събота, 27 юни 2015 г.

Blur - The Magic Whip

Band: Blur
Album: The Magic Whip
Label: Parlophone, 2015
Genre: Indie Rock, Brit Rock, Alternative Rock, Lo-Fi, Art Rock, Electronica

FACEBOOK

Предишният студиен албум на Blur Think Tank излезе през вече далечната 2003 година. Не Ви се струва далече ли? Само ще кажа, че тогава все още Марк Зукърбърг още не беше дал старт на социалната платформа Facebook, която сега е най-големият интернет клюкарник. Сега струва ли Ви се да е било пред цяла вечност? Аз пък винаги съм смятал, че Think Tank не е баш истински албум на Blur, защото по онова време китаристът Греъм Коксън е в конфликт с вокалиста Деймън Олбърн, а това води до липса на основна част от химията, която прави тази британска банда толкова специална. Затова и да се върнем още по-назад - през 1999 година, когато излиза албумът 13, в който за последно Олбърн, Коксън и другите двама - Алекс Джеймс и Дейв Раунтрий работят заедно като група (но и това не е съвсем така - през 2000 година излиза сингълът Music Is My Radar, включен в е една компилация с хитове).

След като от 2009 година насам Blur отново са в целия си блясък, сигналите за нов албум започнаха да се появяват епизодично - изненадващ нов сингъл, намек или потвърждение с половин уста след интервю на някого от членовете и т.н. Междувременно Олбърн продължаваше да се движи по една пъстра музикална спирала с различните си други музикални проекти и това в крайна сметка, нямаше как да не се отрази и на появилия се през април 2015 година The Magic Whip.

Който е слушал внимателно самостоятелния му албум Everyday Robots, ще знае за какво говоря. Меланхоличната (и доста електронна) lo-fi идилия там е пренесена като с чувал и изсипана в The Magic Whip. Това по принцип бе очаквано от мен, а вероятно и от повечето фенове, но пък тая надежда, че останалите членове на групата няма да допуснат нов соло проект, брандиран като Blur. Но от друга страна - как биха звучали Blur през 2015 година?

За тези, които са следили - парчетата Under The Westway и The Puritan (двоен сингъл от 2012) - дадоха горе-долу ясна насока за следващата музикална авантюра на лондонския квартет. Нито една от песните не е включена тук, което може би е минус, тъй като определено те биха паснали сред останалите.

Въпреки заглавието си и интровертните лирики, Lonesome Street звучи като един от по-позитивните и upbeat тракове в албума - като някаква странна комбинация от Coffee & TV и Parklife. Сред останалите 11 парчета има още 2-3, в които може да се усети по-положителна енергия - I Broadcast, в която синтезаторното начало продължава в онзи традиционен бритпоп/пост-пънк - сети се за Popscene. Ong Ong пък звучи доста Beatles-ко и същевременно пиянско, като една по-кратка и в крайна сметка не чак толкова велика (но доста приятна) комбинация от да речем Tender и Hey Jude.

Пилотният сингъл Go Out също може да вмести донякъде в тези рамки с интересните бас линии и стържещите китари, но в крайна сметка тъгата, бавното темпо и изтезаващата меланхолия преобладават - песни като финалната Mirrorball, маршовата There Are Too Many Of Us, трудната за харесване в началото Ice Cream Man, леко сърфистката Ghost Ship и може би най-радиофоничната My Teracotta Heart са тези, които са най-определящи за цялостното звучене на The Magic Whip.

Изпитвам нужда да споделя и малко Wikipedia инфо -  Blur са били силно вдъхновени от източноазиатски култури и обичаи, като това си личи и от самия самия артуърк и от конкретни инструментали. Всъщност плановете за The Magic Whip се раждат именно по време на престоя на бандата в тази част на континента - Япония и Китай. Прекалено мрачната атмосфера в The Magic Whip обаче има и своите негативни страни. Някои от парчетата са ненужно дълги - Thought I Was A Spaceman и Pyongyang са от по 6 минути и не успяват да задържат изцяло вниманието ми. В този ред на мисли искам да кажа, че много често музикалните критици оценяват една музика по-високо според това колко по-отнесена е тя. Което е най-голямата хипстърска глупост изобщо.

Преди няколко месеца ревюирах Sol Invictus на Faith No More и сега имам усещането за дежа вю. The Magic Whip е ново солидно и значимо издание в дискографията на Blur, има си собствена звукова специфичност и не е лесно да се хареса след да речем 20 слушания. Отне ми доста повече време, за да успея да навляза в конкретиката на албума, поради което и дълго време не знаех каква оценка да поставя. Ама то каквато и да поставя, вече няма голямо значение - The Magic Whip излезе преди цели 2 месеца и тази рецензия е доста закъсняла.

7,5/10 
Препоръчителни песни:   Lonesome Street    Go Out    Ice Cream Man   My Teracotta Heart  Ong Ong

СХОДНИ РЕВЮТА:

понеделник, 8 юни 2015 г.

The Story So Far - The Story So Far

Band: The Story So Far
Album: The Story So Far
Label: Pure Noise Records, 2015
Genre: Pop Punk, Alternative Rock
FACEBOOK

Илиян Иванов



Имах една чернова за тоя албум още от преди няколко седмици. Бях обещал ревюто още в средата на месец май, а то вече сме навътре в юни. Причина да загубя интерес към едноименния на The Stor So Far е, че нечовешката скука, която се носи от по-голямата част от парчетата. Реших, че е нужно да слушам албума по-нататък и в последните дни поднових ротациите, но положителна промяна нямаше.

Преди две години ревюирах предишния им What You Don't See и останах адски очарован от него. Неговият наследник си звучи почти едно към едно към предшественика му, но но не съвсем. Както писах за What You Don't See - това вече е една от модерните пънк класики на настоящето десетилетие. Изглежда, че с него обаче The Story So Far да достигнали зенита си и са започнали да се спускат стабилно надолу по склона.

Едноименният трети съдържа точно 10 парчета, но за беда, повечето от тях са все едно артисали от сесиите на What You Don't See. Похвално е, разбира се, че The Story So Far са станали още по-добри инструменталисти. Ритъм секцията е първото нещо, което прави добро впечатление в албума. Не са малко парчетата, в които неравноделните бийтове на барабаниста Райън Торф и бас линиите на Келън Карпентър изкарват песните над средното ново - най-вече в Heavy Gloom, Mock и How Are You, като първата от трите може да бъде наречена "диамант" в албума, както впрочем и Nerve.

Това в известен смисъл леко променя характерната за бандата и за стила като цяло мелодичността на бандата, заложена в китарните рифове и вокалите на Паркър Канън. Последният им специфичен и приятен тембър, който кара тийнейджърките да припадат, особено след като самите текстове са емоционални и въздействащи за тази възрастова група - семейни проблеми, проблеми с гаджета, проблеми на растежа и прочее проблеми. Със сигурност Канън, както и цялата група, се опитват да бъдат по-зрели в този албум, но и да запазят своята младежка наивност, което ми се струва, че е отнело частици от креативността им.

Във времето между двата албума The Story So Far загатнаха за своята акустична и баладична страна с EP-то Songs Of. Затова наличието на меланхоличната, бавна и в същото време крайно досадна песен Phantom не ме изненада особено много. Всъщност идеята не е лоша, но просто не е добре изпълнена - песента не се развива в никаква посока и оставя усещането за безкрайна протяжност - все едно да си гледаш часовника и да очакваш да са минали 3 часа, а всъщност да са минали едва 3 минути.

Всъщност The Story So Far е един окей албум, който съм убеден, че повечето фенове на групата ще харесат. Продажбите от първата седмица в САЩ говорят красноречиво за това - над 22,5 хиляди копия бяха разграбени, предимно от хора, които легално нямат право да си купуват алкохол, но така или иначе го правят и прекарват ежедневието си в Инстаграм, ядейки пица и пушейки трева. Докато довършвам ревюто, рязко ми се дослуша What You Don't See. Може проблемът да е в моя телевизор, но третата глава от "Историята досега" е разочарование. Да видим следващата им стъпка.

6/10

Препоръчителни песни:  Heavy Gloom  Mock   How Are You   Nerve