The Gates и мога да изпусна всички тия неща, освен може би сравнението с Carcass, понеже това е една от малкото дет метъл банди, които слушам (другите са Napalm Death и от време на време Obituary). Така съвсем спокойно мога да си оценявам At War With Reality просто като един от албумите, излезли през 2014 година.

Всъщност до преди месец дори не знаех, че At The Gates още съществуват, но когато имаш доста приятели във Facebook, които слушат метъл, нямаше как да не ми попадне в нюзфийда видеото Death And Labyrinth. And for fuck's sake... това е чудовищна песен, защото я харесах моментално - толкова зла и същевременно толкова величествена, особено на онзи бридж.

Не съм голям специалист по дет метъла, но на моменти At The Gates ми напомнят на хардкор банди като 25 Ta Life и Comin' Correct (които всъщност са си откровен метъл) - разстрелващо темпо от бързи барабани, зловещи и технични рифове и кръвожадни вокали, често последвани от мачкащи бавни груувове. Песени като The Circular Ruins, Upon Pillars of Dust и The Conspiracy Of The Blind са чудесен способ да накараш врата ти да те заболи от тръскане. Бруталността се сипе на парцали като сняг на Мальовица през почти всичките 44 минути и шведите свирят така, сякаш са касапи-човекоядци, които не познават пощада.

По-лиричните пасажи и тези с по-хеви метъл китарни рифове в песни като Heroes And Tombs, Order From Chaos, инструментала City Of Mirrors и финалната The Night Eternal рисуват щрихите на това "мело" пред дет в метъла на At The Gates, което прави така, че леещият се от колоните музикален апокалипсис да има добре написан сценарий. Единственото, което не казах, е, че At War With Reality е концептуален албум, ама така или иначе ще го прочетеш в другите ревюта.

Не мога да поставям оценка на това издание на фона на цялата диксография на бандата, но метълът през 2014 си има един от най-сериозните кандидати за албум на годината, а кой знае - може би след известно време и на десетилетието.

ОЦЕНКА: 9/10

Препоръчителни песни:  Death And The Labyrinth   The Circular Ruins   Heroes And Tombs    The Conspiracy Of The Blind    Upon Pillars Of Dust




събота, 1 ноември 2014 г.

Slipknot - .5: The Gray Chapter


Artist:
Slipknot
Album: .5: The Gray Chapter
Year: 2014
Label: Roadrunner
Country: United States
Genre: SlipKnot, Alternative Metal

Автор: Виктор 'Вичо' Балчиклиев
 
   За много хора Slipknot е една от онези специални групи. За едни това е групата, променила музикалните им вкусове и разбирания. За по-крайните те са една от най-влиятелните 'метъл' групи за последните десетилетия. По-умерените ще се примирят просто с твърдението, че бандата вече е оставила трайно името си в музикалната история.

   Поради тези причини новината за предстоящ албум след шест годишна пауза предизвика огромно вълнение. Всичко стана някак доста бързо и както SlipKnot тотално се бяха изгубили от музикалната сцена и през последните години трябваше да слушаме прогресивното затъпяване на Stone Sour и безкрайните излияния на Corey Taylor, така за отрицателно време се появиха обещаващите сингли ‘The Negative One’ и ‘The Devil In I’, за да се стигне и до него: .5: The Gray Chapter.

   Винаги SlipKnot са били онази непоклатима група от 9 маскирани идиота и, заедно с милионите си верни фенове, винаги са били символ на семейна и музикална принадлежност и обединеност. През годините беше абсолютно немислимо някой член да напусне или да се промени каквото и да било в техния стил, имидж, поведение и т.н.

   Ето защо смъртта на Paul Grey през май 2010 постави бъдещето на SlipKnot под сериозен въпрос. Трагичното събитие дойде твърде скоро след излизането на не достатъчно убедителния All Hope Is Gone (2008), което допълнително усложни ситуацията. Стигна се и до все още неизясненото напускане/уволнение/недоволство на иначе брилянтния Joey Jordison, който винаги е бил в ядрото на групата и е любимец на голяма част от феновете им.

   Покрай целия хаос започнаха да се прокрадват слухове за нов албум на SlipKnot. Първоначално посрещнати с недоверие и скептицизъм, скоро социалните медии потвърдиха работата над нов албум и привличането на двама нови музиканти. Тяхната идентичност беше част от цялата мистерия, но премиерата на клипа към ‘The Devil In I’ потвърди, че новият басист е Allessandro Venturella (Krokodil) и даде повод на феновете да спрягат Jay Weinberg (Against Me!, ex-Madball) за нов барабанист.

   Така след един особено труден период, SlipKnot успяха отново да изплуват на музикалната сцена и то с един изключително силен в музикално и смислово отношение албум. Заглавието подсказва за очакваната символика на албума – The Gray Chapter е емоционално прощаване, с което бандата успява да изрази почит и скръб по начин, по който само SlipKnot могат да го направят, без да губи и капка от динамиката на музиката си.

   Петият студиен албум събира по малко от всички предишни. Без да са изгубени по-мелодичните идети от Vol. 3: (The Subliminal Verses) (2004) и по-втежнения звук от All Hope Is Gone (2008), The Gray Chapter успява, до колкото е възможно след тези години, да намигне и към онези легендарни Slipknot (1998) и Iowa (2001) с цялата им първичност, организиран хаос, заряд и безкомпромисност.

   Естествено, че не всичи ще харесат този албум и може би не малко фенове не са очаквали точно това след шест годишна пауза. По лично мое мнение, обаче, това е един от най-сполучливите продукти, излизали в последно време. От много време не бях намирал албум, който да те грабне по такъв начин от първото слушане с цялото си избухване и психарщина.   

   Който и да е новият барабанист, смея да твърдя, че се справя повече от блестящо със заменянето на музикант като Джордисън и сработването с останалите членове. Песни като ‘Skeptic’, ‘Lech’, ‘Nomadic’ и ‘Custer’ носят онова специфично SlipKnot звучене, с което бандата ни спечели с първите албуми и само допълват поредицата от смазващи песни покрай синглите от албума.

   Какво повече...’XIX’ и ‘Sarcastrophe’ е епично начало, ’AOV’ (Approaching Original Violence, бел.ав.) е абсолютен шедьовър, ‘Killpop’ е свежо разнообразяване на цялостното звучене, ‘If Rain Is What You Want’ е страхотен финал, ‘Override’ и ‘The Burden’ за доста добри попълнения в deluxe изданието. Мрачни текстове, доволна доза ярост, психарска атмосфера, достатъчно поводи за избухване.

Макар да има и слаби песни и моменти в албума, като композиция, завършеност и цялостна продукция The Gray Chapter е може би най-доброто, с което SlipKnot можеха да се завърнат след събитията в последните шест години. Албумът събира и развива добрите страни на всичко, което сме слушали в предишните и макар да е далеч от значимостта на първите два, все пак заема доста важно в дискографията на една доказано силна банда.

ОЦЕНКА: 9.5/10


Препоръчителни песни AOV     The Devil In I     Skeptic     Killpop     The Negative One     Nomadic