четвъртък, 27 октомври 2016 г.

The Pretty Reckless - Who You Selling For

Банда: The Pretty Reckless
Албум: Who You Selling For
Лейбъл: Razor & Tie, 2016
Жанр: Hard Rock, Alternative Rock, Post-Grunge, Blues Rock, Heavy Metal

FACEBOOK

Илиян Иванов

The Pretty Reckless бавно и славно се превърнаха в една от най-успешните рок банди, предвождани от жена-вокалист. Пилотният сингъл от Who You Selling For - Таке Ме Down стана 4-тата им песен достигнала номер 1 в класацията на Billboard за мейнстрийм рок парчета и това ги прави най-успешната група по този показател в САЩ.

Третият албум на The Pretty Reckless обаче е спорно постижение. Красивата вокалистка Тейлър Момсън сподели наскоро в интервю, че Who You Selling For е "следващата стъпка за квартета, която еволюира като музиканти, като хора и като банда" и самото издание е "много еклектично и разнообразно, тъй като една песен не може да даде представа как звучи останалата част от албума". Въпреки че до някаква степен съм съгласен с русокосата дива, "следващата стъпка" ми идва малко накриво.

Откриващаото "две в едно" The Walls Are Closing In/Hangman са всъщност най-силната композиция в целия албум с минорната пиано интерлюдия и засилващото се напрежение в леко готическото му продължение (да, сетих за Ghost, да). Следващите две парчета също задържат летвата, макар и по не чак толкова впечатляващ начин. Oh My God и Take Me Down ще навеят асоциации с класически имена в рока, както The Pretty Reckless много често правят. Първото има Motorhead-ския заряд на Ace Of Spades със секси женски вокали, а второто се превъплъщава в ролята на Sympathy For The Devil на The Rolling Stones, особено когато се включват госпъл хор беквокалите.

Тейлър Момсън много добре знае
 на кого иска да продаде тоя албум
Оттук нататък обаче Who You Selling For някак влиза в една спирала от скука и безидейност. Например Wild City има готини идеи, комбинирайки фънки китари и урбанистична рок атмосфера като от 80-те, но липсата на експлозивност прави песента някак импотентна. Back To The River пък е блусче, което може да се хареса на фенове на The Black Crowes и е с препратка към Follow Me Down от предишния албум Going To Hell. Проблемът е, че и тук песента преминава вяло през ушите, както се случва още с балади като Bedroom Window и едноименната Who You Selling For.

Living In The Storm e вероятно второто най-силно парче от албум - енергично начало с готини рифове, все едно изсвирени от Джо Пери от Aerosmith (само да отбележа иначе - отлична работа в целия албум на китариста Бен Филипс), последвани от приповдигнат припев. Already Dead е друга блусарска песен, която спокойно би паснала във всеки един албум на сайкобили пънк бандата The Creepshow, което е плюс все пак.

The Devil's Back задълбава в прогресив рока с Pink Floyd-ски вайб, но ако очаквате седемте ѝ минути да са дори наполовина толкова яки, колкото в Comfortably Numb, ще има да чакате. Финалната Mad Love е огромно разочарование - гласът на Момсън е прекаран дори през вокален ефект, а денс/фънк инструменталът звучи абсолютно нелепо.

Когато The Pretty Reckless издадоха Going To Hell, техният лейбъл рекламираша албума като "католическата вина" на фронтдамата. Тейлър Момсън отрече тази история и като цяло религиозната насока на текстовете ѝ. В Who You Selling For задълбаването в посоката за "търсене на дявола" продължава - вокалистката още сключва сделки с шефа на отвъдното на фона извираща сексуална енергия.

The Pretty Reckless вървят по интересен път, трябва да признаем. Тийнейджърският пост-гръндж на дебюта им Light Me Up и досега ми звучи най-приятно от трите им албума, но Момсън и компания вляха доста класически хард рок, хеви метъл и блус влияния, за да постигнат един далеч по-всеобхватен саунд. Поради това се загуби и част от моджото им или поне от моджото, което аз харесвах у тях. Със сигурност това ще е един от големите рок албуми на 2016 година. Щото Момсън и The Pretty Reckless знаят на кого да го продадат тоя албум, дори той да не е нищо особено.
6/10
Препоръчителни песни:  The Walls Are Closing In/Hangman     Oh My God     Take Me Down     Living In The Storm    Already Dead

Други подобни ревюта:

сряда, 26 октомври 2016 г.

Аз, фенът: 11 въпроса с Теодор Цветков

Грубо казано, остават два месеца до края на годината, което означава, че скоро ще почнат да се правят класации за най-доброто, което слушахме в Scraggled Music през 2016. Имаме идея да запитаме на подобна тема част от гостите, които участваха в рубриката "Аз, фенът", но все още избистряме плана за действие.

Междувременно лексиконът ни има нов гост, който и преди се подвизавал в публикациите на блога. Става дума за Теодор Цветков - китарист, басист, барабанист и вокалист, свирил в един куп банди от родния пънк ъндърграунд - It Is Good That We Never Met, Negative One, Paperwings, Flyswatter... а сигурно има и други, за които сега не сетих. Но четете, четете...

С коя песен най-често свързваш детството си? 

Две са. Едната сам си я пусках постоянно, а другата постоянно ме намираше по радиото. Незнайно защо беше доста популярен избор на радио „Канал Ком“.
Парчетата бяха:
KISS – I Was Made For Loving You
Army Of Lovers – Give My Life

Коя беше първата касетка, коятo си купи/презаписа и слушаш ли все още този албум? 

Купувал съм си точно една касетка, тъй като повечето ги налазвах от баща ми, който имаше какво ли не. Нашите така и не разбраха за моята покупка, тъй като я крих усърдно. Въпросната касетка си купих от една будка на автогарата във Враца и понеже ме беше срам, си измислих история, че е подарък за някого. Касетката съдържаше неповторимия първи албум на Румънеца и Енчев.

Коя група успя да промени мирогледа ти и отношението ти към музиката? 

In Flames, защото бях толкова малък, че не осъзнавах, че е „ок“ за една банда да си прави експерименти с музиката си и да се отдалечава драстично от първите си (и в повечето случаи най-успешни) издания. Да кажем, че дълго време ме беше страх от "trve полицията",  но In Flames ми помогнаха да превъзмогна това и се радвам, че се научих да се впечатлявам от рисковете, които дадени банди поемат, отколкото да се правя на "justice warrior“ и да изпусна толкова много интересна музика.

Какво си спомняш от първия концерт, който си посетил? 

Ахат във видинската спортна зала – помня, че ме беше срам да правя „метълските рога“ пред други хора. Бях на 5.

Ако си корабокрушенец на пуст остров и имаш възможност да избираш три албума, които да слушаш, кои ще са те?

Разбрахме се за ПЕТ (бел. ред. - не е като да си първият, който се опитва да мами с бройката)! Пиша първите, които ми дойдат на ум, защото си ценя нервите, а подобен въпрос може да ме изкара от релси, защото ще съм принуден да споря със себе си. А който е пробвал да спори с мен, знае...
#DEFENDPOPPUNK selfie starter pack
exclusivelyfor the readers of
Scraggled Music!


Kid Dynamite – Self-Тitled (защото това е албум, който не може да ми писне)
The Fugees – The Score (защото албума е „Fire AF” и ще ме топли)
Blink-182 – Enema Of The State (няма да се обяснявам...)
Funeral Diner – The Underdark (защото рано или късно ще се озова по гръб, взирайки се в безкрайното и МРАЧНО небе и не ми хрумва по-добър саундтрак от този)
Crystal Castles - Crystal Castles II (защото рано или късно ще ме обземат суицидни мисли и ще ми трябва албум, който да ме "бутне от ръба“.
P.S. Не харесвам този албум!

Има ли банда, или изпълнител, за които никой не подозира, че слушаш и харесваш, или просто те е срам да си признаеш за тях? Може да споделиш и само за конкретна песен.

Понеже много пъти съм „тормозил“ познатите си с любими диско и евроденс хитове (както и няколко избрани парчета на Marvin Gaye и Bee Gees), ще премина към нещо, което може и да изненада някого. Преди бая години “свих“ един диск от колата на нашите и не бих могъл да опиша колко много обичам този албум и колко емоционално ми въздействаше тогава и сега. 
Албумът се казва "Treta Majka” и е съвместен проект на Влатко Стефановски, Мирослав Тадич и Теодосий Спасов. В Zamunda го има и силно го препоръчвам (бел. ред - нещо подочух, че торент сайтът е спрян, така че, ако някой иска да го чуе, може да се окаже проблем). Жанр : Acoustic, ethnic, folk prog, prog related..

Ако имаш власт да забраниш на някоя група да свири и да издава албуми, коя би била тя?

Scorpions, защото не може всяка година да "шашкат“ лелките с прощално турне!

Кой е най-недооцененият албум за всички времена? 

Mineral – The Power Of Failing. ТОЧКА .

Кой е албумът (вероятно на твоя любима банда), който най-много те е разочаровал досега?

Много години минаха, но все още не мога да приема, че Brand New написаха три перфектни албума и след това издадоха Daisy.

Има ли банда, която винаги си искал да харесваш, но поради някаква причина, не можеш да намериш нищо специално у нея?  

Дълго време се опитвах да се зарибя по Code Orange (Kids), защото притежаваха доста характеристики на банда, която бих слушал и накрая успях. След това се появиха Twitching Tongues и ми отне още повече време да разбера дали си струват опитите, но и те си пробиха път в моя Spotify. В момента „мъча“ Angel Du$t... Ше видим това колко ще продължи.

Смяташ ли, че музикалните ревюта могат да променят отношението ти към даден албум или група? 

Аз лично ги използвам, за да ги сравня с личните си впечатления или да науча някой интересен факт за албума/изпълнителя. Не мисля, че ми се е случвало ревю да промени коренно отношението ми към даден албум/изпълнител, така че ще трябва да отговоря с „по-скоро не“.

ОЩЕ ОТ РУБРИКАТА

вторник, 25 октомври 2016 г.

Jimmy Eat World - Integrity Blues

Банда: Jimmy Eat World
Албум: Integrity Blues
Лейбъл: RCA, 2016
Жанр: Alternative Rock, Emo, Power Pop, Pop Rock, Alternative Electronica

FACEBOOK

Илиян Иванов

За Jimmy Eat World се заговори отново през годината, далеч преди бандата да анонсира издаването на Integrity Blues. Причината бе реклама на Apple Music, в която поп звездата Тейлър Суифт пее на плейбек тяхната най-известна песен The Middle. Трудно е да се каже каква част от феновете на певицата са се поинтересували от това "кои, аджеба, са Jimmy Eat World?", но поне на мен ми подейства да преслушам наново някои от класическите им албуми - Clarity (1999), Bleed American (2001) и Futures (2004), тъй като след загубих следите на Джим Адкинс и компания.

През 2013 година имах намерение да ревюирам Damage, но поради различни причини така и не успях да го чуя подобаващо на брой пъти. Музикалната траектория на Jimmy Eat World в периода след Futures обаче бе все по-осезаемо раздалечаване от по-агресивните и шумни китари към по-лежерно ориентиран саунд, който е едновременно и поп, и експериментален. Когато бандата пусна пилотния сингъл Get Right, където стържещите китари и мръсния гаражен бас зареждат с гняв емоционалните вокали на Адкинс, изглеждаше обаче, че рокът ще преобладава в Integrity Blues.

Парчето бе посрещнато като предзнаменование за завръщане към саунда от Futures, но в интерес на истината е по-скоро изключение от стиловата насока на албума. Бандата продължава да експериментира с повече електроника и пиано мелодии, а това в никакъв случай не или само минус, или само плюс. До голяма степен тази стилово-саундова посока е дошла и от работата с новия продуцент Джъстин Мелдал-Джонсън, който е работил с Nine Inch Nails, Beck, M83, Tegan And Sara и стои зад саунда на великолепния последен албум на Paramore.

Ако има нещо, което си остава константа, то е, че Jimmy Eat World все още са в състояние да създадат песни, които да пасват добре както за поп, така и за рок радиата - например Sure And Certain и You Are Free. The End Is Beautiful и It Matters пък залагат на акустични китари и пиано акомпанименти, които звучат едновременно красиво и тъжно.

Използването на електроника заема интегрална част от саунда на Integrity Blues. Парчета като You With Me, Pretty Grids и най-вече Pass The Baby са с интересни композиционни решения, особено последното, което е трип-хоп, чието аутро избива в тотална различна посока - прогресив рок/метъл с рифове ала Alice In Chains. Through пък най-много прилича на конвенционална Jimmy Eat World песен - леко upbeat, с готини китарни мелодии и пауър поп пънк настроение на припева.

Без съмнение Integrity Blues е доста добър албум, но в края му мудността започва да натяга в повече (последните две песни са с обща дължина 10 минути). Това обаче може би това е състояние на духа. Едно време текстовете на Адкинс навяваха младежки, почти инфантилни плам и романтизъм , а сега сякаш са преоценка на житейски приоритети - "I'm destination addicted, I just gotta be some place else", а това вероятно се случва на всеки, който навлиза в 40-те. Води си записки, Тейлър Суифт!
7,5/10
Препоръчителни песни:   Sure And Certain     It Matters      Get Right    You Are Free    Through
ОЩЕ ПОДОБНИ РЕВЮТА:

понеделник, 24 октомври 2016 г.

Korn - The Serenity Of Suffering

Band: Korn
Album: Serenity of Suffering
Label: Roadrunner Records, 2016
Genre: Nu Metal, Alternative Metal
FACEBOOK

Виктор Балчиклиев

Почнах да пиша статии за Scraggled Music преди малко повече от 3 години, когато едно от първите ми ревюта беше за The Paradigm Shift, онова стабилно и обещаващо "завръщане" на любимите ми Korn... Ето сега, след няколко месеца безобразно отсъствие, трябваше отново Korn да издадат поредното си творение, за да се събудя от лятна дрямка. А покрай тях, Blink, Green Day и Deftones започвам да губя представа коя година сме...

Нека отделим момент за няколко цифри. Korn свирят заедно от 1993 и за последните 23 години (!!!) имат издадени 12 албума. Голяма част от тях имат платинен статус, някои по 3 и дори 5 пъти. Няма нужда да изброявам всички класации, рекорди, клипове, турнета, награди и прочие постижения по пътя, за да схванете намека, че независимо дали ни се харесва или не, Korn са една голама, различна и изключително влиятелна банда. Не на последно място, със средна възраст на музикантите от 46 години, честно казано пичовете могат да си правят каквото си искат без да трябва да се доказват на никого.

Въпреки отдавна циментирания статут и може би достатъчни приходи, Korn не само не се оттеглят, а сякаш потеглиха отново нагоре. Изминаха 10 години в експерименти, скандали, творчески кризи и откровени разочарования, но Paradigm Shift даде началото на това, което The Serenity of Suffering довършва по блестящ начин - възраждането на една голямо име, което освен привилегии, носи и отговорност. Пределно ясно е, че сме 2016 и нео метълът като цяло е продукт на изминала епоха; ясно е, че това е началото на края, а не нова вълна, но просто няма как да отрека, че албумът е наистина   д о б ъ р.

В една паралелна вселена, Korn издават Follow The Leader (1998) и Issues (1999), стават кралете на MTV и тогавашния "метъл" свят, но докато записват следващия Untouchables (2002) не се скапват от пиене, наркотици и грандоманщина, които впоследствие ги вкарват в десетгодишна кома, а събират всички b-sides и останали творчески идеи и изкарват The Serenity Of Suffering (2004 примерно?). В настоящият свят албумът излиза с голямо закъснение, но звучи точно така и остава впечатлението че Korn най-после задвижват отново колелата на машината, която бяха.

Още преди няколко месеца 'Rotting In Vain' ясно показа, че The Serenity of Suffering ще е важно събитие. Последва 'Insane', която е едно от най-яките парчета, които Korn някога са издавали, но ми се иска да го бяха запазили в тайна. Само си представете как би звучал албум, който започва с непознатата 'Insane' ('Here to stay', anyone?), вместо с две вече до болка слушани песни. Коз в маркетинга на новият албум беше участието на Corey Taylor в 'A Different World', която излезе малко преди премиерата на албума и беше събитие, чакано и отлагано с години.

В The Serenity of Suffering бандата не експериментира и това е както най-добрата му страна, така и може би основната му слабост. Нулев риск, просто добре познатите музиканти с техния си стил и неповторимо звучене. Давам си сметка, че преди години най-вероятно този албум би бил посрещнат като досаден и еднообразен, но дългото чакане и приятната изненада от точно този познат звук го правят някак специален за 2016. Избягвам да казвам, че дадена група се "връща към корените" по простата причина, че това много рядко е вярно, да не говорим невъзможно, но този албум се доближава до идеята и си е дори олдскуул.

Излишно е отново да коментираме колко точно важен е Head за Korn, но тандемът с Munky е просто брилянтен и значително смъкнатите китари най-после добавят онази дълго търсена тежест. Продължавам да твърдя, че Ray Luzier в пъти по-добър барабанист от Silveria, Fieldy e същият изрод, а Davis за пореден път доказва точно колко велик фронтмен е. Всяка песен дава усещане за завършеност и професионализъм, без претупване и излишни експерименти. Силата на The Serenity Of Suffering e в малките детайли - във фънки мелодиите, в интересните идеи, в първите 5 секунди, в лудите бриджове, в рязката промяна на настроенията. С цялата си предвидимост и познат стил, албумът някак успява да изненада с всяка следваща песен.

С изключение на вече споменатите сингли, и пренебрегвайки не особено убедителнa 'Please Come With Me', всяка една от останалите песни е достойна за предишните емблематични албуми на Korn. 'Everything Falls Apart' e може би единствената, която звучи по-"модерно" и леко загатва за The Path Of Totality (2011), докато 'Die Yet Another Night' напомня за страничния проект на Head - Love And Death, по малко за всички. Текстовете никога не са били силната страна на Korn и настоящият албум не прави изключение, но пък инструменталите са на високо ниво и преоткритият заряд изглажда малкото грешни стъпки.

The Serenity Of Suffering e хванат в капана на времето и макар да е перфектно попадение в дискографията на Korn, някак оставя усещането, че времето му е отминало. Трудно мога да си представя как би звучал без натрупаното очакване и голямата доза носталгия, но пък и те са част от това да си емблематична банда. Предпочитам да не експериментират, но липсата на риск пречи на албума да се превърне от "наистина добър" в "брилянтен". На фона на всичко през последните години, обаче, няма как да не остана доволен и съдейки по показаното сега, смея да очаквам поне още един голям Korn след някоя друга година.

П.П. Ако пък след седмица решат, че това е краят, то смея да твърдя, че настоящето творение е един достоен начин подобна група да се оттегли.

8,5/10

Препоръчителни песни:   Insane   Rotting In Vain   Everything Falls Apart   Black Is The Soul   A Different World (ft. Corey Taylor)         







Други подобни ревюта, които може би ще Ви е интересно да прочетете:

сряда, 19 октомври 2016 г.

Bad Religion/Against Me!/Dave Hause - Live at Jannus, St. Petersburg, FL (13/10/2016)

Bands: Bad Religion, Against Me!, Dave Hause
Venue: Jannus Live, St. Peterseburg
Date: Oct. 13th 2016

Автор: Илиян Иванов

Снимки: tampabay.com

Не съм писал репортаж за концерт от доста време, а и трябва да призная, че не съм бил на голямо музикално събитие от повече от година. Затова когато видях възможността да слушам на живо една от любимите ми банди - Bad Religion, нямаше как да пропусна. Още повече, че с тях щяха да свирят и Against Me!, които в последните се превърнаха в едно от водещите имена на пънк сцената и през този месец дори писах ревю за най-новия им албум Shape Shift With Me.

Концертът се проведе на доста интересна локация в центъра на Сейнт Питърсбърг. Мястото Jannus Live мога да опиша като някаква американска индустриална версия на "Маймунарника" в София - открито пространство, заобградено отвсякъде от барове и жилищни кооперации (ако съдя по думите на Грег Графин, който се зачуди как спят тия хора). Разбира се, за разлика от българския бар, дърветата тук бяха по-малко и нямаше скара с кебапчета и кюфтета, duh. За съжаление не направих никакви снимки на Jannus Live или на шоуто, за да покажа, но пък веднага си купих тениска на Bad Religion за $20 и бира за $8.

Преди хедлайнерите на турнето Vox Populi, кратък съпортващ сет направи Dave Hause (а не Слави Трифонов), който иначе фронтмен на The Loved Ones и отскоро член на The Falcon и The All Brights, за които писах. Не съм запознат със соло кариерата му, но той се появи на сцената с брат си Тим, който обра бая овации, особено от женската част на публиката. Фолк/рок сетът на Дейв завърши с две песни с пълнокръвна група, в която се включиха барабанистът на Against Me! - Атом Уилард и басистът на Bad Religion - Джей Бентли. Едното от парчетата беше "поздрав" към Доналд Тръмп, а измежду песните си Хаус се скара на някакъв пияница, които явно му крещеше нещо да се маха. "Ще ме изтърпиш още 10 минути, не разваляй кефа на останалите хора тук", тактично го затапи музикантът.

Докато чаках Against Me! да почнат, трябваше да отида до тоалетната (цената от 8 долара за бира не ме спря да си купя повече от едно кенче). Естествено, тоалетните в Jannus Live не са селски кенефи като в Маймунарника, а супер цивилизовани и вътре дори имаше човек, който ти цръква сапунче, после ти дава хавлия да се избършеш... Супер странно и неудобно предвид факта, че това е пънк концерт, а аз просто исках да се изпикая, a не да давам бакшиш на някого заради сапун, за какъвто дори не съм питал. До мен на чешмите някакъв тип, който беше един от много, които ми казаха колко е яка тениската ми на Lagwagon, каза на работника от тоалетната, че "не иска да го помисли за скръндзав задник, но няма никакъв кеш в себе си" (какъвто нямах и аз), а отговорът на човека със сапуна беше "О, ние приемаме и кредитни карти" и извади някакъв таблет. Беше супер "Уооу WTF".

Но стига отклонения от темата. Половин час след Дейв Хаус, дойде време и Against Me!. Както казах, наскоро групата на Лора Джейн Грейс издаде нов албум и логично в сетлистата бяха застъпени доста парчета от него - Rebecca, 333, Crash, Haunting, Haunted, Haunts... Иначе Against Me! стартираха с две класически парчета от периода, когато Лора все още се казваше Том Габел - I Was A Teenage Anarchist (от албума White Crosses) и Tonight, We're Gonna Give It 35% (от The Disco Before The Breakdown EP).

Честно казано, докато свириха Against Me!, ми се стори, че вокалите са някак неясни, но си помислих, че това е защото, звукът нарочно е намален, за да се различава от баш хедлайнерите на вечерта. Иначе бандата свири доста стегнато, Лора почти не говори между песните, а като цяло сред останалата част от сета имаше няколко песни от Transgender Dysphoria Blues, включително финалното Black Me Out, което бе последвано от нещо като бис - Sink, Florida, Sink - доста тематично не само, защото концертът е във Флорида, а и защото бе част от компилацията Rock Against Bush и сега напълно се вписва в президентската борба между Тръмп и Хилари.

След последния албум на Bad Religion - True North, бандата претърпя промени - китаристът Грег Хетсън и барабанистът Брукс Уокърман напуснаха и бяха заменени от Майк Димкич (екс-The Cult) и Джейми Милър (Snot и ...And You Will Know Us By The Trail Of Dead). Мистър Брет Гуревиц пък постоянно върти бизнес с Epitaph Records и изобщо не ходи по турнета, но пък Грег Графин, Джей Бентли и Брайън Бейкър бяха на линия и изглеждаха доста енергични на сцената.

Bad Religion свириха много. И малко. Като погледнете почти 30-песенния им сетлист (и нито един кавър), ще си помислите, че това е цяла вечност, но бандата включи един от куп своите 1-2-минутни скоростни откоси като You Are (The Government), Suffer, Do What You Want, 52 Seconds, Change Of Ideas и други, които оставиха без дъх публиката.

Усещането, че вокалите не се чуваха толкова добре остана и при Bad Religion, което обаче не развали кефа ми от концерта. Бандата, която има гигантска дискография направи обширна разходка и свири парчета от почти всеки един свой албум, включително и гигантски хитове като 21st Century Digital Boy и American Jesus, направи и няколко изненади за мен - The Streets Of America и The New America, но явно политическият сезон ги докара отново на мода.

Сред големите бисери на вечерта бяха изпълненията на фенски фаворити като Let Them Eat War и I Want To Conquer The World и появяването на Лора от Against Me! на сцената за Television (която в студийната си версия е с Тим Армстронг от Rancid). Когато Bad Religion се прибраха, никой не скандираше за бис, но явно в САЩ нравите са други - всички знаеха отлично какво ги очаква така или иначе. И бандата се завърна да сцепи с още два от големите си хитове - Sorrow и Infected и накрая да сложи край на вечерта с Fuck Armageddon... This Is Hell - песен, която е записана преди повече от 34 години, но все още звучи актуално.


I haven't written an article about a live concert in a while and I must admit it's because I haven't been to a big music event for more than one year. So when I saw the opportunity to listen live one of my favorite bands - Bad Religion, there was no way I could miss it. Also along with them the other band on the bill was Against Me! - who made themselves a leading name in the punk scene and earlier this month I even wrote a review about their newest record "Shape Shift With Me".

The show was supposed to take place at very interesting location in the downtown of St. Petersburg, FL. The venue "Jannus Live" looked like an American industrial version of the "Monkey House" in Sofia - open air space, surrounded by bars and buildings (where evidently people live if we can trust the words of Greg Graffin, who was wondering if anyone can sleep with all the noise). Of course, there weren't that many trees like in the Bulgarian bar and there was no BBQ, duh. Unfortunately I didn't take any pictures of the venue (or during the show) but the first thing I did there was buy a t-shirt from the Bad Religion merch guy for $20 and a beer for $8.

Before the the headliners of the Vox Populi Tour there was a short supporting set by Dave Hause, also known as the frontman of The Loved Ones, and a member of two other bands - The Falcon and The All Brights - both of them I have reviewed here. To be honest I'm not really familiar with his solo stuff but he showed up at the stage with his younger brother Tim, who was warmly welcomed especially by the female part of the audience. Dave's folk/rock set came to an end with two songs which were performed by a full-fledged band after the drummer Atom Willard (Against Me!) and the bassist Jay Bentley (Bad Religion) took the stage to give him a hand. One of the tracks was "a greeting" to Donald Trump. By the way, during his set Dave called out some wasted guy in the public who apparently was yelling at the musician "to get off the stage" or something. Hause remained calm though "You can wait for another 10 minutes, buddy! Don't spoil the show for the rest of the audience".

While I was waiting for Against Me! to start, I had to go to the restroom (the price of the beer $8 didn't stop me from getting more than one). Of course, the restrooms here were nothing like the shitholes in the "Monkey House", they were super civilized and there was also a toilet attendant - a guy who helps you with soap and a towel. I thought it was weird because it's a fucking punk show and I just wanted to take a leak and I didn't want to tip somebody for giving me fucking soap I never asked for. While I was washing hands, some guy who admired my Lagwagon t-shirt told the toilet attendant: "I don't want you to think I'm a cheap ass but I have no cash with me right now" (I didn't have cash either). The toilet attendant responded "Oh, we also take credit cards" and pulled out some tablet and then I was like "Wooow, WTF?!?".

But let's get back to the show. Around half an hour after Dave Hause, it was time for Against Me! to hit the stage. Like I said the band has a new album and the setlist was full of songs from "Shape Shift With Me" - "Rebecca", "333", "Crash", "Haunting, Haunted, Haunts'... Anyways, Against Me! started their concert with two classic songs from the times when Laura Jane Grace was still a man called Tom Gabel - "I Was A Teenage Anarchist" (from the the album "White Crosses") and Tonight, We're Gonna Give It 35% (from "The Disco Before The Breakdown" EP).

To be honest, during Against Me!'s set, I thought the the vocals are kind of unclear but I decided that it's because the volume wasn't too high so the sound of the the headliners would be more powerful. The band was really tight though. Laura didn't talk a lot between the songs and their setlist also had a few tracks of their completely brilliant record "Transgender Dysphoria Blues" including the final "Black Me Out" which was followed by something like an encore - "Sink, Florida, Sink" - which was thematic not only because the show was in Florida but also because the song was a part of "Rock Against Bush" compilation and now again fits perfectly to US presidential campaigns.

After Bad Religion released latest album True North (2013), there were some changes in the band. One of the guitarists Greg Hetson and the drummer Brooks Wackerman left and they were replaced by Mike Dimkich (ex-The Cult) and Jamie Miller (who plays with Snot and ...And You Will Know Us By The Trail Of Dead). Mr. Brett doesn't bother to show up at tours anymore because he is a businessman and has a big label to take care of. Greg Graffin, Jay Bentley and Brian Baker were there though and they looked fresh and energetic on stage.

Bad Religion played a lot. But not enough as well. If you look at their set - there were almost 30 songs on it (and not a single cover), which looks like eternity but the band had plenty of those under one and two minutes shotgun blasts like "You Are (The Government)", "Suffer", "Do What You Want", "52 Seconds", and "Change Of Ideas". As you can guess, these short fire shots left the audience breathless.

That feeling that the vocals were unclear didn't leave me while Bad Religion was playing, which wasn't cool, but it didn't spoil my enjoyment. The band has such a huge discography and played songs from almost all of their albums, including their biggest hits "21st Century (Digital Boy)" and "American Jesus". Bad Religion also had some surprising (at least for me) tracks like "The Streets Of America" and "The New America" but I guess the political season brought them back for the tour.

Among the highlights of the night were some of the fan favorite performances like "Let Them Eat War" and "I Want To Conquer The World", and Laura Jane's guest appearance for the song "Television" (the studio version is with Tim Armstrong from Rancid). When Bad Religion finished their set, there weren't any shouts like "Encore" or "Bad Religion, Bad Religion" but probably because in the USA everybody knows exactly what to expect from a show. And the band took the stage again with two more of the big hits - "Infected" and "Sorrow". Then, in the very end, they played "Fuck Armageddon... This Is Hell" - a song that is more than 34 years old but still sounds relevant after all this time.


ОЩЕ ПО ТЕМАТА:

вторник, 18 октомври 2016 г.

Taking Back Sunday - Tidal Wave

Банда: Taking Back Sunday
Албум: Tidal Wave
Лейбъл: Hopeless Records, 2016
Жанр: Alternative Rock, Emo, Pop Rock, Pop Punk
FACEBOOK

Илиян Иванов

По всичко изглежда, че Taking Back Sunday най-накрая са се окомплектовали по перфектен начин, тъй като с излизането на Tidal Wave се отбелязват най-дългата им поредица от албуми без промени в състава - общо три. Май в бандата не ги притеснява, че дните на големите комерсиални успехи са зад гърба им, което им позволява по-голяма свобода за експерименти. Затова и няма да е преувеличено да кажем, че седмият им албум Tidal Wave е може би най-разнообразният в цялата им дискография досега.

Началото е с Death Wolf, което въпреки дългата интродукция, избухва в забързано темпо, леко сайкъделик рифове и марковото пеене на Адам Лазара. Едноименното парче запазва чаровната пънкарската нотка -  идва точно като "приливна вълна" и звучи като ритник в гъза едновременно от Dropkick Murphys и Bruce Springsteen.

Откриващите две песни са най-пънкарското, до което стигат Taking Back Sunday в Tidal Wave, но в остатъка от него те правят това, което умеят най-добре - да комбинират емо настроения с лирични алтърнатив поп/рок мелодии и инструментали. You Can't Look Back ме хвана с пост-гръндж уклона си ала Bush (групата, а не някой от бившите президенти на САЩ), a Fences е вероятно най-възторжената песен, която съм чул през 2016 година - чудесни поп мелодии и еуфоричен припев с още по-приповдигнати вокали.

Taking Back Sunday са сред големите емо банди на '00-те и защото знаят как да правят прочувствено баладични песни, каквито тук има няколко - например I Felt It Too и Homecoming. По мое мнение обаче в Tidal Wave тези им моменти са засенчени по-дисторшън ориентираните песни като Call Come Running и In The Middle Of It All, макар че във втората използването на аутотюн леко разваля добротото впечатление.

Това съвсем не е единственят недостатък на албума. Има някои парчета, които са насилствено удължени и в този ред на мисли - претрупани, докато едноименното Tidal Wave сякаш е недостатъчно в рамките на 2 минути и половина. А просто има и парчета, които са... излишни.

Tidal Wave е многообразна палитра от стилове и настроения - както лично емоционални, така и такива с политически отенък. По-мажорните песни издават може би една нова бъдеща траектория, каквато аз лично бих приветствал. Неочаквано, но на Taking Back Sunday може и да им отива дори повече, защото "Nothing's gonna save you from the tidal wave".
7,5/10
Препоръчителни песни:  Death Wolf     Tidal Wave     You Can't Look Back      Fences Call Come Running



Други подобни ревюта:

понеделник, 17 октомври 2016 г.

Аз, фенът: 11 въпроса с Иван Шентов

Тази седмица започваме с ново интервю в рубриката "Аз, фенът". Новият ни гост се казва Иван Шентов и за него могат да се кажат много неща.

Наскоро неговата нова банда Feedbacker пусна дебютно едноименно EP, което ние ревюирахме и оценихме високо (цъкни ТУК). Изданието излезе през DIY лейбъла на Шентов - Kontingent Records, а самият музикант (преди това в групата КПД-0) е още поет и писател (победител е на "София: Поетики 2016").



С коя песен най-често свързваш детството си? 

You Spin Me Round (Like a Record) на Dead Or Alive. 

Коя беше първата касетка, която си купи/презаписа и слушаш ли все още този албум? 

Първата касета, която си купих беше No Limits! на 2 Unlimited. Преди това кльопах случайни неща от фонотеката на баща ми, който имаше стотина хеви метъл албума, така че денс тупалките си бяха жив бунт. Не съм го слушал този албум от 1994 насам, но все още помня няколко парчета, така че явно е бил важен. 

Коя група успя да промени мирогледа ти и отношението ти към музиката? 

Nirvana. Гигантско влияние, което преобърна целия ми 10-годишен свят тогава. Разбрах го доста по-късно, но Nirvana ми отвориха очите за адски много яки неща и пътищата, по които вървя в музиката,  са много свързани с тази банда. Ще спомена само най-важните неща: пънк, Melvins, Sonic Youth...

Какво си спомняш от първия концерт, който си посетил? 

Нашите ме заведоха на някакъв концерт в Универсиада, беше нещо за една година радио „Тангра“ и свириха Хиподил и така нататък. За пръв път видях пънкове на гребени, всичко беше супер шумно, някакви хора си чупеха главите в погото и изобщо най-ясно си спомням, че си помислих „Да, да, ето това е!“

Ако си корабокрушенец на пуст остров и имаш възможност да избираш три албума, които да слушаш, кои ще са те?

Ако тая работа стане днес, взимам:

Sonic Youth – Washing Machine
Boris – Amplifier Worship
Kowloon Walled City – Gambling on the Richter Scale

Има ли банда, или изпълнител, за които никой не подозира, че слушаш и харесваш, или просто те е срам да си признаеш за тях? Може да споделиш и само за конкретна песен.

Тайно съм влюбен в една песен на Паша Христова – Този дивен свят. Зверски парцал, направо помита всичко, с лек социален елемент в текста.


Ако имаш власт да забраниш на някоя група да свири и да издава албуми, коя би била тя?

Има много групи, които намирам за ужасни, и все пак не бих забранил на никого да свири и издава албуми. Но си запазвам правото да се ебавам с тях.

Кой е най-недооцененият албум за всички времена? 
A Thousand Leaves на Sonic Youth.

Кой е албумът (вероятно на твоя любима банда), който най-много те е разочаровал досега?

Разочарован съм от всички албуми на Епизод.

Има ли банда, която винаги си искал да харесваш, но поради някаква причина, не можеш да намериш нищо специално у нея?

Сигурно има десетки банди, за които приятелите ми са ме навивали колко са велики, обаче от много навиване никога не съм успявал да се изкефя. Например Nine Inch Nails. Някак си загрявам, че това е така доста култово, обаче никога няма да си ги пусна доброволно.

Смяташ ли, че музикалните ревюта могат да променят отношението ти към даден албум или група? 

Обичам да чета някои писачи на ревюта, особено когато търся нова музика или се зарибя на нещо и търся инфо. Като цяло ако смятам, че даден артист е велик, можеш да го храниш колкото си искаш и мнението ми едва ли ще се промени, но все пак другата гледна точка винаги е интересна. Открил съм купища златна музика чрез ревюта, особено преди години когато, по някаква причина, ми попадаха доста повече печатни пънк зинове.


ОЩЕ ОТ РУБРИКАТА:

петък, 14 октомври 2016 г.

Sum 41 - 13 Voices

Банда: Sum 41
Албум: 13 Voices
Лейбъл: Hopeless Records, 2016
Жанр: Heavy Metal, Punk Rock, Pop Punk, Speed Metal, Alternative Rock
FACEBOOK

Илиян Иванов

Завръщането на Sum 41 бе също с доста драматична предистория, каквито имаха и другите поп пънк банди с номера в имената си - Blink-182 и Green Day 75. Фронтменът Дерик Уибли бе на ръба на смъртта заради алкохолизъм, който май бе следствие от проваления му брак с някогашната псевдо-пънк лолитка Аврил Лавин и постепенното разпадане на групата заради спадащите продажби и творческите различия, довели до напускането на китариста Дейв Бакш и барабаниста Стив Джокс.

Но Дерик преживя най-лошите прогнози на докторите и в новия 6-ти албум на Sum 41 иска да ни разкажа как се е преборил в битката на живота си. Това, разбира се, от една страна е много похвално, за което човекът заслужава аплодисменти, но 13 Voices не е точно перфектното завръщане.

Първо, да отбележа, че Дейв Бакш отново се завръща в групата, която вече има трима китаристи (заедно с Дерик и Том Такър - иначе фронтмен на друга канадска пънк банда Gob), което ги приравнява по този показател с Bad Religion. Новият барабанист пък е някой си Франк Зумо, който иначе звучи като истинска машина.

Второ - колкото и да наричаме Sum 41 поп пънк, техният саунд винаги е бил по-сходен до банди като Judas Priest и Iron Maiden, отколкото до Blink-182 и Green Day 75. И 13 Voices служи за доказателство на това твърдение.

В десетте песни тук имаме адски много скоростен/хеви метъл. Ама адски много. Goddamn I'm Dead Again реже брутално с безпощадни рифове и темпо, а в нея има повече сола отколкото в цялата дискография на Green Day 75. Пилотният сингъл Fake My Own Death също е сред топ изпълненията тук - втежнени куплети, преплетени с мелодични припеви, което може би го прави най-доброто парче на Sum 41 от албума Chuck (2004) насам. Едноименната песен е друг откъс от албума, който може да се нареди сред големите бисери в цялата дискографията на Sum 41.

Леко дразнещото тук е, че в повечето моменти бандата дори не звучи като себе си или по-скоро като себе си, опитвайки се да бъде някоя друга банда. Отварящата A Murder Of Crows е като комбинация от AFI и Linkin Park, а отзвуци от вторите ехтят почти навсякъде из 13 Voices. Причината е може би е разхищението на електроника в песните, независимо дали става дума за по-тежки парчета като There Will Be Blood или балада като War. Един от другите сингли - някак Offspring-ското God Save Us All (Death To POP) пък печели наградата за най-идиотско заглавие на парче за 2016 година, макар че крайният резултат не е изцяло разочароващ, а само около 30-40%.

Сред минусите на 13 Voices са прекалената амбициозност песните да са напомпани до някаква ненужна епичност и донякъде слабите текстове на Дерик, който се опитва да громи поп музиката с един от най-нелепите рефрени изобщо - God Save Us All. Хумористичната нотка на Sum 41 отдавна е загубена, но Beastie Boys-кият рап уклон (или по-скоро отново Linkin Park-ски) се появява в куплетите на The Fall And The Rise - още едно стабилните парчета тук.

Ако обаче, се кефите на съвременната комерсиална рок музика, която обединява скоростен метъл и мелодичен пънк, поръсени с помпозна електроника и ужасно грозна обложка (сериозно, наистина ли някой е взел пари за този "шедьовър"?!) - 13 Voices е вашият албум. В него има парчета, които ще ви станат любими на секундата. Или обратното - ще ви накарат никога повече да не си пускате албума.
7/10
Препоръчителни песни:   Goddamn, I'm Dead Again    Fake My Own Death    13 Songs    God Save Us All (Death To POP)     The Fall And The Rise


Други подобни ревюта:

сряда, 12 октомври 2016 г.

Аз, фенът: 11 въпроса с Емил Антонов

След серия от 6 последователни ревюта на албуми, отново се завръщаме към рубриката "Аз, фенът".

Следващият гост е моят бивш колега в Avtora.com - Емил Антонов. Той все още пише за популярната ентъртейнмънт медия, съвместявайки ролите на филмов критик и музикален редактор, отразявайки с репортажи изминали концерти на територията на България. За Емил мога да кажа още, че е "нърд", луд фен на Star Wars (duh), чете книги като за световно и в свободното си време подрънква на китара.

С коя песен най-често свързваш детството си?

Мястото може би се дели между I Want To Break Free на Queen и Everybody на Backstreet Boys. Даже сега като се замисля, бих вкарал и It’s My Life на Bon Jovi.

Коя беше първата касетка, коятo си купи/презаписа и слушаш ли все още този албум?

Backstreet Boys - Millennium от 1999 година. Беше доста отдавна и сега не знам дори къде е, но когато си я взех в началото, я слушах сигурно по цял ден.

Коя група успя да промени мирогледа ти и отношението ти към музиката?

Metallica. Клише, но пък ми промени живота. В 5 клас слушах всичко друго, но не и рок (и безбройните му разновидности). Тогава за завършването на учебната година ми купиха уредба, която четеше mp3 дискове, но почти никой от приятелите ми нямаше персонален компютър. В крайна сметка отидох в един съученик да ми запише диск и след като ми прехвърли любимите изпълнители остана място за една песен. Той вика, “Ще ти сложа ей тази на Metallica” (Nothing Else Matters от концерта S&M). Като я чух вкъщи, я слушах над 40 пъти за един ден. От там нататък…

Какво си спомняш от първия концерт, който си посетил?

Ахат дойдоха в Русе през 2004 г. (май?). Тогава не бях изключително запознат с не особено голямата им дискография, но знаех “Черната овца”. Всичко друго беше енигма и да видя и чуя такава природна сила в летния театър в Русе беше изживяване каквото не бях имал дотогава.
Nothing Else Matters - (Parks & Recreation version)

Ако си корабокрушенец на пуст остров и имаш възможност да избираш три албума, които да слушаш, кои ще са те?

Хммммммм.

Metallica - S&M Live
ZAZ - ZAZ
Nightwish - Endless Forms Most Beautiful

Определено е трудно само с три… опитах се да постигна някакъв баланс между звук, стил и любими парчета. Бих ръгнал още Parkway Drive - Atlas, както и нещо на Jaya The Cat, The Beatles и Led Zeppelin.

Има ли банда, или изпълнител, за които никой не подозира, че слушаш и харесваш, или просто те е срам да си признаеш за тях?  Може да споделиш и само за конкретна песен.

Чак да ме е срам не. Но повечето хора "по default" знаят, че слушам рок и метъл, та може би ще изненадам някой като разбере, че харесвам и доста поп и хип-хоп неща. Ariana Grande, Taylor Swift, Selena Gomez, Justin Timberlake… С Eminem, DMX и D12 пък съм израснал, та винаги имат място в музиката ми.

Ако имаш власт да забраниш на някоя група да свири и да издава албуми, коя би била тя?

Който каквото иска да издава. Ако не харесвам нещо, не го слушам.

Кой е най-недооцененият албум за всички времена?

Ух, сложно. Ще огранича избора до албуми на супер популярни групи и изпълнители и още един филтър - такива, които слушам. Тогава бих казал, че Presence на Led Zeppelin отнася прекалено много критики, които са разбираеми не толкова заради материала в самия албум, колкото заради предишни шедьоври като IV и Physical Graffiti. Също така Load/Reload на Metallica - двоен албум, който още отначало предизвиква много смесени реакции. Нещата тръгват лавинообразно и така и не могат да спрат и до днес от страна на някои фенове.

Кой е албумът (вероятно на твоя любима банда), който най-много те е разочаровал досега?

Никога не съм бил прекалено разочарован, ако трябва да съм честен. Подходих с погрешни очаквания към албумите на Anathema от We’re Here Because We’re Here (2010) насам. Музиката всъщност е брилянтна, но аз точно навлизах в творчеството на бандата и бях свикнал на доста по-китарно ориентирани и динамични парчета. Дани и Винсент Кавана пък ме изненадаха с доста лирично творчество… Все пак страхотно въпреки това.

Има ли банда, която винаги си искал да харесваш, но поради някаква причина, не можеш да намериш нищо специално у нея?

Много, много такива групи. За тях вече може да ме е срам малко, но какво да се прави. Godsmack, Foo Fighters (съжалявам…), Disturbed (бел ред. - за тези няма какво да съжаляваш обаче), Radiohead, 30 Seconds to Mars… Опитвал съм и пак ще опитвам. Обичам да давам по много шансове, но просто не уцелвам “моите” песни явно.

Смяташ ли, че музикалните ревюта могат да променят отношението ти към даден албум или група?

Ако вече съм си изградил мнение - трудно. Но аз чета музикални ревюта по две причини - просто защото съм любопитен какво е написано и дали може да ме надъха да чуя дори напълно непозната група. Вторият вариант е при албуми, които съм харесал и искам да видя какво мислят хората за тях - нещо като дискусия, но на практика не особено интерактивна.

ОЩЕ ОТ РУБРИКАТА:

вторник, 11 октомври 2016 г.

Green Day - Revolution Radio

Банда: Green Day
Албум: Revolution Radio
Лейбъл: Reprise, 2016
Жанр: Alternative Rock, Pop Punk, Post-Grunge
FACEBOOK

Илиян Иванов

Тези, които не са започнали да гледат новия 20-ти сезон на South Park вероятно няма да схванат колажа с Ранди Марш, а тези, които никога не са харесвали Green Day, вероятно ще отговорят с "никога". За феновете на бандата обаче славните времена на групата са променлива величина.
Повечето по-стари почитатели биха се обединили около мнението, че "трилогията" от първата половина на 90-те Kerplunk/Dookie/Insomniac са времената, когато Green Day са били за последно велики. За бога, тиражът на Dookie в САЩ е над 10 млн. копия! По-новите фенове вероятно ще посочат American Idiot за крайъгълъен камък в историята на съвременната алтернативна музика. И може би ще се прави - културният импакт на този албум продължава да ехти и 12 години по-късно - само преди няколко дни HBO съобщиха, че ще го превърнат във филм, а самият Били Джо ще играе единия от лирическите персонажи - Сейнт Джими.

Аз съм от малцинството (Minority), което смята, че Warning (2000) бе творческият пик на Green Day - албум, който считам за мой най-любим изобщо на света или поне един от десетте, за които мога да изброя един милион аргументи, доказващи величието му. Дали имах нужда да хапна "memberberries" (пак South Park препратка) преди да слушам Revolution Radio, за да мога да го харесам наистина?

Въпреки че този албум бе презентиран като първият неконцептуален такъв на групата именно от Warning насам, той всъщност звучи като бета версия на American Idiot. Откриващата песен Somewhere Now започва измамно баладично, преди да "избухне" в среднотемпов радиофоничен рок, готов за класациите. Фрагменти от това парче се чуват и в предпоследното Forever Now, което пък е вероятна най-добрата композиция на Green Day от American Idiot насам - нещо като умален Jesus Of Suburbia (дълината е малко под 7 минути). Именно Forever Now заслужаваше да бъде истинският финал на Revolution Radio, а не откровено безличната акустина балада Ordinary World, която е на светлинни години от класата на Time Of Your Life, да не говорим за Macy's Day Parade.

Между Somewhere Now и Forever Now, Green Day са сътворили суматоха. Пилотният сингъл Bang Bang и едноименната песен са хубав опит за примамване на по-стари фенове - от тях струи енергия, бас линиите къртят мивки, барабаните вдигат адреналина, а в текстовете Били Джо отново, както в American Idiot, поглежда с омерзение към социално-политическите катаклизми на съвременна Америка и особено вероятността Белия дом да бъде обитаван от още по-голям идиот.

След еуфорията от двете пънкарливи парчета, Green Day решават, че ще забавят темпото и загасяват искрата - Say Goodbye е като несполучлив опит за бавна версия на Holiday от American Idiot, а Outlaws е невероятно протяжна и досадна песен. По-нататък ситуацията е "между чука и наковалнята" - отделни песни са базирани на яки идеи, но са някак недоразвити. Измежду цялата суматоха след едноименната песен, само Troubled Times и Bouncing Off The Wall имат моето пълно одобрение.

Still Breathing е песен, която заслужава малко повече внимание. Макар да се създава впечатление за "насилен хит", тя е написана за жената на басиста Майк Дърнт, която се разболява от рак. Този и други такива проблеми от здравословно и семейно естества преследват членовете на Green Day в последните години и това е оказало своето отражение в целия албум.

Макар да оставя усещане за разочарование, Revolution Radio всъщност не е изцяло такова. Но не е и завръщане към топ форма. Може би някъде по средата. А и 2016-та предложи достатъчно силни пънк завръщания. Това просто не е годината на Green Day.
6,5/10
Препоръчителни песни:  Somewhere Now     Bang Bang    Revolution Radio   Bouncing Off The Wall    Forever Now  


Други подобни ревюта:

понеделник, 10 октомври 2016 г.

A Day To Remember - Bad Vibrations

Банда: A Day To Remember
Албум: Bad Vibrations
Лейбъл: ADTR, Epitaph, 2016
Жанр: Metalcore, Punk Rock, Alternative Metal, Pop Punk, Punk Metal
FACEBOOK

Илиян Иванов

В известен смисъл A Day To Remember са перфектната група. Квинтетът от Флорида обедини легиони от фенове, благодарение на смесването на метълкор и поп пънк - два стила, които на пръв поглед нямаха допирни точки, после излезе с чест от войната с проблематичния лейбъл Victory Records и сега съвсем самостоятелно (също като NOFX) издава музиката си чрез собствена компания. С такива имидж и бекграунд и предвид факта, че парчетата им са едновременно и безкомпромисни, и радиофонични, A Day To Remember са перфектната банда за своето време. Което напълно обяснява и голямата им популярност.

Bad Vibrations не се различава кой знае колко много от предишните им пет албума. В него всичко, което феновете очакват и няма да останат излъгани. Вокалистът Джереми Маккинън отново разделя вокалите са на чисто и мелодично пеене за пънк парчетата. и включва тежките ревове за метълкор частите от албума. Същата е работата и при инструменталната част - има бол от моментите ала Rise Against, има и задължителните брейкдауни и други насечени части.

Песента Exposed (може би най-тежката тук) пък направо си djent-ва, особено в началото. Тя е под номер 4 в траклиста и като цяло първата половина от Bad Vibrations е по-хеви ориентирана. Едноименното откриващо парче и пилотният сингъл Paranoia дават много силен метълкор тласък с шеметна скорост, ниско настроени китари и ядосани вокали, а в този дух е още и Reassemble и донякъде Turn Off The Radio, където имаме и фалцетни вокали ала Fall Out Boy.

Парчета като Naivety и Bullfight пък разкриват по-пънкарската страна на A Day To Remember, а финалната Forgive And Forget си е пълнокръвна балада, особено с добавянето на нетрадиционни инструменти като цигулка, виола и чело (каквито има и в няколко други парчета от албума, но тук са най-ясно изразени). В делукс версията на Bad Vibrations има и две бонус парчета - Negative Space и In Florida, които са дори още по-леки и са... страхотни. Даже в първото от двете си харесах най-много част от припева (великолепни беквокали, между другото), която може да се припява с дни - "Everyone eventually lets you down".

Bad Vibrations страда от плюсовете си - групата прави добре и метълкор, и пънк рок, но когато ги смесва в едно парче е малко too much, а и може на мен да ми се струва така заради ЕГН-то (ех, де да бях на 17, сигурно щяха да са ми любимци). Отделно от това, A Day To Remember са намерили своето "безопасно място" и не поемат никакви рискове извън своето лоно. А може би един ден ще трябва. Но номер 2 в Billboard с над 60 000 копия сигурно говори достатъчно, че аз може би нищо не разбирам.
7,5/10
Препоръчителни песни:  Paranoia    Bullfight    Same About You   Turn The Radio Off   Negative Space

Други подобни ревюта:

петък, 7 октомври 2016 г.

NOFX - First Ditch Effort

Банда: NOFX
Албум: First Ditch Effort
Лейбъл: Fat Wreck Chords, 2016
Жанр: Punk Rock, Skatepunk, Alternative Rock
FACEBOOK

Илиян Иванов

"Могат ли NOFX пак да са релевантни след толкова много години на сцената?". Този въпрос съм си го задавал доста често и всеки един техен албум след The War On Errorism (2003) ме водеше към отговора "Не". Затова и към First Ditch Effort нямах големи очаквания (отново), което направи удовлетворението ми от слушането му още по-сладко.

Да, това е най-добрият албум на NOFX от векове. Или поне от 2003 година насам - това си е цяла вечност, ебаси! За подобряването на качеството влияние имат и странични фактори. Издаването на автобиографичната книга е един от тях и огромна част от историите в нея са получили своя саундтрак във First Ditch Effort.

Откриващата песен и пилотен сингъл Six Years On Dope е агресивна ретроспекция на най-тъмните времена от живота на барабаниста Ерик "Smelly" Сандин, а вокалите на китариста Ерик Мелвин поставят допълнителна тежест. I'm A Transvest Lite рефлектира върху сексуалността на Fat Mike, който дълги години е потискал желанието си да носи женски дрехи, страхувайки се от обществените реакции. Dead Beat Mom пък съдържа великолепна вокална хармония в интрото си, което е било дългогодишна творческа цел на NOFX и също е сред топ историите в The Hepatitis Bathtub And Other Stories.

I'm So Sorry Tony е сърцераздирателно обръщение към Тони Слай от No Use For A Name, но и отразява друг момент от книгата, когато Майк най-накрая започва да изпитва болка от загуба на близки хора. И всичко това примесено отново с типичното чувство за хумор на NOFX - "Kira tells Darla that her dad's songs sound better", като съответно Кира и Дарла са дъщерите на Слай и Фет Майк. Последният вече усеща бремето и важността да бъдеш родител и колко е тежко да сгафиш, което е довело до парчетата It Ain't Lonely At The Bottom и Happy Father's Day.

Споменавайки двете деца, те заемат още по-централна роля във финалното Generation Z, където припяват в епичното аутро. Самата песен е като ревизирана и съкратена версия на 18-минутната епопея The Decline и е вероятно най-въздействащата социално-политическа песен на бандата от споменатия вече The War On Errorism.

Именно редуцирането на политическите и анти-религиозните послания в текстовете, помага на NOFX да си възвърнат авторитета с First Ditch Effort. Заменянето на тези теми с истории за личните им проблеми или пък със саркастичното измисляне на думи в атаката срещу фармацевтичната индустрия в Oxy Moronic - "What we used to call dealers, now we call doctors" е огромен плюс.

NOFX звучат по-стегнато от всякога. Може би роля е изиграло това, че този път са се отказали от услугите на Бил Стивънсън и The Blasting Room. Усеща се някаква по-голяма еуфория в рифове и сола, а като цяло китарите и басът звучат по-грубо, като в средата на 90-те, което аз винаги приемам позитивно и от това следва, че продукцията е някак по-сурова. Трябва да отчетем и поредното гост участие на Карина Денике (екс-вокалистка на Dance Hall Crashers) - тук тя пее дори повече и помага значително на парчетата I'm So Sorry Tony и Generation Z да бъдат още по-добри.

Както вече казах, това е най-добрият албум на NOFX от много години насам. Само времето ще покаже дали ще остарее добре, както стана с Punk In Drublic и The War On Errorism. Не са много групите, които след повече от 30 години са способни отново да изкарат албум от такава класа, така че отговорът на въпроса, който си зададох в първия параграф е: "О, да"!
8,5/10
Препоръчителни песни:   Six Years On Dope    Oxy Moronic     I Don't Like Me Anymore   I'm So Sorry Tony    Generation Z


Други подобни публикации

четвъртък, 6 октомври 2016 г.

BANKS - The Altar

Артист: BANKS
Албум: The Altar
Лейбъл: Harvest, 2016
Жанр: Alternative R'n'B, Alternative Pop, Trip Hop, Electronica
FACEBOOK

Илиян Иванов

Преди:
Млада и талантлива изгряваща звезда на алтернативната поп музика, нахакано самопровъзгласила се за богиня (дебютният ѝ албум се казва Goddess), чиито песни са едновременно нежни, пленителни, изпълнени с болка, страст и неприкрита еротика.


Сега:
Все още млада, но утвърдена звезда на алтернативната поп сцена, приела сега ролята на жертва (настоящият ѝ втори албум се казва The Altar, в превод Олтарът - място, което в редица религии се използва за жертвоприношения), чиито песни звучат все толкова мистични, страстно-еротични, нежни и пленителни.

Преди:
Вокалната бленда на Banks е сравявана с тази на покойната R'n'B дива Aaliyah, а стилови прилики могат да се открият и с музиката на Fiona Apple, Kate Bush и Lykke Li.

Сега:
Певицата вкарва нови интересни нови вокални подходи - например изпълненото със сексуална енергия шепнене в Fuck With Myself или назалното пеене в Poltergeist. Гласът на Banks ефирно гали не само ухото, но и умa и има силата да води до пристрастяване при продължително слушане.

Преди: 
Goddess бе записан основно с продуцентите Тим Андерсън, SOHN и Al Sux. И хората свършиха отлично професионалната си работа, изкарвайки Banks под светлината на прожекторите.

Сега:
The Altar включва същите имена плюс някои нови, като стилово няма голяма разлика, но продукцията звучи по-полирана, вероятно с комерсиална цел. Песните варират от депресиращ трип-хоп (Mind Games) през клубен денс поп (Trainwreck) до пиано балади (To The Hilt). Включването на струнни оркестрации, цигулка, виола и чело в Mother Earth също не е изненада, тъй като такива живи инструменти имаше и в парчета от Goddess.

Преди:
Лириките на Джилиън Банкс бяха провокативни, дълбокомислени и рефлектират главно върху неуспешните романтични връзки на певицата.

Don't tell me listen to your song because it isn't the same
I don't wanna say your love is a waiting game

Сега:
Лириките на Джилиън Банкс са дори по-провокативни в The Altar, но очертанията на любовните ѝ терзания по-мъгляви:

Shut down by a guy I never wanted to kiss
Not gonna hear the singing of his ringing triumphing
And I'm chugging along in a train
And I'm heading the wrong way, and I'm a trainwreck

Преди:
Goddess бе сред най-добрите албуми на 2014 година и един от най-важните дебюти в съвременната електронна/алтърнатив поп сцена за това десетилетие.

Сега:
The Altar е поне толкова силен, колкото беше и Goddess - мистичен, сексуален, болезнен и красив, в който не са поети излишни рискове... вероятно за добро. Препятствието "труден втори албум" за Banks е прескочено с лекота.

Long live the Goddess!
8/10
Препоръчителни песни:   Gemini Feed    Mind Games   Trainwreck    Mother Earth   27 Hours


Други подобни албуми: