сряда, 30 март 2016 г.

Birdy - Beautiful Lies

Artist: Birdy
Album: Beautiful Lies
Label: Atlantic, 2016
Genre: Indie Pop, Indie Folk, Alternative Pop, Indie Rock
FACEBOOK

Илиян Иванов

Beautiful Lies е едновременно много красив и в същото време е това, което англоговорящите наричат - coming out of age (преминаване от пубертет към зрялост), албум. Birdy все още няма 20 години, но дискографията ѝ вече включва цели 3 дългосвирещи издания. Джазмин Лусилиа Елизабет Дженифър ван ден Богард, както е цялото ѝ име (ако съдя от него във вените ѝ трябва да тече синя кръв), нашумя още докато бе 14 с пиано кавъра на Skinny Love на фолк бандата Bon Iver, a последвалният едноименен дебют също бе (почти) само кавъри и се продаде в седемцифрени тиражи в цял свят.

Началото на кариерата ѝ е бляскаво, но не може да отречем, че първият ѝ албум я представя по-скоро в ролята на интерпретатор или на певица, която би издухала всичко живо в музикално риалити шоу. Впоследствие Birdy издаде феноменалния Fire Within - един от топ 10 албумите ми за 2013. В него певицата вече нагази в много по-сериозни води, бидейки ко-автор на всичките парчета, а това определено я представи в друга светлина - истински артист - едновременно певица, музикант и композитор.

Когато през миналата година Birdy записа песента Let It All Go с някой си Rhodes, имах опасения, че голямата стъпка - да надгради креативно над Fire Within, няма да се осъществи. За щастие, това не се оказа съвсем така, защото Beautiful Lies е превъзходен албум, макар че едва ли ще ми стана по-любим от предшестваника му.

Преди записите Birdy споделя, че е почерпила голямо влияние от японската култура, след изчитането на модерната литературна класика "Мемоарите на една гейша" на Артър Голдън. Тъй като не съм чел книгата и не мога да кажа, какво влияние е оказала тя върху лириките, ще наблегна на друго. Що се отнася до инструменталите, Birdy е прокарала доста музикални теми и орнаменти от далечния изток, ясно доловими в парчета като отварящото Growing Pains, Take My Heart или може би най-поп/танцувалното ѝ парче досега - Hear You Calling.

Логично е, разбира се, гласът на певицата да се е променил в сравнение със старите ѝ песни. Дълбочината на пеене в прекрасната пиано балада Deep End кара косъмчетата да настръхват, а изключителната мощ в припева на абсолютно невероятната Wild Horses (допълнена от призрачни госпъл хорови вокали) я издига в съвсем друга лига. Въпросната Wild Horses и другият сингъл Keeping Your Head Up показват позитивната нагласа на Birdy за живота на 19-годишна възраст - зарявяне на лошите моменти и тъгата в миналото или както Кобрата би казал "Продължаваме напред".

Британката е успяла да намери баланса между баладите и по-раздвижените парчета, като на моменти могат да усетят прилики с творчествата на Florence + The Machine и Lana Del Rey - акустична феерия, с множество струнни оркестрации, цигулки и тук-там малко почти трип-хоп атмосфера.

С Beautiful Lies Джазмин наистина заявява твърдо пред света, че вече не е онази ранима тийнейджърка, а готова за големите проблеми и задължения, които животът предлага. Би било неуместно да нарека албума изключителен, но би било тъпо да не си призная, че си го помислях на моменти.
8,5/10
Препоръчителни песни:   Growing Pains    Keeping Your Head Up     Deep End     Wild Horses   Take My Heart   
Други подобни ревюта:

събота, 26 март 2016 г.

It Is Good That We Never Met - When I Close My Eyes And Cure My Blindness

Band: It Is Good That We Never Met
Album: When I Close My Eyes And Cure My Blindness
Label: Self-Released, 2016
Genre: Post-Hardcore, Screamo, Emo, Hardcore Punk
FACEBOOK

Илиян Иванов

Като всяка нова, прохождаща група и It Is Good That We Never Met започва студийния си живот с EP, чието име е също подобаващо дълго - When I Close My Eyes And Cure My Blindness. И също толкова тъжно. Но за тъгата след малко. Ако изключим вокалиста Дими, който не ми е познат от някакви други български групи, останалите трима в състава са сравнително познати лица в родния ъндърграунд - Теодор (китара) от Negative One и Paperwings, Андрей (бас) от Simai и Любо (барабани) от Downer Kill, където иначе е зад микрофона.

It Is Good That We Never Met обаче не са много близо като стил и звук до гореизбронеите банди, в които момчетата са свирили или още свирят. Техните най-допирни точки на българската сцена са Expectations и Melekh, което означава, че ако предстои да си пуснете за пръв път техния дебют, трябва да очаквате комбинация от взривен (пост)хардкор със солидна доза мелодични емо пасажи и скриймо вокали.

Няма как да не отбележа факта, че обложката на EP-то е доста красива и артистична... и тъжна. Всъщност всепомитащата тъга е основна тема в лириките на шестте парчета, въпреки че ако питате мен, момчетата изглеждат големи веселяци и не знам какво толкова реват, но, разбира се, това е добър маркетингов трик от тяхна страна.

It Is Good That We Never Met са взели смелото композиционно решение да се лишат от формулата "куплет-припев, куплет-припев", като вместо това текстовете са изстреляни на фона на постоянно развиващи се теми и мелодии. Тук-там се срещат наченки на рефрени - например "Despite his eyes, already swollen by the crows" в Transcending Morality и "I'll never forget you/I won't ever forget you" във финалното For Whom I'll Remember, Always.

На моменти китарите са наистина тежки и шумни, но силата на EP-то It Is Good That We Never Met e в по-мелодичните части, особено където са получава дуел с бас линиите - Renaissance и с по-раздвижените бийтове, както е например в Transcending Morality. Естествено, има и трески за дялане. Последното парче е ненужно удължено в края с един повтарящ се мотив повече от минута, а от време на време вокалите биват изкряскани или направо изплюти не съвсем в хармония с инструменталната част.

Но да бъдем реалисти. В България не се появяват кой знае колко често подобни издания, а с това си EP новата група определено загатва за голям потенциал, а и самите продукция и микс са качествени. Очаквам снимки на циврещи тийнейджърки от концертите.
7,5/10
Препоръчителни песни:  My Only Hope Is The End     Renaissance    Transcending Morality


Други подобни албуми

петък, 25 март 2016 г.

The Falcon - Gather Up The Chaps

Band: The Falcon
Album: Gather Up The Chaps
Label: Red Scare Industries, 2016
Genre: Punk Rock, Alternative Rock, Folk Punk
FACEBOOK

Илиян Иванов

Колкото и да не ми се иска да го признавам, The Falcon звучи като бета версия на The Lawrence Arms. Двама членове на първата група - Брендън Кели (китара/вокали) и Нийл Хенеси (барабани) сформират втората, заедно с басиста Дан Андриано (Alkaline Trio), като квартeтът преди бе допълван от китариста Тод Мони (екс- Rise Against), а сега от фронтмена на The Loved Ones - Дейв Хаус (когото наскоро ревюирахме със страничния му проект The All Brights). Историята свързва Кели и Андриано още от средата на 90-те, когато двамата свирят заедно е митичната ска/пънк банда Slapstick, по-известна като "Operation Ivy от Илинойс".

Първият албум на The Falcon - Unicornography (2006) ми беше (и все още е) много любим, макар и да не е баш от класата на великолепния Oh! Calcutta (от същата година) на The Lawrence Arms. Както много често се случва, страничните проекти като тази супербанди остават известно време на заден план и така... почти 10 години.

Първото впечатление от новия албум Gather Up The Chaps е обложката - очеваден садо-мазо трибют към две от най-обичани пънк издания в историята - Complete Discography на Minor Threat и ...And Out Come The Wolves на Rancid. След няколко прослушвания пък осъзнаваш, че и тук Брендън Кели е водещото лице - неговите композиции се ясно разпознаваеми, също както и кресливите му, почти назални вокали, от които сякаш можеш да усетиш как си криви физиономията. Третото впечатление, че в Gather Up The Chaps липсват "хитовете", каквито в дебюта бяха брилянтната Blackout и сингъла The La-Z Boy 500 - по които спокойно могат да се зарибят и хора, които не слушат пънк рок.

Дан Андриано също имат своите моменти, що се касае до вокали и по-спокойното му и мелодично пеене помага това да не звучи като соло проект на Кели. Като цяло вокалните хармонии между тях двамата и Дейв Хаус се получават доста добре, а последният завладява микрофона във вероятно най-агресивното парче тук If Dave Did It. Хуморът присъства стабилно не само в текстовете, но и в заглавията - песни като You Dumb Dildos и Hasselhoff Cheeseburger доказват това твърдение.

Като цяло The Falcon залагат на едно по-бързо темпо от това на The Lawrence Arms и Alkaline Trio, на сравнително по-прости китари, но пък на по-раздвижени бас линии. Споменавайки Rancid по-рано, трябва да призная, че Black Teeth звучи точно като тяхна песен - антемична, с хорови, приповдигнати вокали и закрива албума подобаващо.

Също както при албума на Face To Face, и тук не мога да кажа, че The Falcon са "сгафили" някъде. Напротив, продукцията е на ниво, песните са стабилни, има много енергия, но липсва онази "екстра миля", за която често говорят в големите корпорации - нещото (дори една песен като Blackout), което да те накара да ахнеш от този албум. Но и така Gather Up The Chaps си остава сполучливо издание - 10 години по-късно по-добре с този албум на The Falcon, отколкото без никакъв техен. Самата група също представя това издание с чуденсна самоирония. В деня на излизането му The Falcon написаха в своя Facebook профил: "Днес е най-големият ден в живота ти. Слушай Gather Up The Chaps, напусни тъпата си работа и ела на турнето ни. Ще се видим в мошпита. Хо-хо".
7/10
Препоръчителни песни:  War Of Colossus   Hasselhoff Cheeseburger   If Dave Did It    You Dumb Dildos    Black Teeth


Други подобни ревюта:

събота, 19 март 2016 г.

Iggy Pop - Post Pop Depression

Artist: Iggy Pop
Album: Post Pop Depression
Label: Loma Vista, 2016
Genre: Garage Rock, Post-Punk, Psychedelic Rock, Desert Rock, Alternative Rock, Hard Rock
FACEBOOK

Илиян Иванов

Какво е пост-поп депресия anyway?

Ke$ha vs. Dr. Luke
По-рано през 2016 година поп певицата Kesha загуби делото срещу Dr. Lukе - един съдебен процес, който бе следен с интерес и драматизъм от медии, фенове и музиканти. Ако някак си сте били в пещера без wi-fi в последните месеци, ще припомня. Kesha, която постигна солиден комерсиален успех с първите си два албума, искаше да скъса договора си с Dr. Luke, след като го обвини, че я изнасилил. Това обаче не бе доказано. Оказа се, че по силата на една камара подписани хартийки между нея, Sony Music и продуцента ѝ, тя не може да записва и издава музика без обвинения в сексуално посегателство Dr. Luke.

Kesha загуби тежка битка и снимките със насълзеното ѝ лице обиколиха Интернет, а емпатията към нея достигна гигантски размери. Певицата получи морална подкрепа и от огромен брой нейни колежки - Adele, Demi Lovato, Taylor Swift, Lady Gaga... но това е най-истинският вид на пост-поп депресията. Това е чувството да си вързан като с вериги в глуповати договори, които си подписвал твърде млад и неопитен. Това е чувството да си закотвен на дъното на музикалния бизнес, нищо че доскор си бил на самия му връх. И да бъдеш изнасилен, както физически (пак казвам - недоказано все още), така и психически.

Сигурно се чудите за какво говоря само за Kesha, когато ревюто е за Iggy Pop? Преди няколко години двамата записаха песента Dirty Love (естествено продуцирана от Dr. Luke), включена във втория ѝ албум Warrior. Iggy Pop обаче досега не е коментирал един от най-големите шоубизнес скандали в последните години. А може би защото никой не се е сетил да го пита.

Josh Homme vs. Post-Paris Depression
Джош Хоми не свири с Eagles Of Death Metal по време на терористичните атаки в парижката зала Bataclan. Но също преживява тежко ужаса, на който са били подложени негови приятели и фенове на неговата музика. Вероятно затова и той е имал нужда да излезе от депресията, а когато Iggy Pop ти се обади и ти каже "Аре да запишем един албум заедно", ти не казваш "Ми, сега не мога", а се съгласяваш, защото само така можеш да пребориш стреса и кошмарите - като правиш това, което обичаш.

Както може да се очаква, Хоми е оставил своя гигантски Queens Of The Stone Age отпечатък върху вероятно прощалния албум на Iggy Pop. Тази сайкъделик атмосфера, опушена в desert/stoner рок рифове магнетично се лее в инструменталната част, за която отговорни са още барабанистът на Arctic Monkeys Мат Хелдърс и Дийн Фертита (също от QOTSA). Почеркът на Хоми няма как да бъде сбъркан в нито една от 9-те песни, но може би най-ясно е изразен в American Valhalla и German Days. Най-интересните изненади обаче са Another Brick In The Wall-вайбът в Chocolate Drops и женските вокали в Sunday.

Iggy Pop vs. Death
Преди няколко седмици по най-известната рок радиостанция в Тампа, водещият изрази възмущение, че Иги Поп планира това да бъде да прощалния му албум, след което намеси Дейвид Боуи. "Вижте Боуи, издаде музика да самия край на живота си. Иги също трябва да записва, докато не се гътне (буквално каза "drop dead")".

Дори Хоми сподели, че Иги Поп е единствен по рода си, както са били Леми и Боуи и фронтменът на The Stooges е един от последните автентични представители на музиката като изкуство. Мрънкащото "почти пеене" на Иги Поп едва ли го прави един от най-великите гласове в рока, но със сигурност е един от най-запомнящите се. Чисто визуално, на мен той винаги ми е изглеждал адски очукан от живота, изстискан като лимон, но с вечно "желание за живот" и няма какво да се лъжем - поживял си е. Логично и Иги Поп излива душата си относно края на своята кариера в Post-Pop Depression. Парчета като Break Into Your Heart и Vulture са без съмнение страхотни попадения в иначе пребогатата му дискография.

Post-Pop Depression vs. The World
Ако това е сбогуването на Иги Поп с музикалния бизнес, то той го прави на висока нота. Финалната песен Paraguay е чудесен поглед назад към класиката му The Passenger, а откровението в нея "I have no fear" само подсказва, че той не се бои от смъртта, но я очаква. А може би това е пост-поп депресията. Чувството да не можеш да записваш музика. Както Kesha си я представя, след като не може да скъса договора си с Dr. Luke, както Джош Хоми си представя, че ако е бил в Батаклан, е можело да не бъде вече между живите и както Иги Поп си представя бъдещето - да знае, че рано или късно и неговият житейски път ще свърши.
8/10
Препоръчителни песни:  Gardenia   American Valhalla    Vulture    Paraguay
Други подобни ревюта:

сряда, 16 март 2016 г.

The Cat Empire - Rising With The Sun

Band: The Cat Empire
Album: Rising With The Sun
Label: Two Shoes, 2016
Genre: Ska-Jazz, Alternative Rock, Reggae Fusion, Ethno-Jazz, Latin Rock
FACEBOOK

Илиян Иванов

The Cat Empire съществуват от достатъчни дълго време, за да бъдат наречени ветерани на австралийската алтернативна сцена. Rising With The Sun е седми техен албум и звучи точно като издание на група, която вече се е "налудувала" и е остаряла заедно със своята фенбаза.

Преди почти 3 години писах за тогавашния им албум Steal The Light, който бе част от тази траектория - плавно преминаване от по-юнашко-младежка ска/фънк/реге/пънк/рап/джаз/латин/рок амалгама към музика, която до голяма степен съчетава същите елементи, но по един доста по-различен начин.

Откриващата песен в Rising The Sun - Wolves залага повече на електроника и е интересно танцувално парче, което обаче така и не ме спечели напълно. Следващата Bulls рефлектира върху ска корените на бандата с изключителна карнавална атмосфера на припевите, а в един момент го избива и бесен пънк рок. Тези две песни бяха и първите сингли от албума и тях ги бях чул предварително. Имената им Bulls и Wolves ме наведоха на мисъл - ще бъдат ли всички заглавия различни видове животни? Отговорът е "не", но анималистичните моменти не се изчерпват изцяло - имаме Eagle и неопределеното Creature.

Първата от двете е безспорно е сред големите попадения в Rising With The Sun. The Cat Empire преплитат трайбъл атмосфера с епични брас секции, а вокалите на Хари Джеймс Ангъс (иначе и тромпетист) буквално се реят върху музиката - "We stay in bed sometimes and watch that Kurosawa". Както обикновено в албумите на групата обаче, повечето песни се пеят от другия фронтмен - Феликс Рибъл, чието най-впечатляващо представяне е в Bataclan. Както може да се досетите от името, парчето е трибют към загиналите и оцелелите в жестоката терористична атака в парижкия клуб по време на концерта на Eagles Of Death Metal. Bataclan e възможно най-мрачното парче в албума и носи финеса на французина Manu Chao, а може би този ефект е бил целенасочено търсен.

Qué Será Ahora и Midnight са доста спокойни регета, но The Cat Empire имат достатъчно други песни, в които демонстрират абсолютния си музикантски потенциал, който е меко казано впечатляващ. Само чуйте бруталните джаз импровизации в Daggers Down или латино развихрянето в You Are My Song. От тези 13 песни (2 от тях са бонуси) обаче не всичко звучи достатъчно впечатляващо през цялото време. Както споменах, Bulls така и не ми допадна, а същото мога да кажа и за едноименнато парче от албума, както и още 2-3.

Rising With The Sun излезе в един и същи ден (4 март) с друго прясно австралийско издание - Limitless на Tonight Alive. Албумът на The Cat Empire дебютира под номер 1 в родината им, докато този, по мое мнение, неуспешен експеримент на Джена Макдугъл и комапния достигна само до 6-то място. Как беше... "формата е временна, класата е вечна".
7/10
Препоръчителни песни:   Bulls      Blasting Away    Eagle    Bataclan     Qué Será Ahora
Други подобни ревюта:

вторник, 15 март 2016 г.

Hacktivist - Outside The Box

Band: Hacktivist
Album: Outside The Box
Label:  UNFD, Rise Records
Genre: Rap Metal, Djent, Grime
FACEBOOK

Виктор Балчиклиев

Когато Hacktivist издадоха дебютното си EP през 2012, доста хора бяха развълнувани от суровата смазваща енергия на младата банда. Интересни, модерни, прогресивни, лепнаха им какви ли не епитети, затвърдени от изчистеното и разширено преиздаване на EP-то в края на 2013. След дълго чакане и прескачане от лейбъл на лейбъл, Hacktivist най-после представят и дебютния си албум Outside the Box. Сега да видим и дали цялата шумотевица е оправдана.

Какво точно се случи през последните 4 години след появата на Hacktivist (2012)? Един след друг се появиха клипве на 'Cold Shoulders', 'Unlike Us', 'Hacktivist' и 'Elevate', добавяме и видеото към страшния кавър на 'Niggas in Paris'. Вокалите J Hurley и Ben Marvin участваха в последния албум на In Hearts Wake, както и в още пресния Warrior Sound на Qemists. Много фестивали, постоянни концерти, съвсем наскоро и турне с Enter Shikari, което посети и София. Много промо, много teaser-и, много hype и...малко музика.

Почвам директно с негативите, че ми тежат на съвестта - Hacktivist изпуснаха момента да издадат въпросния албум и някак вложиха времето за запис и мастериране в маркетинг. Не мога да коментирам какви са причините за забавянето, защото съм повече от наясно, че издаване на първи албум не е лека и безплатна задача. И все пак, 4 години назад всичко изглеждаше по различен начин и остава впечатлението, че пичовете просто изтърваха вълната.

Нека говорим директно - бандата има едно EP и вече един студиен албум, от които общо излязоха 9 (ДЕВЕТ!) музикални клипа. Явно въпросът не е чисто паричен, а неуместно разпределяне на ресурсите. Промотираха и разпространиха Hacktivist перфектно и там някъде нещата излязоха извън контрол. Излезе 'Elevate' (която е включена и в този албум), през 2014 се появиха 'Deceive and Defy' и 'False Idols', докато най-накрая премиерите на 'Buszy' и 'Taken' най-после споменаха конкретна дата за албума. Това са общо ПЕТ клипа към сингли от Outside The Box

Към тях добавяме интрото 'Our Time' (силно начало, но все пак инструментал), interlude-ите 'Storm' и 'Storm II' (приятни и разнообразни, но също основно кратък инструментал), и така оставаме с чисто на чисто 4 нови нечувани авторски парчета, което е някак несериозно. Мина толкова време, че клиповече вече омръзнаха от въртене и дори песните да са наистина качествени, не чувам нищо ново и неочаквано. В ревюто на EP-то (линк по-надолу) завърших ето така: 
"Остава си проблемът, че в един момент песните стават малко еднакви и повтарящи се. Сами по себе си стиловете, които Hacktivist комбинират, не предлагат огромно поле за креативност и събрани заедно ефектите и уникалните идеи доста бързо се изчепват. Надявам се в предстоящия албум това да е поправено и да е внесена нужната доза разнообразие, което да ги изстреля на върха." 
Надеждите остават напразни и Hacktivist представят просто още една доза от вече до болка познатия им стил. Нищо, ама нищо ново и различно. Ако преди не сте ги харесали, дебютният албум няма как да промени мнението ви. Ако са ви допаднали, то най-вероятно ще продължат да ви харесват и да ги хвалите като "свежа и модерна банда, достойна за слушане". И макар да клоня към вторите, все пак си оставам разочарован и ми се искаше да чуя повече нов материал и идеи.

Сега и позитивите, които все пак не са малко. Енергията на Hacktivist продължава да бъде все толкова сурова и зареждаща. Техничен джент/рапкор с качествен grime в една вледеняваща и изкуствена industrial атмосфера. Текстовете са смислени, поднесени от перфектния тандем Hurley-Marvin. Bezley (китари), Gurner (бас) и Hawking (барабани) са все толкова безмислостни с инструменталите, така че чисто музикално всичко си остава все така безупречно.

Добре познатата 'Elevate' остава страшно попадение, заедно със споменатите вече сингли 'Deceive and Defy' (с Jamie Graham от Hearth of a Coward), 'False Idols' и новата 'Buzsy'. 'Taken' с участието на Rou Raynolds от Enter Shikari не впечатлява и цялото Enter Shikari влияние не пасва особено на стила на Hacktivist но за сметка на това 'Rotten' (с Astroid Boys и Jot Maxi) е една от най-добрите хип-хоп песни в последните години и звучи изненадващо логично покрай останалата djent тресня. 

Давам висока оценка на Outside The Box по простата причина, че Hacktivist успяват да запазят добрите страни на първото EP и вървят в правилна посока откъм музика и текстове. Зарядът им е несравним и бандата продължава да звучи различно и сполучливо модерно. Проблемът, е че пичовете се забавиха прекалено много с този албум и всичките промо клипове изиграха лоша шега на финала. 

Макар безупречен в някои аспекти, албумът се проваля в основната си задача да представи дебюта на една млада банда, готова да поднесе нова и разнообразна музика. След две години слушане на няколкото им издадени сингли, Outside the Box не успява да изненада с нищо и просто зацикля на вече утъпканата почва. За сега всичко е отлично, но за следващия албум трябва сериозно да се постараят, за да останат в актуални. И, ако може да е преди 2020...


8/10

Препоръчителни песни:   Elevate   Decieve and Defy   Rotten   Buszy   Hate




Други подобни ревюта, които може би ще Ви е интересно да прочетете:

събота, 12 март 2016 г.

Face To Face - Protection

Band: Face To Face
Album: Protection
Label: Fat Wreck Chords, 2016
Genre: Punk Rock, Skatepunk, Pop Punk, Alternative Rock
FACEBOOK

Илиян Иванов

Face To Face не си губят времето, откакто се събраха отново през 2008 година. Първоначално бандата беше концентрирана около концертните си изяви, но беше ясно, че нова музика също предстои и между 2011 и 2016 година се появиха цели три нови албума, последният от които - Protection, предстои да бъде ревюиран.

Бях фен на Laugh Now, Laugh Later и преди няколко месеца, разглеждайки спомените си във Facebook, видях, че съм го включил в импровизирания си топ 15 за най-доброто от 2011 година. Тогава все още идеята за създаване на блога не беше узряла у мен, а когато вече пишех рецензии някак пропуснах Three Chords And Half Truth (2013). Не знам каква беше причина да не му обърна внимание, но май така и не успях да разбера защо Face To Face отчаяно се опитват да копират Social Distortion.

Стигаме и до Protection, който е завръщане към далеч по-бързия пънк, с който групата е позната на своите фенове. Допълнителен бонус е, че Face To Face са се завърнали във Fat Wreck Chords, а самият албум е записан в The Blasting Room и е продуциран от собствениците на студиото Бил Стивънсън и Джейсън Ливърмор.

Още с откриващата песен и пилотен сингъл Bent But Never Broken се натъкваме на непогрешимия музикален финес, която излиза наяве от легендарното пънк студио. Перфектно продуцирани, Face To Face започват експлозивно и безкомпромисно, давайки ни достатъчно материал да се сетим за поне 3 подобни на тях банди, ударили джакпота през 90-те. Бас линията в Bent But Never Broken все едно е измислена от Fat Mike (NOFX). Не казвам това, за да умаловажа ролята на басиста Скот Шифлет (между другото - брат на Крис Шифлет от Foo Fighters) - даже напротив, асоциация с NOFX винаги е добра дошла в този стил.

Интрото на следващата песен I Won't Say I'm Sorry е буквално същото като As Long As We Can на Pennywise. И двете парчета гласът на вокалиста Тревър Кийт се доближава почти едно към едно с този на Никола Сарчевич от Millencolin, което в началото ми се струваше доста странно.

Double Crossed е една от любимите ми песни в албума - по-среднотемпова от първите две и като цяло от останалата част от албума, но притежава онзи чар, с който No Use For A Name омагьосваха някога. Say What You Want е също много добро попадание с интересно развитие на мелодията, Keep Your Chin Up пък включва страхотни вокални хармонии на припева - едни от най-яките, които съм слушам напоследък.

Всъщност сред 11-те песни в албума няма нещо, с което бандата да се срамува, просто го няма онзи голям "УАУ" ефект. Face To Face свирят мелодичен и бърз пънк рок - на моменти малко по-агресивен, на моменти малко по-мелодичен и Protection е завидно и заслужаващо внимание издание в дискографията им.
7/10
препоръчителни песни:  Bent But Never Broken    I Won't Say I'm Sorry    Double Crossed   Say Want You Want     Keep Your Chin Up 


Други подобни ревюта

четвъртък, 10 март 2016 г.

The Qemists - Warrior Sound

Band: The Qemists
Album: Warrior Sound
Label:  Amazing Record Co., FiXT (US)
Genre: Electronic, Drum'n'bass, Electronic Rock, Big Beat
FACEBOOK

Виктор Балчиклиев

The Qemists са не достатъчно известна електронна банда от Брайтън, UK. Зад гърба си имат само три студийни албума, но свирят от години, за да изградят неповторимата си комбинация от drum'n'bass/big beat и рок. След дълга пауза от цели 6 години най-после излезе Warrior Sound - един от най-качествените електронни албуми от години.

Набързо за Qemists - амбициозни английски музиканти, които първоначално се събират като рок банда и постепенно откриват интерес и завиден талант в електронната музика. След почти 20 години концерти и всевъзможни музикални проекти групата издава дебютния си Join The Q (2009), от който са 'Stompbox' (чиито remix на Spor е включен в саундтрака на Blur и NFS:Undercover), 'Dem Na Like Me' и 'Lost Weekend' с Mike Patton от Faith No More. 

2012 е голямата година за The Qemists като вторият им албум 'Spirit In The System' поставя името им на електронната сцена във Великобритания. Синглите 'Take It Back' (с Enter Shikari) и 'Renegade' стават неизменна част от сетовете на клубовете из Острова. Сравняват ги с The Prodigy, но за мен приликите са повече откъм сценично поведение и заряд, отколкото стилови.

Може да се каже, че The Qemists наподобяват Hadouken! и Pendulum и в отсъствието на споменатите банди последните години беше време някой да заеме челното място в този стил. Warrior Sound надминава всички очаквания и определено си заслужаваше дългото чакане. Звукът на Qemists е основно drum'n'bass с леки big beat влияния, но пичовете свирят като рок банда и резултатът е един от най-свежите албуми за в последно време.

По всичко изглежда, че Qesmist са част от наскоро сформиран кръг от основно млади британски банди, които не се страхуват да миксират рок/метъл с електроника и хип хоп, разчупват установените рамки и създават нов и интересен звук със завиден хъс и енергия. Албумът бе пуснат на 4 март, заедно с новия албум на Hacktivist като J Hurley и Ben Marvin от grime/djent бандата участват в отварящото парче 'Jungle'. В същото време в 'Anger' гостува Kenta Koie от Crossfaith, а Qemists подгряват японците в Английското им турне тези месеци. Към корпуса добавяме и Enter Shikari, които постоянно работят с всички намесени и още редица млади таланти от местните "ъндърграунд" сцени.

С всевъзможните стилове заемки и целия електронно-рок миш маш, албумът звучи логично и създава усещане за завършеност. Интрото 'Our World' води към вече споменатата 'Jungle', в която пичовете от Hacktivist добавят стабилен хип-хоп, подобно на 'No Respect', в която пък участва Ghetts с цялото си grime величие. Последните 'Warrior Sound', 'Requiem' и 'Lick The Lid' затварят с чист drum'n'bass и са очаквания инструментален финал на албума.

'Run You' безспорно е най-стабилното парче в Warrior Sound, което задава основната енергия и концепция в останалите песни, залагайки на прекрасно работещия за Qemists модел на електроника, преплетена с безспирен алтърнатив рок/метъл. Bruno Balanta и Oliver Simmons демонстрират страхотен тандем и вокалите им балансират преобладаващото dnb/dubstep звучене в 'New Design', 'Push The Line', 'We Are The Problem' и 'Let It Burn'.

Warrior Sound е наелектризиран и зареждащ албум на банда, която най-после намери сили да се завърне на местната сцена. Подобни смесици на стилове не винаги се получават добре и все по-рядко се появяват наистина стойностни и изпипани албуми. По тази причина без скептично настроен, но Qemists ме опровергаха още в първите секунди. Горещо препоръчвам Warrior Sound като нещо свежо, различно и модерно в най-добрия смисъл на думата. 


9/10

Препоръчителни песни:   Run You   Jungle (ft. Hacktivist)   We Are The Problem   No Respect (ft. Ghetts)   New Design




Други подобни ревюта, които може би ще Ви е интересно да прочетете:

понеделник, 7 март 2016 г.

Tonight Alive - Limitless

Band: Tonight Alive
Album: Limitless
Label: Sony, 2016
Genre: Pop Rock, Alternative Rock, Synth Pop
FACEBOOK

Илиян Иванов

"Оцеляват не най-силните или най-умните, а онези, които най-добре се адаптират към промяната" - думи на Чарлс Дарвин, за които се сещам често. Включително и когато слушам банди, които се "адаптират", "променят" или "еволюират", какъвто е случаят с третия албум на Tonight Alive - Limitless.

Чудя се как ли им дошло наум на членовете на австралийската банда да се нагодят към тенденциите? Дали вокалистката Джена се е изтъпанчила и е казала "Пичове, аре да сменим малко репертоара, стига с тоя поп пънк, дайте малко по-така... сега се харчи войната между Bring Me The Horizon и Coldplay? Да пробваме да ги смесим, а?". Едва ли е станало така, още повече, че Coldplay доскоро дори не знаеха кои са BMTH, които пък им потрошиха лъскавата маса на раздаването на някакви скорошни награди. Но e повече от очевадно, че новият албум на Tonight Alive е стилово закърмен от последните неща на двете гореспоменати британски групи.

The Other Side (2013) беше доста приятна поп пънк колекция от песни, дори сега като го слушах пак, смятам, че можеше да му дам и малко по-висока оценка. Limitless обаче е "слаб, анемичен удар" (както хладно би отбелязал спортният коментатор Петър Василев - Петела) далеч от целта. Австралийците старателно са се насочили да бъдат като групите от стадионния рок контингент, привличайки на своя страна продуцента Дейвид Бендет (Paramore, Bring Me The Horizon), но какво от това?

От всички 11 парчета в Limitless, само 2 или 3 ми се сториха по-интересни, а всичко останало оставя вкус на претоплена манджа. Откриващото To Be Free е по-скоро сред попаденията - определено е жизнено, макар все още да не разбирам кому бяха нужни тези електронни ефекти във вокалните хармонии на интрото. How Does It Feel? най-много се доближава до по-старите неща на бандата, особено във вокалите на Джена, макар че синтезаторите придават интересен BMTH груув. I Defy е третото парче, което бих отчел като приятно - една идея по-енергично от баладично-меланхоличния буламач в остатъка от албума.

Синглите Human Interaction и Drive спокойно могат да бъдат песни на Кейти Пери - комерсиално ориентиран поп, който си чувал милион пъти. We Are страда от липса на оригиналност, сякаш Tonight Alive са опитали да напишат песен тип Тейлър Суифт. Най-дразнещата песен обаче е Everywhere - пиано атмосферата е точно като на Coldplay, а и бийтът дори сякаш е копиран едно към едно от хита на британците Clocks. Естествено, накрая албумът завършва с балада, която е толкова безлична, че изобщо не я дослушвах цялата.

Щеше ми да се кажа нещо позитивно поне за лириките, но този припев на Drive - "So I'm gonna drive tonight (Yeah, yeah, yeah, yeah) / Until we see the light (No, no, no, no)/Oh, we'll say yeah, yeah, yeah, yeah, No, no, no, no / My way or the highway, I'm gonna drive tonight away from the city life", красноречиво говори за огромния брой клишета използвани в албума.

Limitless е разочарование, макар да бях подготвен след като бандата ме умори от скука с предварително издадените сингли, чиито клипове бяха дори още по-тъпи. Tonight Alive ще се изстрелят към по-големи комерсиални висини. Вероятно целта е да бъдат като техните сънародници 5 Seconds Of Summer и американците Paramore. А може би да са като Coldplay - да свирят на полувремето на Супербоул feat. Rihanna. Това се нарича добра адаптация към промяната. Или пък не.
                              

                                    3/10
Препоръчителни песни:   To Be Free    How Does It Feel?      I Defy


Други подобни ревюта:

четвъртък, 3 март 2016 г.

ММ на 20 години: 20 клипа от историята на телевизията

Много често получаваме критика, че в Scraggled Music не пишем достатъчно за българска музика. Добре де, това си го измислих. Никой не ме е питал защо на ревюирам повече  родни банди. А истината е, че понякога не искам да пиша за определени български албуми, щото нали сме тънкообидчива нация.

Както и да е. Честит 3-ти март, хаха! Това стана малко разхвърляна интродукция, но наистина исках да отбележа по някакъв начин националния ни празник и се сетих, че наскоро Васко Катинчаров бе качил във Facebook снимка за предстоящ концерт в НДК "20 години телевизия ММ". Темата ми се видя сравнително интересна и започнах да сещам за онези романтични времена, когато интернетът все още не бе най-масовият способ за слушане на музика, а Роро бе по-известен от баща си Вили Кавалджиев.

Каквото и да си говорим - ММ отвори врати, изгради някакви вкусове, създаде тенденции, даде по-широка аудитория на различни ъндърграунд култури, които впоследствие естествено вече не бяха ъндърграунд и в продължение на няколко години техните музикални награди бяха еквивалентът на Грамитата или на наградите на MTV, ако щете. Понякога обаче наистина количеството идваше повече от качеството. По време на големия хип-хоп бум с "войната" между R&B Records на Мишо Шамара от една страна и Sniper Records на DJ Станчо и Спенс от друга, се нароиха безброй бездарни рапъри с клипове, които получиха своите 15 минути слава.

Естествено, ММ даде старт на много кариери и съживи други - като примери за двете мога да посоча КариZма и Графа. Но не искам да говоря за тях, а за песните и клиповете, които винаги ще ми навяват спомени за ММ. Да, "Лоу, лошите, забивам сега...", "Най-обичам луууди, луди жаби..." и "Камплитли атаф екзистинс, камплитли атаф кантроол" са сред нарочно изпуснатите нечии (някои дори мои) guilty pleasure-и, защото в крайна сметка Лошите си бяха тотални Злета, Джанго Зе всъщност трябва да са Джанго Зле, а Artery сега са Pomorians - по-зле от това няма накъде.

Подредбата е азбучна - пример F = Ф, I = И и т.н.

Анимационерите - Сноуборд
Анимационерите бяха от една от групите от независимия лейбъл "Жълта музика". "Сноуборд" винаги е имало леко нон-сенс лирики, но със сигурност е едно от най-оригиналните български парчета за 21-ви век! Видеото със състои от кадри с каране на сноуборд - нищо повече. А кои са "лордовете върху бордовете"? Зеления, Папучара, Чапса, Белака, Ориза и Фани. Другите не ги познавам.


Babyface Clan - Positive 
Магнетофонът до главата на Насо Русков, пак неговата глава с черна скиорска маска като обирджия и като цяло неговото присъствие са маркови за ранните години на MM. Babyface Clan гонеха изтънчено британско звучене и го постигаха, а за разлика от сега, сигурно и успехите на Арсенал от онова време са карали Русков да се чувства "позитивно".


Бичето - Идем
Когато Бичето обяви на всички "софийски боклуци, че иде от село да ги трепе", не мисля, че много хора бяха подготвени за този социално-аграрен феномен. Корицата му на списание "Ритъм", където имаше голямо интервю с него и "мениджъра" му Кузман-Пламен Джоунс и до ден днешен е едно от най-забавните неща, които съм чел в родната книжна преса.


DRS - Знак Ми Дай 
Добрич се оказа люлка на най-яката рап/рага банда у нас. Dope Reach Squad пееха за марихуаната и имаха отлично чувство за хумор. "Знак ми дай" е знакова песен в родния хип-хоп. Видеото пък не е нищо особено, но придава автентичност на добричкия ъндърграунд.


Insmouth - One Minute Feel
Беше много странно по едно време две БГ банди - Panican Whyasker и Insmouth да имат песен с едно и също име - Lara Croft. Сексапилната героиня от игрите Tomb Raider обаче не получава картбланш в класацията за нито една от двете групи. One Minute Feel на Insmouth обаче беше клип, който помня от безбройните му завъртания по "Интерактив" при Роро.


Crowfish - Away 
Няма спор - видеото на Away е изключително семпло, еднообразно и зле монтирано. Но какво от това - песента до ден днешен е еталон за пънк рок у нас. На едни от наградите на ММ, на които бяха номинирани за Away, Crowfish свириха парчето на... плейбек. Беше просто велико.

Кълн - Обречен 
Освен като атмосфера и звук, Кълн и чисто визуално се опитваха да вкарат Tool-ска концепция в българската ъндърграунд сцена. "Обречен" е видео, което няма как да сбъркаш, защото то е мрачно и потискащо, също както музиката към него.


Лаборант - Кемене
Лаборант бе електронен проект, за който никога не научих почти нищо. Но ако си си пускал ММ в края на 90-те, а дори и в началото на следващото десетилетие, бе много вероятно да попаднеш на клипа със свирещо на гъдулка малко циганче, което припява нещо на фона на мръсен и мрачен бийт. Абсолютна класика за Златния фонд на българската музика.


Last Hope - In Your Face 
In Your Face бе първото (и единствено) хардкор парче, номинирано за Най-добра рок/алтернативна песен в наградите на ММ през 2004. My Own Way пък бе в същата стилова категория при албумите. Какви времена само! Сега Last Hope са по-могъщи и по-популярни от всякога, при това с чисто нов албум Chain Reaction.


Остава - Шоколад 
Макар Остава да пробиха с парчета като "Ще дойдеш ли с мен" и "Мъничко Човече", именно "Шоколад" е песента, с която ги асоциирам най-често. Може би защото през 2003 година бандата пусна CD сингъл като подарък към списание "Ритъм", а b-side беше вероятно любимата ми песен на бандата - "Пънкарски дни".


P.I.F. - Вали 
"Приказка", "Невидимо Дете" и "Колело" са по-мега хитове, но "Вали" е най-якото и идейно видео на P.I.F. от дебютния им едноименен албум Patriots In Fashion. Клипът е параноиден като от френски noir филм, а самото парче ми е едно от любимите родни от онзи период.


Panican Whyasker - Нов Петък 
Panican Whyasker издадоха три великолепни албума и определно са една от последните велики рок банди у нас. Видеото на "Нов Петък" с пластилиновата анимация е едно от най-големите постижения на Нуфри (иначе вокали и китари в групата). Винаги съм се чудил дали прочутият столичен Бар Петък не е взаимствал името си от имената на Нов Петък и Бар Пъкъла - две от най-популярните песни на Panican.


Ревю - 1968 
Ревю принадлежат към друга епоха, но реюниънът на Васо Гюров с Милена Славова пре 2002 г. роди албума "10", от който групата изкара два големи хита - "Закуска" и "1968". Черно-белият клип към втората песен връща години към гадната соц реалност - времена на за пропилени мечти и тъжна равносметка.

  
Skre4 feat. Spens & DJ Stancho - За Мен 
Когато нео метълът чупеше всякакви мейнстрийм граници по света, у нас също се сетиха да кръстосат рап и рок. Плевенчаните Skre4 и Spens създадоха една от най-интересните колаборации по онова време и даже май спечелиха награда от ММ. За мен в "За мен" най-запомнщята се фраза си остава "На улицата няма Дядо Мраз, ако не ви харесва, стоите си у вас".


Slim feat. Sr. Martini, Bug & Spens - Началото 
Натурална, извисена, емоционална, бомастична... Много прилагателни могат да се използват за една от най-самобитните и вдъхновяващи рап песни у нас. Слимарата винаги е изглеждал като един от най-големите пичове в родния хип-хоп - дали заради марихуаната, дали просто заради характера му, дали заради нещо друго и с "Началото" той се циментира завинаги в аналите на родната музика.

  
Suffer H - Existence Complete 
Urban Filth 2000 се превърна значим за тежката музика у нас албум. С него Suffer H окончателно скъсаха рап миналото и преминаха в редиците на тежкия метъл, а музиката им тогава ми приличаше много на Fear Factory. Ако трябва да съм честен, клипът на групата със скейтърските падания - Get Down (Remix) feat. DJ Stancho бе далеч по-значим за родния ефир, но Existence Complete бе първото ми голямо впечатление от Васко Катинчаров и компания.


Уикеда - А Ние с Боби Двамата Пием Кафе 
Уикеда създадоха музикална ревюлюция у нас с дебютния си албум, в който всяка една от 6-те песни отдавна е абсолютна класика. "Пием Кафе" всъщност е "Пушим трева", но с подобно самоцензурирано заглавие надали тая песен щеше да се хареса на майка ти, за което ти все още съжаляваш, нали?

  
Fyeld - I Scream 
Години по-късно хората осъзнават, че един от най-любимите им съвременни комици - Китодар Тодоров е участвал с леко трагикомична роля в може би най-популярното видео на метъл героите Fyeld. Клипът наистина е едновременно плашещ и забавен, но създава у хедбенгващия зрител неутолимото чувство за емпатия към главния герой.


Ъпсурт - Чекай Малко 
Със сигурност Ъпсурт бяха и още са най-значимата рап група в България. Когато бандата издаде песента "Чекай Малко", всички откачиха по лириките, цитирани години наред в ежедневието, а семпълът от класиката на Васил Найденов е еталон за смесване на жанрове и музики от различни поколения.

  

сряда, 2 март 2016 г.

Problem Daughter - Fits Of Disorganized Boredom

Band: Problem Daughter
Album: Fits Of Disorganized Boredom
Label: Dying Scene
Genre: Punk Rock, Alternative Rock
FACEBOOK

Илиян Иванов

Problem Daughter е доста яка пънк рок банда, която случайно открих наскоро. Пичовете са от Солт Лейк Сити, поради което няма как да не се сетя за легендарния филм с Матю Лилиърд SLC Punk. Липсата на силна сцена в тоя град вероятно е една от големите причини Problem Daughter да са доста неизвестни като цяло, но не им пречи да правят доста приятна музика.

Поради оскъдна информация, не мога да потвърдя дали Fits Of Disorganized Boredom е втори, трети или четвърти техен албум. Което не е толкова важно обаче. Най-силният коз на Problem Daughter са вокалите. Страхотни хармонии, мелодични хорови напеви, през пиянски излияния ала The Pogues, дрезгаво, почти изтерзано пеене... има от всичко по много, макар самият албум да съдържа едва 8 песни.

В групата са добри в игрите на думи - заглавия като Oh Bother, Where Art Thou? и закачката с Blink-182 - Alda, Small Things показват готино чувство за хумор. Любимите ми имена на песни обаче са инспирираното от Breaking Bad (предполагам) My Other House Is A Meth Lab и Dracula On A Budget, която затваря албума с гигантския припев "We sing to the rhythm and we will die for nothing".

Problem Daughter приличат доста на групи като The Flatliners, The Lawrence Arms, Red City Radio, а на моменти се сещах и за Kerplunk на Green Day. Във Fits Of Disorganized Boredom има неподправена енергия, която няма нищо общо с върволицата еднообразни поп пънк албуми, които наводниха сцената в последните няколко години. Определени части от дадени парчета са изключителни - дали това ще е някоя бас линия или готино рифче, или реге/ска заемки (всички тия неща могат да се чуят в My Other House Is A Meth Lab). А като добавим споменатите вече страхотни вокали, албумът става получава завършен вид.

Всъщност, малко ме е яд, че парчетата са само 8 - можеше още 2 поне. Не знам какво да добавя за финал. Problem Daughter имат само 1100 фена във Facebook, поне докато пишех това ревю. Дано след него станат с няколко повече.
7,5/10
Препоръчителни песни:  Oh Bother, Where Art Thou?   My Other House Is A Meth Lab    Liars    Dracula On A Budget


Други подобни ревюта: