понеделник, 30 ноември 2015 г.

Miss May I - Deathless

Band: Miss May I
Album: Deathless
Label: 
Rise
Genre: 
Metalcore

FACEBOOK

Виктор Балчиклиев


За пръв път се сблъсках с Miss May I преди няколко години, когато чух Monument (2010) - вторият им студиен албум. Като изключим попадението 'Relentless Chaos' останалото не ме впечатли особено и забравих че съществуват. Оказа се, че момчетата от Охайо се активизирали стабилно и настоящият Deatlhess е вече пети албум в дискографията им. И, за моя приятна изненада и напук на скептичните ми очаквания, е доста приличен.

Deathless e абсолютно праволинеен метълкор. Важно е да уточня, че говоря за традиционен метълкор - не за онзи качественият от ранните години от жанра, но не и за съвременната помия, която се сипе отвсякъде. Miss May I не свирят деткор, електроникор, джент-кор, рап-кор, пост-хардкор и какъв-ли-още-не-кор, а от онзи приличен метълкор от най-успешните години на жанра. Впрочем, бандата е сформирана през 2007, което донякъде обяснява силното влияние на този период.

'I.H.E.' започва като As I Lay Dying, а 'Deathless' (както и други песни) напомнят много на Threat Signal и специфичните вокали на Jon Howard. И докато AILD вече не съществуват, Threat Signal уж подготвят четвърти албум с неясна посока, а другите големи имена на жанра се изгубиха из вълната от банди, които вдъхновиха, Miss May I тихомълком се промъкват с пети албум, който продължава да отстоява изгубените качества на сцената.

Всичко страхотно, но някак остава усещането, че MMI са изпуснали влака. Вълната отмина и отшумя и чак сега бандата стъпва стабилно на сцената (пак казвам, не съм слушал детайлно последните им албуми и съдя само по този), плюс-минус десетина години по-късно. А може пък това да е и техният коз - сега Deathless звучи някак носталгично, докато преди години най-вероятно щеше да изчезне някъде сред стотиците подобни албуми.

Да, MMI нямат особено характерен почерк или оригиналност. Липсват конкретни идеи в цялостната композиция, а текстовете на някои песни са безобразно банални. Някак мина времето на "I hate everything/I hate everyone", дори и замаскирани зад абревиатурата 'I.H.E.', да не говорим и за името на бандата, което продължава да ме озадачава. И, макар вокалите да са похвално стабилни, леките напеви на места са немощни и песните губят сила точно там, където търсим перфектния баланс и епичност.

Но стига негативи - като оставим усещането за еднообразие настрана, всичко друго е изпипано и поднесено с хъс и старание. 'Deathless' е брилянтно парче, брейкдауните са по учебник, а рифовете са достатъчно стабилни в комбинация с насечените барабани. 'Bastards Left Behind' звучи мащабно, 'Psychotic Romantic' е неспирна сеч, а останалите песни се вписват добре стилово и концептуално в един завършен и премерен албум. И покрай целия мош трябва да оценим и факта, че дългата коса все още е фактор!

Като цяло добър опит на Miss May I да се върнат няколко години назад. Да, албумът не звучи много актуално и модерно, но на фона на нескопосания експериментализъм подобен продукт беше нужен на 2015-а. В повечето случаи клишираните текстове и някои композиции са замаскирани от малки детайли и цялостно усещане за стабилен и качествен метълкор. Ако случайно ви липсват силните албуми от предишното десетилетие, то Deathless e добро, макар и временно, решение на проблема.


                                                                       8/10 
Препоръчителни песни:  Deathless   Bastards Left Behind  Arise   I.H.E.   Trust My Heart (Never Hope To Die)  




Други подобни ревюта, които може би ще Ви е интересно да прочетете:

неделя, 29 ноември 2015 г.

Leftöver Crack - Constructs Of The State

Band: Leftöver Crack
Album: Constructs Of The State
Label: Fat Wreck Chords, 2015
Genre: Crust Punk, Ska Punk, Hardcore Punk
FACEBOOK

Илиян Иванов

Отношенията между Скот "Stza" Стърджън и Езра Кайър доста се влошиха по време на паузата, която Leftover Crack си взеха (бел. ред. - все още не разбирам защо изобщо не си останаха с името Choking Victim), за да могат двамата фронтмени да се съсредоточат върху другите си банди - съответно Star Fucking Hipsters и Morning Glory. Конфронтацията помежду им беше грозна за очите на феновете, но какво пък - дори и сред и най-големите анархисти може да има бизнес караници.

След напускането на Езра дори не бе сигурно, че някога изобщо ще има нов албум на Leftover Crack. Constructs Of State бе анонсиран от нищото от Fat Wreck Chords, който миналата година пусна и War Psalms на Morning Glory. Това е едва трети истински албум на Leftover Crack и понеже е рано да е каже дали ще издържи теста на времето, то със сигурност издържа теста за актуалност, защото, за съжаление, е в тон с всички политически и социални ужаси, които ни връхлитат всекидневно под формата на новини.

Leftover Crack са сред най-безкомпромисните пънк банди в света и всеки, който се опитва да го оспори, просто не ги е слушал. За разлика от Mediocre Generica (2001) и Fuck World Trade (2014), Constructs Of State не води със себе си скандалите на предишните два. Товаа са 13 песни, обобщаващи около 10-годишни наблюдения на Stza и компания върху заобикалящата ни обстановка, включваща полицейщина, битов терор, световен тероризъм, расизъм, сексизъм, религиозен фанатизъм, корупция, хомофобия и каквото се сетите още. И Leftover Crack имат какво да кажат по всяка една от темите - директно и без заобиколки.

В отсъствието на Езра, Leftover Crack са привикали за записите един трамвай с гост музиканти и вокалисти. Споменавам само няколко групи - Crass, The Bouncing Souls, The Dead Milkmen... Най-приятната изненада обаче е Джеси Майкълс - легендарният вокалист на Operation Ivy, който пее в System Fucked - парче, което през 1989 година можеше съвсем спокойно да бъде в траклиста на Energy.  Песни като Don't Shoot и Loneliness & Heartache разкриват малко по-мелодичната, почти радиофонична страна на Leftover Crack, а Slave То Тhe Throne е като дете на Slayer. Ска елементите са все така осезаеми - само чуйте ¡Poliamor Fiesta Crack!, която може да ви накара да се разкършите със скенкване.

В албума има и два кавъра - Last Legs и The War At Home. Признавам си - не съм слушал никога оригиналите на Blackbird Raum и Intro5pect, но Leftover Crack са оставили своя почерк тук. Много харесвам как Last Legs започва като 90-тарски алтърнатив рок, за да премине в бесен кръст пънк, а The War At Home изненадва с доста клавири на фона на здравата тресня - малко в стила на една малко позната банда у нас Bomb The Music Industry.

На фона на безкрайните военни и политически конфликти в различни точки на света, Leftover Crack отново стрелят точно в целта. Constructs Of State е отражение на тази конюнктура,  в която пацифизмът не вирее или е изродено маскиран в интриги и заблуди.  В крайна сметка пък, на кого ли му пука за някаква си анархистка пънк група, те нали "само викат и крещят там" и си мислят, че могат да оправят света...
8/10
Препоръчителни песни:   Don't Shoot   Loneliness & Heartache    System Fucked   Last Legs   The War At Home
Други подобни ревюта
Morning Glory - War Psalms

вторник, 24 ноември 2015 г.

Crossfaith - Xeno

Band: Crossfaith
Album: Xeno
Label: 
UNFD, Razor&Tie, Sony
Genre: 
Electronicore, Metalcore, Industrial Metal

FACEBOOK

Виктор Балчиклиев

През септември 2013 публикувах първото си ревю за Scraggled Music - за Apocalyze на Crossfaith, оценен с 9/10. Ето, че повече от две години по-късно японците се завръщат с ново творение - Xeno. Четвъртият им студиен албум излезе още през лятото и не достига нивото на предшественика си, но от чиста символика се чувствам длъжен да го отразя. Току виж е пропълзял в годишния Топ 10?

Няма абсолютно нищо ново покрай пичовете от Crossfaith. Момчетата остават верни на стила си без някакви кардинални промени и стилови забежки. Съставът е абсолютно същият, който впрочем никога не се е променял от излизането на дебютния The Artificial Theory For The Dramatic Beauty (2009). Най-важното - безпощадният заряд също остава непроменен и макар албумът да не впечатлява с нищо оригинално и ново, енергията му е впечатляваща.


Crossfaith следват ясно зададения от предните албуми път като този път надграждат с малко повече вокално разнообразие. Kenta Koie комбинира повече чисти вокали покрай крещенето и епизодичното рапиране и, като допълнение, в Xeno личат имената на два гостуващи вокала. Музикално няма нищо ново и шокиращо като бандата отново залага на характерния ударен модерен метълкор, пропит със сериозна доза електроника, заради което и повечето медии им лепят етикета "electronicore".

Албумът получава една единица по-слаба оценка от Apocalyze по простата причина, че не носи нищо по-интересно откъм композиция, идеи, аранжимент. Crossfaith поддържат високото качество с вече познатата бързина и енергичност, а електорниката придава онова усещане за модернизъм, което пасва перфектно на дигиталната ни епоха. Xeno започва със стабилното техно интро 'System X' и завършва с епичен електронен инструментал 'Astral Heaven' като двете песни рамкират брилянтно албума.

 Първото парче, което веднага се откроява от останалите е 'Xeno', в което може лесно да се долови сериозното влияние на SlipKnot преди да се развие в припев, който напомня Trivium и пеенето на Matt Heafy, което може да е само позитив. Изброявайки банди, които са вдъхновили Crossfaith, трябва да се отбележат Motionless In White и оттам неизбежно Marilyn Manson. Всичко обаче е пречупено през характерния за Crossfaith поглед, така че всякакви обвинения в плагиатстване са абсолютно неуместни.

Относно гостуващите вокали - става дума за Benji Webbe от Skindred и Caleb Shomo от Beartooth, две добре познати имена от различни жанрове. Benji гостува в може би най-силната песен в албума 'Wildfire', която е брилянтна комбинация от електронниките на Crossfaith и рага метъла на Skindred, и макар резултатът да не е особено характерен метъл, песента е свежо попадение. От друга страна 'Ghost In The Mirror' е типичен модерен метълкор и участието на Caleb (като бивш вокал на Attack Attack!) е доста сполучливо и говори още повече както за развитието на Crossfaith, така и за изненадващото израстване на Shomo, откакто е фронтмен на Beartooth.    


Държа да отбележа абсолютно ненужното включване на 'Tears Fall' в албума. Без да имам проблем с мелодични откровения, емоционалност, балади и прочие, песента просто е слаба и изключително клиширана откъм текст и музика. Прескачаме нея и веднага нещата се оправят с 'Paint It Black' и следващите парчета до вече споменатия инструментален финал на албума. Не, сериозно, просто махнете 'Tears Fall' от плейлиста и слушайте 'Calm The Storm' като по-сполучливия опит.

Xeno е поредното творение на Crossfaith, което минава бързо и ударно под звуците на енергичен съвременен метълкор и добре вписана електроника. Албумът е логичното продължение в дискографията на японците и с това темпо се съмнявам да е последното. Пичовете поддържат нужното качество, забиват с впечатляващ заряд, поканили са две добри имена, разнообразили са вокалите и като цяло са изкарали един добър продукт, който губи единствено и само от липсата на оригинални идеи.



                                                                       8/10 
Препоръчителни песни:  Wildfire (ft. Benji Webbe)   Xeno   Ghost In The Mirror (ft. Caleb Shomo)   Vanguard   Devil's Party  




Други подобни ревюта, които може би ще Ви е интересно да прочетете:

вторник, 17 ноември 2015 г.

Kurt Cobain - Montage Of Heck: The Home Recordings

Artist: Kurt Cobain
Album: Montage Of Heck: The Home Recordings
Label: Universal Music, 2015
Genre: Alternative Rock, Grunge, Acoustic Rock
FACEBOOK

Илиян Иванов

Признавам си, че все още не съм гледал документалния филм Montage Of Heck, може би защото съм скептично настроен към продукцията. Бъз Озбърн от Melvins, който познава Кърт Кобейн доста добре, заяви преди месеци, че повечето кадри, касаещи живота на покойния фронтмен на Nirvana,  не отговарят на истината. Това е леко притеснително, защото какъв е смисълът от биографичен филм, ако повечето неща са измислици? Втората причина се крие в албума, за който сега пиша. WTF, соло албум на Кърт Кобейн?!

Цели 21 години след смъртта му, гласът на гръндж поколението на 90-те "стартира" самостоятелна кариера. Колкото и подвеждащо да звучи "соло албум", Montage Of Heck: The Home Recordings е точно такова изчадие, но се води и саундтрак към филма. Явно Universal Music не са успели да изровят повече демота, лайв изпълнения, алтернативни версии и други подобни неща на Nirvana и затова са прибегнали до нов оскърбителен за музикалната индустрия ход - да поизкарат още долари от домашните записи на Кърт.

Този албум, който го има в стандартна  (13 трака) и делукс версия (31 трака), е абсолютно неслушаем. Качеството на записите е покъртително зле. Разбира се, Кърт Кобейн няма никаква вина за това. В крайна сметка, като всеки творец, особено от края на 80-те и началото на 90-те, той също не е бил чужд на натискането на REC на касетофона, докато подрънква разни неща на китара (а на места и само на бас китара) и си тананика мелодийки. Защото, ако се чудите, Montage Of Heck: Home Recordings, е само това плюс разни скитове, реклами, експерименти, пръдни и т.н.

Убеден съм, че Кобейн никога не би бил съгласен да позволи тези домашни записи да излязат наяве. Но, какво да се прави, шефовете на лейбълите + Къртни Лав отново използват творчеството на фронтмена на Nirvana през развалената сокоизстисквачка. Аз лично нямам нужда от кавър на And I Love Her на The Beatles, нито пък от демота на  Been A Son и Sappy, просто защото мога да се наслаждавам на тях в добре продуцираните им студийни версии. Sappy дори звучи все едно лентата "влачи". Беше доста болезнено да чуя и първообраза на Frances Farmer Will Have Her Revenge On Seattle - една от топ 3 на любимите ми песни на Nirvana. Вокалите на Кърт на припева идваха като от баня, но през мегафон с дисторшън и непрекъснато намалявах звука, за да не ми потече кръв от ушите. Абсолютен ужас!

Направете си услуга и не слушайте този албум. В контекста на филма, тези записи може и да звучат различно. Тепърва ще разбера това, защото планирам да го гледам скоро. Соло албумът въобще не променя мнението ми за Кобейн, нито като автор на песни и музикант, нито като значима личност в поп културата. Обаче не мога да си представя, че някой ще седне и ще слуша с кеф това скалъпено заради пари издание.
1/10
Препоръчителни песни:   Been A Son    The Happy Guitar  
Други подобни ревюта:

петък, 13 ноември 2015 г.

The All Brights - ...Are Wild For The Night!

Band: The All Brights
Album: ...Are Wild For The Night!
Label: Red Scare, 2015
Genre: Punk Rock, Pop Punk, Surf Rock, Alternative Rock
FACEBOOK

Илиян Иванов

Тъй като официалният дебют на The All Brights е EP от само 6 песни, ще се опитам да бъда кратък в ревюто си.  Това е сърф пънк банда, създадена съвсем наскоро с една единствена цел - забавление. Квартетът се предвожда от Дейв Хаус (фронтмен на The Loved Ones), а зад барабаните е Шон Селърс от Good Riddance. Не знам истинските имена на останалите музиканти, но всички членове на бандата имат закачливи псевдоними - например басистът се казва Pat L. Bored (игра на думи с падълборд). Като цяло The All Brights напомнят на една друга по-супер група - Me First And The Gimme Gimmes, защото не се взимат на сериозно, а пък дрескодът е олдскул Калифорния кежуъл (баси, колко чуждици изписах на кирилица).

Както споменах, ...Are Wild For The Night EP е кратичко и започва с най-яката "feel good" песен на 2015 - Hell On A Surf Board. Праволинейното четириакордно парче ще се забие в главата Ви моментално със зарибяващи саркастични лирики като "I don't need a job, I don't need a car, I don't need a credit card / Baby, I'm just going to hell on a surf board", а към края си може да Ви накара да се замислите за изтриване на Instagram-а си и да се размечтаете за безгрижни дни на плажа. 

Останалите пет парчета също са доста приятни и мелодични, макар и не съвсем от класата на откриващото. West Coast Fuck You е почти кавър на East Coast Fuck You на The Bouncing Souls с няколкосекундни намеци/заемки от Bad Religion и Pennywise. Wild For The Night е другата песен, която бих отличил, саркастично описваща т.нар. проблем "остаряване" след 20-те години - "Did I ruin your 30th birthday in Catalina?"

За малко повече от четвърт час The All Brights доставят зареждащо-енергичен сърф пънк рок, повлиян от Ramones, Descendents и много други и това е най-важното, а не каква е оценката ми на това EP. И не забравяйте да си изтриете Instagram-a или поне Twitter-a.
7/10
Препоръчителни песни:   Hell On A Suf Board    West Coast Fuck You    Wild For The Night


Други подобни ревюта:

понеделник, 9 ноември 2015 г.

Crazy Town - The Brimstone Sluggers

Band: Crazy Town
Album: The Brimstone Sluggers
Label: Membran Records, 2015
Genre: Alternative Rap, Rap Rock, Gangsta Rap, Nu Metal, Alternative Rock
FACEBOOK

Илиян Иванов

Crazy Town винаги са били негодници. Тези "оne hit wonder-и" пропиляха всичките си пари за наркотици и курви, а критиката никога не ги е долюбвала. И има защо - музиката им е долнопробна доза нео метъл с глупави мачо лирики. Дори най-големият им хит Butterfly като цяло не е много тяхна песен, а се базира на китарен семпъл на Red Hot Chili Peppers. Но въпреки това, не ме е срам да призная, че има доста песни от продалия над 2,5 милиона копия техен дебют The Gift Of The Game (например супер якия кавър на рап класиката Only When I'm Drunk на Tha Alkaholiks) и от последвалия комерсиален провал Darkhorse, които ми допадат. Crazy Town не се вписват добре в личната ми музикална вселена, но точно затова винаги има изключения от правилото.  И пак уточнявам - наясно съм колко ужасно звучат Crazy Town.

Бях убеден, че и сега ще е така с The Brimstone Sluggers - очакванията ми бяха ниски и се оправдаха на 100%. Всъщност изобщо нямах намерение да слушам албума, но понеже наскоро се сетих за парчето им с Ривърс Куомо от Weezer - Hurt You So Bad, реших да надам ухо на новия албум на възкръсналата банда. Първо, важно e да уточня, че след разпадането на Crazy Town през 2002 г., двама от музикантите преждевременно напуснаха този свят - китаристът Чарли Лопес и DJ AM.  Последният е почетен тук с участие в едно парче - Born To Raise Hell, чиито корени явно са стари. Другото, което държа да отбележа е, че китаристът, записвал The Brimstone Sluggers - някой си Ахмад Алкураби, напусна групата след издаването на албума. Това обаче не знам дали е голяма загуба, защото то в тоя албум китари почти не се чуват.

Всъщност, ако Crazy Town едно време бяха "trve nu metal" - нещо като непослушното дете на Linkin Park и Papa Roach, то сега думата метъл изобщо не може да присъства в стиловото им описание. В известен смисъл, това е хип-хоп албум. Чуват се тук там китари,  барабани и бас китара, но огромна част от инструменталите почиват върху електроника, семпли и скречове. Отгоре пък двамата вокалисти Шифти Шелшок и Брет Мазур предимно рапират за тежките си житейски проблеми, а чистите вокали са по-малко и ако има такива, те са предимно женски - например в Baby You Don't Know, или пък се прекарани през противния аутотюн.

Сигурно ще озадача много хора, но според мен Crazy Town са пробвали да направят нещо ала Beastie Boys, само че накрая резултатът е далеч от каквото и да е на легендарното трио. Споменах, че има доста електроника и ще обясня защо е пошла. Да вземем например Light The Way, което може да мине за най-доброто парче тук. Цялостното усещане е, че все едно слушам някои от саундтраците на двата филма по играта Mortal Kombat. В опитите си да се освежат по 90-тарски, Crazy Town звучат по-демоде от всякога. Също както и когато пробват с по-генгста рап песни, с каквито 50 Cent стана мега звезда преди години.

В албума има доста гости рапъри като Madchild и Boondock, но най-известното име е на китариста на No Doubt - Том Дюмон, който свири в ска/реге-то Ashes (логично, нали?!). Партиите на Дюмон не са нищо особено, което отново ме връща на въпроса какво е свирил напусналият китарист Ахмад Алкураби.  Изобщо The Brimstone Sluggers е много ненужен и безсмислен албум, но едва ли това ще изненада някого. Самият ню метъл отдавна загуби популярността си и това завръщане на Crazy Town може да ни даде приблизителна представа какво да очакваме от Limp Bizkit, ако последните евентуално издадат многократно отлагания Stampede of the Disco Elephants.
2/10
Препоръчителни песни:  Light The Way    Born To Raise Hell     Ashes
Други подобни ревюта:

петък, 6 ноември 2015 г.

Soulfly - Archangel

Band: Soulfly
Album: Archangel
Label: 
Nuclear Blast
Genre: 
Thrash, Groove, Death Metal

FACEBOOK

Виктор Балчиклиев

Пиша това ревю с почти три месеца закъснение от чисто уважение към господин Кавалера. След десетки години вярна служба на метъл армията в поделенията Soulfly, Sepultura, Cavalera Conspiracy и къде ли още не, генералът Макс Кавалера е една от живите легенди на тежката музика и всяко негово творение, добро или лошо, заслужава да бъде отразено.

Легендарният статут на Макс настрана, Soulfly много отдавна изгубиха чара си и оттам аз тотално спрях да се интересувам и следя развитието на бандата. Archangel, подобно на предшественика си Savages (2013) по никакъв начин не променя това и си остава един от безбройните еднакви албуми, в които личи името Кавалера. За Soulfly бройката вече е 10 - 10 албума с т.нар. "нова банда", сами си правете сметката назад във времето.

Soulfly беше групата, която претвори ню метъла на разпуснатите дънки, рапирането и обърнатите козирки в една енергична тежка музика, смесвайки популярността и заряда на набиращия сила жанр с дългите години опит в по-екстремни жанрове като дет, траш и т.н. Резултатът беше интересен, екзотичен и, благодарение на Макс, доста успешен. С годините обаче сякаш възрастта започна да си казва думата и визията на фронтмена леко се изгуби, и Soulfly постепенно започна да губи по малко от идентичността си, за да се превърне в една от многото банди наоколо.

Символично, десетият албум сякаш е този, който окончателно къса връзката с оригиналната концепция, в която все пак се криеше и малко алтернативен/ню метъл. Нясно съм, че това ще зарадва много хора, но истината е, че резултатът е изцяло скучен, банален и с нищо не допринасящ за развитието на музиката. Въпросното "отделяне" от старата идеология може да се отбележи и с 10-секундния кавър на 'You Suffer' на Napalm Death, който мнозина ще подминат, но може би има доста по-голяма стойност.

Музикално Archangel е поредна доза Кавалера тресня - стабилен groove и thrash с леки забежки към по-екстремен death metal. Тематично, изненади няма никакви - албумът продължава отдавна започнатата пророческа изповед за праисторически апокалипсис. В интерес на истината концепцията този път е някак по-добре изпипана и целият албум е до такава степен посветен на античния катаклизъм, че някак всичко пасва.

Леко екзотичните източни мотиви, призрачните хорове на заден фон, безмилостното редене на Кавалера, разрушителните рифове на Ризо, цялостната композиция и продуциране е изпипано много повече с ясната идея, че Archangel трябва да отприщи цялото зло на Древния свят и атмосферата е величествена. Албумът е брилянтният саундтрак на Age Of Mythology: Titans - пуснате си 'Titans' и преговаряйте имената на свитата на Кронос.

Душите ни отдавна са продадени, Ищар се надига, Витлеем кърви, Йерусалим се рути, Вавилон се тресе, Древногръцките титани крачат по земята, Содом и Гомор тънат в разруха, архангели се спускат от черното небе, Шамаш раздава правосъдие в Месопотамия. Някъде покрай целия този покъртителен хаос се промъква и 'Mother of Dragons' - сами преценете дали възхвалят Калиси или не. Впрочем, в тази песен гостува цялото родословно дърво на Кавалера, начело със сина му Richie и брат му Igor за да е пълна разрухата.

Към семейното събитие добавяме и новия (от няколко години) барабанист на Soulfly, който естествено е не друг, а малкия син на Макс - Zyon. Момчето се справя повече от брилянтно и пасва перфектно на вече безупречното сработване на Макс и Марк Ризо, а като басист този път е небезизвестният Tony Campos, който май вече не е басист и свири с Fear Factory...промените в Soulfly са повече от издадените албуми, така че ще избягам темата.

Няма смисъл да коментирам отделните песни - целият албум минава като булдозер и е трудно да ги различиш много много. Отдолу съм изброил по-интересните и отличителни парчета, които и най-добре илюстрират Божествения гняв на Archangel. Признавам, албумът е някак по-добър от предните няколко, може би заради добре изпипаната концепция, но въпреки това не се променя категоричното ми мнение, че Soulfly отдавна изгуби посока и идентичност. Всичко е Кавалера - една безкрайна траш симфония с марката Кавалера...

                                                                       7/10 
Препоръчителни песни:  Ishtar Rising   Titans   Archangel   Shamash   Mother of Dragons  




Други подобни ревюта, които може би ще Ви е интересно да прочетете:

четвъртък, 5 ноември 2015 г.

Zebrahead - Walk The Plank

Band: Zebrahead
Album: Walk The Plank
Label: Sony Music / MFZB
Genre: Pop Punk, Skatepunk, Alternative Rock, Rap Rock, Ska Punk, Heavy Metal
FACEBOOK

Илиян Иванов

Въпреки че винаги съм харесвал Zebrahead, всеки път, когато тръгвам да слушам техен нов албум, подхождам с необясним скептицизъм. В смисъл - тяхната музика не е от тия, дето размества пластове или разрушава граници - т.е. не е артистично извисена. Парчета на калифорнийската банда просто са забавни и купонджийски, а аз явно често забравям този факт и така подценявам предварително качествата на им. Както в киното се говори за попкорн филми, така може да има и попкорн (с прилично количество бира, де) музика.

От 1998-ма година насам това е 12-тият албум на Zebrahead, което също налива масло в огъня на скептицизма - прекалено честото издаване на нова музика понякога е противопоказно. Но както с предишния им диск, който ревюирах - Call Your Friends, сега отново успявам бързо да се отърся от собствената си мнителност и да се насладя на парти настроението в Walk The Plank, чиито име и обложка ми навяха спомени с пиратския албум на Mad Caddies - Rock The Plank.

Zebrahead не са изневерили на себе си и отново забърквам в казана своята разнородна смес от стилове - поп пънк, алтърнатив рок, рап-рок, хеви метъл и ска. Откриващата Who Brings A Knife To A Gunfight започва с интересно ориенталско интро, което след това експлодира с тежки китари, бързо темпо, хорови вокали и някак напомня на дървен български пънк ала Хиподил или Контрол. Макар това да звучи като интересно описание, трябва да призная, че това за мен е най-тъпата песен тук. За щастие, по-нататък групата вдига нивото драстично, като може да се усети химията между мелодичните вокали, рапиранията и спорадичните викове на вокалистите Али и Мати и разностиловите китарни похвати.

Headrush, Running With Wolves и Save Your Breath залагат на силни рифове тип NOFX и Sum 41, Worse Than This и Battle Hymn се градят върху шафъл ска акорди, So What идва като от кое да е лято през 90-те, когато Sugar Ray и Shaggy владееха класациите с Fly и Oh, Carolina, а почти изцяло инструменталната интерлюдия Under The Bue Sea е някак поглъщаща и създаваща усещането, че по време на записите в студиото е бил някой от Coldplay. Но като цяло Zebrahead отново се осланят на най-силната си страна - експлозивните и запомнящи се припеви - "I know things will get better / I know 'cause I can't get any worse than this".

Най-готиното на бандата е, че членовете не се взимат толкова насериозно и нямат претенциите, че с Walk Tha Plank са сътворили шедьовъра, който ще ги издигне на друг пиедестал. Но със сигурност предпочитам нов албум на Zebrahead на всеки две години, отколкото завръщане на винаги ужасните Good Charlotte. Да, доста често текстовете са дебилни или повърхностни, но това е част от чара на тази банда, а Walk The Plank е достатъчно свеж, енергичен и зареждащ. Ако трябва да разтълкувам заглавието на албума, то за мен това е стабилен опит на Zebrahead да стъпват здраво по дъската на кораба, която води към поп пънк океана, в който иначе плуват доста посредствени акули.
7,5/10
Препоръчителни песни:  Worse Than This    Headrush    So What     Save Your Breath    Freak Show
Други сходни албуми:

сряда, 4 ноември 2015 г.

Skindred - Volume

Band: Skindred
Album: Volume
Label: 
Napalm Records
Genre: 
Ragga Metal, Alternative Metal

FACEBOOK

Виктор Балчиклиев

Изминаха почти 2 години и Уелските машини Skindred отново са тук с нов албум. Volume е шестият албум на рага метъл трупата от Острова, предвождана от племенния вожд Benji Webbe. Новото им творение не предлага нищо ново и нечувано, а изпипана и доразвита комбинация от вече познатото - метъл, рага и много купон.

Съставът е същият, който сътвори Union Black (2011) и Kill The Power (2014). Бенджи е все така безупречен фронтмен с несравнима енергия, който разкрива пълния си арсенал от пеене, крещене и рапиране за допълнителна дълбочина. Барабанистът Arya Goggin отново е перфектен и има главен принос за заряда на целия албум. Китаристът Michael Fry и басистът Dan Pugsley поддържат нужното ниво през всичките 43 минути, а като допълнителен пети член зад пулта отново застава Dan Sturges, чието приемане в групата през 2011 сякаш съживи Skindred и ги тласна в по-интересна и успешна посока.

Смея да твърдя, че с промоцията на Volume бандата малко се издъни. Първият сингъл 'Under Attack' е една от по-слабите и безлични песни, която се губи сред останалите в албума. Вторият едноименен сингъл 'Volume' значително оправи нещата с ударна доза от вече утвърдения характерен стил на Skindred и пичовете си остават най-добрата (ако не и единствена) рага метъл група в света и новият албум единствено затвърждава славата и приноса на бандата.

Албумът съдържа общо 11 песни и 3 музикални interlude-а, слуша се лесно, минава бързо и оставя желание да си го пуснеш пак и пак. Лек минус е фактът, че някак липсват големи хитове и нещо по-оригинално и изненадващо, но пък много по-важен плюс е отсъствието на дразнещи и ненужни песни и експерименти, каквито се прокрадваха в предишните албуми. В сравнение с Kill The Power (2014) няма да чуете нищо от ранга на 'Kill The Power', 'Ninja' и 'Worlds On Fire', но пък цялостното ниво на Volume е качествено и изпипано.

Volume се развива плавно и набира скорост с всяка следваща песен. 'Hit The Ground' се нарежда сред по-добрите от албума с бърз ритъм и стабилен припев. 'Shut Ya Mouth' значително забавя темпото с по-рок звучене и леко нелеп текст, преди първия инструментал 'I' и следващата 'The Healing', която леко напомня на по-старите Skindred. Впрочем, повечето от песните могат съвсем спокойно да влязат в предишните албуми и ако вече сте фенове на бандата, ще останете доволни.

Седмата песен 'Sound The Siren' лично за мен е най-голямото попадение във Volume, което най-точно обхваща многото аспекти на музиката на бандата. Подозирам, че това ще е следващия сингъл, който има големия потенциал да се превърне в хит. 'II' заедно с 'Straight Jacket' е друг силен момент в албума, която изненадва с приличен "брейкдаун". Финалните 3 песни след 'III' са перфектен завършек на албума. 'No Justice' удря здраво с бърз пънк ритъм и хорови вокали, 'Stand Up' добавя нужната доза политически активизъм, а 'Thee Words' е по-бавният, и емоционален финал на един качествен албум. 

Повечето от песните във Volume със сигурност ще станат любими на феновете по концерти и фестивали и мога само да си представя лудницата, която Skindred ще предизвикат с вече утвърдения си статут на една от най-силните live групи на Великобритания. Новото им отроче се нарежда гордо в една стабилна дискография и може единствено да спечели повече почитатели. С поредната хитра и добре балансирана комбинация от реге позитивизъм, рага купон, пънк заряд и ню метъл енергичност, Skindred продължават да бъдат едни от колоритните любимци на Европа.
                                                                       8/10 
Препоръчителни песни:  Sound The Siren   No Justice   Volume   Hit The Ground   Three Words  



Други подобни ревюта, които може би ще Ви е интересно да прочетете: