събота, 28 февруари 2015 г.

Alien Ant Farm - Always And Forever

Alien Ant Farm - Always And Forever

Executive Music, 2015

Genre: Alternative Rock, Pop Rock, Post-Grunge, Hard Rock, Pop Punk

Автор: Илиян Иванов 

FACEBOOK

Сега ще поговорим малко за явлението "банда-еднодневка". Или one hit wonder. Или направо да си го кажем - за Alien Ant Farm, които около 95% от хората първо ще ги асоциират с една-единствена песен, която пък дори не е тяхна.

През 2001 година калифорнийците, изненадващо дори за самите тях, успяват да превземат ефира на MTV с кавъра си на Smooth Criminal на Michael Jackson. Също като Pretty Fly (For A White Guy), My Generation и All The Small Things, това е рок, който е предназначен за масова консумация от аудиториите на почти всички стилове, които тогава присъстват в програмите на претендиращата тогава да бъде музикална телевизия медия.

Smooth Criminal пожъна страховит интернационален успех и позволи на Alien Ant Farm за малко да се чувстват като едно от най-популярните имена в рока в началото на XXI век. Албумът ANThology продаде милиони копия в цял свят, но както много често се случва, това се оказа началото на края на квартета от Ривърсайд.

Следващият албум Truant (2003) имаше страхотни песни като Glow, но не успя да доближи изобщо до популярността на предшественика си, а Up In The Attic (2006) се оказа грандиозен комерсиален провал. Причините за такъв рязък спад на популярността са винаги много. Лейбълите много често се опитват да "минат метър", като изобщо не си правят труда да рекламират новите албуми, разчитайки на старата им слава. От друга страна Alien Ant Farm е банда, която просто не се вписва в никакви течения и това може би я остави на сухо на брега.

Smooth Criminal и Movies - двата сингъла от Anthology повтарят формулата на радиофоничния калифорнийски поп пънк, но както в тях, така и в други песни, се усеща алтърнатив/ню метъл уклон и ехтящият години след смъртта на Кърт Кобейн досаден и безопасен пост-гръндж. Alien Ant Farm останаха неразбрани за мнозина, въпреки че имаха интересни идеи. За други хора вероятно причината бандата да потъва бавно в забвение е, че просто не е достатъчно добра.

Донякъде кариерата на Alien Ant Farm напомня на тази на The Presidents Of The United States Of America, които във втората половина на 90-те също изживяха своя безпрецедентен успех и след това тръгнаха по спиралата надолу. Но най-интересната допирна точка е финансирането на последните им албуми. "Президентите" стартираха в PledgeMusic през 2013 година кампания за събиране на пари от фенове за записи. Някъде по това време и Alien Ant Farm направиха същото, но явно кампанията им не е протекла добре и обещаният още през същата година Always And Forever, се появява чак сега.

През това време бандата изкара все пак две песни, които останаха отново незабелязани за по-широка аудитория, а онзи симпатяга с тънкия пищящ гласец - басистът Тай Замора  - напусна състава. Въпреки всички пречки, Дрейдън Мичъл (вокали), Тери Корсо (китара) и Майк Косгроув (барабани) успяват да завършат проекта заедно с новия басист Тим Пю.

AAF (абревиатурата е както за името на бандата, така и за този албум) просто няма шанс. Няма шанс да достигне до популярността на Anthology, но пък AAF е и триумф на каузата наречена "музика". Момчетата просто искат да записват песни независимо дали те ще бъде чути от 100 души или от 1 милион. Затова и всеки, който е дарил пари, е спомогнал за едно добро дело.

Самият албум има от (почти) от всичко, което сме чували от Alien Ant Farm. Някои по-твърди парчета като отварящата Yellow Pages и Godlike, някои откровени поп-рок-чета, сравними например с Maroon 5 - Homage, малко експерименти - дъбстеп в Let Em Know, гост рапър в Our Time, брасове в Sidelines и като цяло - ентусиазъм, на който му липсва обаче енергията.


Трябва да призная, че като видях в траклиста American Pie, силно се надявах това е да кавър, колкото и да е преекспонирано. Е, оказа се авторска песен и донякъде бях разочарован. Или по-скоро не бях впечатлен. Защото това е цялостното усещане от целия Always And Forever - макар и направен с много любов, той просто не впечатлява достатъчно през тези малко повече от 40 минути и трудно ще задържи вниманието ви за дълго.

6/10
Препоръчителни песни:  Yellow Pages     Let Em Know    Sidelines    Godlike


понеделник, 23 февруари 2015 г.

Fat Mike - Home Street Home: Original Songs From The Shit Musical

Home Street Home - Original Songs From The Shit Musical
Written by: Fat Mike

Label: Fat Wreck Chords, 2015

Genre: Punk Rock, Musical, Alternative Rock

Автор: Илиян Иванов

Fat Mike, NOFX и Fat Wreck Chords са често срещани сред публикациите в Scraggled Music. За голяма част от хората, които слушат пънк рок, тези три понятия са малко или много свещени и обикновено вървят заедно. Както сега.

Home Street Home - Original Songs from the SHit Musical е винтидж издание за феновете на NOFX и целия каталог на Fat Wreck Chords. Самият Fat Mike е написал песните (общо 18 на брой), а по цялата реализация по записите се включват огромен брой гости.

Но да се върнем малко по-назад. Когато през 2004 г. Green Day записаха American Idiot и го превърнаха в мюзикъл на Бродуей, преобладаващите мнения бяха, че те са отишли "твърде далеч", дори за комерсиална (но в същото време безобразно влиятелна пънк) рок банда. Затова и на подобни проекти - пънк рок мюзикъли/рок опери - винаги се гледа с едно особено недоверие.

Fat Mike все още се ползва с добър кредит на доверие сред не толкова мейнстрийм рок средите (защото не бих използвал израза "ъндърграунд"). И все още е неизчерпаем извор на идеи, които много бързо стават песни. Вместо нов албум на NOFX, имаме по-различен подход на изграждане на албум - концептуално свързани парчета, които проследяват една доста предвидима житейска история за бездомници, музика, наркотици, алкохол и т.н. В нея има както много болка и тежки моменти, така и доста хумор, защото това все пак е Fat Mike.

Както вече споменах - в албума свирят и пеят много музиканти от много различни банди - Frank Turner, The Alkaline Trio, DanceHall Crashers, Lagwagon, Dropkick Murphys, Descendents, Mad Caddies... дори покойният Тони Слай от No Use For A Name е в списъка с гост вокалисти. Въпреки че структурите на песните и мелодиите на пеене звучат сякаш точно от албум на NOFX, разнообразието от гласове, инструменти и стилове (пиано балади, традиционен пънк рок, бурлеска) носи бонус точки на този мюзикъл.

Със сигурност театралната постановка на Home Street Home ще си струва да се гледа на живо, макар че едва ли ще ми удаде подобна възможност. Самият саундтрак не е най-оригиналното дело на Fat Mike, но със сигурност е по-добро от последните няколко албума на NOFX взети заедно.

Преди да изслушам целия мюзикъл, нямах големи очаквания, което в крайна сметка ми помогна да го оценя като завършен проект, а не просто да харесам отделни песни. Определено бива, Fat Mike.

7/10  
препоръчителни песни: Monsters   Urban Campers   Missing Child    I'm Suicide   The Agony of Victory
 


петък, 13 февруари 2015 г.

200

Когато бях дете, бях леко обсебен от числото 200. Баща ми имаше полски Fiat 125p (оранжев, досущ, като този на снимката) и за разлика от повечето автомобили, произведени в Източна Европа, стрелката на спидометъра теоретично можеше да достигне до 190. Т.нар спидометър, аз наричах километраж, все пак не съм разбирал кой знае колко много. За справка, Лада, Жигули, Москвич, Шкода и прочее подобни коли, максимумът на уреда на таблото беше между 160 и 180 км/час.

Въпреки това обаче поляците произвеждаха и една друга кола - Polonez, която беше доста по-рядко срещана в България, но на спидометъра стрелката (пак теоретично) можеше да достигне до 200, като на машините от Западна Европа! Тези 10 км/час изглеждаха супер важни за мен и затова може би бях обсебен от числото 200.

Всичко написано дотук не е от особено значение. Но наскоро виждайки, че в този блог имаме 199 публикации, осъзнах, че въпросното число отново придобива някакъв смисъл за мен. Не, не вярвам в нумерологията. Слаб съм и по математика - изобщо не разбирах ония задачи от типа: Кола тръгва от град А за град C през град B и кара със 200 км/час. Ще стигне ли навреме за концерта на Biohazard?

Но 200 публикации не са малко. Това количество все пак е важно, защото макар да съм позагубил леко ентусиазма си за писане, отделях часове за една от най-големите ми страсти - слушане на музика и споделяне на мнения. Не само аз, разбира се - съратникът също.

Затова и реших, че юбилеят трябва да се почете с малко, емоционално за мен, текстче. Напред към 300!

P.S.: Хората, харесали страницата ни във Facebook са 284, станете 300 преди да сме направили 300 публикации.