събота, 20 февруари 2016 г.

Simple Plan - Taking One For The Team

Band: Simple Plan
Album: Taking One For The Team
Label: Atlantic, 2016
Genre: Pop Punk, Alternative Rock, Pop Rock
FACEBOOK

Илиян Иванов

В началото на XXI век Канада най-накрая успя пробие американската доминация в поп пънка, след като Sum 41, Avril Lavigne и Simple Plan издадоха изключително успешни в цял свят албуми. Горе-долу тогава от страната на кленовите листа започна и чутовният възход на една от най-прочутите и в същото време адски осмивани банди - Nickelback. Вокалистите на Sum 41 и Nickelback - Дерик Уибли и Чад Крьогер дори оформиха някакъв любовен триъгълник с Аврил, което дълго време държеше канадския рок на хоризонта, докато Simple Plan през цялото време стояха надалеч от подобни жълтини.

За добро или за лошо - бандата първа започна да губи популярност. Когато преди няколко месеца Simple Plan пуснаха клипа към I Don't Want to Go to Bed, бях дори учуден, че пичовете още свирят. Песента е с участието на друг крайно ирелевантен през това десетилетие изпълнител - рапъра Nelly. Откровено сексисткият клип на тема "Спасители на плажа" с Дейвид Хаселхоф бе едновременно забавен и тъп, а песента бе само тъпа - ужасно прозаичен поп с фънк елементи плюс безсмисленото рапиране на Nelly.

След като чух сингъла, нямах намерение да се занимавам с ревю на Taking One For The Team, тъй като сметнах, че са сменили стиловата насока към нещо, което изобщо не ме интересува. После Simple Plan пуснаха още една песен - Opinions Overload - здраво, стегнато и доста прилично парти парче в добрите традиции на New Found Glory. И макар да нямах големи очаквания за този албум, реших да му дам шанс.

Именно Opinion Overload дава добър старт, а следващото Boom! ми напомня на нещо от последния буламач на 5 Seconds Of Summer, но определено има в пъти по-голям заряд. Farewell пък е с участието на вокалиста на New Found Glory - Джордан Пъндик и е в тон с цялото поп пънк/ийзикор течение. I Refuse е най-бързото и енергично парче, което го превърна в мой фаворит, а Nostalgic и P.S. I Hate You са на същата вълна

От общо 14 песни в Taking One For The Team около половината са типичен поп пънк, а другата половина бих оприличил на експерименти. Singing In The Rain се оказа голяма находка например. Реге/сърф ритмите ала "Sublime срещат UB40" определено кефят, а вокалите са превъзходни на припева. В песента участват и някои си Rock City, които се оказаха "голямата работа" - продуценти/автори на песни/рапъри, работили за Rihanna и Beyonce, така че пичовете хич не са за подценяване, особено когато се търси комерсиален ефект, какъвто определено има в Singing In The Rain. I Don't Want To Be Sad ме изненада най-много, тъй като... ми напомни за великия експериментален албум на Rancid - Life Won't Wait (1998).

I Don't Want To Go To Bed вече я споменах - не струва, но пък други две различни от поп пънка песни - Kiss Me Like Nobody's Watching и Everything Sucks си заслужават. Разбира се, Simple Plan няма как да минат и без няколко балади, които откровено ми сториха банални, скучновати и безжизнени.

В Taking One For The Team има няколко песни, които "поемат няколко удара за отбора", но като цяло бандата очарова с приятен и слушаем албум. И докато всички чакат завръщането на Sum 41 след алкохолния делириум на Дерик Уибли, при Simple Plan просто няма драми - всичко е шест (седем).
7/10
Препоръчителни песни: Opinions Overload     Singing In The Rain     I Refuse   Nostalgic    I Don't Wanna Be Sad
Други подобни ревюта:

понеделник, 15 февруари 2016 г.

Dubioza Kolektiv - Happy Machine

Band: Dubioza Kolektiv
Album: Happy Machine
Label: Koolarrow Records
Genre: Ska, Balkan, Punk, Alternative Rock, Dub
FACEBOOK

Виктор Балчиклиев


Dubioza Kolektiv са от онези банди, които моментално кипват балканската кръв и предизвикват разделение на два коренно противоположни лагера. Докато едното племе ги боготвори като последния останал бастион на псевдо-ъндърграунд фолклорна култура, другото ги ненавижда заради продажното им чалга звучене. Макар да намирам групата за изключително свежа, смятам че истината е някъде по средата и е време хората да ги възприемат със същия непукизъм, с който музикантите сами гледат на себе си.

След като през 2014 издадоха EP-то Happy Machine дълго време чакахме появата и на студийния албум, който пък без изненади представя поредния пример за разнообразна и качествена музика. Създадени в Босна и Херцеговина, Dubioza постепенно се превърнаха в артистичното въплъщение на Балканите с особняшкия им свободен дух и цветуща култура. Осмият по ред Happy Machine е още една доза от добре познатите ска-пънк лудница, политическа сатира, Средиземноморски бриз и непримирим Балкански фолклор.

Още от създаването си през 2003 бандата никога не се е колебала да експериментира и обогатяват характерното си звучене. В момента групата е съставена от седем члена, чиито имена са същински кошмар за всеки, който не е роден в Източна Европа - Almir Hasanbegović и Adis Zvekić (вокали), Brano Jakubović (електроники), Vedran Mujagić (бас), Jernej Šavel (китара), Mario Ševarac (саксофон) и Senad Šuta (барабани). Непредсказуеми като музиката им, може да ги намерите, свирейки акустични сетове на жп гара в Испанияв супермаркет из Македония, или постоянно забивайки някъде по света в характерните си черно-жълти костюми. 

Макар Wild Wild East все още да остава може би най-доброто им попадение, Happy Machine се справя доста добре с очакванията и достига своя предшественик от 2011. С типичен ориенталски привкус, отварящата 'All Equal'(ft. BEE2) приканва към поредното пътешествие по света и у нас. Целият мултикултурализъм в албума е подплатен от песни на босненски, италиански, испански, панджаби и онзи дразнещо харакатерен източноевропейски акцент на английски за допълнителна автентичност. Като допълнение бандата е привлякла впечатляващ отбор от гости, сред които легендарния Manu Chao, Benji Webbe от онези уелсци Skindred, каталунската ска трупа La Pagatina и още много други.

Музиката на Dubioza е все така динамична и жизнена, с какви ли не заемки от всевъзможни жанрове. От енергичната ска на страшното парче 'Hay Libertad', през малко по-тежкото рок звучене на 'No Escape (From Balkan)', до изненадващата дъбстеп лудница в 'One More Time', албумът скача от стил в стил като екстремно влакче в увеселителен парк. 'Free.mp3' застава гордо като представител на Happy Machine с типични Балкански ритми и нагледно шеговит текст, посветен на създателите на така любимия ни Pirate Bay. Пропуснах ли да спомена, че по този повод албумът е пуснат и за свободно сваляне

Със само 10 песни, Happy Machine e лек и лесен за слушане, позитивен и вдъхновяващ албум, който със сигурност ще намери и някой друг скептичен фен. Жанровете варират от ска, пънк, фолк, дъбстеп, рок, и цялата мешавица завършва със забавен кавър на класиката '24000 baci' на любимеца на баба ви Адриано Челентано. И въпреки цялата си свободия и веселба, истинската сила на Дубиоза винаги е била в онзи хаплив реализъм на темите в албума. От шеги и присмех, албумът рязко скача в остра критика на нашумели политически и социални проблеми, които доста банди се страхуват да назоват директно.

Целият цирк и музикален бунт, замаскиран зад план на ракиения казан, наречен 'Машина на щастието', музикантите обощават така: "Happy Machine is rant on the freedom of everything – speech, movement, ideas and knowledge, and the struggle of ordinary people trying to protect these freedoms from the relentless soul snatchers." Смесването на пънк-рок и ска с различни фоклорни елементи отдавна не е нещо уникално, но Дубиоза успяват да си се задържат на върха на вълната. Игрив, но и социално ангажиран, енергичен и достатъчно мелодичен, забавен и в същото време безкомпромисно критичен, Happy Machine e достойно допълнение към дискографията на Дубиоза.

8/10

Препоръчителни песни:   Hay Libertad (ft. La Pagatina)   Red Carpet (ft. Manu Chao)   One More Time   Riot (ft. Benji Webbe)   Free.mp3



Други подобни ревюта, които може би ще Ви е интересно да прочетете:

сряда, 10 февруари 2016 г.

Basement - Promise Everything

Band: Basement
Album: Promise Everything
Label: Run For Cover, 2016
Genre: Alternative Rock, Emo, Post-Grunge, Power Pop
FACEBOOK

Илиян Иванов

Първите изречения от ревютата могат да бъдат много важни за грабването на читателя (или неговата загуба на интерес), но много често търсене на подходящата задържаща вниманиете фаза е трудно и причинява загуба на време. Както се случи с мен с този албум на Basement, който иначе би грабнал вниманието на всеки, израснал с алтернативния рок на 90-те.

То си е цяла вълна от банди, които връщат носталгията от онези времена и в това няма абсолютно нищо лошо, макар че популярният влогър и музикален критик Антъни Фантано от YouTube канала The Needle Drop отказа да ревюра Promise Everything. Мотивът му?! Мотивът му е повече от абсурден и ненужно претенциозен - "не може да правиш такава музика през 2016 година". 

Но да оставим The Needle Drop да ревюира Formation на Beyonce, а ние да се насочим към Promise Everything. Харесвам предишния албум на Basement - Colourmeinkindness (2012), след който бандата обяви, че си взима пауза, но наскоро членовете се събраха отново и резултатът е вероятно най-радиофоничното им издание до момента.

Десетте песни се изнинзват за по-малко от половин час и в тях ще си припомните любимите си пост-гръндж китарни дисторшъни, с които банди като Weezer и Jimmy Eat World удариха мейнстрийма. Promise Everything e прецизно каноничен алтърнатив рок, консумиран с много олдскуул емо ала Sunny Day Real Estate и Samiam или пък пост-хардкор тип Rival Schools. Макар и британци, Basement звучат като американска група - доста по-близо до Nirvana и Smashing Pumpkins, отколкото до Oasis и Blur.

Стържещите рифове в парчета като Brother's Keeper, Submission и Lose Your Grip се напасват чудесно върху средното темпо и гаражния бас. Меланхоличните вокали спорадично преминават в премерени викове, крясъци и други изблици, което придава разнообразие. Aquasun може да мине за хит - имам пауър поп уклона на Weezer, а едноименната Promise Everything е една идея по-бързо от всичко останало, като припевът "When I'm high, I'm high, when I'm low, I'm low / Hot or cold, it's going to show" се запомня от първото слушане.

Сред останалите 5 песни също няма нищо нередно - Basement предлагат стегнат и емоционален рок без претенциите за особено оригиналност или иновативност - нещо, което много успешно правят банди като The Menzingers и The Gaslight Anthem. Никой не ви кара да търсите в Promise Everything новите All Apologies и Say It Ain't So. Няма и да ги намерите. Но може да откриете песни, които след още 20 години ще търсите в някой друг албум на несъществуваща и непланирана все още банда.
8/10
Препоръчителни песни:  Brother's Keeper   Lose Your Grip    Aquasun    Oversized    Promise Everything

Други подобни ревюта:

сряда, 3 февруари 2016 г.

Panic! At The Disco - Death Of A Bachelor

Band: Panic! At The Disco
Album: Death Of A Bachelor
Label: Fueled By Ramen, 2016
Genre: Pop Rock, Electro Pop, Baroque Pop, Alternative Rock, Emo
FACEBOOK

Илиян Иванов

Някога Panic! At The Disco бяха група-копие на иначе ужасните Fall Out Boy, но повече от 10 години след свръхуспешния дебют A Fever You Can't Sweat On, "те" са копие на посредственото си минало. Казвам "те", защото от известно време насам името Panic! At The Disco е приватизирано от фронтмена и мултиинструменталист Брендън Юри, за когото Death Of A Bachelor може да мине за соло дебют.

Няма спор, че групата изигра голяма роля за възхода да лейбълa Fueled By Ramen плюс неговото разклонение Decaydance и формира комерсиалната емо-поп вълна, която направи Katy Perry една от най-големите звезди на предишното десетилетие. И ако Panic! At The Disco се превърнаха набързо новите любимци на медиите, отразяващи алтернативна музика, то споменатата поп звезда винаги е споменавана там хладно, нищо, че Hot & Cold е от същото тесто, от което е замесена и I Write Sins Not Tragedies. Юри и компания абсорбираха вниманието без никаква скрупули, тъй като това бе и целта им. Което докара вероятно и вътрешните противоречия, довели до напускането на всички останали членове.

Death Of A Bachelor не е лош албум, защото е поп албум, а защото е помпозна и претенциозна поп музика. В едно скорошно интервю Юри призна, че Франк Синатра е бил голямо вдъхновение при записите. Това може да се види от видеото към едноименната песен, която е опит да бъде уловена кабаретната джаз магията на една от най-големите легенди на Ню Йорк. Самите вокали и инструментал се оглеждат в образа на Синатра, макар електронните бийтове да променят малко нещата. Но не електронните бийтове са причината песента да е повърхностна и тъпа. Death Of A Bachelor е всичко, което е музикалният бизнес изисква, за да си номер 1 в Billboard - абсурдна интерпретация на завръщането на какъвто и да е ретро саунд, при това с ужасния фалцет на човека-група.

Думите на Юри, че Синатра е бил много "по-пънк от любимата ти група" са смехотворни. Самият Синатра, колкото и неподражаем глас да е притежавал, е работил за мафията, което автоматично го приближава към криминалния контигент, репресирал стотици, а може би хиляди хора в началото на XX век. С прости думи - да си престъпник не е пънк рок.

Първата песен в албума Victorious е танцувална и определено има готини идеи, доколкото копирането на Fall Out Boy е яко, но абсолютно малоумният бийт на припева го превръща в поредната поп повърня. Hallelujah е пореденото продължение на темата за греховете, а госпъл елементите придават по-скоро комичен ефект. Прекаленото прелитане от стил в стил не създава впечатление за смислена подредба. Има много песни, които сякаш вече си слушал десетки пъти, ако ти се е налагало да слушаш радио The Voice в колата - Юри използва умело всичко хитово от последните 10-15 години, за което аз все пак го адмирирам.

Разбира се, в Death Of A Bachelor има и няколко доста добри песни. House Of Memories макар и доста тривиален електро поп, е едно от най-запомнящите се вокални изпълнения на Юри. Crazy=Genius ще ти напомни за суинг ривайвъл времената на Cherry Poppin' Daddies и Big Bad Voodoo Daddy, а експлозивният пънк на припева сякаш е повлиян от 80-тарската банда на композитора на филмова музика Дани Елфман - Oingo Boingo. Макар да не блестят с особена лирическа гениалност, LA Devotee и Don't Threaten Me With Good Time също се отличават със свои идентичности от общия буламач. Което ме връща на основния проблем - твърде много стилове в манджата, твърде малко грозде.

Death Of A Bachelor не е най-тъпото нещо на света, но нека спрем да се заблуждаваме, че Panic! At The Disco е нещо повече от Sam Smith или онзи другия мега досадник - Michael Buble. Няколко приятни и свежи парчета не могат да променят усещането на вече издъвкана дъвка. Не могат.
4/10
Препоръчителни песни:  Don't Threaten Me With Good Time   Crazy=Genius    House Of Memories   
Други подобни ревюта
Bloodhound Gang - Hard-Off