четвъртък, 30 юни 2016 г.

Red Hot Chili Peppers - The Getaway

Банда: Red Hot Chili Peppers
Албум: The Getaway
Лейбъл: Warner, 2016
Жанр: Alternative Rock, Funk Rock, Pop Rock
FACEBOOK

Илиян Иванов

Red Hot Chili Peppers е една от малкото рок банди в света, които трудно биха влезли в категорията "китарно ориентирани". Ще поясня. В музиката на повечето групи именно китарата е водещият инструмент (изключваме вокалите), но не и при RHCP (друго име, за което се сещам на прима виста е Primus). При Red Hot Chili Peppers обаче всичко опира до равни проценти бас, барабани и китара, но с басист като Flea цифровото изражение може дори малко да накланя везните в друга посока.

Именно това е готиното при тая банда - Джон Фрушанте не винаги беше под прожекторите, но той даде своите талант и лепта за скицирането и последвалото оцветяване на това, което в днешни (а и в предишни дни) наричаме "алтърнатив рок". След повторното му напускане обаче, химията изчезна. Предишният албум на групата I'm With You (2011) бе записан с новия китарист Джош Клингофър, който за широката аудитория в началото бе "Джош Кой?".

Макар и дългогодишен съратник на Фрушанте в соловите му албуми, Клингофър така и не успя да се намести правилно в Red Hot Chili Peppers в предишния албум. Нещо повече, той не успява да го направи и сега - в новия The Getaway. Което пък в никакъв случай не означава, че 11-тият студиен запис на калифорнийците е слабо попадение.

Има и лисица на обложката, но тя е само за advanced фенове
Първото нещо, което впечатлява, е обложката (дело на художника Кевин Питърсън), на която има малко момиче, мечка, гарван и (OMG, OMG, the cutest animal ever) енот. Според вокалиста Антъни Кийдис, всеки един от образите представлява някой от членовете на групата. Малко момиче е Джош Клингофър, което неволно обяснява и защо новият китарист някак не се вписва в градската фауна. Следващото нещо, което се забелязва (но след поне 3 преслушвания), е че пианото е започнало да измества китарите от саунда на бандата. Клавишните (в много малко песни изсвирени от Клингхофър) обсебват The Getaway, като особено забележимо е в последните три песни - Encore, The Hunter и Dreams Of A Samurai.

Самият сър Елтън Джон пък оставя част от пиано магията си в Sick Love. Интересно е да се отбележи, че напоследък британската легенда става все по-търсен гост в алтърнатив рок средите - той свири в последния засега албум на Queens Of The Stone Age - ...Like Clockwork и пя малко в Save Rock'N'Roll от едноименния албум на Fall Out Boy.

Но да се върнем на Red Hot. На моменти си личи, че рутината на групата някак пречи да получим онази позната фънк/пънк/рап лудница. Зрялото звучене се усеща още от едноименното откриващо парче, а добавянето на беквокали от женски вокали прокарват допълнително усещане за прекалено спокойствие. Но The Getaway всъщност е доста добро парче, както и следващото - пилотният сингъл Dark Necessities. Новият хит включва фирмена секси и фънки бас линия от Flea и някак познат припев от Антъни Кийдис. Последният сякаш "краде" от себе си. Или пък се е изчерпал от идеи, тъй като Goodbye Angels е като генно-модицифирана супер песен от два сравнително скорошни хита на бандата от предишното десетилетие - Snow (Hey Oh) и Can't Stop. При това без да е дразнеща като тях.

Във втората половина от албума може да открием малко "по-жежки" песни. Feasting On The Flowers, Detroit и This Ticonderoga вдигат темпото малко повече, китарите сякаш изпъкват дори, а това, което пее Кийдис във втората от троицата парчета "Don't you love me, baby" звучи повече от познато.

Въпреки че това не е присъда срещу Клингхофър, той определено има още какво да покаже, защото очевидно има талант - само чуйте дуела между китара и пиано в The Encore. Засега обаче изглежда така сякаш Red Hot Chili Peppers не се нуждаят от китарист и композитор, а от студиен музикант. И ако The Getaway е с няколко нива по-добър от I'm With You, то все още тепърва трябва да очакваме как Red Hot Chili Peppers ще звучат с китарист, който да не е само 4-тият човек в студиото или на сцената. Като нищо обаче, след 3-4 години групата ще си върне пак Фрушанте, което няма да е хич лошо. Но The Getaway в крайна сметка е приятен албум и заслужава внимание.
7/10
Препоръчителни песни:   Dark Necessities   Goodbye Angels   Feasting On The Flowers   Detroit   Encore

Други подобни ревюта:

четвъртък, 16 юни 2016 г.

Volbeat - Seal The Deal & Let's Boogie

Банда: Volbeat
Албум: Seal The Deal & Let's Boogie
Лейбъл: Vertigo/Universal, 2016
Жанр: Heavy Metal, Hard Rock, Rock'n'Roll, Punk Rock
FACEBOOK

Илиян Иванов

Винаги ми е готино, когато съм достигнал до момента да ревюирам за втори път нов албум на дадена група. От една страна ми е любоптино какви съм ги бръщолевил преди 2-3 години, но далеч по-важно е как самата банда се е променила в сравнение с предишното си издание. Ето например - в миналото ми ревю казах, че Sonic Boom Six са вдигнали отново нивото си в The F-Bomb след разочароващия им едноименен албум от 2012.

За щастит или за нещастие - Volbeat не са се променили, ама хич. Те отнесоха добри думи от мен за Outlaw Gentlemen & Shady Ladies преди малко повече от 3 години. Оценката от 7,5/10 е доста красноречива за това, а албумът дълго време беше в сериозна ротация на iPod-a ми. Кажи-речи, по това време Volbeat се бетонираха като най-успешната датска рок банда за всички времена. Ако изключим Ларс Улрих, King Diamond и Майк Трамп от 80-тарските глем рокаджии White Lion, малката скандинавска страна нямаше цяла група, която да покорява класации по цял свят, но ето че вече това не е така.

Seal The Deal & Let's Boogie напълно затърждава реномето на Volbeat като хитмейкъри и както обикновено, албумът изобилства от тежки и леки моменти. Пилотният сингъл The Devil's Bleeding Crown е измамно хеви - с мощен стоунър риф като на Clutch и бойни, почти маршови напеви, но същевременно притежава заразителна поп нотка, каквато все по-малко метъл групи имплементират в саунда си успешно. Затова и някак не е случайно, че парчето е петият хит на Volbeat, който оглавява американската класация за сингли Mainstream Rock Tracks. Албумът пък дебютира под номер 4 в Billboard с над 50 000 копия (около 90 процента от тях чисти продажби и съвсем малко стриймове).

Volbeat ще нароят още много хитове в класациите по света от Seal The Deal & Let's Boogie, пореден епизод на датския музикален Wild Wild West. Пънкарливо-рокаджийското Black Rose с Danko Jones има потенциал също да се услади на всички, които обичат да пият бири по пъбове. Goodbye Forever обаче е големият ми фаворит "да избие рибата" - хем има по-тежки рифове, хем има акустични китари, а гигантският припев и госпъл бриджът го вдигат на висок пиедестал.

Освен Данко Джоунс, в албума гостува и Йохан Олсен от сънародниците им Magtens Korridorer във For Evigt, в която припевът е на датски, но в делукс версията има и изцяло английска версия (именувана The Bliss), в която пее само фронтменът на Михаел Поулсен. Казвам това, защото For Evigt всъщност е едно от много най-силните парчета, особено с включването на банджо и леко кънтри атмосфера.B

Макар Volbeat да са датска банда, това е възможно най-недатският им албум досега. Бившият китарист на Anhtrax Роб Каджано освен за рифовете и солата, отговаря и за бас партиите заради напускане на оригиналния басист Андерс Кьолхьолм. В албума има и два кавъра на американски банди - южняшкия рок Battleship Chains на The Georgia Satellites и поп-пънкчето Rebound на Teenage Bottlerocket. На мен лично ми беше интересен повече вторият. който освен изненадващ, се оказа и доста сполучлив. Не съм се интересувал от причината за записа на кавъра, но съм на 99% убеден, че е трибют към барабаниста на Teenage Bottlerocket Брандън Карлайл, който почина през ноември 2015.

Трудно ми да пиша лоши неща за Volbeat, защото тяхната музика ми е доста интересна, макар и определено комерсиално ориентирана. От 13-те песни (или 17 ако слушате делукс версията) има няколко, които са леко по-скучновати, но като цяло албумът поддържа константно добро ниво. Аз отдавна съм се абстрахирал от неизбежните сравнения с пеенето на Поулсен с тези на няколко други легенди на рока и смятам, че гласът му е този, който е тази "екстра миля", заради която името Volbeat се изписва с най-главни букви на големите европейски, а вече и американски фестивали, за разлика от това на Anthrax. Май Каджано е взел добро бизнес решение преди 3 години и половина.
7,5/10
Препоръчителни песни:    The Devil's Crown    For Evigt    Black Rose   Rebound    Goodbye Forever



ДРУГИ ПОДОБНИ РЕВЮТА:

вторник, 14 юни 2016 г.

Netsky - 3

Band: Netsky
Album: 3
Label: Hospital Records/Sony
Genre: Drum and Bass, Liquid Funk, Electronic
FACEBOOK

Виктор Балчиклиев

Netsky е Boris Daenen, drum'n'bass dj от Белгия. Артистичният му псевдоним идва от компютърен вирус, който масово атакува Windows преди години. В определени среди все още се дискутира дали се изговаря "Нетски" или "Нетскай",аз пък игнорирам този дебат и напук на обичайните ми ревюта смятам да се насладя на един от наистина свежите албуми на лято 2016.

Ако не разпознавате името Netsky веднага, значи не се вълнувате особено от тази сцена. Daenen не е най-комерсиалното име в жанра и рядко покорява класации, но през последните години винаги е бил "наоколо". Макар да няма особено известни хитове, набира солидна популярност с няколко страхотни ремикса. През 2010 се появяват ремикса на 'One' на Swedish House Mafia и свежият прочит на 'Witchcraft' на Pendulum, но може би най-доброто му попадение е версията на "Everyday" на британския колега Rusko

Netsky е част от лондонския лейбъл Hospital Records, една от големите институции в жанра, редом до имена като Camo & Krooked, Danny Byrd, Metrik, Logistics, High Contrast и куп други. Новият му студиен албум 3 (да, трети по ред...) излиза и през Sony, с което се цели в значително по-голяма аудитория и обяснява "олекотения" и по-комерсиален звук. Сингълът 'Rio' вече една година се върти по радиото и предполагам, че повечето от парчетата ще се наредят в саундтрака на това лято.

3 е доста далеч от традиционния drum'n'bass и е по-скоро liquid funk - електронна денс основа с фънк елементи и характерни вокали. Някои от песните имат и по-поп звучене, така че аз бих го определил като абсолютен "summer drum'n'bass", доста подобно на хитчетата на Sigma и Rudimental, които се пускат следобедно по готините барчета на плажовете. С други думи - нищо сериозно и уникално, но изключително приятно и свежо албумче.

В повечето парчета Netsky залага на стабилни колаборации с други диджеи и популярни певци. Двата по-големи хита 'Rio' и 'Work It Out' са с участието на Digital Farm Animals. Отварящата 'Thunder' е с небезизвестната Emeli Sande, Sara Hartman пее в 'High Alert', а Arlissa гостува в 'Stay All Night'. Dave 1 от канадците Chromeo придава характерно електро-фънк звучене на 'TNT', подобно на Saint Raymond в 'Leave It Alone'. 'Birds of Paradise' е единствената чисто инструментална песен, приятен и лежерен преход към последната 'Higher', която пък дава един по-клубен финал на албума.   

Албумът не предпоставя големи анализи и задълбочени дискусии. Netsky се представя отлично и 3 е точно това, което трябва да е - лек, приятен, лежерен, свеж, идеален за лятото и дори прекрасен, ако сте късметлии и се доберете до морето. Различни настроения и емоции преливат от песен в песен, смесени успешно в liquid drum'n'bass/funk/dance и представени с разнообразни и чудесно подбрани вокали. Горещо препоръчвам на всички, които търсят нещо различно и неангажиращо.



7.5/10

Препоръчителни песни:   Thunder (ft. Emeli Sande)   High Alert (ft. Sara Hartman)   Rio (ft. Digital Farm Animals)   Work It Out (ft. Digital Farm Animals)   Leave It Alone (ft. Saint Raymond)



Други подобни ревюта, които може би ще Ви е интересно да прочетете:

понеделник, 13 юни 2016 г.

Аз, фенът: 11 въпроса с Андрей Андров

Снимка: BGTSC, колаж: Scraggled Music
В последните дни установих, че всички интервюирани досега в лексикона "Аз, фенът" гравитират около и над 30-годишна възраст. Това съвсем не е било тенденциозно, макар един от въпросите да е свързан конкретно с популярността на касетките през 90-те. 

Затова беше време да потърсим човек от по-младото поколение, израснало с възхода на интернета и пропуснало презаписите на 90-минутните RAKS-ове. Идеалният събеседник за епизод 7 е Андрей Андров, представител на генерацията, която по света наричат "millennials". Андро е басист - познат най-вечe от група Simai, но и от It Is Good That We Never Met, които наскоро ревюирах и Dumbfound.

Scraggled Music: С коя песен най-често свързваш детството си?

It's My Life на Bon Jovi ми беше първата любима песен изобщо! Както и някои от песничките на кечистите от WWE. Те бяха велики! Като бях малък, аниме културата и музиката бяха тясно свързани за мен. Гледах така наречените Anime Music Videos - авторите им сглобяваха кадри от различни сцени и ги озвучаваха с музика - най-често Linkin Park, Papa Roach, Disturbed... Така открих много от първите си любими банди, а и до ден днешен попадам на нещо интересно - чуйте например групата Cult To Follow.

Scraggled Music: Коя беше първата касетка, кояти си купи/презаписа и слушаш ли все още този албум?

Аз съм от поколението на интернет пиратите, така че може би е редно да кажа кой е бил първият албум, който свалих незаконно, йохохо. Tова беше Hybrid Theory на Linkin Park и като цяло те бяха първата банда, която слушах като банда, а не просто по 2-3 парчета, защото ме кефят. Не мога да се сетя кой е бил първият албум, който съм купувал, но като нищо може да е на българска ъндърграунд банда.

Scraggled Music: Коя група успя да промени мирогледа ти и отношението ти към музиката?

Не толкова банди, колкото определени хора, занимаващи се с музика. Brian Welch от Korn, Wes Borland от Limp Bizkit и Guthrie Govan (бел. ред. - китарен виртуоз и инструктор) са три от фигурите, които най-много са формирали отношението ми към изкуството, какъв трябва да бъде един артист и как той да стига до хората. Всеки от тези тримата е хем много земен, хем не се притеснява да показва всичките си странности, както и да споделя идеите си с хората. След тях съм попадал на още много артисти, които да затвърждават тези ми убеждения.

Scraggled Music: Какво си спомняш от първия концерт, който си посетил?

Като малък, ненавиждах тълпите и съответно самата мисъл да отида на място с много наблъскани хора, ме ужасяваше. Това доведе до много късното ми включване в концертният свят. Първият концерт, на който отидох, беше на Whitesnake и Judas Priest в София. Помня, че барабанистът на Whitesnake доста ме впечатли тогава. Първият концерт на българска банда, на който стъпих, беше на Savage Ravage в The Box, тъй като Никола (китара) ми беше съученик. Това ме и открехна към ъндърграунда.

Scraggled Music: Ако си корабокрушенец на пуст остров и имаш възможност да избираш три албума, които да слушаш, кои ще са те?

Това ми е любимият въпрос от поредицата и наскоро разпитах много мои познати какво биха отговорили те. В моята тройка съм подбрал албуми, които да задоволят всичките ми нужди и емоционални състояния, в които ще изпадам на острова:

Андро е готов да изследва планински остров
1. Tycho - Dive. Атмосферният албум, който може да бъде фон на всички красиви и интимни моменти. Също така на него се спи великолепно.

2. My Ticket Home - Strangers Only. Дивият и енергичен албум, изпълнен с достатъчно мрак и агресия, че да засити "по-лошата ми страна", хаха.

3. Aesop Rock - The Invisible Kid. Албумът, който слушам много напоследък и ме мотивира да работя върху себе си. С такъв албум на острова, като нищо ще успея да събера сили да се измъкна от там.

Scraggled Music: Има ли банда или изпълнител, за които никой не подозира, че слушаш и харесваш или просто те е срам да си признаеш за тях? Може да споделиш и само за конкретна песен.

Guilty pleasure бандата ми е Lostprophets. Тя ме научи да разграничавам изкуството от изпълнителя, и макар да ценя много банди имено заради качеството на хората в тях, има и жестоки изключения. Shit people can also make good music, I guess. Също така съм фен и на Attila - "сори, мотори".

П.П. Акустичният албум на Justin Bieber!

Scraggled Music: Ако имаш власт да забраниш на някоя група да свири и да издава албуми, коя би била тя?

В момента - Bring Me The Horizon. Макар и да харесвам част от музиката им, смятам че са прекалено големи лайнари, а биват почитани като богове. Рокстарското поведение е най-голямата чума в музикалният свят! Оказват лошо влияние на феновете си, основно на по-невръстните от тях. Като цяло не харесвам банди, които не носят отговорност върху въздействието, което имат върху хората. Това се случва и при някои от по-популярните банди в нашия ъндърграунд, особенно привличащите непълнолетни фенове.

Scraggled Music: Кой е най-недооцененият албум за всички времена?

По-семплата музика, особено алтернативните рок и метъл жанрове, често биват недооценявани от някои музикални разбирачи. Най-често биват изпускани енергията и посланието, a пък често ако изпълнителите са християни, директно биват подминавани. Конкретен албум, който да нарека "най-недооценен" не мога да назова, но пък ако трябва да предложа нещо, което читателите да проверят, то ще бъдат нещата на Red, Pillar, Flyleaf и Fireflight.

Scraggled Music: Кой е албумът (вероятно на твоя любима банда), който най-много те е разочаровал досега?

При мен разочорованието е някак заместено от безразличие. Не си създавам очаквания, ако нещо не ме впечатли, просто не се занимавам с него.

Scraggled Music: Има ли банда, която винаги си искал да харесваш, но поради някаква причина, не можеш да намериш нищо специално у нея?

Прекаленото спамене на определени банди в социалните мрежи ме изморява и натоварва, което води до това да се дръпна от тях за известно време и да им дам шанс доста по-късно - Twenty One Pilots например. Дълго време се опитвах да прослушам Deftones, защото много обичах инструменталите, но вокалите на Чино ми бяха трудно смилаеми. В някакъв момент узрях достатъчно за тях и вече преживявам музиката им изцяло.

Scraggled Music: Смяташ ли, че музикалните ревюта могат да променят отношението ти към даден албум или група?

Не обръщам особенно внимание на негативни или безпристрастни ревюта, но когато някой говори разпалено за негова любима банда или албум, ми се ще да проверя с какво са го впечатлили. Добрата дума буди интереса у мен. Така например, от едно ваше ревю, открих Propagandhi (бел. ред. - you are welcome). Ревютата имат силата да насочат прожекторите към слабо осветени артисти и албуми, които заслужават повече.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА:

четвъртък, 9 юни 2016 г.

Аз, фенът: 11 въпроса с Венцислав Лалев

Със сигурност приятелите от детството помагат за обогатяването на музикалната култура. С Венцислав Лалев сме водили безкрайни разговори за какви ли не групи, песни и прочее и съм наясно с вкусовете и предпочитанията му, но нямаше как да го пропусна в лексиконната рубрика "Аз, фенът", като признавам, че имаше отговори, които бяха изненадващи за мен.

Венци е композитор, аудио дизайнер, продуцент и мултиинструменталист, като ме е научил на всичко, което знам за свиренето на китара. Той е бил част от различни разностилови групи като Funk Busters (aka Good Groove Orchestra), Junk Food и Rock A Shock, а освен това, заедно с неговия колега Свилен Начев са отговорни за филмовата музика към саундтраковете на родните филми "Пистолет, куфар и три смърдящи варела", "11А" и "Прелюбодеяние".

Scraggled Music: С коя песен най-често свързваш детството си?

Сигурно няма да изненадам никого като кажа, че вкъщи се слушаше много The Beatles. Love Me Do, записана на касетка, направена в България. Безценно.

Scraggled Music: Коя беше първата касетка, кояти си купи/презаписа и слушаш ли все още този албум?

Roxette - Tourism. И до ден днешен How Do You Do! ми е като еталон за перфектна песен. 

Scraggled Music: Коя група успя да промени мирогледа ти и отношението ти към музиката?

Мирогледът ми за музиката се променя доста честo. Да кажем, че много важен момент беше, когато в края на 90-те години чух Destroy Erase Improve на Meshuggah. Дотогава имах доста праволинейно виждане за това какво е метъл. Metallica, копеле! Сола под 12-то прагче и без уа педал си беше чиста аматьорщина. Пък и успях да ядосам учителя си по китара, като го накарах да ми извади Acrid Placidity. How cool is that?!

Scraggled Music: Какво си спомняш от първия концерт, който си посетил?

Траш/дет легендите от "Абордаж" в едно кино в Свищов. Бях четвърти или пети клас. Брат ми ме заведе и през повечето време ме беше страх да не ме набие някой "откачен металист", но към края на концерта вече знаех, че трябва да се пренасоча от пиано към някой по-сериозен инструмент.

Scraggled Music: Ако си корабокрушенец на пуст остров и имаш възможност да избираш три албума, които да слушаш, кои ще са те?

20syl - Motifs, защото е супер за плаж, Minor Threat - Complete Discography за дните, в които ми писне от коковови орехи и ми се допие бира (бел ред. - straight edge по принуда, а?) и саундтракът на Back To The Future, за да ми вдъхва надежда, пък и Alan Silvestri rulez!

Scraggled Music: Има ли банда или изпълнител, за които никой не подозира, че слушаш и харесваш или просто те е срам да си признаеш за тях? Може да споделиш и само за конкретна песен.

Ще споделя 2 песни, че да не се изложа твърде много - Simple Plan - I'm Just a Kid и Activ - Doar Cu Tine.

Scraggled Music: Ако имаш власт да забраниш на някоя група да свири и да издава албуми, коя би била тя?

Някои ще кажат чалгата, Слави Трифонов и т.н. Аз бих забранил хората, които слушат гореспоменатото. Но ако трябва да съм напълно честен, мисля че светът на музиката би бил едно много по-прекрасно място без Адел. 

Scraggled Music: Кой е най-недооцененият албум за всички времена?

Не знам. Може би R.K.L. - Reactivate.

Scraggled Music: Кой е албумът (вероятно на твоя любима банда), който най-много те е разочаровал досега?

Propagandhi - Failed States. Всички други техни албуми ми харесват, но този е направо неслушаем. Не го разбрах и след третия път, когато си го пуснах.

Scraggled Music: Има ли банда, която винаги си искал да харесваш, но поради някаква причина, не можеш да намериш нищо специално у нея?

Pennywise. Може би има отделни техни парчета, които ми харесват, но не разбирам как може да се издържи цял техен албум.

Scraggled Music: Смяташ ли, че музикалните ревюта могат да променят отношението ти към даден албум или група?

Могат, ако имам доверие на човекa, който е написал ревюто. 

ОЩЕ ОТ РУБРИКАТА "АЗ, ФЕНЪТ":

понеделник, 6 юни 2016 г.

Аз, фенът: 11 въпроса с Тодор Първанов

Продължаваме с поредно интервю от рубриката "Аз, фенът", в която ви срещаме с музиканти, журналисти, блогъри, колекциоери, диджеи и т.н.

Петият ни гост е един от най-известните хора във Facebook - Тодор Unreal Първанов. Unreal идва от някогашата банда на Тошко, който сега иначе е вокалист на небезизвестните JFT и до миналата година и на True Story. Освен това, той е и диджей на партита, фестове, сватби и всякакви други събития, като в тази си роля има друг псевдоним DJ Pop CoЯе. Няма да е пресилено, ако кажем, че Тошко е най-върлият противник на чалгата в Интернет.

Scraggled Music: С коя песен най-често свързваш детството си?

Те са адски много, но тази която отеква в съзнанието ми и я мислех за "баси метъла" (не ми се смейте), е Self Esteem на The Offspring.

Scraggled Music: Коя беше първата касетка, която си купи/презаписа и слушаш ли все още този албум? 

Едно приятелче ми записа Smash пак на The Offspring, като и на самата касетка имаше малко The Black Album на Metallica и избрани хитове на The Prodigy от преди ерата The Fat Of The Land! Първият албум, който си купих, пак на касетка, беше пък Follow The Leader на Korn. Взех си го с няма такъв кеф! И да, още ги слушам ги всичките.

Scraggled Music: Коя група успя да промени мирогледа ти и отношението ти към музиката?

Една четирибуквена банда, която обобжавам до ден днешен и трудно бих се отказал от нея, а именно KoЯn. Текстовете, посланията, невероятният глас на Джонатан Дейвис, тежките рифове и мачкащият саунд - това бяха причините да се запаля толкова много по тях.

Scraggled Music: Какво си спомняш от първия концерт, който си посетил?

Ако говорим за първия изобщо, то той беше български - на бандите Insmouth & Fyeld в "O! Шипка". Тогава тъкмо беше се случила трагедията в "Индиго" и се наложи жената на Колето от Urban Grey (Надето) да ме вкара малко нелегално, но пък изживяването си заслужаваше! Оттогава дойде и мечатата ми да имам банда и да съм на същата тази сцена. Е, не успях да осъществя второто, защото за съжаление затвориха това иначе легендарно място. Ако говорим за чуждестранен концерт, малко след това бях на Machine Head в зала Фестивална (ако не ме лъже паметта). Велико беше. Така се запалих и по Caliban.


Scraggled Music: Ако си корабокрушенец на пуст остров и имаш възможност да избираш три албума, които да слушаш, кои ще са те?

3. Limp Bizkit - Significant Other
2. Linkin Park - Hybrid Theory
1. Korn - Issues

Scraggled Music: Има ли банда или изпълнител, за които никой не подозира, че слушаш и харесваш или просто те е срам да си признаеш за тях? Може да споделиш и само за конкретна песен.

Имам тъмен период от 6-ти до 7-ми клас, в който слушах чалга... aко това се брои, то значи наистина ме е срам, но се радвам че успях да оценя истинската музика. И не говоря само за метъла и рока, а и всички други стилове.


Scraggled Music: Ако имаш власт да забраниш на някоя група да свири и да издава албуми, коя би била тя?

И в продължение на предишния въпрос - бих затворил всички чалга дискотеки, без да ми мигне окото. Намразих я тая пошла култура... Иначе бих забранил групата Attila. Адски
некадърници са, дори и вие ги оплюхте в ревюто си на един от албумите им, а аз го прослушах, за да си потвърдя, че за нищо не стават наистина (бел ред. - вярно е, че го оплюхме, това е единственият случай, в който поставихме оценка 0,5/10).

Scraggled Music: Кой е най-недооцененият албум за всички времена?

Darwin's Waiting Room - Orphan и още подобни ню метъл бандички, които само аз си знам, хехе.

Scraggled Music: Кой е албумът (вероятно на твоя любима банда), който най-много те е разочаровал досега?

Linkin Park - A Thousand Suns. Mного ме заболя наистина и до ден днешен го анатемосвам и не искам да го приема. Тази банда трябва да звучи агресивно или поне с по-малко електроника. Като олдскуул фен на Meteora и Hybrid Theory за мен тия неща са недопустими!

Scraggled Music: Има ли банда, която винаги си искал да харесваш, но поради някаква причина, не можеш да намериш нищо специално у нея?

Мисля че има няколко такива, но гледам да харесвам всичко, защото все пак съм и DJ и не трябва да се влияя от собственото си мнение, особено по време на работа. Може би HIM няма да мога да харесам никога както и The Rasmus. Просто тия неща са ми адската гротеска, макар все пак ме грабват за малко с някоя песен... Съжалявам, ако някой фен се обиди, но знаете как е - всеки си има мнение, нали?!

Scraggled Music: Смяташ ли, че музикалните ревюта могат да променят отношението ти към даден албум или група?

Смятам, но в повечето, да не кажа всички, случаи, ревютата на даден албум съвпадат с моите оценки като фен. Винаги обаче давам втори шанс на албума и ако и тогава вече не ме грабне, никакви ревюта не могат да ме убедят, че "това всъщност става бре, меееен".

ОЩЕ ОТ РУБРИКАТА:

неделя, 5 юни 2016 г.

Architects - All Our Gods Have Abandoned Us

Band: Architects
Album: All Our Gods Have Abandoned Us
Label: Epitaph, UNFS
Genre: Metalcore, Post-hardcore
FACEBOOK

Виктор Балчиклиев

От време на време метъл сцената, и особено метълкорът, леко зациклят и отчаяно се търси нещо свежо и избухващо. Обикновено в тези моменти се появяват Architects с поредния си качествен албум. Впечатляващо е как от една скромна прохождаща банда без никакви уникални качества британците се превърнаха в неосопорима величина и в една от най-вълнуващите съвременни банди. All Our Gods have Abandon Us не прави изключение!

Lost Forever//Lost Together (2014) беше един от най-добрите албуми на 2014 и все още остава едно от големите попадения в последните години. Не мислех, че Architects ще успеят да издадат нещо подобно и откровено прогнозирах пълно разочарование и разпадане. Напук на целия скептицизъм, обаче, бандата се завръща с едно достойно продължение, вписващо се перфектно в дискографията им като музика и текстове. И ако новият им седми албум не е по-добър от LF//LT, то е поне толкова качествен и надминава и най-малките очаквания.

Мозъкът зад Architects безспорно е китаристът Tom Searle, отговорен за композицията и текстовете на абсолютно всички парчета от All Our Gods Have Abandoned Us. В комбинация със специфичните вокали на Sam Carter и перфектния тандем между Alex Dean (бас) и Dan Searle (барабани), Architects успяват да създадат един изключително характерен звук. Макар музиката горе-долу им да се вписва в традиционните рамки на жанра, всяка тяхна песен запазва брилиянтна доза уникалност. В днешни дни наистина не е лесно да създадеш толкова лесно разпознаваем почерк и пичовете се справят повече от успешно. 

Основната сила на Architects продължава да бъде смисловата натовареност на песните им. Все така ангажирани и непоколебими да атакуват ежедневните проблеми, текстовете им добавят допълнителна тежест и заряд. Sam Carter развива още повече вокалните си възможности и придава онзи неповторим емоционален заряд на всяка дума. Докато много банди разчитат на хващащи фрази и популярни за публиката теми, Architects отново застават начело на музикалната революция, която се опита да пропука заспалата сцена.

Музикално бандата не изглежда да се е развила много след LF//LT. Композициите и инструменталите са доста сходни и ако скоро не разнообразят поне малко, рискуват да станат леко еднообразни. И двата албума са прекалено добри, за да ги критикувам за приликите в безспорните им качества, но след няколко слушания дори All Our Gods Have Abandoned Us започва леко да натоварва. Ако до сега не сте станали фенове на Architects, подозирам, че това няма да е албумът, който да промени мнението ви. А трябва!   

Истината е, че се опитвам да съм по-взискателен и въпреки критиката, "еднообразието" на Architects остава по-качествено и по-оригинално от цялата паплач, с която ни заливат големите лейбъли. Една след друга песните стават все по-добри и по-добри, от директната и безкомпромисна "Nihilist" в началото, до брилянтния епичен завършек на албума "Memento Mori". Синглите "A Match Made In Heaven" и "Gone With The Wind" остават кулминацията на албума с разрушителните си текстове и брилянтна инструментална основа. И това са само няколко примера от иначе изцяло изпипания и завършен All Our Gods Have Abandoned Us.

Трудно ми е да остана обективен за Architects по простата причина, че много малко банди демонстрират такова израстване и постоянство. Прекрасно е да чуеш сравнително млада банда с подобен хъс, несравним заряд и с ясната цел да прави качествена музика и да атакува директно проблемите, без лигавщини и цензура. Още няколко години британците ще останат сред лидерите на сцената и след подигравката на BMTH, Architects още повече циментират челното си място както на Острова, така и в арсенала на  Epitaph. Отскоро бандата работи и с набиращия сила UNFD от Австралия, така че очаквайте летвата да бъде вдигната още по-високо. 

9/10

Препоръчителни песни:   Gone With The Wind   A Match Made In Heaven   Downfall   All Love Is Lost   Gravity




Други подобни ревюта, които може би ще Ви е интересно да прочетете:

петък, 3 юни 2016 г.

Sonic Boom Six - The F-Bomb

Банда: Sonic Boom Six
Албум: The F-Bomb
Лейбъл: Cherry Red Records, 2016
Жанр: 2-Tone Ska, Reggae Fusion, Alternative Rock, Drum'n'Bass, Grime,
FACEBOOK

Илиян Иванов

Манчестър ще бъде гореща тема на разговори, веднага щом започнат летните подготовките на градските съперници Ман Юнайтед и Ман Сити, които ще подновят великото съперничество между Жозе Моуриньо и Пеп Гуардиола още с контролна среща на американска земя. Не че новините около двата футболни клуба и сега не предизвикват огромен брой разнопосочни реакции, но огънят сега само тлее и "взривът" тепърва ще отеква.

Затова нека поговорим за един друг "взрив", касаещ Манчестър, а именно групата Sonic Boom Six, която след почти 4 години пауза, се завърна с петия си албум. В състава им е настъпила една рокада - оригиналния барабанист Нийл Макмин е напуснал и е заменен от някой си Люк Хескет. В саунда на The F-Bomb също се забелязва някакво полу-развитие в обратна посока към ска корените, с които Пол Барнс (бас, вокали), Лейла Кей (вокали) и Ник Хорн (китари) направиха име в британския ъндърграунд. Предишното изречение може да звучи объркващо за незапознатите с бандата, затова ще се опитам да обясня.

Предишният едноименен албум бе доста посредствен, а както написах през 2012 г. - "квинтетът от Манчестър звучи все по-електронно, за сметка реге и ска корените си". Сега обаче комбинацията от ска, реге и денсхол си връща водещите позиции, което обаче води до една друга загуба - на каквито и да е тежки китари и всякакви пънк/метъл ориентирани елементи.

The F-Bomb не може да се разглежда просто като албум, защото преди всичко това е наблюдение на социалните и политическите процеси във Великобритания и света като цяло. No Man, No Right и From The Fire To The Frying Pan бяха издадени като сингли априори и съчетани със страхотните си клипове, засягат важни, но неудобни за мнозина теми като феминизма и надигащата се анти-расистка вълна вследствие на бежанските потоци в последните години.

SB6 задават ска настроението в двете откриващи парчета и като цяло го задържат почти изцяло и в останалите 8. Електрониката и дръм'ен'бейса обаче префасонират леко следващите две песни - Do What You Wanna Do и Drop The Bass, а Train Leaves Tomorrow е модерен алтърнатив прочит на регето и няма спор, че това парче щеше да стои съвсем подходящо в някой по-стар албум на No Doubt. Дори вокално Лейла Кей тук се приближава до Гуен Стефани.

Най-силният момент в The F-Bomb обаче е L.O.V.E., в която Sonic Boom Six покоряват фънки поп териториите, а ABBA уклонът е толкова осезаемо натрапчив, че чак ми искаше повече такива композиции. Краят на албума Echoes In The Dark пък е мечтателен, еуфоричен и съчетава уверено ска и ню уейв. Макар дължината от над 6 минути и половина да е леко стряскаща за песен на SB6, тя не натежава в нито един миг.

Албумът има и своите слаби страни. Пилотните сингли наистина са окей, но това чувство сякаш го придобих повече заради социално-политическата ангажираност на клиповете. Drop The Bass, която вече споменах, като цяло ме кара да я прескачам, а All The Same To Me е някак плоска и незабележима преди финалната Echoes In The Dark.

Длъжен съм да отбележа, че The F Bomb излиза като двоен албум или по-скоро с бонус диск - концерт, записан в Норич. Бандата свири доста от любимите песни там, но заради калпав микс и на моменти немощ от страна на самите Sonic Boom Six, екстрата се препоръчва само на най-най-най-запалените им фенове.

The F-Bomb е по-добре, отколкото очаквах. Посланията в текстовете са в десетката, оценявам и ударните дози ска и реге, но липсва "бумът" от името на групата - онази щипка експлозивен пънк рок. Определено с този албум си възвърнах надеждата у Sonic Boom Six и смятам, че музиката им изпълнява най-важната цел - да провокира - от обложката, през текстовете, та до сравнително смес от различни стилове.
7/10
Препоръчителни песни:   No Man, No Right    From The Fire To The Frying Pan    Train Leaves Tomorrow     L.O.V.E.   Echoes In The Dark



Други подобни ревюта:

четвъртък, 2 юни 2016 г.

Аз, фенът: 11 въпроса с Боян Генов

Наскоро се навършиха 4 години от създаването на блога, но трябва да признаем, че ни трябваше по-различно съдържание, за да му вдъхнем малко свеж въздух. Това доведе и до новата ни рубрика "Аз, фенът", която продължава със своя 4-ти епизод.

Поредното допълнение към нашия лексикон съвпадна и с юбилейната ни публикация номер 300. Затова ни трябваше някой спартанец, чиито отговори, касаещи любимата ни музика, наистина да имат необходимата тежест. 

Познавам Боян Генов задочно още от тийнейджърските си години от страниците на списание "Нов Ритъм" и от телевизия ММ. Hellbobz, както е по-известен, е легендарна фигура за модерния метъл в България, тъй като Fyeld е една от най-значимитe и влиятелни банди в пост-комунистическата история на родната музика. Освен с Fyeld, Боян (вокали, китара) е познат и от други групи като Marauders Inc. и Hate Campaign.

Scraggled Music: С коя песен най-често свързваш детството си?

Докато не излезе Bad на Michael Jackson, най-често съм слушал някакви български естрадни бози. Но истински се впечатлих когато открих A Momentary Lapse Of Reason на Pink Floyd. Някак си не мога да отделя една по-специална пeсен от него, защото обикновено го слушах от край до край, но да кажем On The Turning Away. От този албум всъщност произтича любовта ми към електронните или каквито и да е странни и интересни звуци.

Scraggled Music: Коя беше първата касетка, кояти си купи/презаписа и слушаш ли все още този албум?

Първата касетка, която си презаписах, беше въпросният Bad на Джако, а първата купена, разбира се, също презаписана (тогава всички бяха такива, без обложки, само с трак лист), беше нещо на Black Sabbath, но не помня кой албум. Ще стрелям напосоки и ще кажа или Mob Rules, или Eternal Idol. Първата оригинална касетка, която си купих обаче, беше ..And Justice For All на Metallica.

Scraggled Music: Коя група успя да промени мирогледа ти и отношението ти към музиката?

Хм, мисля, че това бяха точно Metallica. После е имало и друга видове музика, които са ми променяли отношението, както например когато открих саундтраците (и по-специално този на Akira от Yamashiro Shoji), но откъм групи е точно Metallica. Имах късмета да им стана фен малко преди да излетят в космоса, та някак си бях свидетел какво се случва с една група, когато удари бингото.

Scraggled Music: Какво си спомняш от първия концерт, който си посетил?

О, Scorpions! За първи път виждах такава голяма сцена, на стадион, където метълите правеха всичко, което знаех, че правят. Не съм им бил фен, имах само една касетка с балади, но беше повече от страхотно преживяване. Впрочем тогава за първи път си изгубих портфейла - с пари и всякакви други "ценности", които държах вътре, хаха!

Scraggled Music: Ако си корабокрушенец на пуст остров и имаш възможност да избираш три албума, които да слушаш, кои ще са те?

Много труден момент, въпреки че често съм мислил над подобен вариант. Да кажем, че ще има един на Metallica, един хип-хоп диск и някой саундтрак. Предположенията са за Kill 'Em All, The Predator на Ice Cube и музиката от "Империята отвръща на удара".

Scraggled Music: Има ли банда или изпълнител, за които никой не подозира, че слушаш и харесваш или просто те е срам да си признаеш за тях? Може да споделиш и само за конкретна песен.

Мисля, че няма нещо, което да съм бил притеснен да покажа на хората, че слушам. Всички знаят, че харесвам дори откровенни гей-химни като You Make Me Feel (Mighty Real) (версията на Jimmy Sommerville), така че... Единственото, от което се срамувам, но съвсем малко, е, че харесвам тук-там някоя песен на Poison!

Scraggled Music: Ако имаш власт да забраниш на някоя група да свири и да издава албуми, коя би била тя?

Лесно - Black Veil Brides.

Scraggled Music: Кой е най-недооцененият албум за всички времена?

Лесно - Lulu на Lou Reed & Metallica (бел ред. - трябва да спрем да задаваме лесни въпроси). St. Anger му е веднага по петите, както и Born Again на Black Sabbath. Добре, бих добавил, че много хора не оценяват правилно Reinventing The Steel на Pantera.

Scraggled Music: Кой е албумът (вероятно на твоя любима банда), който най-много те е разочаровал досега?

Трудно (бел ред. - nevermind, абстрахирам се от предишната бележка, хаха). Мисля, че бих могъл да кажа за два, които не са ме разочаровали, а просто не ми доставиха удоволствието, на което се надявах - ReLoad на Metallica и War & Peace Vol. 1 (The War Disc) на Ice Cube.

Scraggled Music: Има ли банда, която винаги си искал да харесваш, но поради някаква причина, не можеш да намериш нищо специално у нея?

Да, няколко. На всички харесвам по някоя друга песен и на пръв поглед си имат всичко необходимо, но някак си нищо не ги прави специални за мен. Stone Temple Pilots, Van Halen, Tool, Radiohead, Lamb Of God, Periphery... Трябва да подчертая изрично обаче, че уважавам всяка една от тези банди като артисти, просто музиката (и само музиката) им не ми носи нищо уникално.

Scraggled Music: Смяташ ли, че музикалните ревюта могат да променят отношението ти към даден албум или група?

Разбира се, стига човек да е отворен към нещата. Обикновено добрият... списвач... на ревюта ще ти обърне внимание на неща, които ти би подминал и за които не би се замислил. Затова, въпреки че всичко е субективно, музикалните медии и ревютата в частност са много важен елемент в бизнеса. Ако някой иска пълна обективност, да търси на друго място - музиката като изкуство е нещо, в което всичко опира до въпрос на вкус и обективното има много малка роля.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

сряда, 1 юни 2016 г.

DevilDriver - Trust No One

Band: DevilDriver
Album: Trust No One
Label: Napalm Records
Genre: Groove, Melodic Death Metal
FACEBOOK

Виктор Балчиклиев

Преди няколко години DevilDriver почти изчезнаха от сцената. Освен сравнително скучен, Winter Kills (2014) ги прати в творческа криза, която пък доведе до напускането на половината музиканти. Последва и възраждането на Coal Chamber, старата група на господин Dez Fafara и бъдещето за DD не изглеждаше розово. Напук на всичко и всички обаче, бандата някак успя да събере сили да се завърне с новия Trust No One - един от най-добрите албуми, които някога са издавали.

Следя DevilDriver почти от създаването им и макар бандата никога да не е издавала слаб албум, общо взето никога не са впечатлявали с оригиналност или разнообразие. Dez Fafara уцели изключително успешна формула след напускането на Coal Chamber и замиращата ню метъл сцена, като успя да яхне вълната на новите американски метъл групи (New Wave Of American Heavy Metal), редом до герои като Lamb Of God, Chimaira, Machine Head и прочие. Макар винаги леко пренебрегвани, DevilDriver останаха в съзнанието на много фенове като една стабилна, постоянна и безкомпромисна група.

'I Could Care Less' се превърна в химн на цяло поколение, което търсеше здрава и бърза музика, без лигавщини и експерименти. Първите няколко творения звучаха някак безупречни, макар и с откровени недостатъци и пропуски. С характерната си апокалиптична и мрачна атмосфера, албумите до Pray For Villains (2009) пожънаха завиден успех, но след това бандата някак изгуби посока и идеите се изчерпаха. Без да казвам, че са слаби (дори напротив), Beast (2011) и Winter Kills (2013) превърнаха DevilDriver в една изхабена и повтаряща се група, със скучни и хаотични мотиви, в чиято музика не остана нищо, освен тежест.

2014 доведе до вече споменатата по-горе "криза" след като оригиналните членове на бандата Jeff Kendrick (китара) и John Boecklin  (барабани) напуснаха, а Fafara беше изцяло концентриран върху завръщането на Coal Chamber с техния Rivals (2015). Напук на очакванията DevilDriver успяха да се вдигнат обратно и през 2015 Niel Tiemann (преди китарист в рок групата Midwest Kings) и Austin D'Amond (бивш барабанист на разпадналите се Chimaira) се присъединяват, за да внесат свежи и оригинални идеи. Към това добавяме и напълно фокусирания и надъхан Фафара и резултатът е един изключително добър Trust No One.

Още от отварящата 'Testimony of Truth' албумът загатва за пълния си потенциал и не разочарова до последната секунда на 'Evil On Swift Wings'. По особен начин песните звучат изцяло в традицията на първите DevilDriver с цялата им диаболична атмосфера, но в освежен и някак разнообразен вариант. Trust No One е емоционално зареден като това не означава балади и лиготии, а перфектно премерени мелодични части и сола, подплатяващи текстовете на Фафара и безспирните рифове и барабани.

Кулминацията на албума идва в средата с официалния сингъл 'Daybreak' и едноименната 'Trust No One' като перфектни примерни за всичко нова, в което DevilDriver винаги са били дяволски добри. Малко след това е и епичната 'For What It's Worth', която впоследствие разбрах, че е посветена на жената на Фафара, макар и инструменталът и текстовете да не загатват особена прочувственост (разни хора, разни идеали). Всички парчета са изпипани до най-малките детайли и за финалното звучене трябва да се отдаде нужното и на Mark Lewis, който не само дълги години продуцира DevilDriver, но е работил отблизо по албуми на Chimaira, Trivium, August Burns Red, All That Remains и много други.  

След всичко това остава още веднъж да кажа, че Trust No One е просто един наистина качествен албум. Съвсем спокойно това може да е пълният потенциал на DevilDriver и ако е, аз съм щастлив, че все пак успяхме да го чуем. Новите музиканти определено внасят нужната доза креативност и разнообразие, без грам да променят характерното звучене и атмосфера, които направиха групата важно име в съвременната метъл сцена. Поздравления на Dez Fafara и новосъбраната тайфа за едно от големите попадения (и приятни изненади) на 2016. 


8.5/10

Препоръчителни песни:   Daybreak   Trust No One   For What It's Worth   Testimony Of Truth   Bad Deeds





Други подобни ревюта, които може би ще Ви е интересно да прочетете: