вторник, 27 октомври 2015 г.

Fonija - ...Bez Ime

Band: Fonija
Album: ...Bez Ime
Label: Napravi Zaedno, 2015
Genre: Alternative Rock, Pop Punk, New Wave, Zapadno Skopje
FACEBOOK

Илиян Иванов

След Noviot Pochetok дойде време и другото голямо име в съвременния македонски пънк рок да се завърне с нова музика. Fonija или Фониja, но така е по-трудно да го пиша, са трио (Дени - китара, вокали; Стефан - бас, вокали; Кристиян - барабани), което може да се похвали, че ...Bez Ime (...Без Име) е техният пети албум от 2008 година насам.

Естествено, Noviot Pochetok и Fonija са близки помежду си - Дени Кръстев свири на барабани с първите по време на концерта им в София през есента на 2013 година.  Ако в миналото двете банди си приличаха по това, че свирят бърз и мелодичен скейт пънк рок, сега те си приличат по това, че експериментират със своята музика, но в различни посоки.

...Bez Ime е нещо съвсем изненадващо от Fonija след чудесния Моjoт Пекол (Моят ад) от 2013 година и трасира нова звукова траектория.  На първо време новият албум е доста по-бавен от своя предшественик, а освен това и китарните рифове и мелодии не са толкова агресивни, а на моменти те дори са на заден план за сметка на електронни/клавирни части ("Нема Генерациja", "Робот Или Дете").

Една от най-добрите черти на Fonija са отчетливите бас мелодии, които изграждат песните. Няма как да пропусна страхотните попадения на Стефан в песни като "Улици Без Име", "Времиња" и "Четврток", а и не само там. В определени песни се създава ню уейв/дарк атмосфера, като вокалите, песимистичните текстове и барабаните играят голяма роля за това - само чуйте тегавата финална "Бездна", все едно изсвирена едновременно от The Cure и NoMeansNo. 

Споменавайки тези две класически стари банди, ще ми се всъщност да кажа повече за дирекцията на групата, сравнена с по-съвременната пънк сцена. Ако с Az Sum Zemja Noviot Pochetok сe доближиха до The Flatliners, The Menzingers, Banner Pilot, Dead To Me и други от този калибър, то новият албум ...Bez Ime е някаква странна смесица от Less Talk, More Rock на Propagandh (или The Weakerthans като цяло) и нещата AFI от Sing The Sorrow  насам - основно в инструменталната си част.

...Bez Ime е без съмнение експериментален албум за Fonija. Песните са много различни една от друга, съдържат добре измислени и записани идеи и са интересна крачка в кариерата на бандата. "Моjoт Пекол", който го има в Spotify (глобалната платформа, която малко БГ групи ползват), си остава по-любим албум, но ...Bez Ime вероятно е прелюдия към нещо дори още по-добро и по-грандиозно в бъдещето на Fonija.
7,5/10
Препоръчителни песни:   Улици Без Име    Нема Генерациja    Времиња   Робот Или Дете  Четврток
Други подобни ревюта:
Noviot Pochetok - Az Sum Zemja

събота, 24 октомври 2015 г.

Trivium - Silence In The Snow

Band: Trivium
Album: Silence In The Snow
Label: 
Roadrunner Records
Genre: 
Heavy Metal

FACEBOOK

Виктор Балчиклиев

Trivium са от няколко групи, които предизвикват абсолютен фурор, когато издават нов албум. През годините бандата се превърна в синоним на качествен метъл и изкараха не един албум със статут "release на годината". За всяко нещо обаче има първи път и новият им албум е откровено разочарование. За съжаление кралете се детронираха сами и кралството е объркано.

Отлагах и отлагах ревюто с надежда албумът да ме грабне или да открия някаква скрита концепция, но уви, Silence In The Snow не ми харесва точно толкова, колкото не ми хареса и от първо слушане. Изслушах всички албуми на Trivium един по един и си спомних за всички онези пъти, когато съм си пускал новите им издания за пръв път - нищо подобно.

Предните два Vengeance Falls (2013) и In Waves (2011) определено не бяха на нивото на Ascendancy (2005), The Crusade (2006) и Shogun (2008), но си следваха ясно начертан път, със страшен заряд и оригиналност, които ги изстреляха на върха. Silence In The Snow е тромав, скучен, монотонен и откровено банален.

За никой не би трябвало да е изненада, че Trivium окончателно кривнаха към хеви метъл. Бандата винаги е била основно хеви, но представен в една бърза и енергична модерна форма, със заемки от метълкор и траш, което правеше музиката им богата и непредсказуема. Мат Хефи се превърна във фронтмен-мечта за всяка една група, с гениални идеи, брилянтна техника и феноменален глас.

Новият албум обаче тотално заличава всички негови качества. Да, гласът му още е титаничен както винаги, но липсата на сурово крещене премахва дълбочината на песните им и остава единствено повърхностен хеви метъл. По никакъв начин не свири по-зле - и той, и останалите музиканти са страшни професионалисти и откъм техника, запис и звук албумът е перфектен. Композициите и аранжиментът обаче са скучни и с нищо не загатват за онова разнообразие на Trivium, с което ни отнасяха в предните албуми.

Silence In The Snow започва с интро, в което се развива основния мотив от едноименния и доста слаб официален сингъл 'Silence In The Snow'. Разочароващото начало продължава с поредица от клиширани хеви метъл химни, които ме карат да изкарам меча от камъка и да подгоня отново драгони из гори и планини. На много места обвиняват албумът, че е изгубил от тежестта на бандата, но не мисля че тежестта е основният проблем. Липсата на оригиналност и съвременен поглед прави музиката им повърхностна и масова.

За щастие, някъде към среда се появява Until The World Goes Cold, която поставя началото на серия от сполучливи песни, които без да са на очакваното от Trivium ниво, поне биха влезли като пълнеж в предните албуми. Музиката леко се разнообразява, мелодиите стават по-интересни и тук-таме натежаващи рифове ('Rise Above The Tides' например) напомнят на златните дни на Хефи и компания.

'The Thing That's Killing Me' леко вдига темпото, 'Breathe In The Flames' добавя емоционалност и дълбочина, 'Cease All Your Fire' освежава албума с наченки на по-модерен подход. Благодарение на този финал Silence In The Snow оставя смесени чувства и може да мине и за "добър" албум, но летвата, която Trivium вдигаха през годините е прекалено висока и няма място за компромиси.

Реално погледнато, Trivium вече са постигнали всичко, което може да желае една модерна метъл група. С шест страхотни албума зад гърба си, стотици концерти, турнета и фестивали, с огромната фен база в целия свят, бандата съвсем спокойно достигна статут, позволяващ им да експериментират и да правят каквото си искат. Искрено се надявам обаче Silence In The Snow да остане като грешна, но и лесно поправима стъпка по пътя към величието, а не непреодолима спънка, пращаща ги право надолу.



                                                                       7/10 

Препоръчителни песни:  Until The World Goes Cold   Rise Above The Tides   Silence In The Snow 




  • Други подобни ревюта, които може би ще Ви е интересно да прочетете:

петък, 23 октомври 2015 г.

5 Seconds Of Summer - Sounds Good Feels Good

Band: 5 Seconds Of Summer
Album: Sounds Good Feels Good
Label: Capitol, 2015
Genre: Pop Rock, Teen Pop, Pop Punk, Alternative Rock
FACEBOOK

Илиян Иванов

Преди повече от 10 години в един брой на списание "Ритъм" имаше интервю с A Perfect Circle, в което барабанистът Джош Фрийз (още в The Vandals и сега в Sublime With Rome) разказваше за страничните си проекти и как стоят нещата в т.нар. корпоративен рок. Фрийз, който е един от най-добрите студийни музиканти и композитори изобщо, с неприкрит непукизъм обясни как получава куп пари, за да пише и записва песни за други банди и изпълнители. Не помня точните му сега, но това, което ме впечатли беше нещо от сорта "Чували ли сте за Evanescence и Avril Lavigne? Е, аз написах и записах техните албуми."

Колкото и самохвалско да звучи това от Фрийз, напълно съм склонен да му вярвам. На обложките все пише, че песните се пишат от Аврил + нейните колаборатори и откриватели, но винаги има и едни други хора, които дърпат конците в сянка. Сега конкретно за втория албум на 5 Seconds Of Summer - Sounds Good Feels God. Не е тайна, че поп пънк светилата Джон Фелдман (Goldfinger), братята Мадън от Good Charlotte и Алекс Гаскарт (All Time Low) са сред продуцентите/ко-авторите на парчетата наравно с членовете на бандата Люк, Майкъл, Калъм и Аштън.  Но няма да се учудя, ако всъщност Джош Фрийз не е отишъл за седмица в Сидни и е записал целия албум, след което си е тръгнал за Калифорния с тлъст чек от Capitol Records.

Sounds Good Feels Good ме побърква със своята клишираност и аз бих го прекръстил на Sounds Shit Feels Shit. Бандата или хората, които наистина са записали албума, за втори път пробутват наизустени до припадък китарни прогресии на Green Day, Blink-182 и Sum 41 с лигави поп вокали ала One Direction или Simple Plan. Самите китари са с омекотен дисторшън и в почти всяка песен има някакви напеви от типа "na na na na", "hey, hey hey" или "oh oh oh"... абсолютно влудяващо. Текстовете са тъпи до безкрай. Само вижте заглавието на водещия сингъл She's Kinda Hot - това казва всичко.  Римуването "No motivation, desination/Permanent vacation" е толкова повърхностно и предвидимо, че веднага мога да им измисля още 2-3 песни с подобни лирики.

Първата част от Sounds Good Feels Good е по-раздвижената, така да се каже. В нея са песните, на които 14-годишните момичета могат да подскачат в такт по концертите. Във втората половина от албума има и доста балади, които както се сещате, не са Macy's Day Parade. Тези балади пък ще карат същите 14-годишни момичета да развалят гримовете си със сълзи, гарантирам.

Има няколко 2-3 песни, които всъщност горе-долу ми харесаха. Castaway, за щастие, не е кавър на Green Day, а абсолютно копие на Fall Out Boy и изненадващо ми допада. Jet Black Heart също е доста слушаемо, а Fly Away определено не ме дразни. Но останалите песни, които хич не са малко като бройка, са пълен боклук. Джош Фрийз, дано да си стоял надалеч от Sounds Good Feels Good.
1,5/10
Препоръчителни песни:    Castaway   Jet Black Heart   Fly Away
Други подобни ревюта:

сряда, 21 октомври 2015 г.

Ugly Kid Joe - Uglier Than They Used Ta Be

Band: Ugly Kid Joe
Album: Uglier Than They Used Ta Be
Label: UKJ Records/Metalville, 2015
Genre: Hard Rock, Heavy Metal, Alternative Rock
FACEBOOK

Илиян Иванов

Ugly Kid Joe са от тези банди, които след внезапен успех, изведнъж потъват и така не изплуват толкова на плитко, че да бъдат засечени в големия комерсиален музикален радар. Примери с подобни случаи са Dog Eat Dog, The Presidents Of The United States Of America или Alien Ant Farm - всички ги знаем, но само с определени 1-2 албума, понеже със следващите им не успяват да достигнат същите висини на популярност. As Ugly As They Wanna Be е първото EP в историята с мултиплатинени продажби в САЩ, а дългосвирещият (каква тъпа дума само) дебют America's Least Wanted също пожъна гигантски успех в цял свят. След това с Menace To Sobriety, който иначе е страхотен албум, бандата и техният симпатичен "въздухарски" рок (да, говоря за филма Airheаds с Брендан Фрейзър, Стив Бушеми и Адам Сандлър) вече не бяха на мода.

После Ugly Kid Joe издадоха още един албум през 1996 г., разпаднаха се, събраха се наново и дори свириха в България на Sofia Rocks през 2012, когато пуснаха и стабилното Stairway To Hell EP. Очевидно обаче записването на цял нов албум не е било по финансовите им възможности на пичовете и се наложи стартирането на кампания за набиране на средства. Хубаво е, че мисията им бе изпълнена успешно, за разлика от провалената такава на индъстриъл/ню метълите Orgy и хора като мен могат да се насладят на Uglier Than They Used Ta Be.

Макар че албумът не е кой знае какво, в него има достатъчно потенциал за ротация в моя Spotify профил и след няколко месеца. Обложката и името са алюзия към дебютното As Ugly As They Wanna Be EP от вече далечната 1991 година. Друго нещо познато намираме още в първата песен Hell Ain't Hard To Find. Парчето доста прилича в куплетите си (не само като мелодия, ами и като текст) на Learn To Fly на Foo Fighters.  Разложените китарни акорди в интрото на Hell Ain't Hard To Find пък май са същите като в осмата песен от албума Under The Bottom, в която към края Ugly Kid Joe го избиват на мощен спийд/хеви метъл.

Mirror Of The Man ухае на Alice In Chains, финалната The Enemy е южняшки кънтри рок, а She's Already Gone е сигурно най-добрата песен тук. Нещото, което прави някои парчета не толкова добри, е липсата на тяга във вокалите на Уитфилд Крейн. Например припевът на Hell Ain't Hard To Find е някак мек и блед, докато този на Bad Seed е яко напомпан и наковаващ.  Китарната работа в албума определено е на ниво - Дейв Фортман и Клаус Айхщат са извадили фирмените рифове, а в няколко песни са допълнени от Фил Кембъл (Motorhead) и Сони Майо (Sevendust, Hed PE, Snot).

Кавърът на Ace Of Spades (Кембъл не участва  в оригиналния запис) е окей, но но няма да те накара да си кажеш "ебаси, колко яко и различно" - преповторено е едно към едно. Старото и познатото от Ugly Kid Joe е добро и лошо едновременно.  Бандата няма да изненада старите си фенове с нищо, само ще ги зарадва, без да ги впечатли кой знае колко.  Ако изпитвате носталгия към времената (90-те), когато рок феновете се деляха на алтърнатив и хард рок, а Ugly Kid Joe бяха по средата, Uglier Then They Used Ta Be ще ви донесе приятни спомени.
7/10
Препоръчителни песни:  Hell Ain't Hard To Find    Bad Seed   She's Alredy Gone   Under The Bottom    The Enemy
Други подобни ревюта:
Ugly Kid Joe - Stairway To Hell EP

вторник, 20 октомври 2015 г.

Night Birds - Mutiny At Muscle Beach

Band: Night Birds
Album: Mutiny At Muscle Beach
Label: Fat Wreck Chords, 2015
Genre: Punk Rock, Hardcore Punk, Surf Rock
FACEBOOK

Илиян Иванов

Night Birds е банда, която наскоро открих и която се нуждае от много повече популярност от тези няма 12 хиляди лайка във Фейсбук. Отскоро пичовете от Ню Джърси записват за Fat Wreck Chords, което преведено по моему значи, че "вече са в голямата игра". Mutiny At Muscle Beach е техен трети албум, но дебют за компанията на Fat Mike и ще бъде в челните места на много ъндърграунд класации в края на 2015 година, просто защото е адски добър.

Малко групи вече правят такъв пънк като този на Night Birds. Или поне малко го правят толкова качествено. Mutiny At Muscle Beach е като отгледано от вълци дете на албумите на Dead Kennedys и The Circle Jerks - Fresh Fruit For Rotting Vegetables и Group Sex. Night Birds са абсолютно нетипични за своя район Ню Джърси - техният безкомпромисен пънк/хардкор копае основите си в сърф рока на пясъка на плажовете в Калифорния. Поп пънк намеците към Descendents и Bad Religion също са съвсем в тон със споменатите горе класически албуми и затова крайният резултат тук е един фантастичен и френетичен запис, който се слуша на един дъх.

Тъй като стана ясно, че Night Birds не са NOFX, за да се издържат само от музика, членовете на бандата имат дневни работи, от които черпят вдъхновение. Вокалистът Джо например работи на място, което в България най-общо наричат "кол център" и често се прибира вкъщи гневен на света. Това може да си проличи от парчета като експлозивната първа (I'm) Wired или следващата Life Is Not Amusement For Me. В други случаи той разказва за още по-лични проблеми - Blank Eyes е за трудните времена от развода с жена му, но като цяло политическата тематика преобладава в лириките.

Night Birds are old school - издават албума си и на касетка
Така например финалната Left In The Middle осъжда липсата на алтернатива при гласуване в САЩ, тъй като всичко се свежда до избор между две партии или личности.  Сравнявам Night Birds най-вече с Dead Kennedys поради няколко причини. Китарните рифове с много сърф елементи (само чуйте инструментала Miskatonic Stomp) се доближават именно до тези на East Bay Ray от титаните от Сан Франциско, а заглавия като Lapsed Catholics Need Discipline и Mutiny At Musicle Beach са все едно измислени от Джело Биафра (Dead Kennedys имат лайв албум, наречен Mutiny On The Bay).  От съвременните банди Night Birds може да се каже, че се доближават до деструктивизма на FIDLAR, но текстовете им не са толкова глупави.

През 2015 година, а и не само през нея, все по-ясно се вижда, че много медии работят, за да "вдигат акциите" на определени спорни като стилови ориентации, но носещи кликове банди - да речем 5 Seconds Of Summer - любимци на Alternative Press, Rock Sound, Kerrang и т.н.. Night Birds са пълните антиподи на добре облечените и сресани австралийчета (за чийто втори албум ще пиша в следващите дни) - те са в медийния миманс, но не търсят 15 минути слава, дори не търсят да оставят траен отпечатък, просто пишат песни, записват ги аналогово (между другото и заради липса на пари) и накрая се получава изненадващ шедьовър. Mutiny At Muscle Beach е един от най-добрите пънк албуми напоследък (сиреч през тази декада). Без да иновативен, той романтично ни връща към хардкора от началото на 80-те. След изключително тъпите си последни албуми, Black Flag и Bad Brains да си водят записки, за да видят как се прави такава музика през 2015.
9/10
Препоръчителни песни: (I'm) Wired    Blank Eyes    Golden Age Of TV    Mutiny At Muscle Beach   Left In The Middle

Други подобни албуми:

петък, 16 октомври 2015 г.

Lana Del Rey - Honeymoon

Artist: Lana Del Rey
Album: Honeymoon
Label: Interscope/Universal
Genre: Indie Pop, Dream Pop, Baroque Pop, Alternative Pop, Sadcore
FACEBOOK

Илиян Иванов

Lana Del Rey не се нуждае от представяне, защото тя е една от най-популярните певици на настоящето десетилетие, въпреки че не очаквам някога тя да повтори гигантския си комерсиален успех от албума Born To Die (2012).  Критиката обаче не бе чак толкова въодушевена от нея тогава - реакциите бяха миксирани. С Ultraviolence (2014) Лана успя да промени това - ревютата бяха далеч по-позитивни, но продажбите бяха по-скромни.  Тези два албума плюс другите музикално-филмови проекти извоюваха на певицата култов статус и тя бързо-бързо реши да се пусне по течението с още един албум.

Насилието и мизерията струяха от заглавията на  Born To Die и Ultraviolence. Затова и името на актуалния албум Honeymoon (Меден месец) изглежда на пръв поглед като контрапункт на тях (но всъщност не е). Друга интересна разлика е дължината. Нормалното издание на Honeymoon е малко над 65 минути, за разлика от доста по-кратките Born To Die (49:28) и Ultraviolence (51:24).  Тук идва и първият ми проблем с Лана - тези 14 песни тук за час и пет минути спокойно можеха да бъдат редуцирани до около 50 (+2-3) минути.

Наясно съм, че музиката на певицата винаги търси кинематичния, въвеждащ подход, толкова популярен в холивудските филми от първата половина на XX век. Но повечето парчета можеха да бъдат скъсени в инструменталните си интерлюдии и прелюдии, без това да окаже влияние върху качеството им. Също така някои припеви са ненужно дълги - например този в God knows I tried в едноименната песен накрая ми се струва прекалено протяжен.

След приятно дращещото ушите интро на откриващата Honeymoon, Лана стоварва с познатия си измъчен глас "We both know  it's unfasionable to love me", което разкрива измамата със заглавията на албумите - няма никакъв меден месец, темите отново са трагедията, болката, насилието и мъчението, които се пораждат в несполучливите връзки с лошите мъже.

Lana Del Rey обаче може да бъде доста похотлива в сладострастната Music To Watch Boys To или демонстрира привиден непукизъм в носещия дъх на канабис трап хит High By The Beach - "You could be a bad motherfucker/ But that don't make you a man/ Now you're just another one of my problems/Because you got out of hand". Певицата заедно с нейния колаборатор в албума Рик Ноуелс (ко-автор и продуцент на песните) излизат на няколко пъти от рамките на бароковия/дрийм/инди поп освен със споменатия електронен стил и с малко джаз, блус, хип-хоп и фламенко заемки. Freak, Art Deco, Religion, The Blackest Day показват лица на Lana Del Rey както по отношение на вокалния ѝ диапазон, така и по отношение на инструменталната динамика, защото макар музиката ѝ да е лежерна като цяло, има по-бързи и по-бавни песни. 

Както споменах, дължините на някои от песните е неоправдано големи. Но иначе самите песни са композирани и изпълнени по перфектен начин. Гласът на Lana Del Rey е специфичен и ако не харесвате нейната измъчена бленда, няма как да смятате музиката ѝ за красива. Това е въпрос на вкус, предполагам.  И на настроение. За тези, които следят певицата отблизо, Honeymoon не е нова фаза в кариерата ѝ, а по-скоро успешен край на една глава, започнала с Born To Die и Paradise EP и преминала през Ultraviolence и филма Tropico.
7,5/10
Препоръчителни песни:  Music To Watch Boys To    High By The Beach    Freak    Art Deco   Religion
Други подобни албуми:

сряда, 14 октомври 2015 г.

Joey Cape - Stitch Puppy

Artist: Joey Cape 
Album: Stitch Puppy
Label: Fat Wreck Chords, 2015

Genre: Acoustic Rock, Indie Rock, Alternative Rock, Folk Rock
FACEBOOK

Илиян Иванов

Широко застъпена е практиката фронтмени на пънк банди да записват акустични фолк/инди/рок албуми, а Рандал Джоузеф Кейп, повече познат като Джоуи Кейп или The Caper от Lagwagon, е един от най-продуктивните музиканти в зоната на соло диспозицията. За последните повече от 10 години той натрупа солидна самостоятелна дискография, без да споменавам другите му странични проекти. След умопомрачително силния миналогодишен шедьовър на Lagwagon - Hang, излизането на този му албум Stitch Puppy е по-скоро изненадващо.

Въпреки първоначалното ми въодушевление през лятото, когато Fat Wreck направиха анонса, малко ми бе трудно да повярвам че след като Кейп бе участвал дейно в написването и записването на 12-те парчета в Hang, ще е оставил достатъчно вдъхновение и за акустичната си соло кариера. Но както казват във футболните среди - "формата е временна, класата е вечна".  Също както черногледския, пълен със политически коментари албум на Lagwagon, така и тук Джоуи е бил инспириран от мрачни събития от личен характер, смърт на близки хора, социални проблеми и израстването на малката му дъщеря. Последната всъщност сама е направила и подарила на баща си тази доста смущаваща зелена вуду-подобна кукла от обложката (която може да видите и във видеото на The Life Is Strange долу), което реално е искрата за написването на тези 10 парчета.

Въпреки че Hang и Stitch Puppy имат много допирни точки, тъй като са деца на един баща, може да се каже, че те имат и някои разлики, защото са от различни майки. Естествено, чисто инструментално тук Джоуи залага на атмосфера с много акустични китари, пиана, струнни оркестрации, чело, перкусии и малко електроника, за сметка на тежките безмилостните хеви рифове и бързия ритъм на Lagwagon. По-голямата разлика обаче е, че тук  няма чувства на безнадеждност и обреченост, тъй като в лириките се прокрадва положителната нотка от типа "след буря рано или късно Слънцето изгрява".

Като основен композитор на Lagawgon Кейп винаги се е стараел да пише песни, които да звучат добре в акустични или "stripped" версии - нещо, което понякога изглежда невъзможно на фона на тези гигантски метъл рифове.  В Stitch Puppy наблюдаваме обратния феномен - парчета като откриващата Me The Witness и сигнъла Moral Compass потенциално могат да попаднат в евентуален следващ албум на Lagwagon с различни аранжименти.  Същото може да се каже и за This Life Is Strange. Тя се доближава най-много до категорията "песен на група", а не на солов изпълнител, а клавирното соло в края е страхотно попадение.

Cope и Faultlines са дразнещо готини и са сигурно най-любимите ми в албума, a за капак вървят една след друга в траклиста.  Участието на вокалиста на The Flatliners Крис Кресуел в Spill My Guts превръща парчето в акустична феерия, а безобразно безупречните хармонии в края носят интересна динамика.  Финалната Tracks закрива нежно албума с припева "He would would have laid down on tracks for you" и почти съм сигурен, че това е поредният трибют на Джоуи към покойния му приятел Tony Sly от No Use For A A Name.

Макар че може би вокалистът на Lagwagon не звучи толкова разнообразно в акустичните си парчета (има едно-две малко по-скучновати) и това е донякъде минус на фона на вокалната енергия на Chuck Ragan примерно, Stitch Puppy е изпипан албум. Джоуи Кейп обаче е невероятен автор на песни, като комбинацията му от галещи акорди и прочувствени лирики го издига на един съвсем различен пиедестал в акустичния пънк рок. Stitch Puppy заслужава своите похвали, нищо че едва ли ще се сдобие с култовия статус на Hang.
7,5/10
Препоръчителни песни:   Me The Witness   This Life Is Strange   Cope   Faultlines   Moral Compass
Други подобни ревюта:


вторник, 13 октомври 2015 г.

Всеки Следващ Ден - Часовник Без Стрелки


Band: 
Всеки Следващ Ден
Album: Часовник Без Стрелки
Label: 
Self released
Genre: 
Alternative Metal, Nu Metal, Hardcore Punk

FACEBOOK

Виктор Балчиклиев

Всеки Следващ Ден са нова банда, която съществува горе долу от 2013, когато излиза първото им демо EP Пътят Напред. И, освен ако не живеете в пещера, няма как да четете този блог и поне веднъж да не сте чули 'Жив' ("Но ще дойдеее този момент, когато ще бъдааа жииив!"), много силно парче.

Бандата е от София и се явява "супергрупата" на алтернативната столична сцена. Всеки Следващ Ден са Рижия (вокали) от Overdawn, Ангел (китара) и Ваньо (бас) от Redound, Вальо (барабани) от Empty Face и Иван (втора китара) от Melekh/Empty Face. Надявам да не съм объркал много кой откъде е - идеята е ясна, пичовете не свирят от вчера и са добре познати от различни метъл/хардкор проекти.

Често ги сравняват с P.O.D. и дори E-Town Concrete макар да има прилика в стила, подобни сравнения са излишни и често имат негативен ефект, особено за родни групи. Да не говорим и че Часовник Без Стрелки е пъти по-добър от The Awakening (2015). Най-общо казано музиката им е алтърнатив/ню метъл с елементи на хардкор и стабилен хип-хоп....или мелодичен хардкор с елементи на хип-хоп и ню метъл/рапкор.

Часовник Без Стрелки следва зададения в предното EP ритъм, създавайки лесно познаваем почерк и характерен стил. Чисто музикално е изпипан до последния детайл като трябва да отбележа и впечатляващото качество на албума. Естествено, има какво да се желае, но финалния звук и миксиране на албума са повече от добри и за това трябва да се споменат както чистия професионализъм на пичовете, така и помощта на небезизвестното студио Sub-Zero.

Албумът съдържа шест песни и започва с интро, което веднага въвежда в атмосферата. Едноименната 'Часовник Без Стрелки' е може би най-стабилното и по-хардкор ориентирано парче. Енергични насечени куплети с непримиримо рапиране водят до мелодични и лесно запомнящ се и напевен припев като комбинацията е повече от успешна и препоръчителна за фенове на качествения old-school nu metal.

Някои от вас може би вече са чули и гледали клипа към 'Спомени'. Парчето лесно се нарежда до вече хитовите 'Жив' и 'Докрай' и може би скоро ще се превърне в любимо за нарастващата им фен база. 'Под Светлините' пък е мой личен фаворит като може би най-тежката и бърза песен в Часовник Без Стрелки.

Другите две 'Машина на Времето' и 'Безсмъртни Дни' за значително по-бавни и фокусирани върху рапирането на господин Рижия, с леки китари за фон. Не съм голям фен на подобен тип провлачено пеене, следващо собствен ритъм, и бих искал повече от песните да имат по-голям заряд и енергичност, но това е единствената ми критика към цялото EP и в крайна сметка опира до лични предпочитания.

По принцип мразя израза "като за България е ок", но малко или повече реалността е такава, че когато говориш за продукт, излизащ от клетата родина, няма как да го избегнеш. И наистина, трудът на момчетата е повече от похвален. До колко стилът е актуален и има търсене е отделен въпрос, но важното е, че всяка във всяка една от песните си личи огромното желание и внимание, вложени в Часовник Без Стрелки. 

Непримиримото хардкор общество на България със сигурност ще се вдигне на бунт срещу използването на толкова хип-хоп и богати мелодии, но по този въпрос няма много какво да се направи. Ако все пак искаш да чуваш повече родни банди с качествен звук и завършен продукт, и ти се иска "индустрията" да се разбуди - влез в страницата на Всеки Следващ Ден и си купи албума, цената е изцяло символична.


                                                                       7/10 

Препоръчителни песни:  Часовник Без Стрелки   Под Светлините   Спомени 




  • Други подобни ревюта, които може би ще Ви е интересно да прочетете:

понеделник, 12 октомври 2015 г.

We Came As Romans - We Came As Romans

Band: We Came As Romans
Album: We Came As Romans
Label: 
Equal Vision/Spinefarm
Genre: 
Alternative Metal, Melodic Metalcore, Alternative Rock

FACEBOOK

Виктор Балчиклиев

We Came As Romans винаги са били на крачка от черния ми лист с банди, които никога повече да не слушам. Като се почне от нелепото им име, което олицетворява липсата на оригиналност на едно цяло поколение, минавайки през изключително колебливите им предни албуми, та се стигне до отявлените забежки към лигав емокор. Последният им албум окончателно ги праща в забранения списък.

В предния Tracing Back Roots (2013) имаше няколко попадения и от чисто любопитство си пуснах новия им, четвърти по ред, студиен албум We Came As Romans. Отварящата 'Regenerate' е повече от обещаващо начало на един зареден на максимум свеж метълкор с умерена електроника и балансирани вокали. Всичко започва добре и с усмивка си мисля, че това е една от малкото банди, които показват израстване напоследък.

Обаче не е. В 'Who Will Pray?' звукът рязко се променя и така започват едни от най-трагикомичните 33 минути в музиката на 2015. Една след друга се редят лигави и пъпчиви откровения на група подрастващи младежи, написани най-вероятно в лъскавите тоалетни на местното частно училище. Родителите и продуцентите им трябва много сериозно да се замислят какво точно причиняват на света.


От една не особено обещаваща, но все пак изпъкваща мелодик метълкор банда с все пак някакъв потенциал, We Came As Romans се спускат право надолу по пързалката на тотална деградация и изтриват и малкото добри идеи, които се прокрадваха в предните албуми. За група, която все пак може да започне албум с 'Regenerate', останалите песни са повече от срамни и този таг "metalcore" отгоре стои само и единствено с архивни цели.

За поп-рок кавър банда на 5 Seconds Of Summer албумът не е лош. Няма смисъл да коментирам смислената натовареност на текстовете, защото такава просто няма и евтините рими и клиширани напеви почват да дразнят още от втората песен. Музикално и стилово, песните им са подходящи единствено за местната училищна баскетболна лига на Мичиган.

Някъде по средата някак изненадващо се прокрадва 'Tear It Down', която си е чист ню метъл и сред цялата помия се откроява с впечатляващ заряд и енергичност, и дори бих я препоръчал. Една идея по-лигава, но в подобен стил е и 'Defiance', която споменавам просто за да има нещо, което да издърпа албума от блатото. 'Saviour Of The Week' е много приятно попче, което с кеф бих слушал по радиото, но в такъв албум е просто срамно.


Не разбирам как пост-метълкор/мелодик метълкор банда с интерес към електрониката тотално изоставя всякакви "кор" елементи за сметка на ню метъл идеи и чист алтърнатив/поп-рок. Мешавицата е тотална, заемките не си взаимодействат добре и резултатът е плачевен. We Came As Romans ще е последният техен албум, който слушам и не мисля, че ще изпусна нещо.

В интерес на истината, проблемът в бандата винаги е бил Kyle Pavone, отговорен за чистите вокали, електроники и най-вероятно напудрените текстове. И в предните албуми песните, които стават за слушане са тези, в които в центъра е вторият вокал на бандата David Stephans, който освен че изглежда адекватно, се справя прилично и с крещене, и с чисто пеене, и с цялостно поведение. Да, и 'Regenerate', и 'Tear It Down' са почти изцяло негови - мисля, че решението на проблема е ясно. 


Албумът е катастрофален и почти на 100% заема последното място в класацията за 2015, зад That's The Spirit, който в сравнение си е железен. Тъжно е да попадаш на случаи, в които и малкото потенциал на дадена банда се захабява тотално за сметка на евтин поп рок с драматични самоубийствени лирики и клиширани китари. Чуй споменатите 2-3 песни и забрави завинаги We Came As Romans.


...Поне докато не разкарат Kyle...


                                                                       2/10 

Препоръчителни песни:  Regenerate   Tear It Down   Defiance 




  • Други подобни ревюта, които може би ще Ви е интересно да прочетете:

петък, 9 октомври 2015 г.

H2O - Use Your Voice

Band: H2O
Album: Use Your Voice
Label: Bridge Nine
Genre: Hardcore Punk, Punk Rock, Skatepunk
FACEBOOK

Илиян Иванов

Както самите H2O казват за направата на Use Your Voice - "отне само 7 години".  Горе-долу толкова дълго бе и времевото разстояние между Nothing To Prove (2008) и мейджър лейбъл албума им Go (2001), след който бъдещето на бандата бе поставено под въпрос. Но H2O отново са тук (умишлено пропуснах факта, че през 2011 година бандата издаде много якия албум с кавъри Don't Forget Your Roоts) и отново са тук, за да преподават своята кратка лекция по  PMA (positive mental attitude или "положителна умствена нагласа") - една концепция, която първо е разработена в бестселъра на писателя Наполеон Хил - Think  And Grow Rich (Мисли и забогатявай).

Е, H2O не са забогатели покрай своята музика, но изповядваният позитивизъм е една от чертите, които ги отличават от повечето гневни хардкор групи и това е така във всеки един от всичките им албуми досега. Use Your Voice в никакъв случай не е отклонение от този курс и резултатът е 11 надъхващи парчета за малко повече от 20-тина минути. По-рано през годината оригиналният китарист Тод Морс - брат на вокалиста Тоби Морс, обяви, че вече не е част от H2O, вероятно поради ангажиментите му с турнетата на The Offspring. Това е един леко тъжен факт, но и без него нюйоркчани звучат достатъчно стегнато и отсъствието му не се усеща.

Първите две парчета Black Sheep и Skate! са ни повече, ни по-малко есенцията на звученето на бандата - агресивни рифове, мелодични вокали и скорострелно темпо, последвано от "мазни" бавни части и малко хорови напеви. Третата песен Thick And Thin съвсем спокойно може да я сложите в който и да е албум на Pennywise и няма да познаете, че е парче на H2O.

From The Heart е песен за стабилно масово подскачане в унисон по концерти със задължителния рефрен H2O GO!, а Popage е трибют към Descendents и интересен поглед към съвременната поп музика. #NotRealLife е атака срещу хората, за които животът се изчерпва срещу това да бъдат трендинг в социалните мрежи. Намирам идеята на бандата за отлична самоирония, тъй като H2O са доста активни във Facebook, Twitter, Instagram и прочее. Финалната True Romance ми навя асоциации с The Bouncing Souls и е написана за жената на фронтмена Тоби Морс. Личното ми мнение, че тя е в топ 5 на най-добрите им песни в цялата дискография.

Най-готиното на този албум е, че е точно това, което се очаква от него - не е претенциозен, нито ще размести пластовете на хардкор сцената с нещо уникално, а е просто създаден с много любов от банда, която наистина уважава феновете си. H2O са машини на живо и концертите им са експлозия от енергия, каквато в Use Your Voice има много.
8/10
Препоръчителни песни:  Skate!   Thick And Thin   From The Heart   #NotRealLife   True Romance
ДРУГИ СХОДНИ РЕВЮТА:

сряда, 7 октомври 2015 г.

Random Hand - Hit Reset

Band: Random Hand
Album: Hit Reset
Label: 
Bomber Music
Genre: 
Ska Punk, Punk Rock
FACEBOOK

Виктор Балчиклиев

Една от водещите Британски ска пънк банди Random Hand се завръща с шести/пети/четвърти (не е много ясно покрай всичките преиздавания) студиен албум. За жалост обаче Hit Reset ще бъде и последния им след като в началото на годината големците обявиха прекратяване на кариерата си за неопределено време. С други думи, албумът е последен във всяко едно отношение и един прекрасен начин да се сбогуват с всички фенове.

Малко след обявяването на скръбната вест, бандата започна кампания в Pledge Music Campaign за финансиране на издаването на Hit Reset. Само за няколко месеца, зададената цел беше надхвърлена с над 200%, което само по себе си говори за лоялността на фен базата им и за огромните очаквания от албума. Като допълнение, прощалното им турне из родна Великобритания също беше тотално разпродадено.

Инкорпорирайки множество стилове от традиционен ска пънк до натежаващ метъл, през последните години Random Hand циментираха лидерската си позиция в съвременната пънк сцена на Англия. Сформирани през 2002 в Западен Йоркшир, бандата бързо набира популярност и свири заедно с големи имена като Voodoo Glow Skulls, Reel Big Fish и Propagandhi, трупайки солидна фен база. Миналият месец музикантите приключиха кариерата си с впечатляващо шоу в Camden Underworld в Лондон, заедно с дългогодишните си приятели от Sonic Boom Six (които, впрочем, също готвят нов албум).

Още от първите акорди Hit Reset оправдава всички очаквания и е точно това, което всички очакват от Random Hand - бърз, агресивен, но и мелодичен, позитивен, суров пънк албум. Следва логичното развитие от може би най-добрият им Inhale/Exhale (2009) до предишния Seething Is Believing (2011). Robin Leitch отново е отговорен за пеенето/рапирането и онези типични ска части на тромбон. Joe Tilson свири на бас, Dan Welsh свири пънк рифовете, а барабаните на Sean Howe допринасят за неспирния ритъм. Всички заедно помагат за множеството хорови напеви.

'Day One' и 'Protect & Survive' дават по-тежкото начало на албума, докато 'Deat By Pitchforks' и 'After The Alarm' добавят емблематичните ска ритми и мелодии, заради които най-вероятно сте си пуснали албума. 'If I Save You Back...' се откроява с емоционален заряд и мелодичен припев, докато по-разнообразни вокали може да се чуят в 'Dead No Longer', 'Abide' и абсолютното пънк-рок бижу 'Pack It Up'. Останалите песни следват обичайния за бандата стил със заемки от реге, пънк, ска, метъл и хип-хоп.

Текстовете в албума следват традицията бандата да разгръща както социално-политически проблеми, така и лични тревоги и емоции. Първите няколко преслушвания може и да не ви впечатлят особено при отсъствието на хитове от ранга на 'Anger Management', но с времето албумът определено започва да допада повече. Предвиждам, че след няколко години Hit Reset ще се счита като онзи албум, сложил достойния край на една кратка, но продуктивна кариера.

Без каквато и да е изненада Hit Reset е добър албум, с нищо по-добър или по-лош от всички останали, издадени от йоркширските териери Random Hand. Звучи стабилно, кара ви да се раздвижите, препуска бързо и неуморно без да изневерява на нужните за един качествен ска албум мелодии. Зареден с една допълнителна доза емоция, Hit Reset прави сбогуването с една от наистина най-свежите британски банди на последното десетилетие още по-трудно.


                                                                       7.5/10 

Препоръчителни песни:  Pack It Up   If I Save Your Back...   Day One    After The Alarm    Dead No Longer



  • Други подобни ревюта, които може би ще Ви е интересно да прочетете:

четвъртък, 1 октомври 2015 г.

Meg Myers - Sorry

Artist: Meg Myers
Album: Sorry
Label: Atlantic Records, 2015
Genre: Alternative Rock, Indie Pop, Post-Grunge, Electronic Rock
FACEBOOK

Илиян Иванов

Казват, че есента е красива. Особено, когато листата на дърветата се обагрят в жълто, червено и кафяво и постепенно падат от клоните. Fuck this shit, есента не е красива, а досадна, защото е хладно, духа вятър, вали и прочее. Но знаете ли кое е красиво - Мег Майърс и нейната музика. Дебютният ѝ албум Sorry е перфектният саундтрак за този депресарски сезон от годината, защото носи тъгата на предвестник за край на лятото.

Една от причините да напиша това ревю сега е, че рожденият ден на Мег е на 6 октомври, което по стечение на обстоятелствата съвпада с деня, в който кацам на американска земя - просто любопитна случайност. Другата, по-съществена причина, е, че нямах търпение да кажа, колко всъщност як е този албум и колко горещо го препоръчвам. Но всичко по реда си. Първо, ще си кажете: Who the fuck is Meg Myers? Родена в Меката на кънтрито Тенеси, Нешвил в религиозно семейство на последователи на Йехова, тя се мести с някакво гадже (нека го наречем some guy) в Калифорния (че къде другаде?) да преследва музикална кариера, макар че по подобие на Christina Perri (ако не я знаете, не е мой проблем), първо бачка като сервитьорка.

Въпросната романтична история между Мег и some guy приключва скоропостижно, но пък ѝ потръгва с песните, тъй като е забелязана от местен продуцент и хоп - подписва договор с лейбъл. След един куп сингли и две доста приятни EP-та, брюнетката издава цял албум, който спокойно може да наречем един от най-добрите дамски рок дебюти за последните 10 години, примерно.

Не знам дали е сексистко, ако кажа, че Мег всъщност е доста красива и със сигурност това ѝ носи допълнителни точки популярност. За оценката на албума тук обаче се абстрахирам изцяло от визията, защото съдържанието на Sorry си е златна находка - то е продукт на влиянията на различни музикални епохи, както от 90-те, така и на модерните музикални течения.

Откриващата Motel е перфектната спойка между инди, поп-рок и електроника, а модулацията (смяната на тоналността) на последния припев е неочаквана, размазваща и направо епична. Двата хита Sorry и Desire (със супер яко китарно соло), залагат на по-индъстриъл, почти Nine Inch Nails-ко рок звучене, а гласовият диапазон на Мег напомня на пеенето на Аланис Морисет и Фиона Епъл. Desire безспорно е и парчето с най-мръснишко лирическо съдържание - "Baby, I wanna fuck you/ I wanna feel you in my bones", а по-нататък припевът преминава в "How do you want me?". За да е ясно на всички - в тези думи няма нищо "курвенско", а напротив - Майърс е просто болезнено откровена относно нормални човешки желания. Представете си го като скритата сексуална фантазия с любимия ви музикант и ще разберете какво искам да кажа.

A Bolt From The Blue е леко ню уейвърско и приятно танцувално, докато I Really Want You To Hate Me си е чист пост-гръндж, не само инструментално, но и лирически - нещо, като Къртни Лав и Hole, само с разликата, че нашата героиня може да пее. Lemon Eyes и Make A Shadow също се носят по 90-тарската алтърнатив рок вълна, баладите Parade и The Morning After звучат доста лично и вървят перфектно с чаша вино, а Feather слага фин, нежен и емоционален финал.

Мег Майърс я чака бляскаво бъдеще, ако успее да надгради над този впечатляващ дебют. Тя е не само сериозно даровита като главови данни певица, но и талантлива авторка на песни, а снимките от концерти по бас китара, само могат да подлудят музикантската аудитория. Изобщо Мег Майърс - визуално и гласово, е нещо като Banks, но в рок версия, с повече китари - като да речем бандите The Pretty Reckless и Dead Sara. Просто десет мрачни, катарзисни и искрени песни, които заслужават много по-широка аудитория.
8,5/10
Препоръчителни песни:   Motel   Desire   I Really Want You To Hate Me     Make A Shadow   The Mornig After
ДРУГИ СХОДНИ РЕВЮТА: