неделя, 29 март 2015 г.

Cancer Bats - Searching For Zero


Artist: Cancer Bats
Album: Searching For Zero
Year: 2015
Label: Metal Blade
Country: Canada
Genre: Sludge Metal, Hardcore Punk, Southern Metal

Автор: Виктор 'Вичо' Балчиклиев


   Какво знаем (поне аз) за Cancer Bats?

1. В някакво минало са се подвизавали като кавър банда на Black Sabbath, носейки името Bat Sabath - оттам увлечението по прилепи.
2. Клипът към една от стабилните им песни 'RATS' е заснет в малката зала на милия роден Mixtape 5 по време на концерта им в София.
3. Вокалът Liam Cormier се подвизава и в AxeWound - странична банда, в която още членуват Мат Тък от BFMV.
4. Издали са четири албума в десет-годишното си съществуване като настоящия Searching For Zero е номер пет в дискографията им.

   Признавам, повече не знам и никога не съм ги слушал, ако не броим епизодичното преслушване на предния Dead Set On Living, от който е и въпросната 'RATS' - и не ме впечатли особено. Със Searching For Zero реших да им дам втори шанс и не съжалявам.

   Музиката им е далеч от стиловете, които смятам за любими. Свирят някаква вариация на sludge metal - стил с леко неясна дефиниция и не особена популярност, ако не броим сериозният възход на Mastadon, които обаче го замесват с прогресив течения. Cancer Bats добавят малко хардкор пънк и southern metal.

   Комбицията не е лоша - груб и провлачен звук с леко "oldschool" привкус, шумни китари, ниски честоти, преобладаващо крещене, ограничена мелодия, променливо темпо. Без да разбирам от стила,  Searching For Zero остава впечатлението, че бандата си разбира от работата. Албумът не е уникален и омръзва бързо, но е добре аранжиран и записан.

   Отварящата 'Satellites' е доста силно парче, което обаче е леко по-различно от останалите в албума. Вторият сингъл 'True Zero' е по-представителна извадка и напомня повече на Mastadon. Препоръчвам и последната 'No More Bull Shit' - един успешен и епичен завършек на иначе краткия албум (33 минути).
 
   Searching For Zero играе с различни настроения и скорости, което придава лека доза разнообразност. Споменатата 'Satellites', кратката 'All Heil' и 'Buds' са от по-бързите и енергични песни, докато 'Beelzebub' и 'Dusted' забавят темпото на границата с чист doom.

   Cancer Bats оставят усещане за Mastodon meets Black Sabbath meets Rob Zombie meets oldschool rock'n'roll meets modern post-hardcore meets Texas redneck meets Canadian awekwardness (пичовете са едни от малкото ядосани канадци). И за лична изненада, мешавицата звучи добре и много на място, дори и за 2015.

   Приключвам тук, за да не се излагам повече с очевидната ми липса на познание и опит в sludge и прочието стилове. Финалната ми оценка се базира на факта, че Searching For Zero ме изненада приятно и остави няколко любими песни, които ще се слушат занапред, но и в същото време ми омръзна бързо и няма да ме накара скоро да се върна към целия албум. Дайте му шанс и се ослушвайте за Cancer Bats - току виж са дошли да заснемат още едно видео под НДК.

  
ОЦЕНКА: 7.5/10

Препоръчителни песни   Satellites     No More Bull Shit     Beelzebub     Buds     True Zero



The Prodigy - The Day Is My Enemy

Artist: The Prodigy
Album: The Day Is My Enemy
Year: 2015
Label: Take Me To The Hospital/Cooking Vinyl
Genre: Electronica, Breakbeat, Big Beat, Drum'n'Bass, Dubstep, Techno, Alternative Rock, Industrial, Alternative Dance
FACEBOOK
Автор: Илиян Иванов

Не знам колко хора са наясно, но The Prodigy бяха първата ми любима група. Някъде 1997 година всички говореха за тях и аз, тогава 12-годишен хлапак, се сдобих с първата си касетка - The Fat Of The Land. Бог знае колко хиляди пъти съм я слушал, понякога го правех по 7-8 пъти на ден.

The Prodigy бяха очарователни с това, че шансът, родителите ти да ги харесат, клонеше към нула, но пък нямаше проблеми да ти купуват всичко с лика на Кийт Флинт - от тениски до тетрадки. Когато пусках касетката в колата, баща ми твърдеше, че това е само шум, че го боли коремът и че тази музика не става за пътуване. The Fat Of The Land беше the real shit, албум, който е не само един от най-влиятелните на 90-те, но според мен и за всички времена. The Prodigy бяха скандални на съвсем на друго ниво и гръмотевично шумни, но бяха и новатори и експериментатори в музиката, което ги превърна един истински културен феномен.

С течение на времето се запознах и с по-старите им албуми (и разни B-sides), които също много харесвах, но постепенно започнах да се ориентирам към по-китарно ориентирана музика, а Лиъм Хoулет, Кийт Флинт и Максим дълго време не бяха издавали нищо ново. Следващите два албума - Always Outnumbered, Never Outgunned (2004) и Invaders Must Die (2009) са окей, но на светлинни години от брилянтността на The Fat Of The Land.

След поредната няколкогодишна пауза The Prodigy отново са тук с The Day Is My Enemy, който беше сериозно промотиран в последните 3 месеца. И отново ключовата дума бе "шумен" като "lоud". The Prodigy е група, която с концертите си може да събужда мъртъвци от гробовете и много от парчетата в новия албум имат точно такава цел. Слушайки синглите, които излязоха предварително - едноименната песен, Nasty, Wild Frontier и Wall Of Death, обаче усещането, което имах, бе една огромна прозявка от скука.

Най-доброто при The Prodigy бе, че те с лекота прекрачваха всякакви стилови граници.  Могъщи тракове като Out Of Space, Diesel Power, Their Law, Funky Shit, Mindfields или Narayan изостряха сетивата и оставяха дълготрайни отпечатъци върху слушателя. Сега обаче от експерементаторството не е останало почти нищо.. Така например D'n'B парчета като Wild Frontier и Roadblox или дъбстеп-а на Rhythm Bomb и Invisible Sun не водят наникъде, те са клиширани и крайно предсказуеми, без почти никакви изненади в композиционно надграждане.

Така рекламираният бунт на Хoулет срещу диджеите с флашките - Ibiza - също се проваля да бъде нещо повече от яростен залп, тъй като чисто музикално в него няма нищо впечатляващо или запомнящо се. Може би най-точната дума, която описва Ibiza и по-голямата част от албума е "семпло". Вокалите на Кийт Флинт и Максим Риалити (които са повече от всякога) също звучат стерилно, въпреки че в Wall Of Death ключовата фраза е “I’m not here to be sterilized". Затова и всякакви сравнения с класики като Breathe биха били крайно неуместни.

Разбира се, The Day Is My Enemy има и своите доста силни парчета. Destroy е страхотен полъх към ранните техно/рейв години от албума Experience, Beyond The Deathray е доста емоционален инструментален трак, който би могъл да докосне слушателя по сходен начин с Climbatize от The Fat of The Land, а Get Your Fight On също оставя по-трайна следа със своето парти настроение. Друг момент, който намирам за интересен, е парчето Medicine, където има семпъл от гъдулка - при това от автентичния български фолклор.

Никой не може да отнеме на The Prodigy да бъдат едно от най-значимите музикални явления в последните 25 години. Ако песните им от 90-те бяха материални неща, то те заслужаваха восъчни фигури в Лондон. The Day Is My Enemy обаче е най-ниската до момента точка в дискографията, или по-скоро, единствената ниска, защото дори спорният Always Outnumbered, Never Outgunned звучи като проект на банда, която създава трендове, а не ги следва.

В последните дни си мислех дали възприятието към The Prodigy не се е променило от възрастта. Едно е да се кефиш на The Fat Of The Land на 12 г. и друго е да си почти на 30 и да слушаш The Day Is My Enemy. След това обаче отново си пускам The Fat Of The Land и изглежда, че мога да го слушам с удоволствие и като стана на 40. Като се има предвид обаче паузите между албумите на The Prodigy (5-6 или повече години), не съм сигурен дали няма наследникът на The Day Is My Enemy да бъде краят на групата изобщо. 
5,5/10
Препоръчителни песни:  The Day Is My Enemy    Destroy    Beyond The Deathray    Medicine    Get Your Fight On 

сряда, 25 март 2015 г.

Strung Out - Transmission. Alpha. Delta

Strung Out - Transmission. Alpha. Delta

Fat Wreck Chords, 2015

Punk Rock, Heavy Metal, Punk Metal, Alternative Rock

FACEBOOK

Слушам Strung Out от много години насам, макар никога да не съм им бил огромен фен. Всъщност те са една от първите 4 банди, които в началото на 90-те подписват с новосъздадения тогава лейбъл Fat Wreck Chords, като останалите са Lagwagon, Propagandhi и No Use For A Name. Струва ми се, че от тази т.нар. "Голяма четворка" заветът на Strung Out е сякаш най-недооценен и леко пренебрегнат за сметка на това, което направиха другите банди.

Внезапната смърт на Тони Слай от No Use For A Name превърна Big Four в Big Three. Propagandhi напуснаха Fat Wreck след шедьовъра си Potemkin City Limits (2005), само за да издадат още два великолепни албума, включително топ изданието на 2012 година Failed States. Lagwagon пък ги нямаше твърде дълго време на сцената до епохалното им завръщане с Hang!, което също е един от най-добрите албуми от началото на XXI век.

Общото между 4-те пънк банди е, че всяка една от тях имаше своята метъл страна. Разликата е, че при Strung Out тази метъл страна винаги е била активна, дори във времената, когато имаше нещо като строго разделение на музикалните вкусове. От дебюта им Another Day In Paradise, излязъл през емблематичната за пънк рока 1994-та година, до Agents Of The Underground (2009), пичовете все по-осезаемо изследваха по-тежки звукови територии.

Без да съм 100% сигурен, мисля че Strung Out бяха една от първите пънк банди, които започнаха да използват двойни каси в парчетата си. Те бяха и сред пионерите на свиренето на технични хеви метъл китарни рифове ала Iron Maiden и Judas Priest. От пънк рок хлапета, които искат да свирят метъл, Strung Out се превърнаха в ъндърграунд еталон за тази стилова симбиоза.

Transmission. Alpha. Delta е 7-ми поред албум на бандата и е сериозен претендент да бъде обявен от някои техни фенове за един от най-добрите в дискографията им. Истината е, че при феновете на Strung Out няма съгласие за понятието "класически албум". За едни това е споменатият дебют от 1994, за други е последвалият го Suburban Teenage Wasteland Blues, за трети е Twisted By Design, за мен примерно е An American Paradox, за друга група хора пък е Exile In Oblivion.

Новото отроче на бандата няма да изненада никого. Transmission. Alpha. Delta е колекция от всичи силни страни на Strung Out. В него има достатъчно скорост, достатъчно тежки китари, мелодични хеви рифове и сола, отлична ритъм секция, а вокалистът Джейсън Круз пее все така стабилно във високия регистър. Изненадващото може би се оказаха фламенко елементите в Spanish Days и чистият и мелодичен поп пънк на No Apologies.

Песни като Westcoasttrendkill и The Animal And The Machine обаче са тези, които разкриват целия инструментален потенциал на Strung Out, докато такива като Go It Alone биха развихрили сериозни съркъл пит-ове. Формулата на квинтета за правене на песни не е еволюирала кой знае колко драстично, но ми се струва, че вдъхновението им не е било толкова голямо от An American Paradox (2002) насам. 

Transmission. Alpha. Delta не беше сред най-очакваните от мен албуми за 2015 година, вероятно защото леко загубих интерес към Strung Out след леко скучноватия му предшественик Agents of The Underground. Сега обаче от известно време не спирам да го въртя и мисля, че ще го правя доста често в следващите месеци. Това не е перфектният албум на Strung Out и едва ли ще им спечели кой знае колко нови фенове, но със сигурност ще задоволи претенциите на старите им.
8/10
препоръчителни песни:  The Animal And The Machine   Spanish Days   Tesla   Go It Alone   No Apologies

понеделник, 23 март 2015 г.

Top 25 Green Day songs

Green Day в легендарния клуб 924 Gilman Street, circa 1992
Независимо дали харесвате или не харесвате Green Day, те отдавна са сред най-великите групи за всички времена. Влиянието на калифорнийското трио върху съвременната музика е почти необятно. Все още има много хора, които считат Green Day за продажници, които нямат нищо общо с пънк рока, но тези хора дори не осъзнават, че благодарение на колосалния успех на Dookie, в момента боготворят любимите си ъндърграунд банди.

Понеже Green Day ще бъдат въведени в Залата на славата на рокендрола, реших да съставя един заветен списък с любимите ми техни песни. Условието да попаднеш в този пантеон е да са навършени 25 години от издаването на първия ти албум. Поради тази причина и песните в класацията са точно 25.
Видеото на Holiday отправи ясно анти-военно послание
25. Holiday (American Idiot, 2004)
Holiday винаги ми е напомняла на класически 70-тарски банди като The Clash. 9/11 промени много пънк рок сцената в началото на XXI век и Green Day излязоха с ясно анти-военно послание срещу американското правителство и най-вече Джордж Буш, които в текста са приравнени до фашистката доктрина на Хитлер и амбицията за световна доминация.

24. Castaway (Warning, 2000)
Castaway е един по-различен прочит върху темата за отчуждението . Всичко в тази песен е перфектно - от дисторшъна, през секси бас линията и вокалното надграждане на Били Джо. Заглавието води до асоциации с филма със същото име с Том Ханкс и може би е съвпадение, че и двете излизат през 2000 година.

23. The Grouch (Nimrod, 1998)
Хуморът е неизменна част от историята на бандата, също както и сарказмът срещу собствените им лирики. В The Grouch Green Day се надсмиват именно над себе си и над периода в който, се опитват да "пораснат" над тийнейджърското си мислене.

22. Pulling Teeth (Dookie, 1994)
Името е "краднато" от Anesthesia (Pulling Teeth) на Metallica, като причината е, че песента е написана за бившата на Майк Дърнт, която се е казвала Анастасия. Според текста, басисът на Green Day е пострадал доста след битов скандал с нея и се е озовал почти пребит на легло и може би се е нуждаел от анестетик. Pulling Teeth е почти изцяло кънтри парче и е хубаво да се консумира в лежерно състояние на духа.

So 90's
21. Paper Lanterns (1,039/Smoothed Out Slappy Hours, 1991)
Това е песен за една непрекъсващо нарастващата като размери заплаха. Разбира се, говоря за т.нар. friendzone - тенденция, която е еднакво смешна и тъжна. Paper Lanterns е една от най-старите песни на бандата, включена в разширената версия на дебютния албум и до наши дни все още бива включвана в концертните сетлисти.

20. Having A Blast (Dookie 1994)
Според едни източници това е една от песните, в които Били Джо намеква сериозни са самоубийствените си намерения от началото на 90-те, а според други в текста се пее за училищни престрелки. Вероятно и двете теории не са верни. Армстронг разкри, че е написал песента след като Green Day са имали страхотен концерт в малък клуб в Кливланд през 92-ра, но след това са преживяли ужасна вечер.
Green Day & Blink-182 по време съвместното си турне
19. Jackass (Warning, 2000)
По непотвърдена информация Jackass е песен за Blink-182. Когато Warning излиза през 2000 година, Green Day са в процес на залязваща популярност, докато Blink-182 са най-горещата пънк банда на планетата. По това време някъде двете банди правят ко-хедлайнерско турне, но се говори, че отношенията между тях не са били идеални. Майк Дърнт казва: "Първо бях щастлив за тях (бел. ред. за успеха на Enema of The State), но сега го намирам за дразнещо. Превърнаха в тривиалност всичко, което ние правим и всичко, което е пънк рокът като цяло. Все едно да замеряш в лицето някого, който преди това се е надрусал и не може да мръдне. Един от членовете им (на Blink-182, порно маниак такъв) не се ли ожени за някоя от MTV? Ако има някоя банда, която трябва да е ядосана на тях, това не е NOFX."

18. Longview (Dookie, 1994)
Без съмнение Longview е една от най-знаковите песни на бандата и кореспондира с значими житейски теми като "скука, мастурбация и пушене на трева". Рифът на баса всъщност е рециклирана версия на това, което Майк Дърнт е измислил предишната нощ. Според легендата, той е стоял почти в безсъзнание на пода в студиото, надрусан с LSD. На другия ден той и Били Джо карат по спомени, но оригиналният бас риф така и не остава записан. Което може би е по-добре, защото парчето от Dookie е убиец така или иначе.

17. Brain Stew/Jaded (Insomniac, 1995)
Insomniac до голяма степен е подценяван албум, защото излиза само година и половина след Dookie и според повечето критици пропускат факта, че лирическото съдържание е доста по-мрачно и сериозно за разлика от привидно хумористичните текстове на предшественика. Brain Stew е една от много песни в албума, в който Били Джо говори за безсънието, от което страда по онова време и "изпържването" на мозъка му с метамфетамини. Бавна и структурирана по възможно най-опростения начин за надграждане, Brain Stew ескалира в следващата песен от албума - скорострелната Jaded - издадени в общ сингъл.

Обложката на един албум шедьовър
16. Misery (Warning, 2000)
Много преди театралността от албума American Idiot, Green Day записват може най-оригиналната си песен изобщо. Misery звучи като нещо средно между парче от мюзикъл и оперета, а включването на куп нетипични дотогава за групата инструменти като хамънд орган, мандолина, струнни оркестрации и брасове го превръща в композиция, която надали някоя друга поп пънк група е способна да запише.

15. Westbound Sign (Insomniac, 1995)
Westbound Sign изглежда като доста непопулярен избор в тази класация, но това е един от стандартите, които Green Day сами поставят - на пръв поглед обикновена песен да звучи повече от специално. Според една теория, в текста се пее за домашно насилие над жена, която загърбва този живот и изчезва. Това само донякъде е вярно, защото парчето е за съпругата на Били Джо - Адриен, която временно бяга от дома им и търси спасение от самотата, докато Green Day са на турне.

14. When I Come Around (Dookie, 1994)
Един от най-големите хитове на Green Day от Dookie също е написан за жената на Били Джо и отново е за период от живота им, в който са разделени. Това, което прави When I Come Around велика песен е прекрасната симбиоза между подскачащо upbeat темпо, чудесен китарен саунд, секси бас риф и перфектен припев.

13. Warning (Warining, 2000)
Това, което не знаех доскоро, е че Warning звучи едно към едно с Picture Book на The Kinks. По логиката след делото между семейството на Марвин Гей и Робин Тик/Фарел Уилямс, Green Day съвсем спокойно могат да бъдат осъдени за плагиатство. Въпреки това Warning е невероятно забавна и същевременно поучителна песен и аз предпочитам да гледам на приликите с Picture Book като на случайност, тъй като в целия албум се усещат влияния от The Beatles до Боб Дилън.

12. Church On Sunday (Warining, 2000)
Изненада - още една песен за Адриен. Това, което прави Green Day толкова велики, е, че една са способни да превърнат една една обикновена четириакордна композиция в нещо наистина прекрасно. Мелодичността, която струи от Church On Sunday е заразна. Очарователно е как текстът рефлектира върху житейските грешки на Били Джо спрямо неговото семейство и как той е склонен да направи всякакви компромиси, за да изкупи греховете си.

Woodstock, 1994, легендарен концерт в легендарна кал

11. Chump (Dookie, 1994)
Chump е от типа песни, които на първо четене са като пълнеж, но всъщност е от типа песни, които правят един албум велик. Всъщност причината Dookie да сред класиките на 90-те не е свръхуспешните сингли, а способността на бандата да превръща подобни парчета във фенски фаворити, такива, каквито мечтаеш да чуеш на живо.

10. 2000 Light Years Away (Kerplunk, 1992)
Без да съм бил свидетел, съм убеден, че свиренето на живо на 2000 Light Years Away в клуба 924 Gilman Street е било едно от най-големите събития в началото на 90-те. Няма никакво съмнение, че това е най-обичаната песен на Green Day от преди Dookie и... звучи почти изцяло като предходната песен в класацията Chump.

9. Minority (Warning, 2000)
Minority е "raise your voice"-тип парче. Няколко години преди силно политическия American Idiot, бандата изкарва един от най-оптимистичните си химни със силно социално послание и мотивиращи лирики, които звучат още по-искрено с гласа на Били Джо. Целта на Minority е да бъде като спусък за вдъхновение и инициативност и намирам песента за една от най-добре аранжираните им творби.

Видеото на Hitchin A Ride, 1998

8. Hitchin' A Ride (Nimrod, 1998)
Nimrod. е леко противоречив за мен албум, който има своите силни и слаби страни. Hitchin' A Ride е най-добрата песен от него и има влудяващо интро с цигулка, а саундът на китарата е много по-тежък от всичко, което Green Day са правили дотогава. По онова време Били Джо има проблеми с алкохола и текстът описва опитите му да спре да пие. А крясъкът му SHIIIIIIT преди солото е доста зловещ.

7. Armatage Shanks (Insomniac, 1995)
Armitage Shanks e британска компания за производство на тоалетна хартия. Не съм сигурен дали името е нарочно спелувано с грешка, но това е може би най-любимата ми песен от Insomniac. Моята теория за връзката между заглавието и компанията е, че парчето е за самотата, а както знаем тоалетната е мястото, където човек може да се усамоти със себе си.

Green Day го удрят на прогресив рок в Boulevard-a
6. Boulevard Of Broken Dreams (American Idiot, 2004)
След успеха на Time Of Your Life, Green Day прегърнаха идеята да записват песни тип "балади", затова не е никак странно, че Boulevard Of Broken Dreams се превърна във вероятно най-комерсиално успешния им сингъл. Oasis надигнаха глас, тъй като акордите са същите като на Wonderwall, но колко ли са подобните парчета с такова страховито прогресив рок аутро?

5. Welcome To Paradise (Kerplunk, 1992 & Dookie, 1994)
Не съм сигурен, но мисля, че това е песента на Green Day с най-много акорди - цели 6, а бриджът след втория припев е оргазъм за ушите. На пръв поглед текстът изглежда като повърхностна история за напускане на едно място за живеене и за преместване на друго. Всъщност обаче смисълът е в това да откриеш красотата, в нещо което другите намират за грозно и ужасно.
Green Day имат забрана да свирят в 924 Gilman Street след Dookie

4. She (Dookie, 1994)
Бас линията на Майк Дърнт в това парче е знакова за Green Day. Главната героиня в текста дълго време живее под опеката на други хора и се побърка от инструкциите на другите за това какво да прави с живота си. А начинът, по който Били Джо изпява She в началото на текста, е като "тихо, да не я ядосаме, за да не избухне като супернова".

3. Waiting (Warning, 2000)
Някои части от Waiting са инспирирани (или леко заети) от Downtown на Petula Clark, което може да се разглежда като ранни опити на Green Day за бродуейско си звучене, което после ескалира в American Idiot и 21st Century Breakdown. Waiting е пленителна, очарователна и позитивна песен за надежда и съдбата.

2. Burnout (Dookie, 1994)
Не знам какво трябва да напиша за Burnout, защото всеки е чувал "онези" брейкове на барабаните на Тре Куул. 

1. Macy's Day Parade (Warning, 2000)
Както много пъти съм казвал, Macy's Day Parade е най-любимата ми песен изобщо. Дълги години заглавието не ми говореше почти нищо, но благодарение на Интернет и престоите ми в САЩ, схванах смисъла. Macy's Day Parade не е просто анти-материалистки химн срещу зомбираните хора в моловете, тя е песен за надеждата и за нещото, което не се купува с пари - щастието.

неделя, 8 март 2015 г.

All That Remains - The Order Of Things


Artist: All That Remains
Album: The Order Of Things
Year: 2015
Label: Razor & Tie
Country: United States
Genre: Melodic Metalcore, Heavy Metal, Metal

Автор: Виктор 'Вичо' Балчиклиев

   За мен All That Remains са от онези банди, които заемат особено важно място в даден момент от живота ти. Албумите им ме тласна към определени стилове и отвори кръгозора ми към много други нива на по-тежката музика. Подобни групи носят една специфична сантименталност, която обикновено смекчава реакцията при евентуални издънки.
 
   Само че за All That Remains издънката не е първа. Феновете добре помнят какво точно беше бандата преди време и с какво вълнение се очакваше нов албум. След излизането на A War You Cannot Win  обаче нещата леко се промениха и много хора още не могат да преживеят подигравката със собствената си идентичност, която групата си спретна.

   Стигна се до там, че Phil Labonte (вокал) публично заяви, че албумът "sucked" и че следващият ще е на съвсем друго ниво. Из интернет се появи и първият сингъл 'No Knock', който макар да не е нещо уникално все пак сигнализира за една обещаваща промяна и връщане назад. Затова и с огромно очакване си пуснах The Order Of Things. И очакването се изпари след първите пет песни.

   Албумът е цялостен, добре аранжиран и записан, стабилен, мелодичен, нищо лошо. Само че липсва онази очарователна първичност на This Darkened Heart (2004), наелектризираният заряд на The Fall Of Ideals (2006), стабилността на Overcome (2008), машинната прецизност на For We Are Many (2010) - шест години постоянно усъвършенстване и развитие, белязали едни от лидерите на т.нар. New Wave Of American Heavy Metal (NWOAHM).

   За жалост The Order Of Things сякаш бележи залеза на една голяма и обещаваща банда. Албумът има музикални качества, но тотално пренебрегва заряд, идея, оригиналност. Чест им прави, че не се подведоха по идентичността и масовостта на метълкора тези дни, но пък продължителното експериментиране с новия си звук ще им коства още много фенове.

   All That Remains си остават All That Remains, нищо не се е променило в пеенето на Phil, нито в рифовете на Oli, нито в техниките на Jason, но липсва онази специфична тежест, която комбинираха с мелодичността си, изчезнал е дори бледия спомен за някаква идентичност и емблематичност, с която взривиха сцената преди десетина години.

   Няма смисъл да анализирам албума песен по песен, защото половината парчета са еднакви и безсмислени. Отварящият сингъл 'This Probably Won't End Well' е прилично начало, което леко напомня на песни като 'Two Weeks'. Из албума се мяркат и някои сполучливи моменти, които общо взето са събрани отдолу в "препоръчителни песни", останалото е пълнеж и омръзва бързо.

   Най-странното покрай The Order Of Things беше предварителната нагласа на бандата и изказванията през последните две години. Реално как може след като сам заявиш, че предният ти албум е провал и се извиниш на феновете, ти да изкараш абсолютно същия албум? Никой не очакваше повторение на The Fall Of Ideals, но определено не очаквахме и повторение на A War You Cannot Win, което окончателно прави бъдещето на една много любима банда изключително неясно и не особено светло. 

  

  
ОЦЕНКА: 6/10

Препоръчителни песни   This Probably Won't End Well     A Reason For Me To Fight     No Knock     Pernicious     Victory Lap