петък, 15 април 2016 г.

Deftones - Gore

Band: Deftones
Album: Gore
Label:  Reprise, 2016
Genre: Alternative Metal, Progressive Rock, Experimental Metal
FACEBOOK

Виктор Балчиклиев

Deftones се появиха сред вълната nu metal банди, които покориа музикалния свят в края на 90-те. Макар музиката им да се вписваше почти перфектно в комерсиално успешния модел, музикантите от Сакраменто някак създадоха свой специфичен звук, който предопредели развитието. 

Измината повече от 20 години от дебютния Adrenalina (1995) и Deftones най-после пуснаха своя осми студиен албум Gore, който без големи изненади навлиза още по-дълбоко в прогресивната страна на музиката им. Феновете на онези oldschool Deftones, пропити с ярост и енергия, най-вероятно ще са разочаровани от преобладаващата експериментална нотка на Gore. Въпреки това, бандата успява да продължи зададената от предните албуми посока и е логичното продължение в дискографията им. 

Gore не е лесен за слушане и му трябват няколко преслушвания, за да се вникне напълно в оплетените композиции и идеи. Песните се свързват доста повече с 'Tempest' или 'Rosemary', дори със страничните проекти Crosses и Team Sleep, отколкото с онези стари любими 'Bored', 'My Own Summer (Shove It)'. Макар да доразвива тази сравнително нова насока, пренебрегвайки метъл корените си, Gore успява да звучи достатъчно тежко с мрачната си атмосфера и текстове.

След излизането на първия сингъл 'Prayers/Triangles' доста фенове и критици останаха със смесени чувства, граничещи на чист скептицизъм. Поставена сред развиващите се идеи и преобладаващо настроение на албума, песента звучи много по-различно и дава достойно начало. Заедно с 'Acid Hologram' парчетата задават темпото и цялостното звучене на Gore с комбинацията на ниско настроените китари на Stephen Carpenter и емблематичното високо пеене на Chino Moreno.

Gore представя една неизброима палитра от чувства и настроения - от някак прикритата злокобност на 'Geometric Headdress' до носталгията в 'Hearts/Wires', която се развива като меланхолично продължение на отварящото парче, музикално и символично. И въпреки привидно позабравените връзки със стария nu metal, 'Doomed Used' напомня на миналото на Deftones с яростните крясъци и преобладаващ гняв, както и 'Pittura Infamante' и 'Xenon' с особените си alternative rock композиции.

'(L)Mirl' е едно от особено силните песни в албума, развиваща бавно мрачната си атмосфера като подготовка за заглавната 'Gore'. Двете парчета се явяват като абсолютната кулминация на албума с всичките му разнообразни идеи и настроения. Последните 'Phantom Bride' и 'Rubicon' дават на албума възможно най-добрия завършек с един епичен инструментал финал.

Дълго време се спекулира, че творческите разминавания доведоха до сериозни проблеми между Carpenter и останалите членове. В редица интервюта бандата успа да разсее слуховете, но въпреки това Gore продължава да звучи с прикрито напражение. Отделните инструментални части се развиват самостоятелно и някак концентират вниманието върху себе си само за да се влеят в една перфектна хармония. Над хитрите композиции и цялостен аранжимент отново се извисява впечатляващия диапазон на Морено, който за пореден път дава онзи емблематичен привкус на Deftones.

На първо слушане Gore e труден и дори чудат, и наистина му трябва съсредоточено слушане. Може да ви се струва, че го възхвалявам прекалено много, но след дълги години на сцената Deftones свирят със завидна зралост и готовност да продължават да експериментират и развиват музиката си. Макар Koi No Yokan (2014) да остава по-добър, Gore е неговото логично развитие в още по-прогресивна сфера. Албумът продължава музикалния преход на "новите" Deftones и някак остава усещането, че бандата все още не е развила пълния си потенциал.


8.5/10

Препоръчителни песни:   Gore   (L)Mirl   Doomed User   Prayers/Triangles   Hearts/Wires



Други подобни ревюта, които може би ще Ви е интересно да прочетете:

четвъртък, 14 април 2016 г.

PEARS - Green Star

Band: PEARS
Album: Green Star
Label: Fat Wreck Chords, 2016
Genre: Hardcore Punk, Punk Rock, Skatepunk
FACEBOOK

Илиян Иванов

PEARS са твърде екстравагантни за модерната пънк сцена. От една страна бандата може да бъде убийствено мелодична, но също както в предходния дебютен албум Go To Prison и тук неподправената хардкор агресия заема водеща роля в музиката. Ще кажете - "ми то такива групи бол, бе". Но PEARS (които между другото смениха басиста си преди броени дни) не звучат като никоя друга в момента.

Човек може да почувства абсолютната ярост, с която пичовете дънят здраво, а вокалистът Зак се дере като на заколение, което ми навя спомени за най-великия албум на The Suicide Machines - War Profiteering Is Killing Us All (2005). Това е голям комплимент за PEARS, защото на хардкор сцената няма много групи, които така успешно да комбинират резките стилови промени, без това да има вкус на манджа с грозде.

От общо 16 парчета в Green Star, 3 от тях не са истински песни. Christmas '91 е интро със аудио семпли от (предполагам) видеокасета от детството на вокалиста Зак Куин. Dizzy Is Drunk и Jump The Fucking Ship пък са пиано интерлюдии - поп и джаз мелодии ярко контрастиращи с цялостното съдържание на албума. Но тези странности добавят допълнителен чар на Green Star.

Парчета като Hinged By Spine, I Love My Kennel и Anhedonia са като торнадо по средата на мошпит - бързи, нервни и наказателни. Слушайки The Flu няма как да не се сетя за Dead Kennedys или поне за техните съвременници Night Birds - сайкъделик рифове, почти средно темпо и гигантски експлозивен припев. В споменатата по-горе I Love My Kennel пък групата вмъква чудесно бридж със злокобни вокали и китарен риф, който съмнително много напомня на What's My Age Again на Blink-182.

Най-радиофоничното парче e Snowflake, но то също ескалира по едно време в съвсем друга насока. Doorbell също започва измамно мелодично, за да претърпи няколко метаморфози в своето развитие (включително и атмосферично метъл аутро), при това за по-малко от 3 минути. При все че това звучи впечатляващо за такава кратка дължина, PEARS нямат по-дълга песен в Green Star. Като за финал бандата също оставя парче с много изненади. Great Mt. Idea е като сглобено от три-четири разностилови кратки композиции и слага точката на един удивителен албум.

Макар че PEARS все още не са сред най-големите банди на пънк/хардкор сцената, те могат да бъдат. Тяхната упоритост да бягат от клишетата заслужава големи похвали. Ако PEARS продължават в това темпо, след 10 години ще получат и признанието, което заслужават. А първата крачка вече е направена - Green Star излиза чрез Fat Wreck Chords. Някой има добър нюх, а?
8/10
Препоръчителни песни:   I Love My Kennel   Anhedonia    The Flu     Snowflake   Doorbell


Други подобни ревюта:

четвъртък, 7 април 2016 г.

Caliban - Gravity

Band: Caliban
Album: Gravity
Label:  Century Media
Genre: Metalcore
FACEBOOK

Виктор Балчиклиев

Не помня Caliban някога да са издавали слаб албум и през годините името им се превърна в синоним на качество, поне за мен. Въпреки че германците продължително отсрамваха европейската метълкор сцена, някак останаха пренебрегвани от много, дори в най-силния им период. Няма смисъл да дискутирам кое доведе то сравнително слабата им репутация, но за жалост стигнахме до момента, в който беше крайно време да направят грешна стъпка.

Реално в Caliban няма нищо различно. Gravity e техният десети студиен албум, без да броим две EP-та и два Split-а с онези големци Heaven Shall Burn. Албумът е и четвърти по ред, издаден през Century Media, така че чисто технически няма нищо ново. Съставът не се е променял от цели единадесет години, когато през 2005-а Marco Schaller заменя Boris Pracht зад баса преди излизането на The Undying Darkness (2006). Дори стилово Caliban не демонстрират някакви кардинални промени или нови посоки.

Въпреки всичко това, Gravity просто звучи различно. Отделни песни са си 100% Caliban парчета, които можеш да разпознаеш от първата секунда, но като цяло албумът остава чувството, че нещо по пътя се е изгубило. Помня първите слушания на Awakaning (2007) и Say Hallo To Tragedy (2009) и онова смазващо усещане. Дори новите I Am Nemesis (2012) и Ghost Empire (2014) ме караха директно да си кажа "уау, този албум е страшен".

На фона Gravity е просто посредствен, може би завидно постижение за някоя друга банда, но не и за очакваното от Caliban ниво. В албума има наистина добри песни, започвайки ударно с официалния сингъл 'Paralyzed', която е и може би най-близка до "старите" Caliban. Бандата винаги е миксирала доста успешно тежките вокали на Andreas Dorner и мелодичното пеене на Denis Schmidt и в комбинация със специфичните рифове и елементи, това се превърна в най-добрата им страна и лесно разпознаваема запазена марка.

Ако чуете внимателно 'Mein Schwarzes Herz', 'Who I Am' и 'Crystal Skies', няма как да не забележите очевидната разлика във вокалите на Schmidt. Без да има каквито и да е нова насока в композиция и мелодия, самият начин на пеене променя всичко и не мисля, че новата посока е добра за бандата. Като добавка, темпото на целият албум е леко обрано, от което се губи и онова ударно усещане, характерно за Caliban.

Може би съм прекалено взискателен и търся несъществуващи проблеми, но малките детайли винаги са били ключови в музиката на германците и промяната им се отразява значително. На фона на всичко това, определени парчета са повече от силни, както и цялата атмосфера в албума. 'Paralyzed' задава добър тон в началото, последван от бързите 'Mein Schwarzes Herz', 'Who Am I' и 'Left For Dead'.

'Crystal Skies' и 'Walk Alone' залагат на по-мелодични части и втората малко издиша. 'Ocean's Heart' и 'Inferno' са може би едни от най-силните песни в албума и благодарение на тях Gravity завършва сравнително позитивно след меко казано излишните 'brOKen' и 'No Dream Without A Sacrifice'. Последната 'Hurricane' не е лоша, но определено не е очакваната епична кулминация на албума и някак всичко си остава посредствено.

Няма как да дам по-висока оценка. Албумът не е разочарование и определени песни ще се слушат дълги години, но качеството не е на необходимото ниво. Caliban имат зад гърба си девет страхотни албума и на фона Gravity издиша. Няма как рано или късно някоя банда да не се препъне и мога само да се надявам евентуалният следващ 11-и албум да оправи горчивия вкус.


П.П. Ей, да не забравя - да ходите задължително на концерта довечера! Първо пичовете са брилянтни на живо, и второ - подгряващите банди Odd Crew и Кханъ едва ли имат нужда от представяне. Всичко това на изключително приемлива цена, не е за изпускане и завиждам благородно.


7.5/10

Препоръчителни песни:   Paralyzed   Inferno   Mein Schwarzes Herz   Left For Dead   Ocean's Heart





Други подобни ревюта, които може би ще Ви е интересно да прочетете:

Weezer - Weezer (The White Album)

Band: Weezer
Album: Weezer (The White Album)
Label: Atlantic, 2016
Genre: Alternative Rock, Power Pop, Surf Rock, Emo, Pop Punk
FACEBOOK

Илиян Иванов

Отидох на плажа. Исках да се почувствам като в обложката на новия албум на Weezer. Получи се. Донакъде това помогна и да усетя по-добре парчетата, които така и не успяваха да ми влязат изцяло под кожата след първите 6-7 слушания.

Плажовете на Флорида наистина носят "калифорнийската атмосфера" в 4-тия едноименен албум на една от най-великите рок групи за последните 25 години. Белият пясък на Сарасота е досущ като безгрижната белота, рееща се от споменатата обложка на иначе алтернативно именувания The White Album. Въпреки че заглавието води до препратки с The Beatles, Weezer са черпили вдъхновение от Beach Boys и лириките в 10-те парчета го потвърждават - плажове, лято, момичета, малко наркотици и пак плажове, лято, момичета, флиртове, любов и всякакви подобни несериозни неща, с които хората свързват Калифорния.

Замислих се. Куомо е на 45 години и макар все още да притежава онзи колежанско-зубърски чар, той все пак си е на 45 и дали е удачно той да са вълнува от подобни незрялости? И после се замислих пак. Да си на 45 не означава непременно, че трябва да се чувстваш като запуснат чичак в критическата. Защото аз на 45 бих искал да съм само наполовина толкова готин, колкото е любимият ми очилатко.

The White Album е рамкиран с идентични начало и край - чуваме разбиващи се морски вълни и писъци на чайки. Между тези звуци на майката природата, Weezer са набутали 10 песни, които мнозина определиха като най-добрите им от Pinkerton (1996) насам. Това е малко мътна и спорна материя, но със сигурност групата е във форма, особено след доста приятния Everything Will Be Alright In The End, който странно защо така и не влезе в моя топ 15 за 2014 година.

California Kings дава добър тон на веселбата с онзи типичен за бандата шумен дисторшън и вокали ала Beach Boys. Песни като Wind In Our Sail, Thank God For Girls и Jacked Up пък са разнообразени с включване на вдигащи и набиващи се клавирни мелодии, като втората печели бонус точки и с неочаквания и готин фалцет на Куомо.

На моменти Weezer звучат тържествено, сякаш са недосегаеми, затова и King Of The World напълно оправдава името си, а L.A. Girlz абсолютно звучи като написана от бандата между The Blue Album (1994) и Pinkerton. Почти изцяло акустичния финал Endless Bummer звучи адски чаровно и зарибяващо, без дори да е нещо кой знае какво.

Изобщо, това е тайната на успехите на Weezer. Групата прави простите песни да звучат като нещо повече от това, което са. Впечатляващо е, че Weezer все още са способни да звучат свежо, дори и в средата на 40-те си. Групата тотално е зачеркнала тук мрачните и депресивни моменти и се наслаждава изцяло на своята втора парти младост. The White Album определено е "задължителен" албум за всеки почитател на групата и като цяло на модерната алтърнатив рок музика.
8,5/10
Препоръчителни песни:    Thank God For Girls   King Of The World    L.A. Girlz   Summer Elaine And Drunk Dori    Jacked Up
Други подобни ревюта: