понеделник, 27 юли 2015 г.

Kacey Musgraves - Pageant Material

Artist: Kacey Musgraves
Album: Pageant Material
Label: Mercury Nashville, 2015
Genre: Country, Country Pop, Americana
FACEBOOK


Автор: Илиян Иванов

Не е тайна, че имам афинитет към красиви момичета, които пишат сами песните в албумите си. Вече съм писал за дебюта на Кейси Мъсгрейвс - Same Trailer, Different Park, който по всеобщото мнение на критиката бе един от най-добрите албуми на 2013 година и бе отличен с Грами в категорията за кънтри, побеждавайки тогавашния голям фаворит - Red на Тейлър Суифт. Родената в Тексас певица стана флагман на алтернативно кънтри, разбивайки на пух и прах закостенялостта на стила с интригуващи мелодии и инструментали, и с либерално-провокативните си текстове, включително подкрепа на еднополовите бракове.
Red на Taylor Swift продаде над 4,1 млн, копия в САЩ (и общо над 6 в цял свят). Same Trailer Different Park пък е реализирал досега само 520 000 продадени бройки в САЩ, но Кейси триумфира на  Грами наградите през 2014 година в категориите за Най-добър кънтри албум и за Най-добра кънтри песен за Merry Go Round.

И ако Тейлър Суифт премина изцяло на поп територия с 1989, то две години по-късно Кейси се завръща с... абсолютно същия албум. Априори излизането на Pageant Material прочетох едно доста интересно интервю с нея за Rolling Stone. Там певицата сподели, че следващият ѝ албум ще бъде различен - при всички положения концептуален и с различна стилова насока, като тя спомена сърф рок и реге. Силно се надявам Кейси да си удържи на думата и да направи това, но сега да си поговорим за сегашното ѝ издание.

В интервюто, за което споменах, дори самата Кейси призна, че Pageant Material на практика е от същото тесто като Same Trailer, Different Park. Една от най-силните страни в музиката ѝ е способността на певицата да разказва истории, които те карат да изпитваш емпатия към лирическите герои. Така например Family is Family е нравствен урок, че колкото и да се дразним понякога на роднините си, те винаги си остават най-близките хора в обкръжението ни - "They might smoke like chimneys, but give you their kidneys / Yeah, friends come in handy, but family is family".

Pageant Material дебютира в класациите на следните места:
САЩ Billboard - №3 (90 000 бройки през 1-ва седмица)
САЩ Кънтри албуми - №1
Канада - №6
Австралия - №33
Великобритания - №11
Норвегия - №30







Пилотният сингъл Biscuits ми е личен фаворит през 2015 година и отново Кейси намира отлични метафори, с които да ни информира, че трябва всеки да си живее живота без да пречиш на другите - нещо като опровергаване на българската поговорка "Не е важно на мен да ми е добре, а на Вуте да му зле". Самото парче е игриво, колоритно и ужасно пристрастяващо с хоровите си припеви.

Всъщност целият Pageant Material разчита на тази мекота, която се получава при сливането на акустични китари, слайд китари, цигулки, банджо и прочее други струнни инструменти, а върху тях се плъзга нежен женски глас. Естествено, Кейси надали щеше да постигне всичко, ако не измисляше и записваше песните си с един от най-добрите в кънтрито - Люк Леърд, Шейн Макнали, Джош Озбърн и Бранди Кларк, отговорни за звука и популярността и на предходния албум.

А тайната за успеха на певицата всъщност е, че тя не забравя откъде е тръгнала и тя не се има за "звезда", а за обикновено момиче от малкия град - песни като Dime Store Cowgirl и This Town го доказват. В първата от двете Кейси говори и за скъпия си спомен - снимка с идола ѝ Уили Нелсън, който години по-късно записва с нея в този албум бонус трака Are You Sure (в оригинал именно на легендарния кънтри певец).

Може би минусът на Pageant Material се крие в липсата на някакви изненади и натрапващото се усещане за почти пълно сходство със Same Trailer, Different Park не му дава шанс да изпъкне над него. Албумът би се допаднал на всеки, който си пада по американска фолк/кънтри музика и/или на такива, които обичат ефирно-закачливо женско пеене.
                                                                       7,5/10
Препоръчителни песни:   High Time   This Town   Biscuits   Family Is Family   Good Ol' Boys Club
Подобни ревюта на албуми:

петък, 24 юли 2015 г.

Knife Party - Abandon Ship

Band: Knife Party
Album: Abandon Ship
Label: Earstorm / Warner Bros.
Genre: EDM, Electronic, Dance, Dubstep, House

FACEBOOK

Виктор Балчиклиев

   Не е практика в блога да се връщаме назад към пропуснати или отдавна излезли албуми, дори го намираме за противопоказно. Abandon Ship излезе миналия ноември и причините толкова да настоявам да се върна 9 месеца назад са две:


1. Искаше ми се следващото ми ревю да е за нещо по-лятно и фестивално.

2. Зад може би непознатото име Knife Party стоят едни големи имена, които си струват вниманието. 

  За това ревю отиваме в далечна и така любима Австралия. Abandon Ship е първият студиен албум на Knife Party, макар че преди него в дискографията им стоят три EP-та, от които са резачки като 'Bonfire' (от Rage Valley от 2012) и 'Power Glove' (от Haunted House от 2013). А Knife Party всъщност са диджеите Rob Swire и Gareth McGrillen , двама от създателите на Pendulum. Да, онези Pendulum.


   Разпадането на Pendulum несъмнено беше удар под кръста, особено след излизането на Immersion (2010), един от своеобразните върхове в по-популярната електронна музика през последното десетилетие. Активността на Knife Party и излизането на дългоочаквания им студиен албум обаче е някаква утеха, макар и стилово Abandon Ship да е много, много далеч от който и да е албум на Pendulum.



   Очакванo (все пак говорим за Rob Swire) Abandon Ship е енергичен и позитивен, с перфектно премерен баланс между по-динамична и агресивна електроника и по-лежерни и леки мелодии. Музиката е богата, изпълнена с различни мотиви и разсеяна с вокали, където е необходимо. Най-общо жанрово може да бъде определен като EDM (Electronic Dance Music), макар песните да варират от плажен хаус ('EDM Trend Machine'), през дъбстеп ('Give It Up') до техно ('Micropenis'). 



   Като допълнение, повечето песни са разнообразени от интересни стилови заемки и влияния, които дообогатяват цялостната продукция. Докато 'Give It Up' започва с дъб/реге ритъм и вокали, 'Boss Mode' избухва в нещо като уличен trap ала DJ Snake. Ако вокалите на Swire в 'Begin Again' ни връщат към онзи емблематичен глас на Pendulum, 'D.I.M.H.' те вкарва в клубовете на Ибиза. Арабските мотиви в 'Red Dawn' добавят неизбежната в днешно време ориенталска нотка, а 'Superstar' си е своеобразно електрофънк диско.





   Впрочем във въпросната 'Superstar' (която не е от особено добрите песни в албума, да се отбележи) се чува и ключовото "Oh my god, what the fuck is this disco shit, what happened to the dubstep?", което до голяма степен обединява коментарите в YouTube и реакцията на част от феновете на Knife Party. Но нека си говорим директно, стига вече dubstep, с целият ми интерес към жанра, не може да се отрече,че и той се изтърка (да не говорим, че си беше изтъркан още в зародиш...).


   А и Rob Swire е известен като музикант и продуцент, който никога не се е страхувал да поема рискове. Разнообразието в дискографията на Pendulum e ясно доказателство за експерименталността на музиката му, дори без да засягаме онази "Self vs. Self" с In Flames от Immersion, един от доста сполучливите случаи на сблъсък между електроника и метъл. 

   Давам си сметка, че Abandon Ship не е лесен за възприемане и може да не се хареса на всички. Ако очаквате директен drum'n'bass или традиционен дъбстеп, слушайте нещо друго, варианти хиляди. Ако обаче търсите свежа и енергична електронна денс музика, с множество заемки и богата основа, то Knife Party на господин Swire е това, което ви трябва в летните горещини. Подходящ за шумно парти, дълго пътуване към морето, следобеден коктейл на плажа, мащабен фестивал или дори скучен дъждовен ден (вярвайте ми за последното), Abandon Ship e нещо, което не бива да се изпуска. 

   Да ме прощават всякакви Авичита, Аокита, Гарикси, Скрилекси, Knife Party е едно от имената, които трябва да се следят в електронната сцена следващите години.

                                                                          8/10 

Препоръчителни песни:  Boss Mode   Give It Up   404    Red Dawn    D.I.H.M.






Други подобни ревюта, които може би ще Ви е интересно да прочетете:


сряда, 22 юли 2015 г.

Coal Chamber - Rivals

Band: Coal Chamber
Album: Rivals
Label: Napalm
Genre: Nu Metal, Alternative Metal

FACEBOOK

Виктор Балчиклиев

Изминаха почти четири месеца от последното ми ревю (онова за Cancer Bats, да), адски много време, ако следиш хиляди групи от десетки жанрове. Избрах триумфалното ми завръщане да е за последния албум на Coal Chamber - Rivals, който излезе през май.

За тези от вас, които едно време са следили или израстнали с популярната ню метъл (суб)култура, Coal Chamber не е случайно име, а едни от бандите, които към края на 90-те превърнаха един съмнителен жанр в мащабно движение, родило не едни легенди и донесло оргомни приходи на продуценти и лейбъли. Дискографията им обаче е доста скромна - три студийни албума (последният Dark Days е от 2002), след което Coal Chamber престават да съществуват.

След 13 дълги години и кардинална смяна на масовите музикални интереси и течения, Coal Chamber обаче се завръщат, при това в почти оригинален състав - нещо, което се смяташе за немислимо след митичните скандали, рехабилитации, изпочупени инструменти и прочие, довели до разпадането на бандата преди повече от десетилетие. Зад Rivals отново стоят имената на Dez Fafara (вокали), Miguel Rascon (китара), Nadja Peulen (бас - трябва да се примирим, че Райна отдавна не е опция) и Mike Cox (барабани), отговорни за споменатия Dark Days.

Реално оригиналният състав и дългото отсъствие са единствените значими черти на албум, който лесно щеше да бъде пренебрегнат, ако не носеше марката Coal Chamber. Ню метълът отдавна не е актуален и макар да не е умрял жанр, единственото, което още го крепи са епизодичните албуми на стари легендарни любимци. През 2014 покрай завръщането на Хед в Korn и предстоящите албуми на Linkin Park и Limp Bizkit (който впрочем още не е излязал) се говореше за някакъв Nu Metal Revival, който за мен е чиста проба носталгия, традиция и лоялност към банди, с които съм/сме/си/са израстнали. 

Пуснах албума с интерес какво точно е сътворил Dez Fafara - след дълги години отдаденост към стабилните DevilDriver ми беше любопитно как точно ще успее да се върне към началото, когато музиката беше значително по-лека и лесно смилаема (нещо, с което Max Cavalera не може да се оправи покрай Cavalera Conspiracy и Soulfly, например). И с изненада мога да кажа, че Rivals е почти на 100% Coal Chamber с изключително минимално стилово влияние от DevilDriver (а и на всички странични банди на останалите членове). Като махнем отделни по-тежки моменти (може би 'Another Nail In The Coffin'?) и преобладаващото крещене на Дез, Rivals е точно това, което бихте очаквали от нов албум на Coal Chamber през 2015 - определено позитив. 

Като цяло албумът е енергичен, свеж и изпълнен със суров заряд, носещ онази характерна мрачна готик атмосфера от началото на бандата (чуй песента 'Rivals'). Повечето композиции и аранжимент, заедно с емблематичните провлачени китари и насечени барабани напомнят достатъчно на предишните им албуми, без да губят усещането завършен продукт от 2015, а не 2010. Мисля, че ако преди сте били фенове на Coal Chamber, то Rivals би трябвало да ви хареса и дори ентусиазира.

Факт е, че албумът е еднообразен и омръзва бързо. Песните се сливат и звучат еднакво, но това винаги е бил потенциален риск на жанра, а и негативна черта на дискографията на Coal Chamber. За няколко слушания и носталгично връщане към миналото обаче е идеален и бих казал, че преизпълва целите си. Ясно е, че Coal Chamber няма да започнат да издават албуми отново и може би по-добре. Епизодичната поява на албуми като Rivals обаче е сполучливо и безвредно намигване към времето на по-суровия и първичен гаражен ню метъл.

                                                                       7,5/10 

Препоръчителни песни:  Another Nail In The Coffin   Rivals   I.O.U. Nothing    Light In The Shadows    Wait



Други подобни ревюта, които може би ще Ви е интересно да прочетете:
(или как изглеждаше ню метълът в началото на 2014 и докъде го докара днес) 

вторник, 21 юли 2015 г.

Not On Tour - Bad Habits

Band: Not On Tour
Album: Bad Habits
Label: Phobiact Records, 2015
Genre: Skatepunk, Punk Rock, Hardcore Punk, Alternative Rock

FACEBOOK

Илиян Иванов

Случвало ли ви си е понякога да чуете 5 секунди от някоя песен и да сте сигурни, че целият албум ще кърти мивки? Точно това се случи с Bad Habits на Not On Tour, който ми бе препоръчан от приятел. Беше ми нужно съвсем малко от откриващата песен Flip, за да знам, че до края на албума няма да има празно.

Not On Tour са от Израел, а това не е страна, която е известна с кой знае какво пънк култура, макар бандата Useless ID да придоби сериозна популярност в цял свят и дори издаде последния си запис за Fat Wreck Chords. На героите от това ревю може само да им пожелая следващият им албум да бъде за споменатия лейбъл, защото след Bad Habits те заслужават да получат повече внимание.

Нека да започна оттам, че Not On Tour са три момчета и едно момиче, а този им албум е под номер 3 в дискографията им. В Bad Habits има цели 16 песни, но най-дългата е около минута и 40 секунди, поради което шансът да ви писне е минимален. Пънкът като музика има много различни направления. Наскоро например ревюирах Freedom на Refused и "тяхна форма на пънка" - музикални социално-политически памфлети, артистично маскирани в палитра от стилове. Но харесвам и една друга форма на пънка - тази първичната, директната, опростената и неподправената, която Bad Religion представихa със Suffer през далечната вече 1988 година.

Музиката на Not On Tour е все едно докарана с машина на времето, точно между края на 80-те и началото на 90-те, когато скейт пънкът и алтърнатив рокът си подават ръце в мейнстрийма. В инструменталите може да припознаеш редица от бандите от този период - споменатите Bad Religion, Descendents, NOFX, Lagwagon и много други. В същото време женските вокали променят малко ситуацията. Певицата Сима пее на чудесен английски с американски акцент и гласът ѝ ми напомня за банди като несъществуващите сега Tsunami Bomb и Dance Hall Crashers, и Mixtapes от по-съвременните.

Bad Habits e вихрен, бърз и стоварва музика и послание без губене на време с интрота, бриджове и аутрота. Смяната на темпото в определени моменти спомага да се усети мелодичната страна на бандата. Както казах парчетата са кратки, което понякога ме дразни леко - ще ми се някое парче да има още един припев, в друго рифът да се повтори повече пъти и други такива бели кахъри.

В крайна сметка това ревю не се получи много дълго, защото няма какво толкова да се коментира. Bad Habits се оказа една от най-приятните изненади на годината - неочаквано е да чуеш албум (при това на израелска банда), който да слушам поне по 30 пъти на ден, не само защото е с кратко времетраене, а защото е изключително як.
                                                                       8,5/10
Препоръчителни песни:  Flip   Rumours   Maybe One Day    Black Coffee    Lies
Други подобни ревюта, които може би ще Ви е интересно да прочетете:

петък, 17 юли 2015 г.

Sublime With Rome - Sirens

Band: Sublime With Rome
Album: Sirens
Label: Sony Music/BMG 2015
Genre: Alternative Rock, Reggae Fusion, Dub, Ska-Punk, Pop Rock, Third Ska Wave Revival


FACEBOOK

Илиян Иванов 

Имайки щастието да поживея в Калифорния за няколко месеца, съвсем отговорно мога да заявя, че едва ли има по-популярна банда в самия щат от Sublime. Може би само Beach Boys са по-слушани там. А Калифорния е родното място на много световноизвестни банди като Metallica, Green Day, Korn и т.н. и да - в световен мащаб те по-известни от Sublime, но на територията на конкретния щат ситуацията е различна. Далеч по-голяма е вероятността, ако си пуснеш произволно радио в колата, да чуеш What I Got или Santeria, отколкото парче на Кейти Пери или Лейди Гага. Ето толкова обичани са Sublime в Калифорния.

В същото време Sublime With Rome никога няма да са толкова популярни. За феновете на оригиналния състав на Sublime си е чиста проба ерес някой да замени Брадли Ноуел. Когато легендарният фронтмен умира от свръхдоза, настоящият вокал на бандата Роум Рамирес е бил на прага да стане на 8 години. Всъщност това няма толкова голямо значение - така или иначе Sublime стават мейнстрийм име чак след посмъртно издадения едноименен албум от 1996 година. Затова и Роум не бива да бъде винен, че чак през първото десетилетие на XXI век е открил музиката на своите идоли.

Дебютът на реформираната група с това име Yours Truly логично бе посрещнат хладно от повечето die-hard почитатели на оригиналния Sublime, но пък това им даде шанс (на SWR) да си създадат своя собствена по-малка аудитория. Самият албум не бе лош в никакъв случай - няколко добри песнички, малко посредствени и експлозивната Panic, която смятам за един от фаворитите ми за 2011 година. Впоследствие обаче нещата при Sublime With Rome станаха доста странни - барабанистът Бъд Гоу напусна и горчиво съжали, че изобщо се е захванал с този проект. Така единственият останал оригинален член на Sublime бе басистът Ерик Уилсън. Двамата с Роум явно са решили, че ще продължат да ходят по нервите на боготворящите Брадли Ноуел и 4 години след Yours Trully пускат наследника му Sirens. На мястото на Гоу пък идва не кой да е, а един от най-великите барабанисти в историята - Джош Фрийз. Последният е такъв професионалист, че ако не се знаеше, че Гоу е напуснал, никой нямаше да усети разликата в инструменталите.

Sublime (1996) e в топ 10 на любимите ми албуми, но нямам предразсъдъци и резерви към това, което Роум, Уилсън и Фрийз са решили да издадат. Първата половина на Sirens е по-мудна и там групата е заложила на по-бавни тракове. Откриващото едноименно парче е смесица между реге и рап и е с участие на The Dirty Heads, а странно защо на аудиото в YouTube се чува семпълът Kick It от Fight For Your Right на Beastie Boys, но на изданието, което имам аз, той липсва. Sirens обаче "не рита" достатъчно силно като за начало, но второто парче и пилотен сингъл Wherever You Go вече се превърна в летния ми фаворит. Представете си песента, която Ogi 23 биха искали да напишат, за да избият рибата на Созопол и Градина, но само че на английски. Wherever You Go е толкова морско, че вълните буквално се разбиват в ушите с мелодията.

В следващите 4 парчета Sublime With Rome продължават настоятелно да смесват реге, дъб, поп и R&B, поради което се създава усещането за търсене на твърде комерсиален саунд. Затова и темите в лириките не са сериозни - избухване на домашен купон в House Party и пушене на марихуана в Been Losing Sleep, което съвсем спокойно можеше да бъде и песен на Rihanna. Promise Land Dub ни доближава повече до Ямайка, а на мен ми навява асоциации и с Pawn Shop от Sublime (1996).

Точно, когато реално вече ти е писнало от бавни парчета, Sublime With Rome променят играта. Best Of Me и Run And Hide са пънк/хардкор парчета, който раздвижват темпото. Първото е по-доброто от двете, а припевът е ала Foo Fighters. Run And Hide е доста по-агресивно, злобно и хаотично - като някаква смесица между Bad Brains и класиката на Suicidal Tendencies - Institutionalized. Добър опит на групата да разнообрази, но и двете песни не са достатъчно квалитетни на фона на Seed и Same In The End. Помежду Best Of Me и Run And Hide има и едно друго парче с много дисторшън китари - Put Down Your Weapon. Бандата е маскирала регето под формата на някакъв сайкъделик спейс рок, а солото в края звучи сякаш изсмукано от последовател от Jimi Hendrix.

За финал Sublime With Rome са оставили две ска парчета. Първото е Skankin', чийто оригинал е на Fishbone, а Брадли Ноуел също го е пял, което прави тази версия кавър на кавъра или нещо такова. Странно звучи обяснението, но песента е идеална за това, което подсказва заглавието - яко скенкване. Последната песен Gasoline също е ска, но е олдскуул 2-Tone и е страшно танцувална. Заедно с Wherever You Go ми е фаворит от албума.

В EPK видеото за албума задават въпрос на Ерик Уилсън дали смята, че Брадли Ноуел би се гордял с този албум (Sirens). Отговорът бе да (с повече обяснения защо, де), но Уилсън изглеждаше толкова напушен, че сякаш не осъзнаваше изобщо какво го питат. Sublime винги е била група, чието творчество се гради на кавъри, заети мелодии, семпли и т.н. Затова не виждам нищо чак толкова лошо, че по концертите нa Sublime With Rome са застъпени песни на оригиналната банда. Може би, ако Уилсън напусне групата и бъде заменен примерно от някой от Dirty Heads или Slightly Stoopid, тогава би било абсурдно съществуването на името Sublime With Rome. Дотогава обаче - deal with it.


7/10
Препоръчителни песни: Wheverever You Go   Brazilia   Put Down Your Weapon   Skankin'   Gasoline

Други подобни ревюта, които може да прочетете:
Bad Brains - Into The Future
Slightly Stoopid - Top Of The World 
Jaya The Cat - The New International Sound Of Hedonism

вторник, 14 юли 2015 г.

JFT - Just For Today

Band: JFT
Album: Just For Today
Label: Self released 2015
Genre: Alternative Metal, Nu Metal, Metalcore, Rap Metal, Hardcore Punk


FACEBOOK

Илиян Иванов

Измина доста време, откакто за последно писах ревю за албум на БГ банда - за последно през октомври 2014 за Anti-Future. Но ето, че сега доста предпремиерно се сдобих с дебютното издание на JFT - Just For Today.

Всъщност с JFT се познавам от известно време. Помня как преди повече от 2 години на един рожден ден в парка пред Народния театър две от момчетата - Емо (китара) и Павел (бас) ме навиваха да съм им ко-шофьор за някакво лятно трипче тип турне в Босна. Аз бях малко WTF, но до пътуване не се стигна. Дотогава бях само бях чувал за бандата им като име, но не и като музика. Впоследствие се запознах и с други техни членове - Тошко (вокали) и Вичо (барабани). Последният обаче избра далеч по-перспективната и престижна работа да работи от Англия за мен в Scraggled Music и бе заменен от един друг Емо. След десетки техни концерти в София и в Пловдив, поназнайвах повечето им песни, но разбира се, без студийни записи е трудно да ги харесаш изцяло.

Обещах на JFT, че ще им кажа най-искрено какво мисля за албума и ще го направя без сантименти. В Just For Today, който май официално ще излезе на диск през септември, има 8 песни и повечето от тях ми бяха познати от концертите им. Самата банда е написала за себе си в във Facebook, че стилът ѝ е кросоувър метъл, който аз бих определил като смесциа от ню метъл/рап метъл, алтърнатив, метълкор/деткор и хардкор пънк.

Първото впечатление беше саундът, който ме изненада приятно, защото очаквах да е по-дърварски, но миксът на китарите, баса и барабаните е на едно доста прилично ниво, като е постигнат добър баланс, както на тежките, така и на по-лиричните части от парчетата. От друга страна вокалите може би изпъкват на моменти повече. Самите вокали варират от мощни ревове и крясъци през мелодично пеене до рапиране тип "квартална свада" и заедно с инструменталите спомагат за постигането на стиловото разноборазие.

Първият трак "Интро" си е съвсем легитимна песен, която аз в началото наричах "Тук сме" заради използването на тези думи в припева. "Две бири" е по всички канони на модерния метъл - здрав груув, брейкдауни и ефектна бърза хардкор част. "Крачка напред" е може би най-познатата на всички песен на JFT. Винаги съм обичал парчета, който започват с вокали и чак секунда след това влизат инструментите. "Крачка напред" е идеален саундтрак за един стабилен мош пит, а посланието "Стъпвай здраво" е достатъчно позитивно.

Следващите две песни "Стомашно-чревен трак" и "Позитано" всъщност са ми любимите от албума, защото... така. Харесва ми разнообразието в тях, както и играта на думи от заглавията. "Позитано", доколкото знам, няма нищо общо с човека Вито Позитано или улицата, нито пък с БСП, а е насочена срещу заобикалящата ни позьорщина. Финалното парче "Кръговната на живот" също не е с правописна грешка в името и ако изключим, че началото съмнително напомня на Chop Suey на System Of A Down, си е доста стабилно парче с лирики, които до болка ни напомнят за живота всеки ден "Често мисля, че машини сме, казвам ти,
Защото трудно работим, без да сме смазани."

"Тръни в очите" е най-дългата в албума и съответно е най-комплексна в композиционно отношение, като искам да отлича страхотната бас линия. Стигаме и до "От твое име", която по-долу ще може да чуете. За първи път я чух в Пловдив на живо с участието на Станко от Bright Sight, който и на записите се включва във вокалната част. Няма спор, че песента, ще стане концертен фаворит с лесно запомнящия се припев. Реално това парче е най-непредставително за цялостното звучене на бандата, а укорът ми към JFT е, че накрая, мама му стара, трябваше последният рефрен да е с хорови вокали.

Just For Today е супер като за дебют. Много често се питам - дали някаква оценка отговаря реално на качеството на музиката. Всъщност много пъти оценката е относителна и отговаря на степента на задоволителност от някаква имагинерна скала, която човек сам си представя. А албумът на JFT всъщност се оказа доста над очакванията ми.

8/10
Препоръчителни песни:  Крачка напред   Стомашно-чревен трак    Позитано   От твое име

ДРУГИ ПОДОБНИ РЕВЮТА, КОИТО МОЖЕ ДА ПОИСКАТЕ ДА ПРОЧЕТЕТЕ:




сряда, 8 юли 2015 г.

Anti-Flag - American Spring

Band: Anti-Flag
Album: American Spring
Label: Spinefarm, 2015
Genre: Pop Punk, Punk Rock, Alternative Rock


FACEBOOK 

Илиян Иванов

Когато преди повече от 3 години реших да си направя блог за музикални ревюта, се чувствах малко като Лео Меси пред вратата на Челси - объркан, безпомощен, без ясна идея какво точно искам да направя в първата си публикация или с две думи - пълен аматьор. Разбира се, това е в кръга на шегата, но трябваше да напиша поне 10-ина рецензии, за да мога да изградя някакъв стил на писане и да уцеля дължината на текстовете -  да бъде интересно, занимателно и подробно за четене, но и да не бъде прекалено дълго. Казвам всичко това, защото първото ми ревю беше за тогавашния "пролетен" албум на Anti-Flag -  The General Strike (2012). Честно казано, сега дори не смея да го прочета цялото, но ако някой иска да го направи, може да кликне ТУК.

Както и тогава, сега също подходих с недоверие към бандата от Питсбърг, която иначе ми е много любима. Дори след първите 3-4 слушания, бях готов да закова някаква оценка не по-висока от 6-ца. За моя лична изненада обаче, American Spring се оказа един от най-добрите албуми от началото на годината и един от най-хубавите в дискографията на Anti-Flag изобщо. Казвам хубав, защото искам да започна от самата обложка, която безспорно се натрапва приятно с пъстрота, позитивно послание и идейност. Бандата дори даде опция всеки фен сам да персонализира своя обложка посредством апликация, а моята снимка в Instagram бе харесана дори от басиста на бандата Chris #2.

Най-осезаемото нещо в American Spring е явното олекотяване на саунда. Anti-Flag са отдалечили почти напълно от стрийт пънк хардкор корените си и ни представят най-поп звучащия албум в дискографията си. Старото ми "аз" от преди години сигурно би обявило Anti-Flag за продажници. Истината е, че средното темпо на American Spring е това, което не ми харесваше след първите 3-4 слушания, но след това промених мнението си на 180 градуса. Струва ми се дори, че благодарение на това двамата фронтмени Justin Sane и Chris #2 са станали и по-креативни като автори на парчета.

Brandenburg Gate е с участието на Тим Армстронг от Rancid, чието участие се откроява. Тази мелодична, романтична и лирично трагична история наистина напомня за Rancid, но и за The Clash - нещо средно между Olimpia, WA и Death Or Glory, a видеото (после виж долу) е тематично свързано с обложката. Другият гостенин в албума също е стар приятел на Anti-Flag - Том Морело. Той свири в Without End, но не очаквайте от неговата китара нещо ала Rage Against The Machine или Audioslave. Освен явната прилика с Rancid в Brandenburg Gate, Anti-Flag са почерпили влияние и от други свои съвременници.

Sky Is Falling е една от най-въздействащите песни на бандата изобщо, вдъхновена от конкретна история, свързана с използването на дроновете за военни цели и може да ви навее асоциации с канадците Billy Talent. В Low Expectations вокалите на Джъстин звучат почти като тези на Мат Скиба и песента наистина напомня на Alkaline Trio, а All Of The Poison, All Of The Pain е много интересно парче - гаражно и създава впечатление за британски олдскуул пънк.

Като цяло обаче American Spring чисто идеологически си е 100% Anti-Flag, макар и както казах вече в среднотемпов поп пънк вариант. Едва ли някой ще бъде изненадан, че реално всяка песен си е отделна кауза и бандата изразява гласно своята позиция по редица важни теми. Заглавието на Set Yourself On Fire говори красноречиво за посланието си - самозапалването като форма на бунт срещу политическата арогантност - нещо, което бе много актуална черна хроника и в България по време на протестите срещу кабинета #КОЙ.

American Spring се оказа много приятна изненада, a аз бих го сравнил с War Psalms на Morning Glory. Това може би е най-добрият албум на Anti-Flag от Underground Network насам или на едно ниво с комерсиалния пик от 2003 година - The Terror State. American Spring е едновременно юмрук във въздуха, но държи в себе си си и цвете и бяло знаме за примирие. Защото в бунта има много красота, но понякога тя трябва да бъде отвоювана, по възможност без насилие.

8,5/10
Препоръчителни песни:   Fabled World  Brandenburg Gate  Sky Is Falling  Set Yourself On Fire  Low Expectations
Други подобни ревюта, които може да прочетете:

сряда, 1 юли 2015 г.

Refused - Freedom

Band: Refused
Album: Freedom
Label: Epitaph, 2015
Genre: Post-Hardcore, Hardcore Punk, Alternative Rock, Progressive Rock, Art Rock, Experimental Rock

FACEBOOK 

Илиян Иванов

"Nothing has changed. Nothing" крещи Денис Люкзен (боже, дали така се произнася тая проклета шведска фамилия Lyxzén) в рефрена от откриващата песен и пилотен сингъл Elektra. Вероятно фронтменът на Refused визира социално-политическия климат в този побъркан свят, който човечеството води към гибел, но някак ми се струва, че това се отнася и за самата банда, която цели 17 години след своя магнум опус The Shape Of Punk To Come все още е запазила своите етос, магнетизъм и експериментиране отвъд границите на музикалните стилове.

Докато слушах албума в последните дни, прочетох доста англоезични ревюта за Freedom. Както и очаквах, оценките варираха в голяма амплитуда от гигантски хвалебствия до заключения от тип "Refused се опитват на унищожат завета си". Това, естествено, не ме изненада, както не ме изненада и това, че почти всяка рецензия започва с душевна чекия за The Shape Of Punk To Come, малко анализ на периода, в който бандата не съществува и неизбежни сравнения между настоящия албум и споменатата вече класика.

Всъщност няма спор, че The Shape Of Punk To Come е фундаментален запис в историята на рок музиката - един от най-влиятелните от 90-те и един от най-иновативните изобщо. Цялата история ми напомни и за една друго епохално завръщане на шведска банда - At The Gates, чийто At War With Reality също имах щастието да ревюирам. Но годината е 2015 година и е време "да влезе формата на пънка" именно от 2015 година. А тя според Refused е завладяващият Freedom, който е един от най-сериозните кандидати за албум на годината, когато през декември го ударим на равносметки.

Както споменах, Elektra открива албума и го прави във вихрено темпо с прекрасни прог рифове, насечено темпо, необуздана енергия, паузи за нагнетяване на напрежение като в една от най-великите песни изобщо New Noise (от The Shape Of Punk Tom Come) и... парчето е продуцирано от Shellback, който пише песни за One Direction, Maroon 5, Ariana Grande, Pink и отговорен за една купчина мега хитове от последните два албума на Taylor Swift - Red и 1989. Рискът, Refused да заложат на един от поп гурутата в момента, си е струвал. Elektra и другата песен, продуцирана от Shellback - 366, са сблъсък на различни философии - енергията на мачкащия хардкор пънка срещу кристално изчистения поп звук и резултатът е мачкащата лавина от агресия.

Да натискат стиловите граници е типично за Refused. Бандата използва всевъзможни похвати да организира своя звуков хаос и сред останалите 8 парчета има достатъчно примери за това. Old Friends/New War залага на комбинация от акустични китари и електроника, а припевът напомня за 80-тарски дарк уейв. Françafrique включва детски хор, който пее "Exterminate the brutes, kill, kill, kill", а колкото повече песента се разгръща, толкова по-абсурдно заразителна става. War On The Palaces в основата си е нахъсан пънкарски рокендрол, а включването на брасове ми навя асоциации с една позабравена от мен банда - Rocket From The Crypt. Servants Of Death пък е фънки и танцувална по извратения начин, по който го правят да речем Nine Inch Nails.

Разбира се, този експериментален арт хардкор на Refused все още се крепи най-вече на яростта и това личи в парчета като Dawkins Christ, Destroy The Man и Thought Is Blood. Може би имената на заглавията подсказват и какви са темите в лириките на Люкзен - саркастична мизантропия и опълчение срещу социалните и особено религиозните догми. В разлятия, мрачен, потискащ и същевременно натискащ като валяк финал Useless Europeans се усеща гигантската сила на Refused да се нищят деликатни проблеми с най-голямата прямота на света. Самата песен е доста епична и напомня много на Faith No More. А може би няма нищо случайно и във факта, че двете банди споделят концертни дати през тази година.

От начало до край Freedom е монументален албум, независимо дали ще прочетете на други места съсипващи критики за него. Refused aren't fucking dead, както се казва в популярната игра на думи, Refused are fucking ass kicking. Във Freedom няма видими пукнатини и това го прави почти перфектен албум. Да, ясно е, че няма да бъде обявен никога за по-велик от The Shape Of Punk To Come, ама какво от това, защото слага в малкия си джоб цялата позьорска пост-хардкор сцена. Но стига повече писане, с две думи - велик албум.



9/10
Препоръчителни песни:  Elektra   Dawkins Christ   Françafrique   Servants Of Death   Useless Europeans


Може би ще искате да прочете още и за: