вторник, 31 май 2016 г.

Hatebreed - The Concrete Confessional

Band: Hatebreed
Album: The Concrete Confessional
Label: Nuclear Blast
Genre: Hardcore, Metalcore, Thrash
FACEBOOK

Виктор Балчиклиев

Hatebreed са си Hatebreed - постоянна величина, запазена марка, институция в тежката музика. С повече от 20 години опит на сцената и с изградено име, бандата няма особена нужда от представяне. Ако четете Scraggled Music и не сте ги чували, най-вероятно сте в грeшния блог или най-малкото в грeшната статия. Ако ги следите и предните им 6 студийни албума не са ви били достатъчни, то ето я и поредната доза безкомпромисен hate.

Пиша това ревю като човек, който никога не ги е слядял толкова отблизо. Не смея да твърдя, че знам как започват, откъде минават и за какво се борят. Ако епизодичните ми срещи с Hatebreed са ме научили на нещо е, че бандата мачка стабилно и не разнообразява посоката особено много. The Concrete Confessional по никакъв начин не променя тази тенденция и още повече затвърждава стила и имиджа на групата. 

Jamey Jasta и компания продължават успешно да смесват хардкор и метъл с траш, метълкор и т.н. като една добре смазана машина. Новият им албум няма да ви даде нищо ново и нечувано, нито ще ви изненада особено. Някой ден Hatebreed могат и да решат да експериментират и разнообразят, но ако миналото е някаква индикация, то няма да е скоро - за сега получаваме порция ярост и агресия в половин час мош-пит. 

Хубаво е, че Jasta все пак отдели някакво време и на собствената си група, след като през последните няколко години се появяваше във всеки втори метъл албум, последно при Bury Tomorrow, Five Finger Death Punch, Body Count... Пичът си е стабилна фигура в тези среди и постоянните му участия сами по себе си доказват какво име са Hatebreed. Точно по тази причина са леко нелепи стикерите върху дисковете на новия албум, на които пише "In the veins of Slayer, Pantera, Parkway Drive and Slipknot" - недоосмислена и никому ненужна реклама от страна на Nuclear Blast...

The Concrete Confessional мачка от първата 'A.D.' до последната 'Serve Your Masters' като особено се отличават изброените по-долу песни, в частност 'Looking Down The Barrel Of Today'. При Hatebreed няма лигавщини, опити за балади, изповеди и какви ли не лирически отклонения, а неспирна тирада, подплатена от мощни рифове и неуморни барабани с епизодични групови напявания. На фона на цялото ни politically correct време и обидчивото подрастващо поколение си е истинска радост да чуеш подобен директен и първичен албум, било то и до болка клиширан.

Критика и хейт до последно: "It's time to rethink this dream you call American / Corrupt beliefs, that some will call their heritage", "Today I wish a motherfucker would try / think of someone other than themselves one time", "Disorder comes in many forms / See the faces of angels deformed / Moral decay, eye cones raised / Witness another glimpse to the dark age / Welcome to chaos / this is the fall of those who betray us..." Един срещу всички и всички срещу един.

Hatebreed си остават все така еднообразни, колкото винаги, и ако това ви е харесвало до сега, то The Concrete Confession няма да ви разочарова.. Новият им албум не предлага нищо оригинално, а гази безкомпромисно по добре познатия начин. Ще рискувам като цитирам Илиян, който преди три години рискува по същия начин с едно клише за предния The Divinity of Purpose (2013): "новият албум на Hatebreed е просто поредният добър албум на Hatebreed". Нищо повече, нищо по-малко, слушайте и трошете.

8/10

Препоръчителни песни:   Looking Down The Barrel Of Today   From Grace We've Fallen   A.D.   Us Agains Us   Something's Off




Други подобни ревюта, които може би ще Ви е интересно да прочетете:

понеделник, 30 май 2016 г.

Asking Alexandria - The Black

Band: Asking Alexandria
Album: The Black
Label:  Sumerian
Genre: Metalcore, Melodic Metalcore
FACEBOOK

Виктор БалчиклиеФФ

Преди почти 3 години започнах да пиша в Scraggled Music с две ревюта, които завърших доста бързо и без особена идея какво правя. Едното от тях беше за предния албум на Asking Alexandria - From Death To Eternity (2013), който не впечатли с нищо особено и остави смесени чувства. Сега, 3 години по-късно е време окончателно да приключа с тази банда след поредното им неуместно включване.

Не обичам веднага да разкривам какво е мнението ми за един албум и се опитвам винаги да му дам поне втори шанс. След поне десет шанса и около 2 месеца закъснение няма сила във Вселената, която да ме накара не просто да харесам Asking Alexandria, а дори да ги чуя повече. Не че някога съм имал големи очаквания, но като банда, покрай която се шуми дразнещо много, ми беше откровено любопитно да видя в каква посока се развиват.

Големите новини покрай бандата бяха напускането на фронтмента  Danny Worsnop, което се прие от останалите музиканти и феновете им като някакво голямо предателство. Дани беше заменен от украинеца Денис Шофоростов, който биде прекръстен на Denis Stoff, за да се спази дразнещата мода източните субекти да си прикачват наставката -OFF към имената, когато приемат някакъв статут на западни граждани. Повърнах.

Името настрана, не разбирам олелията покрай ключовия трансфер на Денис, който е меко казано слаб вокал и фронтмен с нулево присъствие. Не че Дани беше чудо, но поне имаше някакво сценично поведение и с отвратителния си характер генерираше интерес. Денис се нарежда до редицата нелепи вокали в млади "метълкор" групи, които са и основният проблем в тази сцена. Сравнително обещаващите инструментали са тотално заличени от безкрайния хленч и немощно грачене, подобно на In Hearts Wake, We Came As Romans, Memphis May Fire и стотици други.

Разглеждам ревюто на From Death To Destiny и виждам абсолютно същите плюсове и минуси в The Black, като този път положителните черти са по-малко. Няколко песни стават за слушане и албумът дори отваря добре с 'Let It Sleep', 'The Black' и 'I Won't Give In', които са дори прилични и някак запазват звученето на Asking Alexandria от предните години. След тях обаче следва 'Sometimes It Ends', която започва с опит за изповед по повод Дани и е измислена като атака към него. Aз лично бих се радвал, че съм напуснал, ако бившата ми група ме "атакува" с толкова нелепа песен..."Sometimes it ends, sometimes you fall", сериозно ли, grow a pair.

Нататък албумът е абсолютна боза с епизодични включвания, които минават за приятни за слушане. Никакво израстване и нулев принос към която и сцена Asking Alexandria да се числят. Объркан фокус към стилова принадлежност, безобразно изпозване на стила "метълкор" и липса на грам опит за креативност. Единственото добре скалъпено нещо е аудиторията, към която се целят - 5 клас на кварталното йоркширско училище, за който албумът предполагам е шедьовър. В предното ревю ги определих като липсващото звено в израстването на новото поколение, но не може 5 години едно и също.

4/10 му е много на този албум, но се опитвам да съм снизходителен, основно заради старанието. Като гледам ревюта и цялата реакция към албума The Black явно е успешен за определени среди, но очевидно аз съм далеч от тях. Четвъртото творение на Asking Alexandria е просто следващият еднообразен и нелеп опит за стабилен албум, с който бандата окончателно си остава на нивото на Vans Warped Tour. The Black e и поредният пирон в ковчега на така нареченият модерен метълкор и искрено се надявам скоро някой да се появи и да стабилизира тази сцена, че след That's The Spirit това не се търпи вече.

Хайде, Острова, можете повече...unleash the Architects.


4/10

Препоръчителни песни:   I Won't Give In   Let It Sleep   The Lost Souls   We'll Be Ok   Undivided



Други подобни ревюта, които може би ще Ви е интересно да прочетете:

Аз, фенът: 11 въпроса с Кристиян Антонов

Докато подготвяме предстоящи ревюта, продължаваме с новата ни рубрика - "Аз, фенът", в която ви срещаме с хора, които слушат цели албуми и ценят музиката като изкуство, а не като например фон за шофиране.


Третият гост в нашия лексикон е Кристиян Антонов. Той е създател на англоезичния блог за музика Against The Odds и с него от много време обмисляхме да си направим, така да се каже - "взаимна реклама". Както Кристиян твърди, понастоящем ATO е занемераен като активност и към този момент просъществува главно като Facebook страницаТова не ни спря да потърсим Кристиян, за да отговори на нашите 11 въпроса.

Scraggled Music: С коя песен най-често свързваш детството си?

2 Unlimited - No Limit. Даже имам тяхна касетка някъде в нас. Навремето беше модерно да слушаш 2 Unlimited и тем подобните и аз супер много им се кефих (хаха).

Scraggled Music: Коя беше първата касетка, кояти си купи/презаписа и слушаш ли все още този албум?

Хм... труден въпрос. Май беше Shaq Diesel на Shaquille O'Neal. Това ще да е било ранните 90-те. Рап музиката тъкмо навлизаше, по Ефир 2 даваха веднъж или два пъти седмично мачове от NBA, и някак си беше модерно да слушаш рап и да гледаш/играеш баскетбол. Аз тъкмо бях прослушал рап и бях мега зарибен. Взех си дебютният албум на Шакил от вече несъществуващия магазин Унисон (някога намиращ се на бул. Витоша). Тогава бях много щастлив, че съм си взел касетка на баскетболиста, на който толкова много се възхищавах. Помня, че първата половина от Shaq Diesel нещо не ми беше харесала, но заради втората станах фен на пича. Албумът дори и сега си струва да се чуе, дори и заради парчета като Boom! (с Fu-Schnickens & Erick Sermon). Не си бях пускал албума от бая време, но заради точно този въпрос пак си го пуснах. Още радва албумчето.

Scraggled Music: Коя група успя да промени мирогледа ти и отношението ти към музиката?
О, човек, то една ли е, две ли са... Ох, наистина е трудно да ти отговоря с едно изречение. Затова ще ти отговоря с няколко. Първата група, която супер силно ми повлия, беше Oasis. Имаше нещо в ония двамата братя от Манчестър, някакви непукизъм и творчески бунт, които мигновено ме грабнаха. Тъкмо бях навлязъл в пубертета, когато за пръв път чух Supersonic, стържещия китарен звук и онези няколко реда:

"I need to be myself
I can't be no one else..."

След това дойде Wonderwall. Тогава не разбирах много много за какво се пее, но имаше нещо в песента, което ме караше да я слушам отново и отново. След време я пеех от сърце. Заради тия двамата яко бях зациклил на бритпоп. Покрай него прослушах и алтърнатив, а впоследствие и инди.

Scraggled Music: Какво си спомняш от първия концерт, който си посетил?
Damn. Не помня кой беше баш най-първият. Явно това с концертите не е като със секса, хахаха. Помня обаче първия си голям хардкор концерт. Беше на H2O през 2010 в The Box (тогава на Ал. Стамболийски). Аз тогава даже не ги знаех кои са, ама бях супер надъхан да отида. Отскоро слушах хардкор и като всеки новозарибен ходех на всичко, на което можеше да се ходи. Спомням си, че на тоя концерт не познавах никого. Та, почнаха H2O да свирят и аз първоначално само си гледах. Направи ми впечатление, че имаше една-единствена мацка в погото (Диди от Монтана хаха). По едно време решавам и аз да вляза а в погото. Сбутвам се с нек'ви хора, по едно време някой ме блъсна и паднах. Бях гледал видеа в нета и знаех, че трябва да се свия на топка. Там някъде усетих, че някой ме вдига. Когато се обърнах, видях познато лице - Missues от Резервен План. Беше забавен епизод и много як концерт.
снимка: Brave Moustache

Scraggled Music: Ако си корабокрушенец на пуст остров и имаш възможност да избираш три албума, които да слушаш, кои ще са те?

Трудно ми е да избера точно три. Със сигурност ще взема Isolation Drills на Guided By Voices (любимият ми албум на любимата ми инди банда), Adore на Smashing Pumpkins (албум, който и досега обожавам), и White Pony на Deftones (перфектна музика за секс и самотни вечери).

Scraggled Music: Има ли банда или изпълнител, за които никой не подозира, че слушаш и харесваш или просто те е срам да си признаеш за тях? Може да споделиш и само за конкретна песен.

Значи когато не го играя гледащ лошо кораджия, тайничко си избухвам на Taylor Swift и Smash Mouth. Иначе в сърцето ми винаги ще има място за Bad Day на Daniel Powter.

Scraggled Music: Ако имаш власт да забраниш на някоя група да свири и да издава албуми, коя би била тя?

Има доста групи, които не ме кефят, но не ми пука особено за която и да е от тях. И все би било добре Coldplay леко да поспрат със свиренето. Напоследък много не им се получава. Боно и U2 също няма да е зле да се пенсионират.

Scraggled Music: Кой е най-недооцененият албум за всички времена?

Trompe Le Monde на Pixies. Четвъртият студиен албум на бандата за мен лично е един от най-силните им. Има по-осезаеми пънк влияния, личащи от песни като Alec Eiffel, The Sad Punk и Head On. Това е албумът, който ме запали по Pixies и по страничните проекти на Kim Deal.

Scraggled Music: Кой е албумът (вероятно на твоя любима банда), който най-много те е разочаровал досега?

Интересен въпрос. Вероятно едноименният трети албум на The Story So Far. След What You Don't See (който не спирах да слушам със седмици), имах големи очаквания и към следващия им албум. С изключение на 2-3 песни всичко останало ми се видя посредствено (бел ред. - и на мен така).

Scraggled Music: Има ли банда, която винаги си искал да харесваш, но поради някаква причина, не можеш да намериш нищо специално у нея?
Всяка българска псевдо-инди банда. Искам, ама много искам да ги харесам. Всеки път им давам шанс, но уви, не се получава. Всеки път едно и също. И накрая разочарование.

Scraggled Music: Смяташ ли, че музикалните ревюта могат да променят отношението ти към даден албум или група?

Да променят не знам, но определено могат да повлияят, стига да са добре написани и безпристрастни (доколкото това е възможно). И двамата с теб сме писали ревюта и знаеш, че е трудно да си неутрален и да не вложиш емоция в това, което пишеш. Личното мнение е ценно, но не правиш услуга на никого, когато изписваш безброй суперлативи или храниш яко. От тази гледна точно ревютата не бива да са критерии, а по-скоро допълнения към вече изградено мнение. Но лично аз рядко чета ревюта. Предпочитам сам да си изграждам мнение за дадена група или албум.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА:

петък, 27 май 2016 г.

Аз, фенът: 11 въпроса със Станко Томов

Новата ни рубрика "Аз, фенът" претърпя неочаквано голям успех в своя дебют. Интервюто със Стефан Топузов за нула време се превърна в най-популярната ни публикация изобщо, задминавайки с над 150 четения доскорошния лидер "ММ на 20 години: 20 клипа от историята на телевизията" - нещо, за което изобщо не сме очаквали, камо ли надявали.

Във втората част от лексиконната ни рубрика се срещаме с един от най-позитивните и енергични хора в родния ъндърграунд - Станко Томов. Той е познат на всички като фронтмен на бандата Bright Sight, а отпреди това и на Rise Above. Доскоро Станко бе лейбъл мениджър на Анимато Мюзик, които са лицензианти за България на Universal Music. Гостът ни е дългогодишен читател и приятел на Scraggled Music, а Bright Sight са били ревюирани при нас два пъти.

Scraggled Music: С коя песен най-често свързваш детството си?

Тото Кутуньо - Lasciatemi Cantare (бел. ред. - всъщност песента се казва L'Italiano, но това са дребни подробности). Баща ми често я пее като като се напие и след това не помни, та изпълненията се случваха безкрайно много пъти.

Scraggled Music: Коя беше първата касетка, кояти си купи/презаписа и слушаш ли все още този албум?

Първата ми касетка беше на Pennywise - Land Of The Free?. Моят съученик Георги Хранов (китарист в Blackmail, Muddy) винаги се е опитвал да ме дразни поучително. В конкретния случай ми дуднеше, че в местния метъл магазин в София има новия албум на Pennywise и какъв пънк-рокер съм, ако го нямам... Тогава нямах още представа за тази велика банда, но още в същия ден отидох на сляпо и взех касетката. Оказа се велик албум, който обичам и до днес. Дали защото ми беше първият, който чух на Pennywise или не, но остава в личната ми класация като един от техните най-добри.

Scraggled Music: Коя група успя да промени мирогледа ти и отношението ти към музиката?

Винаги и завинаги - Blink-182. Още от момента, в който ги видях по телевизията, се влюбих в отношението им към живота, музиката и всичко. От там нататък се учех от тях на живот. Гледах техни снимки и видеа, за да разчета стикерите на банди по китарите им, за да открия по този начин цялата пънк-рок вселена. Гледах марки дрехи, прически, всичко. Те си ме превъзпитаха от-до. Това, което най-много ме грабна, беше непринуденото държание, тоталната свобода, идеята и "young till i die" философията.

Scraggled Music: Какво си спомняш от първия концерт, който си посетил?

Това беше 2002 г.:  Hardcore VS Metal - Last Hope, Vendetta, Skinflick, Insmouth, Suffer H, Propaganda. Помня водка и кока кола. Помня супер якия клуб "Сцената" в Студентски град, както и че хората не ме гледаха одобрително с тениска на Блинк, хахаха. Навлизах в един тотално нов за мен свят, който се наложи да възприема, тъй като в България пънк рок и хардкор сцената са едно и тези неща съвсем нормално ми повлияха с времето.

Scraggled Music: Ако си корабокрушенец на пуст остров и имаш възможност да избираш три албума, които да слушаш, кои ще са те?

Pennywise - Straight Ahead, New Found Glory - New Found Glory, H2О - Faster Than The world. Класики и на трите банди. Предвид, че съм сам на остров, ще е яко циклене и самота. Та вероятно трябваше да избера нещо по-лежерно, на Less Than Jake, Mad Caddies или други по-чил банди, хаха.

Scraggled Music: Има ли банда или изпълнител, за които никой не подозира, че слушаш и харесваш или просто те е срам да си признаеш за тях? Може да споделиш и само за конкретна песен.

Не ме е срам, но искам да кажа, че още преди повече от 10 години видях Rihanna по френската телевизия MCM И много се изкефих. Чувствам се като откривател на таланти, хахах. Та така до ден днешен съм слушал всичките ѝ албуми и тя продължава да ме кефи. Освен синглите ѝ, така и всички други песни. Отделно от година на година става все по-яка мацка и все по-луда.

Scraggled Music: Ако имаш власт да забраниш на някоя група да свири и да издава албуми, коя би била тя?

Всички фалшиви банди. Преди имаше едни Busted. Такъв захаросан поп-рок, който се лансира, че е поп-пънк. Никой не свири, но държат китари за имидж. В днешно време такива са 5 Seconds Of Summer, както и други продукти на музикалните продуценти. Wannabe лоши момчета от улицата, но фалшиви хора като цяло.

Scraggled Music: Кой е най-недооцененият албум за всички времена?

Сякаш всички албуми на MxPx и The Ataris. Толкова много ми харесват, а никога не успяха да стигнат комерсиалната слава на другите групи от пънк-рок сцената. Обаче това пък си ги прави много чаровни, защото ги направи банди само за ценители. Демек, че ако слушаш пънк-рок, няма как да не ги знаеш, но ако не... слабо вероятно е да си им чувал повече от няколко техни песни.

Scraggled Music: Кой е албумът (вероятно на твоя любима банда), който най-много те е разочаровал досега?

Blink-182 - Neighborhoods. Дори не успях да го изслушам целия. Пробвах няколко пъти. Магията я нямаше.

Scraggled Music: Има ли банда, която винаги си искал да харесваш, но поради някаква причина, не можеш да намериш нищо специално у нея?

Твърде много групи са ми предлагани от приятели, но не ги разбирам. Разни велики рок, метъл и т.н. групи, които са "задължителни". Не, че искам да съм ограничен кон с капаци, но си харесвам "моята" си музика и ми е все едно да се кефя на футбол и някой да ми наптрапва бейзбол, щото пак е спорт. Не ми харесва и точка. Много неадекватен пример, но така го чувствам, хаха. В такива случаи, когато стане дума за такива групи, гледам да се измъкна толерантно и споделям, че са много интересни и алтернативни. Be aware!

Scraggled Music: Смяташ ли, че музикалните ревюта могат да променят отношението ти към даден албум или група?

Винаги като чета ревю и ми препоръчват дадена песен от албум или дори цяло издание, после имам прекалено високи очаквания. Така доста често после съм разочарован, затова и предпочитам да чета ревюта след като съм слушал достатъчно въпросното издание, за да мога или да се съглася, или да обявя ревюиращия за луд човек.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА:

понеделник, 23 май 2016 г.

Аз, фенът: 11 въпроса със Стефан Топузов

В блога старираме нова рубрика тип лексикон, в която различни хора, свързани по някакъв начин с музиката (музиканти, журналисти, блогъри, критици, колекционери, просто фенове и т.н.. а понякога и всичките тези неща наведнъж) ще отговарят на едни и същи 11 въпроса.

Първият ни гост е Стефан Топузов (на снимката вляво, другият е Золи от Ignite), познато лице от куп родни медии и предавания като Радио Тангра, "Денис и приятели", Metal Hammer, I Hate Mondays Radio, Music Vault... и може да съм изпуснал нещо. На няколко пъти той е писал ексклузивни ревюта и класации за Scraggled Music. Абе, общо взето - едва ли може да се сетим за някого, който да даде по-добро начало на тази рубрика.

Scraggled Music: С коя песен най-често свързваш детството си?

Aerosmith – “Livin‘ on the Edge”. Като 5-6 годишно хлапе бях доста впечатлено от клипа, а и от самата песен. Това и един концерт на Guns N' Roses на VHS от Use Your Illusion периода са двете неща, за които се сещам веднага. И двете са вкоренили още от тогава в мозъка ми идеята, че музика е равно на пичове с дълги коси и китари, които свирят рок.

Scraggled Music: Коя беше първата касетка, кояти си купи/презаписа и слушаш ли все още този албум?

Имам щастието да съм израстнал в семейство, където рок и метъл музиката винаги е била на почит. Paranoid на Black Sabbath е излязъл, когато баща ми е бил на 16-18 или нещо подобно и от тогава тази група и тази музика са си били неговото нещо. Така че когато аз започнах да проявявам интерес към музика в края на 90-те, нямаше нужда да търся много много – всичко най-важно от Sabbath, Purple и Zeppelin, през Metallica, та до Nirvana и Offspring си го имаше на дискове у нас и просто чакаше да натисна “play”. По същата причина и са ми купували каквото поискам, защото тия албуми не ги слушах само аз.

Въпреки това си спомням и първия албум, който отидох и си купих сам със собствени пари: Pantera – Far Beyond Driven. Това вече беше прекалено тежко за баща ми, ха-ха! Колкото до това дали го слушам още, в зависимост от това кога публикуваш отговорите ми, шансът да съм го слушал същия ден е 50 на 50.

Scraggled Music: Коя група успя да промени мирогледа ти и отношението ти към музиката?

Sepultura. С Blood Rooted – една компилация с кавъри и Б-страни от периода с Макс Кавалера. Това пак беше от диск, който си го имаше у нас – доста привилегирован съм бил в това отношение явно. Било е края на 90-те – слушах доста нео-метъл, Korn, Limp Bizkit и така нататък. Всеки, който като хлапе е разчитал на телевизия и списания да му оформят хоризонта, през тези години е слушал това. Та, пускам си аз Blood Rooted и чувам първите акорди от кавъра на “Procreation of the Wicked” на Celtic Frost, с който започва албумът… Прииска ми се да хвърля всички дискове и касети на Korn и Limp Bizkit през прозореца!

Scraggled Music: Какво си спомняш от първия концерт, който си посетил?

Deep Purple в зиминия дворец – 1998 г. Беше разпродаден (то и няма как да не) и бяха направили две дати. Бях на втория концерт, на който свириха и Ахат като подгряващи – първото им шоу след голяма пауза преди това (на предния ден не бяха излезли поради някаква причина). Та, помня, че им се изкефих и на тях доста, въпреки че дотогава не ги бях слушал. И за Deep Purple – ясно. Жестока банда, жестоки на живо, безобразно способни музиканти. Мисля, че това въобще не е лош първи концерт, ха-ха!

Scraggled Music: Ако си корабокрушенец на пуст остров и имаш възможност да избираш три албума, които да слушаш, кои ще са те?

Де да знам. Едва ли бих си взел три траш-метъл албума – би ми станало доста скучно след два-три дни, ха-ха! Иначе, ако пробвам да събера някакви неща, които да покриват по-широк диапазон, би излезнало нещо от този сорт: Metallica – Ride the Lightning, Led Zeppelin – Houses of the Holy, Ill Bill – Hour of Reprisal.

Scraggled Music: Има ли банда или изпълнител, за които никой не подозира, че слушаш и харесваш или просто те е срам да си признаеш за тях? Може да споделиш и само за конкретна песен.

Да ме е срам? Няма такова нещо. Всички знаят, че слушам 311. По-скоро бих ораганизирал 311 Pride Parade, ха-ха!

Scraggled Music: Ако имаш власт да забраниш на някоя група да свири и да издава албуми, коя би била тя?

Сериозният отговор е, че бандите, които бих забранил, просто не ги слушам, така че няма особено значение за мен дали съществуват или не. Или както Ивайло Нойзи Цветков беше превел брилянтно фразата на Клиф Бъртън, станала после заглавие на първия албум на Metallica: “Еби ги, да мрат там.”

Scraggled Music: Кой е най-недооцененият албум за всички времена?

Няма особено значение. Ценя доста музика, която много други хора не забелязват. Щом някой цени нещо, значи то е стигнало до правилния човек. За другите пак трябва да цитирам Клиф и Нойзи. Кофти е само за групите, които са вложили сърце, душа и сумати ресурси в това да създадат нещо – и им се е получило. И после никой не е обърнал внимание. На прима-виста се сещам за Nevermore. Ако имаха зад гърба си маркетинг отдела на Roadrunner а не на Century Media, сега всички щяхте да се кълнете в тях. Но знаеш ли какво? Аз и останалите, които така и така им слушаме музиката, това не ни притеснява особено. Никой не ме спира да отида и да пусна This Godless Endeavor и да го ценя много високо и шумно.

Scraggled Music: Кой е албумът (вероятно на твоя любима банда), който най-много те е разочаровал досега?

Supercharger на Machine Head. Не съм го слушал целия от 2001 досега. Надявах се на нещо добро след спорния и твърде дълбоко белязан от тъпата продукция на Рос Робинсън The Burning Red. А те вместо това издадоха още по-конформистки албум. И на всичкото отгоре прeтърпяха тотално крушение в комерсиален план с него. Самата група също по-скоро се опитва да замете под килима този албум. На всички е ясно, че е грешка. Добре, че след този сблъсък с дъното Machine Head успяха да се оттласнат и историята им от там нататък да се развие добре.

Scraggled Music: Има ли банда, която винаги си искал да харесваш, но поради някаква причина, не можеш да намериш нищо специално у нея?

Тук малко положението е "никога не казвай никога". Има купища музика, която още не съм чул, или не съм я чул по правилния начин. Преди десетина години наистина не схващах Led Zeppelin. Слушал им бях всичко и просто не бях впечатлен. Deep Purple веднага ме грабнаха. Black Sabbath тотално от първия акорд и не можех да повярвам, че музика на 30 години звучи адекватно редом до Pantera и Metallica. Zeppelin? Трябваше да стана на 20 и нещо и да нацеля правилната комбинация от уиски и житейски опит, за да си дойде всичко на мястото. Виж, че сега дори съм си писал техен албум за пустия остров!

Scraggled Music: Смяташ ли, че музикалните ревюта могат да променят отношението ти към даден албум или група?

Ревютата са само жанр. Те не са важни сами по себе си. Важни са историите. В журналистиката те и талантът на автора да ги разказва са сърцевината на целия занаят – зад семантиката на думата всъщност се крие точно това. Добре разказана история – дали ще е в интервю, очерк или ревю – може да вдъхнови читателя да се запознае по-дълбоко с творчеството на един музикант, ако става дума за музика въобще. Така че отговорът на въпроса ти е „да“.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА:

събота, 21 май 2016 г.

PUP - The Dream Is Over

Банда: PUP
Албум: The Dream Is Over
Лейбъл: SideOneDummy, 2016
Жанр: Punk Rock, Pop Punk, Alternative Rock, Post-Hardcore
FACEBOOK

Илиян Иванов

За банда, която е създадена едва през 2013 година, PUP вече се ползват с огромно уважение на пънк сцената. Канадците издадоха едноименния си дебют през 2014 година, след което се озоваха на ръба на разпадане след общо 450 концерта в рамките на 2 години. Това епохално турне на бандата от Торонто за малко да коства здравето на фронтмена Стефан Бабкок, който в един момент отива в болница заради проблеми с гласните струни. След медицинските прегледи, коравосърдечна докторка му споделя (навярно иронично): "Това е краят на мечтата" (The dream is over), препоръчвайки на Бабкок да спре да пее.

Звучи като да те плеснат неочаквано с мокър парцал, докато ядеш сладолед. Но Бабкок и останалите от PUP категорично отказват да хвърлят кърпата и се втурват да опровергаят лекарката, че все още могат да преследват "мечтата". Самата мечта е доста иронично определение на живот, прекаран в почти непрестанно пътуване с ван и свирене от град на град, от клуб на клуб. Така се ражда и The Dream Is Over - наследникът на едноименния PUP и потенциален кандидат за албум на годината.

Тези две години след издаването на дебюта са подействали като креативен катализатор и групата използва всички емоции, за да пресъздаде ада и рая в 10 парчета. Със сигурност да си въвлечен в изтощително, направо безкрайно турне, да виждаш същите хора всеки ден, да прекарваш денонощия с тях в свирене, спане, ядене и така нататък, води до търкания дори и между музиканти най-добри приятели. "Why can't we just get along?" - част от текста на откриващата If This Tour Doesn't Kill You, I Will е само част от обобщението на тези две години. Едновременно, това е изключително забавно и болезнено, също както и самата песен препуска през експлозия от настроения, ескалирайки шумно след щурия веселяшки бридж.

В резултат на тези турбулентни две години, PUP са станали още по-агресивни и по-експресивни в The Dream Is Over. Пилотният сингъл DVP рефлектира върху романтичната връзка за Бабкок по възможно най-смешния начин, а текстът съдържа толкова много на брой части, които си плачат за крещене на концерт, че би било нелепо да бъдат синтезирани само в "She says I need to grow up".

В The Dream Is Over групата сякаш е захвърлила инди рок завоите, но запазва все така игривите китарни рифове като в Sleep In The Heat и If This Tour Doesn't Kill You, I Will. Хоровите вокали са по-могъщи от всякога, а Бабкок въпреки проблемите се гласа, се дере като за последно - само чуйте Can't Win, Old Wounds или Familiar Patterns.

На моменти PUP звучат дори прекалено хаотично, но това е плюс. Човек има усещането, че кожите на барабаните ще се продънят, дисторшъните няма да затихнат в микрофонията, басът ще остане без струни, а членовете (и най-вече Бабкок) наистина ще загубят гласовете си във викане. По-лиричните моменти обаче заличават тези притеснения - песни като като финалната Pine Point или вледеняващото начало на The Coast.

Това тук си е чисто злато. PUP показват нечовешка жертвоготовност, за да измерят прага на поносимостта в човешките отношения между близки, поставени в опасна близост един до друг за прекалено дълго време. The Dream Is Over е френетичен и биографичен водевил за един кратък период, през който PUP минават през вътрешни конфликти, емоционални сривове и здравословени проблеми и събитията са несвойствено на ръба на сарказма и самобичуването.
9/10
Препоръчителни песни:   If This Tour Doesn't Kill You, I Will      DVP      The Coast    Old Wounds    Familiar Patterns


Други подобни ревюта:

събота, 14 май 2016 г.

Pepper - Ohana

Банда: Pepper
Албум: Ohana
Лейбъл: Law Records, 2016
Жанр: Reggae, Reggae Fusion, Ska, Surf Rock, Alternative Rock, Dub
FACEBOOK

Илиян Иванов

Pepper са една от многото създадени през 90-те групи, вдъхновени от еклектичната комбинация на Sublime от ска, реге, пънк, дъб, алтърнатив и сърф рок. В известен смисъл, те дори са известни като "хавайските Sublime" и в това няма нищо лошо. Pepper имат солидна дискография от вече 7 студийни албума, като по-големите им комерсиални удари са Kona Town (2002) и No Shame (2006), в който пък има доста голяма доза Red Hot Chili Peppers влияние.

С Pepper се свързва и един от най-дългите ми периоди на издирване на определена песен. През 2008 г. бях на концерт на Pennywise със Strung Out и Authority Zero, и между паузите на бандите пуснаха едно причудливо ска-пънк парче, което ме спечели веднага с частта от текста "why don't you have some dirty hot sex with me?". Повече година и половина ми отне, докато най-накрая разбера чия е песента. Когато най-накрая открих (съвсем случайно в YouTube), че това е Give It Up на Pepper, ми олекна. И веднага след това тогава започнах да слушам и въпросните "хаоле".

Всъщност съм сигурен дали "хаоле" (така местното островно население нарича белите пришълци) е точният израз за членовете на Pepper, които имат привидно миксирани корени в родословните си дървета. Но в момента бандата не живее на Хаваите, а в Сан Диего - където също има достатъчно плажове за сърфиране и местенца за слушане на подобна музика.

Якото при Pepper е, че от тях никой не очаква да запишат нещо велико, а просто саундтрак за лятото. Предишният едноименен албум беше доста скучен, да не кажа тъп, но сега групата е в добра форма и Ohana (на бълг. "семейство") би бил чудесен избор за музика по къмпинги с палатки, каравани, плажни огньови, забодени в пясъка сърфове и красиви мацки по бански. Разбира се, всеки си има право на свой саундтрак по свое усмотрение, но аз лично бих предпочел Pepper пред Meshuggah или "аудио-визуалния" албум на Beyonce (във второ поредно ревю използвам тази шега, забелязахте ли?).

В Ohana има 10 парчета, а първото впечатление е, че триото тотално е зарязала по-пънк/рок ориентираните части. Лежерните реге/дъб бийтове и китарките, сякаш идващи изпод вълните, преобладават. Вокалите на двамата фронтмени Калео и Брет са дълбоки, емоционални и носят спокойствие и душевен мир... и напомнят адски много на Брадли Ноуел от Sublime.

Тук-там се срещат и по-забързани и игриви ска парчета като Vacation, The Invite и Reckless, но в своята същност албумът е бавна разходка по плажната ивица в 4:20 следобед, отколкото каране на колело по алеята. Използването на много клавири и китарен delay подсилва още повече усещането за безтегловност, докато слушаш Ohana. Текстовете са романтични, на моменти палави, тук-там и малко тъжни, но основната тема е като в заглавието на парчето Never Ending Summer.

Дори в копирането на оригиналните Sublime се изисква чалъм и донякъде това е чарът на Pepper. Да, триото от Хаваите има солидна конкуренция в това - Sublime With Rome, Slightly Stoopid, Dirty Heads, но предпоплагам, че музикантите са свикнали вече с вечните мрънкалници, хейтъри или критици като мен. Това, което липсва на албума да го направи по-добър е споменатата липса на щипка взривен рок или пънк. С едно-две дисторшън ориентирани парчета, Ohana щеше да супер удар в целта.

P.S. - И вижте клиповете им, пълно е мацки, хаха!
7/10
Препоръчителни песни:  Start You Up   Vacation   Never Ending Summer    Wait    Perfect Stranger

Други подобни ревюта:

сряда, 4 май 2016 г.

Belvedere - The Revenge Of The Fifth

Банда: Belvedere
Албум: The Revenge Of The Fifth
Лейбъл: Bird Attack Records, 2016
Жанр: Punk Rock, Hardcore Punk, Skatepunk, Heavy Metal, Alternative Rock
FACEBOOK

Илиян Иванов

Belvedere не са Beyoncé и новият им албум няма да има оглушителния отзвук на "аудио-визуалния" Lemonade, нито пък ще им помогне да свирят на живо на почивката на канадския Супербоул. Но в известен смисъл The Revenge Of The Fifth притежава заряда на това да бъде локална разновидност на Hang на Lagwagon, макар и не чак в толкова големи пропорции.

Също като калифорнийските си колеги, Belvedere дълго време не бяха издавали нищо (щото се бяха разпаднали), но завръщането им потвърждава теорията, че дългата пауза влияе положително в креативен план на много от мелодичните скейтпънк/хардкор банди, чиито силни години са минали през 90-те и 00-те. The Revenge Of The Fifth излиза на 5 май 2016 и заглавието му е директна заигравка/заемка към Star Wars - 4 май е May The Fourth Be With You, а следващият ден от календара е отмъщението на ситите, защото злото никога не спи и то е отражение на случващото се в реалния живот.

Затова и Belvedere донякъде не пеят за слънчева закуска на терасата с палачинки с ягодов мармалад и портокалови фрешове, а за светът, който всички ние завещаваме на бъдещите поколения. Като семейни пичове и вече бащи, музикантите вече знаят, че именно децата са тези, за които трябва да отиват най-големите грижи. Джоуи Кейп от Lagwagon натрапи тази тематика в Hang и в соловия си албум Stitch Puppy, a Belvedere продължават да задават въпроси относно тези тревоги в разрушително-апокалиптичната Generation Debt. Мрачната и бавна песен контрастира с галопиращото темпо в The Revenge Of The Fifth - вероятно най-музикантското издание на бандата от Калгари изобщо.

Сравнявайки Belvedere с Lagwagon, няма как да подмина факта, че след повече от 20 години на сцената, канадците са усвоили до съвършенство химическото съединявне на най-доброто от пънка, хардкора и хеви метъл. Мелодичните китарни мелодии на групи като No Use For A Name и Millencolin се чуват в парчета като Shipwreck и Hairline, a рифовете и солата ала Propagandhi и Strung Out придават този интересен прогресив рок отенък. Техничността е станала изключително професионална черта на Belvedere, но от това не е пострадала емоцията, която напира изпод вокали и изненадващи темпови обрати в бриджове, изсвирени с майсторлък. Понякога са възможни и странни асоциации с неособено сходни банди - след чудесното бас интро на Red Pawn's Race, китарите влизат като все едно бил премлян основния риф на големия хит на Paramore - Ignorance.

За The Revenge of The Fifth, фронтменът Стив Роулс се събира с басиста Джейсън Синклеър и китариста Скот Маршал, а новото лице е барабанистът Кейси Люис, който освен, че е истински звяр с палките, е използвал студиото си за записите. Миксът и мастерингът обаче са правени в The Blasting Room - студио, за което често говоря, защото от него излиза истинска магия, каквато приижда на талази в новия албум на Belvedere.
8,5/10
Препоръчителни песни: Shipwreck    Hairline    Red Pawn's Race   The Architect    Generation Debt