събота, 26 септември 2015 г.

Ryan Adams - 1989

Artist: Ryan Adams
Album: 1989
Label: PAX AM
Genre: Indie Rock, Pop Rock, Alternative Country, Hard Rock, Dream Pop, Americana
FACEBOOK

Илиян Иванов

Райън Адамс е многолик. На първо място той е музикант и изпълнител, но е и продуцент, поет, художник, бизнесмен - има собствен лейбъл PAX AM и доскоро беше женен за някогашната поп лолита Менди Мур, която беше мокър сън на мнозина тийнейджъри през 1999 година. Но Райън Адамс не е многолик заради това. Той има кънтри и фолк албуми, има по-традиционни рок албуми, има дори хеви метъл и хардкор пънк проекти и макар да няма статут за супер звезда (в ерата преди Интернета, с някои приятели се ебавхме, че той е двойник-менте на Брайън Адамс от типа Abibas), се ползва с репутацията на уважавана музикална личност.

Докато се опитва да се освести след развода си, Адамс решава, че най-доброто лекарство е да запише нов албум. И то какъв: кавър албум на безспорно най-гигантското издание за това десетилетие (засега) - 1989 на Taylor Swift, който бавно се приближава към целта 8-цифрени продажби в цял свят. Самата поп певица остана адски екзалтирана от идеята на рокаджията. В смисъл - не че стотици банди (особено поп пънк и метълкор), певци и музиканти не увеличиха драстично популярността си в YouTube, благодарение на свои версии на Shake It Off, Bad Blood и други гига хитове, но цялостно преразглеждане на 1989 си е интересно и трудоемко начинание.

Логично е, подобно начинание да крие и рискове, но подходът на Адамс е да създаде "паралелна вселена" на албума на Суифт. Всяка оригинална песен има своя различна идентичност тук и рокаджията е съумял да ги направи интригуващи, особено за непредубедения слушател. Синтпопът на Суифт в Welcome To New York е трансформиран в традиционен американа рок в добрите традиции на Брус Спрингстийн. Песента звучи и като трибют към трагедията в сърцето на "Голямата ябълка" от 11 септември 2001 - нещо, което Адамс е правил и преди.

Минимализмът на Blank Space е запазен, но са използвани други изразни средства - единствено вокали и акомпанираща акустична китара. Адамс е съхранил и мистичността на Out Of The Woods, но в кънтри/фолк вариант, в какъвто би била, ако Суифт беше записала песента преди 5 години. Има нещо доста ала The Clash във версията на Style, a няколко други парчета носят духа на The Smiths, какъвто всъщност е бил и първоначалният план на музиканта. Захаросаната Shake It Off не ми допадна в оригинал и макар че сега Адамс я е развил в мрачна балада, пак не ми говори достатъчно - намирам това за един от по-слабите пунктове в албума.

Bad Blood, чийто сингъл ремикс с Kendrick Lamar, бе доста тъп, бе сред най-добрите моменти на Суифт в нейния албум. Адамс сякаш е "откраднал" интрото на Wonderwall (на Oasis, естествено), за да създаде отличен инди рок, който спокойно може да покори не една радио станция. Друга, заслужаваща отличаване преработка, е тази на I Know Places - вероятно най-добрата песен на Суифт от 1989. Адамс някак е успял да вкара леко фламенко в своята ню уейв композиция, за да завърши леко скучновато с Clean.

Този 1989 е само поредното признание за таланта и постиженията на Суифт. Адамс едва ли ще пожъне комерсиалния успех на блондинката, но вече се облажи от похвалите на критиките и нагледно доказва, че оригиналните песни могат да имат съвсем различен живот. Затова не се учудвайте, ако в следващия си албум Тейлър Суифт направи някоя друга колаборация именно с Райън.
7,5/10
Препоръчителни песни:  Welcome To New York   Style   Out Of The Woods   Bad Blood  I Know Places
ДРУГИ СХОДНИ РЕВЮТА

вторник, 22 септември 2015 г.

The Wonder Years - No Closer To Heaven

Band: The Wonder Years
Album: No Closer To Heaven
Label: Hopeless Records, 2015
Genre: Pop Punk, Emo, Alternative Rock
FACEBOOK

Илиян Иванов

В последно време се опитвах да разбера защо вокалистът на The Wonder Years Даниел Кембъл, по-известно с прякора Soupy, се е чувствал длъжен да пише лирики за нов албум на The Wonder Years само година, след като бандата издаде впечатляващия The Greatest Generation (2013). Гласовият фронтмен разкри наскоро, че бил изпаднал в депресия заради творческа криза, от която постепенно излязъл. И все пак остава въпросът - има ли смисъл да пишеш текстове и да създаваш музика, когато очевидно не е бил точният момент?

Когато една група издаде два поредни албума, обичани еднакво много от фенове и критика - Suburbia I've Given You All and Now I'm Nothing (2011) и споменатия вече The Greatest Generation, логично е летвата да е вдигната високо, защото никой не обича да има разочаровани. Кембъл явно е изчерпан от идеи за песни за живота в американските предградия и проблемите на съзряването - теми, широко застъпени в цялата поп пънк сцена. След като Кембъл успява да се пребори кризата си, пичовете от Филаделфия се завръщат с петия им албум No Closer To Heaven, който без съмнение е най-емоционалният, личен и депресивен албум в цялата им дискография.

Концептуалният проект от 13 парчета ще стърже съзнанието на всеки, който някога е трябвало да преодолява болката да загубиш любим човек. Това в никакъв случай не означава, че смъртта е основна тема в лириките на Кембъл. No Closer To Heaven е най-вече колекция от химни за борба с мъката, благодарност и викове за помощ. В същото време The Wonder Years са опитали да експериментират с по-музикантски подходи към инструменталите, с което отново доказват, че са една дължина по-напред от цялата върволица банди на поп пънк сцена.

Рядкост е да чуеш толкова госпъл елементи в подобен албум и те да са съвсем на място. Добре прецизираните пиано части в No Closer To Heaven придават по-софт саунд за разлика от предишните им албуми, а китарите изливат повече емо и поп мелодии отколкото пънк. Вокалите на Кембъл отново са на висота, като в песни като Stained Glass Ceilings и Cigarettes & Saints тестват неподозирани емоционални граници.

Парчета като Cardinals, A Song For Patsy Clyne, A Song For Ernest Hemingway и Thanks For The Ride определено са сред най-доброто, което The Wonder Years някога са правили. Чудесно композирани, аранжирани и изсвирени, тези парчета, а и не само те, се загнездват здраво в съзнанието и кореспондират със симптомите, които чувстваме, когато преживяваме тежки мигове.

В крайна сметка The Wonder Years са справили отлично с начинанието да запишат класен албум, въпреки че в началото на този процес са имали вътрешни проблеми. No Closer To Heaven вероятно ще се стори по-трудносмилаем от The Greatest Generation, но пък всеки, който му даде шанс, няма да съжалява. С оглед на секс скандалите на незрялата поп пънк сцена (Neck Deep) и на стагниращите напоследък банди като The Story So Far, The Wonder Years са в пол позишън да се превърнат в най-значимото име от цялата вълна през настоящето десетилетие.

8,5/10
Препоръчителни песни:  Cardinals   A Song For Patsy Clyne   Cigarettes & Saints    A Song For Ernest Hemingway    Stained Glass Ceilings
ДРУГИ РЕВЮТА НА ПОДОБНИ АЛБУМИ:

понеделник, 21 септември 2015 г.

Parkway Drive - Ire

Band: Parkway Drive
Album: Ire
Label: 
Epitaph, Resist
Genre: 
Metalcore, Heavy Metal
FACEBOOK


Виктор Балчиклиев

Parkway Drive са една от онези групи, които предизвикват особено вълнение при обявяването на нов албум. Когато той излезе, всички други групи и стилове остават някак на заден план. В годината, в която е пуснат, годишният топ десет задължително включва PWD. Когато Parkway Drive издават албум, в Австралия е национален празник. 

"Ire" е рядко използвана и сравнително архаична дума, която буквално се превежда като "гняв, ярост", но носи в себе си едно по-мащабно и титанично значение. По традиция групата използва кратко и директно название на албумите си, което крие голяма част от заряда в него. След брилянтните Horizons (2007), Deep Blue (2010) и Atlas (2012), Ire застава гордо начело на една впечатляваща, макар и все още кратка, дискография.

И точно като дълбочината на използваното име, Ire бележи онзи преломен момент, в който талантлива, млада и надъхана банда прераства в зряла група от музиканти със стабилен опит и ясна идеология. Албумът е точно толкова различен от предните, колкото е и 100% Parkway Drive - безкомпромисен, смачкващ, директен, емоционален, яростен.

За всички онези, които изпитват стомашно разтройство и зъбобол при споменаването на думите "промяна", "експерименталност", "развитие" и "прогрес", и държат любимата група да продължава да издава един и същ албум пак и пак, трябва да поясня няколко неща:
1. Промяната на Parkway Drive в Ire е само и единствено за добро. Да, обрана е малка част от тежестта и скоростта на предните албуми, но е добавена стабилна доза музикалност, дълбочина на композицията и богата структура.

2. Самият Уинстън в няколко интервюта сподели, че с Atlas Parkway Drive са достигнали лимита на скорост и тежест, допустими за бандата. За него всичко по-нагоре би било неслушаем шум и ненужен хаос, което довежда до търсенето на нови хоризонти. Именно за това първоначално се влюбихме в тях, нали?

3. Дори част от песните да звучат различно, духът и зарядът са същите. Не са се променили нито поведението на пичовете от Byron Bay, нито очевидното желание, което влагат, нито тоталната липса на каквото и да е превъзнасяне и големеене, нито мощта, отразена във всяка една нота. Parkway bloody Drive, matey.

4. Ако наистина искате група, която прави една и съща музика с години, пуснете си Five Finger Death Punch, но не мръкнайте, че са еднообразни.

За по-старите метълкор фенове на бандата безспирният ритъм на 'The Sound of Vilence', крясъците в 'Dedicated' и треснята на 'Dying To Believe' трябва да са достатъчен индикатор, че бандата не е решила да променя стила, както направиха някои други напоследък. В повечето песни продължава да се откроява същата бързина и енергичност, която през последните години ги задържаха безапелационно на върха на жанра.

По-прогресивно ориентираните пък трябва да са очаровани от разнообразието от стилови заемки и идеи. 'A Deathless Song' е бавен и епичен край на албума, в който най-после можем да чуем Уинстън да пее, при това доста сполучливо. 'Writing On The Wall' комбинира нежни цигулки и фина мелодия с гневно ръмжене и стабилен финал. Подобна, но една идея по-бърза и агресивна е и 'Vicious'. 

Като първи сингъл от албума 'Vice Grip' вече се превърна в абсолютен фаворит на европейските фестивали през лятото с характерен стадионен рок звук и доста позитивен видеоклип. С подобно настроение е и отварящата 'Destroyer', която би зарадвала и по-закоравелите хеви метъл фенове. 'Crushed' изненадва с малко по-насечено темпо и добре пасващи речитативи, които прерастват в наистина смачкващо парче, което носи и любимото на бандата апокалиптично настроение. 

За заключение, Ire e един много добре замислен и изпипан албум с безупречен звук, в който бандата отново сърфира в свои води, въпреки леките промени. След няколко безупречни, чисто метълкор албуми, този бележи значителното развитие и узряване на група, за която основни цели вече не са бързината и тежестта, а тяхното инкорпориране в един умно композиран и богат на мелодии продукт, без за секунда да се губи заряд и мощ. С други думи - i r e

Албумът ще срещне своите критици и ще бъде заклеймен като разочарованието на годината от не един стар фен, също както That's The Spirit бе наречен шедьовър от хиляди, въпрос на вкус. С оглед на чистия принос към по-екстремната музика обаче, Parkway Drive отново заемат челно място, редом до най-големите банди в съвременната индустрия. 



                                                                       9.5/10 

Препоръчителни песни:  Dedicated   Crushed   Dying To Believe    Vice Grip    The Sound Of Violence



  • Други подобни ревюта, които може би ще Ви е интересно да прочетете:

четвъртък, 17 септември 2015 г.

Major Lazer - Peace Is The Mission

Band: Major Lazer
Album: Peace Is The Mission
Label: 
Mad Decent
Genre: EDM, Electronic, Dancehall, Trap

FACEBOOK


Виктор Балчиклиев

Две години след страхотния Free The Universe (2013) и само година след неубедителното EP Apocalypse Soon (2014), Major Lazer издават трети студиен албум. Peace Is The Mission не крие абсолютно никакви изненади като господата Diplo, Jillionaire и Walshy Fire отново преглеждат водещите течения в електронната музика през призмата на своят оригинален и освежаващ стил.


Подобно на всички преди албуми и EP-та, в Peace Is The Mission гостуват едни от водещите имена в световната поп и електронна музика. Листът с контакти на Major Lazer е впечатляващ като предните години чухме колаборации с Flux Pavilion, Yasmin, Elephant Man, Bruno Mars, Laidback Luke, Vybz Kartel, Ms Dynamite, DJ Fresh, Sean Paul, Shaggy, а листът нараства значително.

Също така, както вече споменах, Major Lazer са експерти в улавянето на точната вълна в електронната музика, така че да предадат на албума си нужната доза актуалност и оригиналност - нещо, което не се постига много лесно в този стил. И ако в Free The Universe беше заложено основно на дъбстеп, дъб и трап, сега музиката е ориентирана към възвръщащия си популярност денсхол и фестивалния фаворит EDM (макар и доста общо понятие), с прокрадващи се трап заемки и по-бавни поп елементи.

Триото от L.A. прекарва доста голяма част от времето си в Лондон, което в комбинация с влиянието на напусналия ги през 11 английски диджей Switch придава онова британско ъндърграунд усещане в електрониката. Добавяме американския бизнес нюх и опит в музикалната индустрия и получаваме един хитов продукт, готов да покорява класации, телевизии и радиостанции.

В Peace Is The Mission намирам единствено две лоши страни. Първо, албумът е доста кратък и след деветте песни, които траят общо половин час, някак ти се иска да чуеш още (затова пък си го пускаш пак). Второ, 'Night Riders' с участието на Travi$ Scott, 2 Chainz, Pusha T и Mad Cobra някак не се вписва в албума, но и през годините сме чували Major Lazer да залитат към хип хоп и r&b, така че им прощавам.

Не особено впечатляваща (но не и разочароваща) е и 'Lean On', която 100% сте слушали цяло лято по радиото. Приятно лятно хитче, промотиращо наскоро нашумялата датска певица и продуцент  MØ. Като изключим баналния видеоклип и стереотипните (в случая неумели) индийски заемки, песента не е лоша, но колаборацията между Major Lazer и DJ Snake ('Turn Down For What' и 'Get Low') обещаваше да е малко по-взривоопасна.

'Powerful' е абсолютен фаворит в албума и неслучайно се появи като втори сингъл, заличавайки каквито и да е скептични чувства към 'Lean On'. Гост вокал е самата Ellie Goulding, чиито характерен разглезен глас партнира изненадващо добре на реге певецът Tarrus Riley на подходящата музикална основа. Резултатът е едно изключително готино романтично хитче, което горещо препоръчвам. 

Подобно настроение и композиция носи и отварящата 'Be Together' с Wild Belle, след която свежото парче 'Too Original'(ft. Elliphant & Jovi Rockwell) значително вдига темпото и заряда на купона. 'Blaze Up The Fire' (ft. Chronixx) и 'Roll The Bass' са типични Major Lazer песни със зареждаща комбинация от електроника, денсхол, трап и дъбстеп. Към всичко това добавяме и преработката на 'All My Love' на Ariana Grande за един летен завършек на албума.

Без никакви изненади и експерименти джентълмените Diplo, Jillionaire и Walshy Fire отново се качват до челните места в електронната музика. Peace Is The Mission е поредната доза купон с марката Major Lazer - слушайте и няма да съжалявате. 


                                                                       8.5/10 

Препоръчителни песни:  Powerfull   Be Together   Too Original    Roll The Bass    Light It Up



  • Други подобни ревюта, които може би ще Ви е интересно да прочетете:

понеделник, 14 септември 2015 г.

Slayer - Repentless

Band: Slayer
Album: Repentless
Label: Nuclear Blast, 2015
Genre: Thrash, Speed Metal, Heavy Metal
FACEBOOK

Илиян Иванов

Логично е голяма част от ревютата се обуславят от предисторията на албумите. Затова и бях написал една доста обемиста интродукция какво се случи със Slayer след World Painted Blood, но после прецених, че детайлното преразказване на фактите е безсмислено, тъй като феновете на бандата вече са наясно с тях и самият текст се беше получил прекалено дълъг.

Затова нека започнем с поднасянето на един болезнен за die-hard феновете факт - Кери Кинг е доста скучен и безидеен композитор в отсъствието на Джеф Ханеман. Името на покойния китарист стои зад много по-голяма част от класическите песни на бандата - Angel of Death, Seasons In The Abyss, Dead Skin Mask, Raining Blood, War Ensemble, Disciple, спечелилите Грами Eyes of the Insane и Final Six (двете от Christ Illusion)... Може да прегледате концертните сетлисти на Slayer - творчеството на Ханеман преобладава, просто защото той е ПО-ДОБРИЯТ композитор/автор на песни.

Но да продължим с една друга интересна тема. Не, не за Дейв Ломбардо и Пол Бостаф. За тях после. Преди това за нещо друго, на което малцина обръщат внимание. Чисто визуално като артуърк Repenteless (вече неизползвана дума в английския, означава "непокаял се") не носи никакви изненади - изглежда кръвожадно и богохулно, все едно някой е смесил обложките на предишните два албума Christ Illusion и World Painted Blood с препратка към Hell Awaits (1985). Едва ли някой е очаквал от Slayer красив ландшафт с августовски залез. Препратката към Hell Awaits според мен не е случайна. Това е последният албум на групата, в които все още не е по никакъв начин замесен Рик Рубин. Както е известно, след този албум той продуцира Reign In Blood и всички издания на Slayer са през неговия лейбъл American Recordings (бившия Def Jam).

Рубин трябваше да продуцира и World Painted Blood, но заради ангажимент с Death Magnetic на Metallica, това не се случва и Кери Кинг е приел ситуацията доста вътрешно. Затова и Repentless през Nuclear Blast си е още една малка революция вътре в Slayer и край на една ера. Разбира се, продуцентът на Repentless Тери Дейт също не е случаен човек (само ще кажа всичко на Pantera от Cowboys From Hell до The Great Southern Trendkill), но звукът е последният проблем тук.

Проблемите започват от липсата на творчески идеи. За Slayer важи поговорката "ако не е счупено, не го поправяй", сиреч - свири бързо, тежко и безкомпромисно, каквото винаги е било веруюто им. От 11-те парчета само една обаче не е написана от Кери Кинг, което очаквано ограничава ролята на новия китарист Гари Холт (Exodus) до обикновен студиен музикант, чиито сола, по мое скромно мнение, отстъпват на тези на Ханеман.

Още откриващото интро Delustion of Savior почти тотално ме загуби. Дълъг почти две минути, този инструментал е прекалено скучен, елементарен и повторяем за марката Slayer. След неговия край се започва касапницата с едноименното парче Repentless, което по думите на Кери Кинг е трибют към Ханеман. Скоростен, изпълнен с адски много енергия, този картечен откос обаче така не достига на нивото примерно на Dittohead или на Psychopathy Red.

Цялостното усещане в Repentless е преповтаряне на като цяло мега здравия God Hates All. Именно там Кинг пише по-голямата част от парчетата, а на барабаните се изявява Пол Бостаф. Последният винаги ще звучи като професионален наемник, дошъл да си изсвири партиите в групата, а не като музикант, решен да допринесе за композиционния процес. Винаги съм смятал, че без Дейв Ломбардо Slayer никога нямаше да са толкова велики и ехоооооо - това не е само мое мнение. Представете си Reign In Blood с Бостаф на барабани - конкретни малки и големи детайли щяха да бъдат пропуснати и едва ли конкректният албум щеше да бъде смятан за такава класика.

В Repentless барабаните са ок, но липсват тези моменти, които ще "изкарат" от пепелта дори някоя праволинейна песен. А такива в албума има в излишък. Освен едноименната, Chasing Death също е за Ханеман според мен, защото Кинг е написал текста за човек-алкохолик, какъвто е бил Джеф през последните години. От първата половина на албума Cast The First Stone е безспорно най-добрият момент, въпреки че и Take Control и Vices имат своите силни страни.

Има една песен, която е написана от Ханеман - Piano Wire и то си личи неортодоксалният му подход, макар че не знам до колко са преработени идеите му при записите. When The Stillness Comes e вероятно най-тъпата и скучна песен в цялата дискография на Slayer, като там дразнещи са дори вокалите на Том Арая, които като цяло обаче са си на ниво. Последната Pride In Prejudice е здрав груув, който оставя добро впечатление като за финал, но горчивият вкус така или иначе вече е в повече.

Трудно е да си Slayer през 2015 година без Джеф Ханеман и Дейв Ломбардо. Очевидно за Кери Кинг е непосилно да бъде едновременно властен лидер и композитор, поради което се проваля в опитите си да бъде "Краля Слънце". Repentless имаше голям потенциал за провал, още щом групата изкара Implode през 2014 година. Това не е най-лошото нещо за годината, но със сигурност е най-посредственият албум на Slayer в цялата им дискография.

5/10
Препоръчителни песни: Repentless  Vices   Cast The First Stone    Piano Wire    Pride In Prejudice


Други ревюта на подобни албуми:

неделя, 13 септември 2015 г.

August Burns Red - Found In Far Away Places

Band: August Burns Red
Album: Found In Far Away Places
Label: 
Fearless
Genre: Metalcore, Melodic Metalcore

FACEBOOK

Виктор Балчиклиев

Излизането на That's The Spirit на Bring Me The Horizon със сигурност ще подбуди разпалени дискусии относно бъдещето както на бандата, така и на метълкора като залязващ жанр. Не че техният албум има нещо общо със стила, но преди бандата имаше и още е олицетворение на множеството групи, които търсят своето място в една изчерпана субкултура.

По-големите имена на жанра ги няма. Bleeding Through и As I Lay Dying се разпаднаха, All That Remains отдавна не са това, което бяха. От по-младите банди Bullet For My Valentine изгубиха посока, Asking Alexandria така и не дораснаха. The Devil Wears Prada се държат, но почват да се повтарят, англичаните Architects и Bury Tomorrow са все така силни, но новите им албуми ще покажат какво следва. Parkway Drive са Parkway Drive, макар че двете песни от предстоящия Ire също показват залитане в друга посока. И още стотици, стотици други.

На целия този фон Epitaph Records все още фабрично произвеждат плеяда нескопосани групи, които се бият в гърдите като пост-хардкор тежкари и още повече бутат жанра в тинята. Комерсиалният успех и масовото търсене продължава да привлича прохождащи музиканти, но на всички им става ясно, че сферата се изчерпа и е време за нещо ново... Чакай, а какво става с онези пичове August Burns Red?...

Все там са си в Пенсилвания и продължават да вадят албуми, всеки следващ по-добър от предния! От 2006-а продължават да са в същия състав, сътворил безмилостния Constalations (2009), стабилния Leveler (2011), веселяшкото коледно промо Sleddin' Hill (2012) и всеобщо възхвалявания Rescue And Restore (2013). И сега, като по часовник две години по-късно се появява и логичното продължение на последния - Found In Far Away Places, седми по ред в дискографията и по скалата на Рихтер. 

За пореден път August Burns Red припомнят, че метълкорът не е само брейкдауни и препускащи барабани със смесени вокали за житейска драма, а е поведение, творчество и идеология. Found In Far Away Places е последното доказателство, че жанрът има с какво да ни изненада, стига да знаеш къде да търсиш. Напомня на бруталността на As I Lay Dying, но с богата мелодия; на емоционалността на The Devil Wears Prada, но с по-организирана идея; на експериментите на Mastodon, но в рамките на техния жанр и звук. 

Името на албума е взето от 'Majoring in the Minors', която е и олицетворение на целия албум. Започва като стереотипен метълкор по учебник, но темпото рязко скача, за да стигне до насечена средна част с богати китари и хорови вокали. Разнообразява с изненадващо "уестърн" соло в стил 'Ecstasy of Gold' на Мориконе, за да завърщи с мощните крясъци "We are found in far away places when all seems lost".

Една след друга се редят тежки насечени части и неочаквани мелодии и сола. Лиричните отклонения винаги са били запазена марка на August Burns Red, но в този албум летвата е вдигната още по-високо. От цигулките на 'Martyr' през танцувалните ритми на 'Separating the Seas' до епичния финал на 'Marathon', музикалността и креативността на бандата е достойна за уважение.

Композицията на песните е идентична - безкрайна музикална тирада с безмилостни рифове, постоянно сменящи темпото барабани, крещящи вокали на Jake Luhrs, красиви мелодии и богати сола. Една идея по-забавени и насечени са 'Ghost' (в която гост вокал е Jeremy McKinnon от A Day To Remember) и 'Vanguard', докато 'Broken Promises' и отварящата 'The Wake' отнасят от първата секунда.

Като бонус добавяме и шеговития клип на първия сингъл 'Identity', в който освен безспорните музикални качества се вижда и цялостното поведение, което прави August Burns Red толкова големи. Без превъзнасяне, без опити за тежест, без комерсиалност, бандата тихомълком задминава всички самопровъзгласили се за крале на жанра натегачи.

За седем албума ABR не изгубиха характерния си звук, а го дообогатиха. Не опитаха да експериментират с други стилове, а превърнаха експериментирането в свой стил. Не загубиха идеологията и темата на албумите, а не спряха да ги осъвършенстват. Не забравиха своята тежест, а я превърнаха в добре сплотен механизъм. И не за последно, нито за миг не си повярваха. 


                                                                       8.5/10 

Препоръчителни песни:  Broken Promises   Majoring in Minors   Minors    Ghost    Vanguard







  • Други подобни ревюта, които може би ще Ви е интересно да прочетете:

петък, 11 септември 2015 г.

Ghost - Meliora

Band: Ghost
Album: Meliora
Label: Loma Vista Recordings, 2015
Genre: Hard Rock, Heavy Metal, Doom Metal, Pop Metal, Progressive Rock
FACEBOOK

Илиян Иванов

Методично и с равни темпове Ghost се превърнаха в една от най-интересните банди на настоящето десетилетие. Шведите съвсем целенасочено се стремят да обект на много коментари и анализи не само в метъл братството, а и като цяло в поп културата. Този сатанински PR работи добре за тяхна популярност. Може би няма да изненадам никого, ако добавя, че Ghost нямат добра репутация сред християнското съсловие. Дали това е просто маркетингов трик или наистина членовете на групата пият кръв от козли със Сатаната няма голямо значение - целият хайп им носи завидни успехи.

След като петимата инструменталисти, по-известни като Безименните таласъми (Nameless Ghouls) отново "уволниха" вокалиста Папа Емеритус Втори и го "замениха" с Папа Емеритус Трети, бандата се завръща с трети албум, който звучи поне толкова стилно и уверено колкото предходният Infestissumam. Ако предположим, че смяната на фронтмени вече е леко изтъркана форма на реклама, то може би за разнообразие за 4-тия си албум Папа Емеритус Трети може да "разкара" или "убие" Безименните таласъми и да си доведе доверени хора, които няма да го предадат.

В Meliora има 10 трака, от които два не са точно песни, а едноминутни инструментални интерлюдии (Spöksonat и Devil Church). Въпреки това обаче албумът като дължина надхвърля 40 минути, което го поставя в идеалната среда за подобен тип музика. Стилово Ghost отново залагат на изпитаната комбинация от дуум атмосфера и стабилен хард рок с поп отенък, но и с включване на по-хеви рифове, премерена психеделия и тук-там прог рок елементи.

Началните акорди на органа в Spirits дават добра представа какво да очакваме от Meliora - сумрачна анти-църковна обстановка, в която надали се предполага, че шведските музиканти са в опити за търсене на индулгенция. Следващите две песни - From The Pinnacle To The Pit и Cirice (на старонемски "църква") са първите два сингъла и са сред най-добрите метъл изпълнения за 2015 година. Първата от тях изненадва в мръсно, гаражно, почти пънк рок бас интро, а прогресив рок бриджът и мелодичният припев правят парчето доста разнообразно и неортодоксално. В същото време Cirice напомня на една от най-популярните песни на Slayer - Seasons In The Abyss, бидейки едновременно смазващо тежка и потискаща.

Но Ghost не е само модерна интерпретация на всичко хард & хеви, измислено в последните 40-50 години. Един от най-интересните моменти в албума е парчето He Is, защото все пак името Meliora (от латински "търсене на нещо по-добро") предразполага към експерименитране в търсене на нещо ново. Като композиция и аранжимент напомня на сънародниците на Ghost - ABBA. Изключителният поп уклон на He Is заслужава адмирации, макар че едва ли по-запознатите с бандата ще са изненадани. Още по времето на Infestissumam Ghost показаха почит към легендарния квартет с кавъра на I'm a Marionette (бонус трак), в който на барабани свири и самият Дейв Грол от Foo Fighters.

След мелодичната глътка въздух по-нататък групата пак втвърдява положението с парчетата Mummy Dust и Majesty, които препращат към едно от големите вдъхновения на Ghost - титаните Black Sabbath. Eнергичният и лесносмилаем хард рок в Absolution е друг интересен и заслужаващ внимание момент - има я онази хитова нотка в припева, с която Alice Cooper навремето е спечелил гигантска аудитория. Не че очаквам един ден Absolution да бъде като Poison да речем, но кой знае... Финалните щрихи към анти-проповедническата музикална литургия на Ghost доставя песента Deus In Absentia. Началото напомня на нещо по-ню уейв периода на ска легендите Madness, а нататък песента се разтича във величествено богохулство, завършвайки с мистика, орган и хорови вокали.

2015 се очерта като добра година за шведския рок (в линковете по-долу може да разберете защо), тъй като Ghost не показаха признаци на скучност или ленивост. Ще се дебатира дали Meliora е по-качествен материал от Infestissumam и от дебюта им Opus Eponymous, защото хорските мнения мога да се менят за секунди. По-важното е, че манията по бандата е по-жива от всякога - Meliora дебютира под номер 8 в Billboard с почти 30 000 продадени копия, което е почти наполовина от реализираните до момента в САЩ 66 000 копия от Infestissumam. А култовият статус ще затвърждава повече, ако към легендата Ghost се добавят още странни случки като една скорошна. През август шведите трябваше да свирят във Филаделфия, но на същия ден там на посещение се оказа римокатолическият Папа Франциск. Разпродаденият концерт обаче бе отложен, за да не се създава анти-религиозно напрежение. Папа Франциск - 1, Ghost...
8,5/10

Препоръчителни песниFrom The Pinnacle To The Pit     Cirice    He Is    Absolution   Deus In Absentia

Други ревюта, които може би ще Ви е интересно да прочетете

четвъртък, 10 септември 2015 г.

Bring Me The Horizon - That's The Spirit

Band: Bring Me The Horizon
Album: That's The Spirit
Label: 
Sony/Columbia
Genre: Alternative Metal, Alternative Rock, Pop Rock

FACEBOOK

Виктор Балчиклиев

...That's The Spirit...
Едно доста лесно ревю за един изненадващо труден албум. 
Един силно очакван албум на една прекалено обсъждана банда.
Една някога обещаваща банда с един повратен момент в кариерата.
...That's The Spirit...


Започвам с малко данни. That's The Spirit e оценен с 4.5/5 (Blun Magazine), 10/10 (Rock Sound), 90% (Impericon), 9/10 (Kill Your Stereo), 5/5 (Kerrang!), средна оценка 9.5/10 на водещи музикални агенции. Bring Me The Horizon имат повече от 5 милиона фена във Фейсбук, дежурно обират разни музикални награди и се славят с репутацията на една от водещите английски метълкор банди. Така беше поне до вчера.

Правя всичко възможно по силите си да намеря тези неземни качества, които са открили всички уважавани журналисти от горе изброените медии, но просто не мога. Много е лесно да разкритикувам всяка секунда от албума и да продължа нататък, но се опитвам да го харесам или поне разбера. Истината е, че албумът просто не струва и пени и е подигравка с всички, които през годините по една или друга причина са се причислявали към многото фенове на Bring Me The Horizon. Още факти:

2006 - BMTH дебютират с Count Your Blessings, който е нещо като несполучлив деткор, но пък е кор - чуй 'Pray For Plaugues';

2008 - Suicide Season, oт който е така обичаната от всички 'Chelsea Grin'; BMTH накланят везните към по-чист метълкор звук; в 'The Sadness Will Never End' гостува един прохождащ вокал Sam Carter, който след години ще доведе своята банда Architects до нивото, което Oli Sykes и компания никога няма да достигнат.

2010 - Излиза албумът с най-дразнещото име в историята; There Is a Hell, Believe Me I've Seen It. There Is A Heaven, Let's Keep It A Secret печели на бандата много нови фенове със стабилен звук, установен стил, интересна концепция и синтезирани ангелски хорове, а 'Aligator's Blood е един от върховете в кариерата им.

2013 - BMTH демонстрират завидно израстване и Sempiternal e eдин от най-добрите албуми за годината с парчета като 'Shadow Moses' и 'House Of Wolves', които пълнят Уембли и ги изстрелват на челно място във водещите Европейски фестивали и класации.

2015 - На символичната дата 11 Септември излиза That's The Spirit. След неочаквано заболяване от неизвестна болест, с тъга обявявам, че BMTH напуснаха нашия (или поне моя) свят. Би следвало да се прекръстят.

"You make me want to slit my wrists and play in my own blood"

Много може да се съди по първата песен във всеки албум. Нейната цел е да те запали, заинтригува, накара да спреш да правиш каквото и да било и да слушаш музика. 'Doomed' ме отблъсна. Следващите три песни са единственото добро нещо в този албум и, макар посредствени и бледо подобие на Sempiternal, издадени в самостоятелно EP биха получили около 7/10.

Въпреки преобладаващите дразнещи депресарски текстове на заблуден деветокласник в девическо училище, в 'Happy Song', 'True Friends' и 'Throne' (в последната горе-долу) може да се открие някаква музика, сравнително интересни мелодии, минимален заряд и все още жив ритъм. Нататък започва трагикомедията, наречена някак саркастично съдбата That's The Spirit.

Покрай Bieber-ориентираната 'Follow You' и останалите недоразумения до края се прокрадват две алтърнатив/поп рок парчета 'What You Need' и 'Blasphemy', които биха били дори готини в албум на Linkin Park или 30 Seconds To Mars. Само че, за разлика от недорасляка Оли, Честър и Джаред Лето могат да пеят. Да не говорим и, че Джаред е Жокерът и наскоро отправи публично съобщение към Оли.

Групи с дълга история и богата дискография си позволяват да експериментират в границите на нормалното. И Linkin Park издадоха A Thousand Suns (2010) преди постепенно да се върнат към себе си, и Bullet For My Valentine се изгавриха с Temper Temper (2013), но се извиниха достойно с наскоро излезлия Venom (2015). След That's The Spirit и радикалния скок от дет/метълкор към алтърнатив поп рок, не мисля, че BMTH някога ще се завърнат подобаващо, ако въобще оцелеят до следващ албум.

Говори се за страхотен звук, за увереното пеене със самочувствие на Оли, за разнообразната музика и атмосферичните мелодии в парчетата и до някъде съм съгласен, ако се абстрахирам от очакванията. Аз съм от най-видните апологети на развитието на модерните банди и експериментирането, само че нещо ми пречи да приема минаването под дъгата в този случай. 

Сложете достойно край на BMTH и стартирайте нова банда с ново име и нова посока, може пак да ви слушам за развлечение. Само че така се губят онези 5 милиона лайка на марката BMTH, нали? 

                                                                       3/10 

Препоръчителни песни:  True Friends   Happy Song   Throne    Blasphemy    What You Need





  • Други подобни ревюта, които може би ще Ви е интересно да прочетете:

вторник, 8 септември 2015 г.

Lamb Of God - VII: Sturm Und Drang

Band: Lamb Of God
Album: VII: Sturm Und Drang
Label: 
Epic/Nuclear Blast
Genre: Metal, Groove Metal, Thrash Metal, NWOAHM

FACEBOOK

Виктор Балчиклиев

VII: Sturm Und Drang e седмият студиен албум на Lamb Of God, ако не броим онзи Burn The Priest (1999). Албумът излиза доста скоро след цялото фиаско с ареста и делото срещу Randy Blythe от чешката полиция за един сериозен инцидент по време на концерт на бандата в Прага през 2010, но няма да задълбочавам. Албумът също така съдържа най-качествения метъл за 2015 до този момент.

Кои са Lamb Of God? Агнец Божий са петима господа от Ричмънд, Вирджиния, част от които първо се събират като Burn The Priest още през далечната 1990, а след това прерастват в машината, която знаем днес, с 7 (8) смазващи албума зад гърба си и без промени в състава. Причисляват се към едни от най-важните фигури в New Wave Of American Heavy Metal, която макар вече да е old wave, Lamb Of God продължават да са по-актуални от всякога.

Защо VII: Sturm Und Drang е един от албумите на годината? Ето десет причини:

1) Randy Blythe - Феноменален фронтмен, чието крещене се разпознава за секунди. С подкрепата на бандата преминава през животопроменящ арест в чешки затвор (бивш нацистки лагер) и дело за убийство (темата е дълга, информация навсякъде), за да се върне по-силен от всякога, написвайки почти всички текстове в албума и изпявайки ги все така безкомпромисно. 

2) Chris Adler - Един от най-добрите барабанисти в съвременния метъл, по някаква причина някак пренебрегван. Притежява уникален подход към песните и специфична техника, която прави всяка песен на Lamb Of God лесно разпознаваема (в комбинация с Ранди).

3) Willie Adler, Mark Morton и John Campbell, отговорни за смазващите рифове, сола, мелодии и плътен бас в този и всеки друг техен албум.

4) 'Still Echoes' и '512' - Силна двойка сингли, с които албумът беше първоначално промотиран. И двете песни са пряко свързани с престоя на Ранди в затвора и прекия допир до ужасите на нацистките лагери. Цитат от отварящия трак:


А thousand heads cut clean across their necks right down the hall from me
The Reich's relentless blade, thirsy and shining red still echoes of their screams
...
A thousand years of failure, a thousand years they bled.
To the bear, the blitzkrieg, and the holy father they just bowed their heads.
I won't bow my head


5) Някои твърдят, че Lamb Of God са разнообразни. Препоръчвам 'Overlord', 'Embers' и 'Torches'. 'Overlord' e един от редките случаи, в които ще чуете Ранди да пее, смятам сполучливо.

6) Споменавайки предните песни си струва да се отбележи, че в албума може да чуете едни от най-успешните колаборации в последните години. Самият Чино Морено (Deftones) е изненадващ гост в много силната 'Embers', а Greg Puciato (Dillinger Escape Plan) участва в 'Torches'. 

7) 'Anthropoid' е абсолютна сеч. Освен тотална музикална разруха, песента е добър повод да научите нещо повече за Втората Световна Война, в частност за Reinhard Heydrich, наричан още The Butcher Of Prague, убит в операция, наречена "Anthropoid". The more you know...

8) Текстовете, смислени и силни, отговарящи на музиката. Нека сега сравним с наскоро ревюирания от мен албум на FFDP, считани за стожери на съвременния метъл. Така.

9) Sturm Und Dtrang се превежда буквално като Storm And Stress. Освен, че е пряко свързан с преживяванията на вокала, използването на немския се вписва и в контекста на албума. Sturm Und Drang е и име на течение в литературата и изкуството, предхождащо Романтизма в централна Европа. Споменавам и Дурмщранг - северняшкото училище за магия в романите за Хари Потър, чието име е игра на думи и в което се подвизава нашето момче Виктор Крум, как да не харесаш?

10) Почти десет години след появата на онзи Sacrament, Lamb Of God все още са царе да създават онази адска апокалиптична атмосфера на 'Walk With Me In Hell' и 'Descending'.

Като е толкова добър, защо не 10/10? Защото албумът не ме изненадва с нищо, а е точно толкова добър и мачкащ, колкото очаквах. Де това да беше негативната черта на всички албуми, излезли напоследък...

                                                                       9.5/10 

Препоръчителни песни:  Still Echoes   512   Erase This    Embers (ft. Chino Moreno)    Anthropoid




Други подобни ревюта, които може би ще Ви е интересно да прочетете:

понеделник, 7 септември 2015 г.

Five Finger Death Punch - Got Your Six

Band: Five Finger Death Punch
Album: Got Your Six
Label: Prospect Park
Genre: Heavy Metal, Groove Metal, Redneck Metal

FACEBOOK

Виктор Балчиклиев

Продължавайки впечатляващата серия на производство, Five Finger Death Punch издадоха своя шести студиен албум от сформирането си през 2005 до сега. Базираната в Лас Вегас великолепна петорка не променя състава и ни благослови с поредна доза безспирен и надъхващ хеви метъл, от онзи "директно-в-лицето" тип.

Освен че е шестият им албум, Got Your Six крие дълбока житейска философия в заглавието си - в армията изразът буквално се превежда като "got your back" или "пазя ти гърба" (6 е часът нали, сещата се, зад вас стрелката, така...) - поредното утвърждаване на издържливостта на бандата, което идва и в сериозен противовес с разпространените напоследък клюки, че музикантите не се разбират и дори може да се разпаднат. Името продължава и тенденцията FFDP да се интересуват от армията и живота на ветераните - тема, дълбоко засегната в предните им творения.

В интервю наскоро фронтменът Ivan Moody и китаристът Zoltan Bathory (да им имам имената...) съвсем сериозно заявяват, че това е най-тежкият им албум до този момент, изцяло насочен към техните метъл корени и връщаш оригиналният им заряд и нестихващ ритъм. В сравнение с предишния The Wrong Side Of Heaven And The Rightous Side Of Helll (2013), който излезе като два отделни албума с общо 25 песни, единадесетте парчета в нормалното издание на Got Your Six наистина премахват всякакви излишни елементи и експерименти, но и тотално губят и малкото разнообразие и оригиналност. Интересното е ограничено и от липсата на гост музиканти и кавъри, което значително вдигна оценката на предния.

С огромно уважение към труда и очеизвадната страст, с която пишат музика, албумът дори не се доближава до тежест към първите им издания. Да, липсват традиционните балади, но повтаряйки отново и отново същите рифове и ударни части, комбинирани с трагикомичните опити на Иван (...) да напише смислен текст, не прави един албум тежък. Когато The Way Of The Fist (2007) се появи, много металяги (включително и аз) наистина се развълнуваха покрай една свежа банда, готова да превземе света с енергията си. Сега, осем години и шест албума по-късно, въпросът до кога ще продължават да пишат същия материал пак и пак определено е неизбежен.

Естествено, в албумът им и яки песни, но това не е изненада. С цялата критика и негативност настрана, Five Finger Death Punch продължават да са неудържими в това, което правят най-добре - да излеят цялата емоция, гняв и страст в музиката им, но само, когато искат да го покажат. 'Question Everything' е добът пример за това каква може да бъде музиката им - богата, развиваща се, мелодична, с бирлянтни финални щрихи върху китарното соло накрая. Няколко песни по-късно обаче идва 'Boots and Blood', което е поредният манифест на стереотипнато американско redneck мъжество в най-тежката му форма, с никаква креативност, развитие и потресаваща лирическа некомпетентност (в стил Attila).

Емблематичната им композиция и аранжимент отново е очевидна в целия албум с много натежаващи рифове, препускащи барабани, вокалната комбинация между дрезгава тирада и емоционално пеене, които придават онзи FFDP привкус на песни като 'Hell To Pay' и 'Ain't My Last Dance'. 'Digging My Own Grave' и 'I Apologize' (последната от deluxe изданието) причисляваме към онези по-мелодични и драматични елегии, напук на цялата тежест, с която музикантите толкова искат да промотират албума. Добавяме и сполучливата 'No Sudden Movement' и отварящата 'Got Your Six', която дава обещаващо начало на един разочароващ и средняшки продукт, който не успява да впечатли с каквито и да е музикални качества и идеи из останалите песни.

Най-вероятно се чудите дали харесвам или мразя албума. Честно, 'Got Your Six' е брилянтен за сутрешен трафик или ръганица в метрото към работа, както и за някоя компютърна пуцалка. Музикално обаче е много беден, еднообразен и натоварващ, с всички добри черти на бандата изоставени за сметка на ненужно и нескопосано връщане в разни тежки метъл корени. Чуйте албума, но ви предупреждавам.


                                                                       6,5/10 

Препоръчителни песни:  Question Everything   No Sudden Movement   Hell To Pay    Got Your Six    Digging My Own Grave



Други подобни ревюта, които може би ще Ви е интересно да прочетете:
и