понеделник, 11 май 2015 г.

Millencolin - True Brew

Band: Millencolin
Album: True Brew
Label: Epitaph Records, 2015
Genre: Punk Rock, Skatepunk, Pop Punk, Alternative Rock, Hard Rock
FACEBOOK

ИЛИЯН ИВАНОВ

"Швеците", както ги нарича Стратега от Мировяне - Димитър Пенев, не само са по-добри от нас на футбол, ами и на музика. В България много често обичаме да казваме "Ние сме малка държава", с което да оправдаваме липсата на постижения в конкретна област. И наистина - населението ни непрекъснато намалява като брой и вече сме колко - под 7,5 милиона души. Сигурен съм, че преди 20-тина години KLETA MAJKA 6VECIA беше по-слабо населена от милата ни татковина. Сега не е така, но и тогава и сега, надали в някой в скандинавската страна е казвал "Ние сме малка страна и затова нямаме известни и успели музиканти в световен мащаб".

Точно обратното - Швеция от край време се слави със своя изключителен музикален експорт. Любимите групи на вашите - ABBA и Roxette, Ace of Base и почти цялото евродиско, тия, дето пеят The Final Countdown, оня, дето пее Save Tonight, (дет) метъл машини като Meshuggah, At The Gates и In Flames, майсторът на къдравите солачки Ингви Малмстийн, авторите на един от най-влиятелните албуми на 90-те Refused... да продължавам ли нататък? Май няма смисъл.

Швеция успя да пласира своята музика не само в своя скандинавски регион и Европа, а по всички континенти. Надали има друга такава страна с толкова малко население, което да е дало на света толкова много банди и изпълнители. Там хората, занимаващи се с музика са просто много талантливи и отдадени на това което правят, а освен това, както казва самият Чарли Шийн - "хванали са му цаката". Така е и с Millencolin. Ако не сте ги слушали преди, ще си помислите, че това е поредната калифорнийска скейтпънк банда. Но тук се крие и големият трик на квартета от Йоребро. Да продадеш на американците такава музика от друга държава е като да продадеш на ескимосите лед. В Калифорния и в другите щати си имат предостатъчно такива банди, но за да успееш да пробиеш сред тях, трябва наистина да има нещо специално у теб.

За над 20 години Millencolin направиха стабилна кариера със солидни албуми и разшириха световната си фенбаза и в страни като Япония и Австралия (там даже албумът Pennybridge Pioneers е със златен статус). След предишното издание Machine 15 бандата си взе доста дълга почивка и феновете им трябваше да чакат цели 7 години за следващ албум, който най-накрая е факт.

True Brew отваря с парчето Egocentric Man, от което веднага разбираме, че Millencolin са се заредили с много енергия, а влиянието на Bad Religion е ясно доловимо. Може да се каже, че след Pennybridge Pioneers групата стана по-хард рок и по-гневна на фона на хумористичните предишни албуми. Autopilot Mode звучи достатъчно тежко и с почти хардкор китари, особено на бриджа преди последния припев, където аха-аха да се чуят брейкдауни. Sense & Sensibility - първият сингъл от True Brew - е яростна атака срещу расизма и определено е нещо върху, което повече хора трябва да помислят.

Millencolin винаги са били пълни с позитивни послания и същевременно някак романтични и това се чува в песни като Bring Me Home и Something To Die For, които няма как да навеят асоциации с No Use For A Name и Тони Слай. Полъхът на Bad Religion пък ехти и в друго парче - предпоследното Mr. Fake Believe, като вече си го представих как би звучало с вокалите на Грег Графин.

Изобщо шведският пънк на Millencolin си е намерил своите калифорнийски извори на вдъхновение. Това отдавна вече не е копиране, а изграден стил, с който групата успява да задържи вниманието на феновете си вече трето десетилетие. Струва ми се, че след Pennybridge Pioneers (2000), това ще бъде най-добре приетият албум на групата, макар на мен Home From Home (2002) да ми е слабост. Ако Kingwood (2005) и Machine 15 (2008) лъхаха на умора и лека досада, True Brew цъфти на свежест както градината през пролетта, а след всичко казано дотук, да не забравя да добавя, че мелодичността също е на първа линия - само чуйте заразителната Chameleon или пък полу-ретроспективната True Brew.

През тази година Epitaph Records издадоха бая лайна - визирам най-вече Falling In Reverse и Sleeping With Sirens. С новия Millencolin лейбълът пак се връща обратно на обичайния си коловоз и няма спор, че True Brew ще бъде един от най-силните им продукти за 2015 година. Напълно възможно е този албум да бъде сред тези, които ще получат най-много любов в класацията ми през декември.
8/10
Препоръчителни песни:  Chameleon  Autopilot Mode  Bring Me Home  Sense & Sensibility  Mr. Fake Believe

сряда, 6 май 2015 г.

Good Riddance - Peace In Our Time

Artist: Good Riddance
Album: Peace In Our Time
Label: Fat Wreck Chords, 2015
Genre: Punk Rock, Hardcore Punk, Skatepunk, Alternative Rock
FACEBOOK

Илиян Иванов

Напоследък все по-често ми се случва да пиша ревюта (макар самите ревюта да не са много чести вече) от типа "завръщане на някоя група". Даже предишната ми публикация беше за Faith No More - една легенда на американската алтърнатив сцена, чието ново отроче Sol Invictus е първият им албум от над 17 години насам. Поглеждайки назад в архива на блога само от януари насам, виждам, че "завръщанията" след някаква доста голяма пауза на неактивност са немалко - The Prodigy, Strung Out, Alien Ant Farm. Освен това си давам сметка, че в следващите седмици/месеци ще има още такива. На прима виста веднага се сещам за две от най-важните имена в шведската рок музика от 90-те - Millencolin и Refused.

Правя този увод с цел, разбира се. Помня, когато Good Riddance се разпаднаха с финален концерт през 2007. Не че съм бил на самото шоу, но се сещам колко хора бяха тъжни, че една от най-енергичните и обичани банди от каталога на Fat Wreck Chords обяви своя край... Край, но не съвсем. Пет години по-късно вокалистът Ръс Ранкин събра останалите членове и новият албум не закъсня с излизането си.

Със сигурност Peace In Our Time ще бъде припознат като едно от стабилните издания на Good Riddance. Всеки фен на бандата и мелодичния и същевременно кибритлийски калифорнийски пънк ще получи достатъчно удовлетворение да си върти 14-те парчета за няколко седмици и месеци по-късно да си ги припомня с кеф.

Peace In Our Time е записван в емблематичното студио на Бил Стивънсън от Descendents - The Blasting Room, където са правени и повечето от старите албуми на Good Riddance. Самият Бил е продуцент и логично саундът кърти мивки, както всичко записано там в последните 15-тина години.

Едно студио обаче не може само да запише албум шедьовър. Peace In Our Time е гневен, агресивен, бърз и пълен с хубави и смислени послания в текстовете, но няма да има същия културен импакт върху сцената като например Hang! на Lagwagon. Давам именно този албум за пример (още малко повече за него тук), тъй като двете банди са в един лейбъл от самото си начало и паузата между предишен и настоящ албум е еднаква - 9 години, поради което не вярвам, че Peace Of Our Time ще издържи на "теста на нашето време", както ще се случи с Hang! след около декада.

Good Riddance са записали отлични и надъхващи парчета като Disputatio, Dry Season, Teachable Moments и личния ми фаворит Year Zero, но разнообразието не е силната им черта. Peace In Our Time се слуша на един дъх, но в един момент е малко трудно да си спомниш коя песен коя беше, тъй като средната дължина на парче е под 2 минути.

За да не изглежда, че пиша негативно ревю обаче ще се върна на нещо, което написах по-горе "Всеки фен на бандата и мелодичния и същевременно кибритлийски калифорнийски пънк ще получи достатъчно удовлетворение да си върти 14-те парчета за няколко седмици и месеци по-късно да си ги припомня с кеф.". И под калифорнийски пънк, разбирай Pennywise, Bad Religion, Ignite, Strung Out и т.н. познати имена от Epitaph/Fat Wreck. Честно казано не вярвам някога Good Riddance да направят нещо по-добро от Symptoms Of A Leveling Spirit (2001), ама какво пък - и този албум си заслужава вниманието.

7,5/10
Препоръчителни песни:  Disputatio    Dry Season   Teachable Moments   Year Zero   Glory Glory