събота, 30 януари 2016 г.

Bury Tomorrow - Earthbound

Band: Bury Tomorrow
Album: Earthbound
Label: Nuclear Blast
Genre: Metalcore, Melodic Metalcore
FACEBOOK

Виктор Балчиклиев

Днес излиза Earthbound, четвъртият албум на британската метълкор банда Bury Tomorrow. Пичовете са сред наистина добрите групи в Европа и специално в Англия днешната премиера се приема като едно от големите музикални събития на новата година. След предишния Runes (2014) се намираха философи, които твърдяха, че това е максимумът, който Bury Tomorrow могат да достигнат. За щастие обаче бандата намери сили не само да ги опровергае, а и да изкара може би най-добрият си албум.

За незапознатите, Bury Tomorrow са братята Daniel (тежки вокали) и Davyd (бас) Winter-Bates, Jason Cameron (чисти вокали, ритъм китара), Adam Jackson (барабани) и Kristan Dawson (основна китара), заменил Mehdi Vismara през 2012. Създадени са през 2006-а в Саутхамптън и, макар да са все още млада и набираща сили група, вече имат зад гърба си четири страхотни албума и постоянни участия по големи фестивали. Като допълнение свирят като перфектно сработена машина, работила десетки години.

Без съмнение Union Of Crowns (2012) беше албумът, който ги изстреля нагоре и регистрира името им на международната метълкор сцена. Последвалият го Runes направи стъпка напред, но беше малко по-дълъг от необходимото и определени песни го разводняваха, оттам и притесненията за скорошно изчерпване и дори разпадане. Впрочем, завърших ревюто за него ето така:
"Очаквам решаващ четвърти албум, който или ще затвърди бандата като лидер в Англия или ще демонстрира тотално изчерпване и привършване на иначе до сега доста силната и стремглава кариера."
Дочаках въпросният четвърти албум и мога без капка колебание да заявя, че Earthbound определено изстрелва Bury Tomorrow на челното място сред младите банди на Великобритания. Албумът е посрещнат с дълго очакване и вълнение, подсилено от излизането на първите сингли 'Earthbound', 'Memories' и 'Last Light' през последните месеци. И определено има защо.

Силата на Bury Tomorrow продължава да е в перфектната хармония между тежките вокали на Daniel Winter-Bates и пеенето на Jason Cameron. Daniel е сред наистина редките вокалисти в метълкор сцената с дълбок и плътен глас, без да се налага да врещи и пищи, докато Jason придава изключително характерно звучене на бандата и е сред може би най-добрите съвременни вокали в тежката музика като цяло. Към тях допълваме и страхотният инструментал на останалите членове на бандата.

Ако въобще трябва да се търси някакъв минус, то е че песните им остават леко предвидими и следват идентична постройка. Всичко друго е изпипано до последно и Earthbound мачка от първата до последната секунда. Албумът съдържа само 10 минути с обща продължителност 37 минути, което обаче е повече от достатъчно и го прави стегнат и динамичен. Бърз, мрачен, със свежи идеи и силни мелодични части, изключително премерени брейкдауни и готини сола.

Липсват интрота и какви ли не прелюдии, а директно отваря с безкомпромисната 'The Eternal', последвана от вече познатите и по-хитово звучащи 'Last Light' и 'Earthbound'. В средата на албума впечатление правят по-насечените и разчупени 'Cemetery' и 'Restless & Cold', a след тях идва и '301', която се отличава най-много от останалите и заради инструментала, и заради участието на Jamey Jasta от Hatebreed. 'Memories' пък остава може би най-добрата и най-харакатерна за бандата песен, която хитро е оставена във втората половина на албума.

В лицето на Bury Tomorrow Nuclear Blast имат един изключителен коз, с който тепърва ще печелят. Бандата свири със страшен заряд и влага изключително усилие и желание в музиката си, което е особено очевидно по концерти и фестивали (още помня енергията, когато ги видях). Като допълнение, групата трупа значителна фен база в Англия и Европа и по всичко личи, че тепърва ще вървят нагоре. Earthbound вдига летвата много високо и оттук нататък бандата може само да узрява и да обогатява стила си

9/10

Препоръчителни песни:   The Eternal   Memories   Earthbound   Cemetery   The Burden


Други подобни ревюта, които може би ще Ви е интересно да прочетете:

петък, 29 януари 2016 г.

Skunk Anansie - Anarchytecture

Band: Skunk Anansie
Album: Anarchytecture
Label: Boogooyamma, 2016
Genre: Alternative Rock, Electronic Rock, Pop Rock, Industrial Rock
FACEBOOK

Илиян Иванов

Навярно се нарича "узряване". Става дума за процеса, в който една енергична и оригинална банда от 90-те престава да свири шумен алтърнатив/пънк/метъл (с някоя друга балада за цвят), за да прави скучен и безопасен радиофоничен поп. Може би Anarchytecture на Skunk Anansie не е точно "радиофоничен поп", но със сигурност би спечелил медал на Олимпиадата по досада.

Едно време британската банда бе един от най-големите кошмари на британските пуритани заедно с The Prodigy. Може би заради това и вокалистите на двете групи Maxim Reality и Skin издадоха "онзи" сингъл Carmen Queasy. Но времената се менят, хората също и през 2016 година Skunk Anansie изглежда се наслаждават на това да бъдат "узряла банда", защото точно така звучат в шестия им албум, а може би и в предишните им два след повторното им събиране през 2009-та (догадка за протокола, не съм ги слушал тези два албума).

Пилотният сингъл Love Someone Else дава добра представа за цялостното звучене на Anarchytecture. В него има загатната лека агресивност, коята така и не избухва в пълен, нито дори в частичен блясък, а вместо това "благодарение" на припева получаваме електронен диджейски поп. Victim също гравитира около електронната музика, парчето е психеделично благодарение на китарите, а гласът на Skin най-накрая пробива леко леда.

Beauty Is Your Curse залъгва, че с него Skunk Anansie ще продължат обратно към 90-тарския си алтърнатив саунд. Дори с тази песен бандата не е съвсем убедителна, а пък електрониката в следващия трак Death To The Lovers ме накара да се замисля за разпокъсаност, откъслечност и липса на идея за цялост. Следващите три парчета всъщност са най-добрите в албума - In The Back Room, Bullets и That Sinking Feeling. Първото вкарва някакъв странен Pink Floyd вайб, Bullets пък звучи като Nine Inch Nails, ако вместо Трент Резнър пееше Skin, a That Sinking Feeling е доста гаражен пънк рок.

Групата продължава да върви между електрониката и рока до края на албума, но така и не постига добър баланс, а I'll Let You Down предлага изключително постен край. Suckers! можеше да бъде големият бисер на Anarchytecture с този фантастичен стоунърски (и доста Soundgarden-ски) риф, който в един момент секва... и впоследствие разбираш, че цялото парче е било инструментална интерлюдия от малко над една минута.

Като цяло Skin пее страхотно и определено има интересни текстове, но самият албум страда в композиционно отношение, тъй като песните така и не успяват да разтърсят изцяло, както беше с Weak, Selling Jesus, Charlie Big Potato, Hedonism и изобщо всички велики хитове на Skunk Anansie от 90-те. Anarchytecture е като тесто, замесно без мая. С него можеш да си направиш мекици и да утолиш глада, но едва ли ще са вкусни като мекиците на баба ти.
5/10
Препоръчителни песни:   Beauty Is Your Curse     In The Black Room    Bullets    That Sinking Feeling
Други подобни ревюта:

вторник, 26 януари 2016 г.

Bloodhound Gang - Hard-Off

Band: Bloodhound Gang
Album: Hard-Off
Label: Interscope, 2015
Genre: Dance Pop, Alternative Rock, Alternative Rap, Rap-Rock, Comedy Rock, Disco Pop
FACEBOOK

Илиян Иванов

Aйде стига сме се залъгвали и да си кажем честно - колкото и голям guilty pleasure да са, Bloodhound Gang винаги са били тъпа банда. Да, Jimmy Pop, Evil Jared Hasselhoff, DJ Q-Ball и останалите постоянно сменящи се членове никога не са се взимали насериозно, което е една от причините да си ги слушаме тайно и не чак толкова тайно, но, Боже мой, The Bad Touch беше актуален хит преди повече от 15 години!

През този период групата издаде само един нов албум и сборник от хитове, беше в България два пъти и се замеси в няколко скандала по време на свои концерти в Украйна и Русия. Факт е, че като Hefty Fine (2005) остана далеч от мултимилионните продажти на Hooray For Boobies (2000), Bloodhound Gang се покриха за дълго време. А може би трябваше изобщо да не записват нов материал.

Hard-Off излезе малко преди края на 2015 година, но едва ли много хора са разбрали за това, особено ако съдим по това, че не влезе в нито една класация за албуми, дори и тези на страните, където групата е най-популярна - Германия, Швейцария и Австрия. Може би, Bloodhound Gang щяха да продадат няколко стотин копия повече, ако обложката не беше тази отгоре, а примерно някоя друга снимка на германската моделка Лиа Мей, украсила Show Us Your Hits. ------->>>

Първата песен My Dad Says That's For Pussies не е лоша - като вулгарна версия на Weezer. Симпатичният алтърнатив рок/поп пънк обаче като цяло не е особено застъпен в Hard-Off. Групата има само още две по-китарно ориентирани парчета - Socially Awkward Penguin и Uncool As Me с участието на някогашния член на NSYNC - Joey Fatone (чието име все още да чета като Джоуи ФатУан). Второто прилича на някоя от по-глупавите стреднотемпови песни на NOFX, но му давам по-скоро плюсова оценка, понеже има някакъв чар във вокалната му структура. American Bitches е нещо като кънтри балада и ме кара да се прозявам отегчително, а останалите песни са някакви смесици между денс, поп и рап (плюс малко потресаващо евродиско в Diary Of A Stranger).

Дебелашкият хумор и сарказмът винаги са били водещи при Bloodhound Gang. Джими Поп е вкарал в микровълновата разни скучни лафове и шеги за мами, татковци и Nickelback, като основнo лириките се въртят около секс тематиката. Фронтменът на бандата явно още не е забравил чудовищната пищност за покойната силиконова бомба Ана Никол Смит, която е спомената в някоя от песните. Diary Of A Stranger пък описва преживявания на Джими Поп, който повръща след като вижда някакви лайна в тоалетна по време на парти - "Diarrhea, diarrhea, some people think it's gross, but I really think it's good on toast". Моля?!


We're Gonna Bring The Party To You ми се стори като яко заглавие и има готина провлачена гръндж бас линия, но песента така и не експлодира и остава впечатление за недовършеност. Между другото - щеше да пасне идеално в един друг тъп скорошен албум - Brimstone Sluggers на Crazy Town. Накрая има нещо като аутро, което не е песен, а разказана шега и всъщност ми стори смешна първия път.

Bloodhound Gang обаче са свършени. След някоя друга година може и да издадат още някой албум, но това едва ли ще развълнува дори редовните посетители на Маймунарника. В Hard-Off липсва пънк зарядът на някои от по-старите парчета на бандата като Kiss Me Where It Smells Funny и Along Comes Mary, няма го Beastie Boys-кият парти рап подход като в Why Is Everybody Always Picking On Me и Mama Say, нито пък има нещо толкова забавно, хормонално нестабилно и здраво еректирало като хитове за порно звезди и имитиране на полов акт по Дискавъри. На Bloodhound Gang им е спукана работата.
2,5/10
Препорчителни песни:  My Dad Says That's For Pussies      Uncool As Me     We're Gonna Bring the Party To You
Други подобни статии:

понеделник, 25 януари 2016 г.

Anthrax - For All Kings

Band: Anthrax
Album: For All Kings
Label: Megaforce/Nuclear Blast, 2016
Genre: Thrash, Speed Metal, Heavy Metal
FACEBOOK

Илиян Иванов

Anthrax е една от любимите ми метъл банди и не мисля, че имат някой албум, който да ме е разочаровал някога. Тук не включвам едно тяхно EP с кавъри от 2013, което беше адска скука. Затова и когато бандата анонсира For All Kings, бях доста ентусиазиран да го чуя. Албумът излиза чак на 26 февруари, но по разни неведоми нелегални канали се сдобих с него и веднага започнах да го въртя у нас.

Предходният Worship Music (2011) беше много силен и се прие добре, след като старият вокалист Джоуи Беладона се завърна на мястото на Джон Буш. Последният от своя страна винаги е бил по-добрият певец от двамата, но не бих казал, че с него са записали по-качествени албуми. Беладона има по-мек хард рок тембър и не толкова впечатляващ глас като на Буш, но това не му пречи да пасва на метъла, който Anthrax бичат.

Групата претърпя една промяна преди For All Kings. Соло китаристът Роб Каджиано напусна в посока Volbeat, а на негово място дойде Джон Донайс от Shadows Fall. На пръв поглед тази рокада не е кой знае колко важна, но все пак ми се струва, че Донайс свири по-интересни сола - само чуйте това в едноименната песен. Дали това обаче прави For All Kings по-добър албум от Worship Music?

Отговорът е "на кого му пука?". It's fucking Anthrax and it kicks ass!

For All Kings съдържа типичните Anthrax похвати - от скоростните рифове на Скот Йън, през картечните каси на Чарли Бенанте, та чак до лиричните отклонения в добавка към пънкарливия спийд метъл. Някои от песните като Breathing Lightning и Blood Eagle Wings според мен са сред най-доброто на бандата от началото на 90-те насам. Други като откриващата You Gotta Believe и Evil Twin са свежи препратки към класическите им траш албуми от 80-те, а в интротата на Suzerain и All Of Them Thieves се чуват влияния от Meshuggah и Pantera.

Беладона също пее доста добре, макар че имах съмнения в него напоследък. Хардкорските хорови вокали ала Caught In A Mosh в парчета като Defend Avenge помагат за разчупването на вокалните линии и това прави композициите още по-корави. Финалната песен Zero Tolerance има шансове да се превърне в концертен фаворит, ако Anthrax решат да я свирят на живо - след надъхващото интро идва абсолютната траш риф мелачка, а Бенанте буквално звучи сякаш иска да потроши барабаните.

На фона на всички терористични атаки в последно време, бандата определено имат какво да каже. Evil Twin например осъжда атентаторите от редакцията на френското списание Charlie Hebdo, a в Zero Tolerance се говори за нещо подобно - религиозния фанатизъм. Позицията на групата винаги е била остра към политическите извращения, въпреки че преди години бяха под натиск да си сменят името заради зачестилия тогава биотероризъм с антракс.

Както казах в началото, Anthrax нямат слаби албуми. For All Kings е стара, позната и изпитана рецепта от траш, спийд и хеви метъл, поръсени с малко пънк и щипка модерен саунд, както гласи едно от честите ми клишета в ревютата. Дори през 2016 година, Anthrax стоят все така гордо на предните редици на американската тежка музика и не дават признаци да отсъпват назад.
8/10
Препоръчителни песни:   Breathing Lightning    Evil Twin    Blood Eagle Wings     Defend Avenge   Zero Tolerance
           
           
Други подобни ревюта:

вторник, 12 януари 2016 г.

David Bowie - Blackstar

Artist: David Bowie
Album: Blackstar
Label: ISO Records, 2016
Genre: Art Rock, Experimental Rock, Pop Rock, Progressive Rock, Avant-Garde Jazz
FACEBOOK

Илиян Иванов

Музикалният свят още скърбеше за Леми от Motorhead, когато ненадейно за всички дойде поредната тъжна вест - тази за кончината на Дейвид Боуи. Едновременно безкрайно харизматични, но крайно различни и противположни характери, двамата споделиха еднаква съдба пред смъртта, макар че такива като тях едва ли могат да умрат. Също както на Motorhead, така и на Дейвид Боуи никога не съм бил отявлен или заклет фен, а по-скоро почитател или така да се каже - трезвен наблюдател на културните наследства, които са създавали през последния почти половин век.

Преди време се говореше за феномена "Клуб 27", в който известни музиканти си заминаваха на тази възраст, сега тревожно виждам сигнали легендите да напускат този свят броени дни след рождените си дни, победени от най-коварния и засега почти непобедим враг - рака. И ако снимките и постовете в нюзфийда ти са ти дошли в повече, знай, че митологизирането на двамата започва много преди Интернет и Фейсбук, много преди MTV, много преди създаването на един милион групи, стилове и течения, които всички ние слушаме и на които тези двамата са основни вдъхновители.

Досещам се, че сигурно писането на ревю за Blackstar (излязъл на рождения му ден и два дни преди последното му дихание) може да се повлияе от неочакваната кончина на Боуи. Но както и да е, не ми пука. Ще се опитам да бъда обективен, дори да не съм запознат в детайли с цялото творчество на Хамелоена. Blackstar е прощален подарък за всички нас, каза дългогодишният приятел и продуцент на Боуи - Тони Висконти. Може би най-интересните анализи за албума са свързани с лирическото му съдържание. След свършен факт е лесно да се каже, че Боуи ни е махал за  последно сбогом, дори с видеото на сингъла Lazarus. Сигналите в текстовете са ясни и постфактум звучат зловещо откровени - само чуйте "Don’t believe for just one second I’m forgetting you / I’m trying to / I’m dying to / I'm dying to" в предпоследната песен Dollar Days. Но кой би предполагал доскоро, че това изобщо са предсмъртни думи и откровения?

Авангардността и ексцентричността на Боуи винаги са предпазвали посланията му от разгадаемост. Надали някога ще има друг такъв албум, в който изпълнителят създава определена нагласа у слушателя (априори смъртта му) и съвсем друга само няколко дни по-късно. Трябва да призная, че за мен има само втората нагласа и донякъде съжалявам, че не никога няма да мога направя съпоставка с първата. Откриващата едноименна с албума песен дори за малко да ме откаже от слушане, след като видях, че дължината е почти 10 минути. Но пуснах и бях завладян. В Blackstar някак шизофренично се прокрадва мелодия като фонова музика от приказките на Шехерезада, докато призрачните вокали на Боуи летят върху неравноделни дръм бийтове и соло на саксофон. На половината дължина песента предприема неочаквани инструментални завои, но може би са неочаквани само за такива нетренирани за творчеството на Боуи слушатели като мен.

'Tis A Pity She Was A Whore - втората песен от албума - също започва да звучи сякаш е некоординирана и дисхармонична, което също не е вярно, когато човек се заслуша повече, особено със силните брас секции. В Lazarus намираме Боуи в момент на примирение, но в никакъв случай на изтощение - "Look up here, I'm in Heaven", което директно рефлектира върху последните мигове от живота му и това как иска хората да го запомнят, а именно свободен като птица - "Oh, I'll be free / Just like that bluebird".

Говорейки за влиянието на Боуи, следващата песен Sue (Or In A Season Of Crime) ме накара да се сетя за музика, която самият артист надали знае, че съществува някъде по света - тази на великите БГ банди - Анимационерите и Panican Whyasker. Песента е някаква доста интересна комбинация от дръм енд бейс, прогресив рок и почти готически вокали от страна на Ziggy.

I Can't Give Everything Away и Girl Loves Me също са тотално различни една от друга и от всички останали 5 парчета. Първата от двете е и последната песен в албума и има онзи вайб от 80-те и началото на 90-те - едновременно е и поп, и арт, и джаз... а куплетът "Seeing more and feeling less / Saying no but meaning yes / This is all I ever meant / That's the message that I sent" слага някак зловещо позитивни финални щрихи.

Под повърхността на един почти посмъртен албум има много повече от това. Убеден съм, че милиони фенове на Боуи по света не вярват в неговата смърт, а смятат, че Blackstar е доброволното му напускане на тази планета в търсене на други що-годе интелигентни форми на живот, след повече от успешно изпълнена мисия. Също както повечето хора са сигурни, че Леми сега пие уиски някъде там по небесните барове, така и космическият кораб на Боуи е преминал покрай Международната космическа станция, където канадският астронавт Крис Хадфийлд му е ударил едно въздушно "хай файв" през илюминатора.
8,5/10
Препоръчителни песни:   Blackstar    Lazarus   Dollar Days 
Други подобни ревюта:

петък, 8 януари 2016 г.

Ignite - A War Against You

Band: Ignite
Album: A War Against You
Label: Century Media, 2016
Genre: Punk Rock, Hardcore Punk, Alternative Rock
FACEBOOK

Илиян Иванов

През 2009 Ignite обявяват, че работят по наследника на иначе отличния им албум от 2006 Our Darkest Days. Този албум обаче така и не се появи досега, ако изобщо песните в A War Against You имат нещо общо с планираните тогава. Причината е, че на следващата година фронтменът Золтан Теглас изненадващо за мнозина се присъедини към Pennywise, замествайки напусналия там Джим Линдбърг. Всъщност имаше много логика в това родения в Ел ЕЙ унгарец да вземе микрофона в Pennywise. В далеч по-популярната банда обаче нещата не се получиха съвсем добре за него. Албумът All Or Nothing (едва вторият ми опит за ревю в блога) бе по-скоро разочарование и то не защото Золи е по-лош вокалист от Джим (даже напротив, jeez), а вероятно защото Ignite е неговото истинско призвание.

След това Золи се раздели с Pennywise, където своевременнно се върна предишният им вокалист и за наше щастие, сега имаме две пълнокръвни групи, може би далеч от своите разцвет и силни години, но за сметка на това все още толкова искрени и надъхани да правят това, което правят най-добри - мелодичен калифорнийски пънк/хардкор. И A War Against You само потвърждава поговорката, че камъкът си тежи на мястото.

Begin Again отваря със страхотни вокални хармонии ала Queen в един по-пънк рок вариант, а по-нататък в песента Золи загатва мощно какво да очакваме от невероятните му певчески дарби, които макар и да не са баш Фреди-меркюровски, се чуват с пълна газ из целия албум. Фронтменът знае как да разкрие изцяло потенциала на гласа си, особено във високия регистър, където са твърде малко певците от тази стилова сцена, които могат да се доближат до нивото му.

Двата сингъла (или просто предварително пуснати в Интернет песни) Nothing Can Stop Me и This Is War са музика 100% с марката Ignite - смесване на хеви и мелодични рифове, вариране на темпото между стегнато и препускащо, мръсен бас на фона на разпознаваемия глас на Золи. Oh No Not Again е доста по-бавна, особено на куплетите, където се усеща една допълнителна тежест. Alive би била доста по-подходяща за сингъл и особено за радио - среднотемпова песен с лесно запомнящ се припев плюс стабилна доза хорови напеви.

You Saved Me спокойно можеше да присъства в All Or Nothing на Pennywise, Rise Up е личният ми фаворит от албума - изключителна работа на вокалиста и на китаристите, които вдигат атмосферата в момент, когато имаш чувството, че вече албумът започва леко да доскучава.

Золи винаги е бил горд с произхода си и това естествено намира отражение в текстовете му. Вокалистът е имал достатъчно на брой социално-политически събития и неправди за вдъхновение в A War Against You. Това си личи и в парчето Where I'm From, където той защитава яростно правата на бежанците и мигрантите, каквито някога са били неговите родители.

How Is This Progress? също може да се каже, че е мой личен фаворит от албума - ескалираща и същевременно много мелодична песен, чийто припев прилича на такъв на AFI. Без да обяснявам за останалите парчета подробно, ще кажа, че сред тях има много мощ, макар финалът Work да е лиричен - като комбинация между Брайън Адамс и Брус Спрингстийн. След последната песен има и един скрит бонус, защото там Золи пее на унгарски.

След комерсиално успешния A Place Called Home (2000) и по-малко популярния, но за мен по-консистентен Our Darkest Days (2006), Ignite правят повече от запомнящо се завръщане. A War Against You е свеж, защото е точно това, което се очаква от банда, която така или иначе не издава албуми кой знае колко начесто. Препоръчителен за всеки фен на Ignite, Pennywise, Good Riddance, Strung Out, H2O и т.н.
8/10
Препоръчителни песни:   Begin Again   This Is War    Rise Up    Where I'm From    How Is This Progress? 

      
Други подобни ревюта:

понеделник, 4 януари 2016 г.

Star Wars: The Force Awakens OST by John Williams

Composer: John Williams
Album: Star Wars: The Force Awakens OST
Genre: Soundtrack, Film Score, Contemporary Classical Music
Label: Walt Disney Records, 2015
FACEBOOK

Честита Нова Година на всички!

Щом сте стигнали до това да четете тези редове, най-важното е налице - живи сте! Понеже не знам какви са плановете на Вичо за първо ревю през 2016, реших да стартирам с нещо малко необичайно (или направо прецедент) за нашия блог - рецензия на саундтрак. И то не кой да е саундтрак, а този към Star Wars: The Force Awakens - дългоочаквания Епизод 7 към меко казано най-успешния кино франчайз в света.

Първо малко обяснения. Филмът и самият саундтрак са много пресни - излязоха само няколко дни преди Коледа. Сигурен съм, че след упоритото избягване на спойлерите, хиляди българи веднага са се впуснали в четене на ревюта и статии за новия епизод от сагата. Специализираните сайтове и блогове за кино предлагат редица интересни гледни точки върху отрочето на Дисни и Джей Джей Ейбрамс, но едва ли някой се е сетил да обърне по-специално внимание на еднот от най-завладяващите неща в Star Wars - музиката.

Другото, което искам да отбележа, е, публикуването на музикални класации в началото на декември, често оставя някои албуми извън тях. За това Star Wars: The Force Awakens OST като късно за 2015 година издание, има пълно право да участва в личния ми топ за 2016. Също така ще се опитам и да не пускам спойлери от сценария на филма, за тези, които още не са го гледали.

За мнозина - без Джордж Лукас няма Star Wars и упорито ще го твърдят, докато накрая наистина вземат, че си повярват. Истината е, че без Джордж Лукас нямаше да има Star Wars, но култът към него изобщо нямаше да съществува в такива граници без фамозната музика на Джон Уилямс.

Надхвърлил 80-те, легендарният композитор, отново оставя трайна следа върху историята на филмовата музика. Нещо повече - Уилямс изглежда по-свеж от всякога дори на тази достолепна възраст. Новите теми звучат вдъхновено, емоционално и очарователно, досущ като новите важни персонажи в сагата - Рей, Фин и Кайло Рен. Уилямс е известен с няколко похвата, които действат безотказно и тук - духовите инструменти, думкащи по нордически като в произведение на Едвард Григ, ескалират напрежението в екшън сцените, а пък струнните оркестрации го свалят до нежни низини в по-лиричните моменти от филма, което очертава вълнуващите контури на целия епос.

Естествено, Уилямс е използвал/преработил и доста от старите си теми, написани за старите герои Люк, Хан Соло, Лея, Чубака и др. Този път обаче композиторът (и диригент) не е работил с Лондонския симфоничен оркестър, а сесиите са записвани с 90-членен оркестър от... фрийленсъри. Дори с различни музиканти обаче, няма как да се загуби онзи неподправен чар, носещ усмивка, когато чуеш основната тема по време на началните надписи. Това е мелодия за вековете, която с дни може си подсвиркваш, независимо дали си на работа, в магазина или дори да слушаш радио в колата.

Уилямс перфектно е разработил разцъфването на главната героиня Рей от самотна клошарка до вдъхновяваща владетелка на Силата - чуй само The Scavenger и Rey's Theme, както и преплитането на съдбата ѝ в края на филма с един от старите любими герои в пулсиращата The Jedi Steps And Finale. The Rathtars!, Torn Apart и Scherzo For X-Wings са драматични и интензивни, а за злодейската Snoke е използван 24-членен мъжки вокален хор, обгръщайки темата в мистика, мрак и обреченост.

Удивително е, че Уилямс е написал толкова забележителни и запомнящи се композиции дори толкова години по-късно. Дори без най-популяната му тема Imperial March, той успява да добави тази плътност към героите и сцените, дори когато самите актьори са неубедителни или сценарият и диалозите леко куцат. Мисля, че на 2-3 пъти в салона очите ми се насълзиха най-вече заради пленителността на музикалния фон. Самостоятелното слушане след гледането на филма помага на ума да пресъздаде отново визуалната красота. Картините и репликите леко изплуват в съзнанието, докато слушаш определена тема, защото знаеш коя сцена идва. Но дори това понякога не е достатъчно. Стар трик на мистър Уилямс - подмолно и подсъзнателно те кара да си купиш отново билет за киното.

Всъщност, искам да кажа, че личната ми оценка за "пробуждането на силата" като обикновен редови фен е 8,5/10. Когато говорим за саундтракове и музика обаче, Джон Уилямс си остава ненадминат и неговите умения, дарба и качества са тези, които качват оценката от стабилно 7-7,5 (според мен нормална оценка за приличен popcorn филм) с поне единица повече. Star Wars обаче е повече от кино. Това е цяла друга Вселена - буквално и преносно, и нея нямаше да я има без музиката на Уилямс.

John, may the Music be with you!
9/10
Препоръчителни теми:   Main Title And The Attack On The Jakku Village   The Scavenger    The Rathtars    Torn Apart    Snoke   The Jedi Steps And Finale 
Може би ще Ви е интересно да прочетете още: