сряда, 30 ноември 2016 г.

Madness - Can't Touch Us Now

Банда: Madness
Албум: Can't Touch Us Now
Лейбъл: Lucky 7 Recordings/Universal, 2016
Жанр: Ska, 2 Tone, Reggae Fusion, Pop Rock, New Wave
FACEBOOK

Илиян Иванов

Въпреки че мнозина биха оспорили, за мен Madness е в топ 10 на най-значимите британски групи и то не защото фронтменът Suggs е луд фен на Челси (и One Step Beyond звучи на "Стамфорд Бридж" след всяка голяма победа, хехе). Тяхната емблематична комбинация от 2-tone ска, типичен британски пъб поп/рок и пост-пънк/ню уейв им гарантира десетки хитове в (главно) британските класации, повлияли на една и две банди от 80-те години насам.

В известна степен дори самите Madness явно осъзнават големината на собственото си величие, именувайки новия си албум Can't Touch Us Now, което е или израз на надменност, или висша форма на самоирония, или и на двете едновременно. Но каквото и да е, свежестта на Can't Touch Us Now би заблудила доста хора относно средната възраст в бандата, която надхвърля 55 години!

След голямото завръщане през 2009 година с епичния концептуален албум The Liberty Of Norton Folgate, Madness издадоха сравнително посредствения Oui Oui Si Si Ja Ja Da Da, а наскоро един от оригиналните членове - тромпетистът Час Смаш, се раздели с останалите. Can't Touch Us Now едва ли би влязъл в графата "класически", но определено би попаднал в графата "стилен" и ни припомня къде всъщност се крие чара на тази лондонска шайка.

Всички разпознаваеми елементи, която правят Madness уникални, са тук. Ще чуете любимите игриви мотиви на пиано и орган, подплатени с джази сола на саксофон, мек китарен звук, произвеждащ както двутоновите шафъли, така и странна комбинация между сърф рок и ориенталски ритми, плюс почти призрачния глас на вокалиста Съгс. Песни като Good Times и Mr. Apples са с потенциала да станат концертни фаворити, като Madness са обърнали стабилно внимание да хващащите припеви. I Believe е със рокстеди бийт, като в един момент започва да прилича на... Frank Turner и неговия хит със сходно име I Still Believe.

Blackbird има може би най-мрачната атмосфера в целия албум и е трибют към покойната Amy Winehouse, като историята е вдъхновена от действителни събития с нея и Съгс. Mumbo Jumbo е класическо парти ска, което палаво приканва всички да "скенкват" в ритъм. Don't Leave The Past Behind You се превърна в мой личен фаворит - чудесни вокални хармонии, отлична химия между китари и брасове, подплатени натрапващ се (в приятния смисъл на думата) пиано лийд, a в You Are My Everything ми се причува мелодията от Viva Forever на Spice Girls - нещо, което знам, че не вярно. Финалът Whistle In The Dark пък връща панаирно-цирковата атмосфера обратно на манежа на лудостта.

В Can't Touch Us Now обаче има и трески за дялане, свързани главно с броя на парчетата, които са цели 16. Във втората половина на албума има 2-3 композиции, които така и не успях да харесам. Например Don't Let Them Catch You Crying не ме спечели със своя електронен ню уейв бийт, а джазменската балада Pam The Hawk няма вдигащ момент, което я вкарва в блатото на скуката.

Макар да е далеч от перфектен и някак претрупан в края, Can't Touch Us Now е чудесен ретро полъх към съвременната поп/рок сцена. Madness са доказали вече, че не разчитат на стари лаври, затова дори да си незапознат с тяхното творчество, този албум не е лоша отправна точка. За тези, които знаят наизуст хитове като Our House и Baggy Trousers, Can't Touch Us Now ще им донесе предимно радост.
7.50 💂😛👴🎷🔊🎹🎪
Препоръчителни песни:  Good Times    Mr. Apples   Blackbird     Don't Leave The Past Behind You    Mumbo Jumbo


ДРУГИ ПОДОБНИ ПУБЛИКАЦИИ:

петък, 25 ноември 2016 г.

A Tribe Called Quest - We Got It From Here... Thank You 4 Your Service

Банда: A Tribe Called Quest
Албум: We Got It From Here... Thank You 4 Your Service
Лейбъл: Epic Records, 2016
Жанр: Alternative Rap, Jazz Rap, East Coast Rap, Hip-Hop
FACEBOOK

Илиян Иванов

Всичко е наред, хора - A Tribe Called Quest got it from here. Уоу, просто, уоу! Финалният двоен албум на хип-хоп легендите е еклектично отражение на изминаващата 2016-та, година пълна с противоречиви политически събития и тъжни новини от света на музиката. Групата работи по първия им албум от 18 години насам, без да го оповестява публично (въпреки конкретни концертни изяви), но през март изненадващо един от членовете - Phife Dawg, се спомина преждевременно. За щастие, останалите успяват да завършат записите без него, с малко помощ от други именити изпълнители от хип-хоп сцената, а и не само от нея.

Още от като чух за първи път отварящото парче The Space Program, имах усещането, че We Got It From Here... Thank You 4 Your Service ще е нещо специално. Инструменталът на DJ Ali звучи едновременно джазменски и футуристично, подплатен от бързите рими на Q-Tip, покойния Pfife Dawg, и култовия припев "There ain't no space programs for niggas". Сингълът We The People рефлектира върху социалния климат в Америк на Доналд Тръмп - "All you Black folks, you must go/All you Mexicans, you must go/And all you poor folks, you must go/Muslims and gays, boy, we hate your ways/So all you bad folks, you must go". Изречено от устата на Q-Tip, който е мюсюлманин, тези думи звучат като саркастична атака срещу смяната на караула в Белия дом.

За мен най-големият плюс на We Got If From Here е, че не губи инерция през всичките си 60 минути. Наборът от гости тук спомага да се запази концептуалната идея на двете части на албума. Като пионери в алтърнатив рапа,  A Tribe Called Quest са подбрали отявлени техни последователи в песните, което разведрява и разнообразява обстановката. Включванията на най-актуалната звезда на рап сцената Kendrick Lamar в Conrad Tokyo и особено на Andre 300 от OutKast в убийственото Kids... са сред топ моментите. Отделно от това, старите познайници на бандата - Busta Rhymes и братовчеда на Q-Tip - Consequence се вклюват в по няколко парчета. Особено впечатляващо е това на Busta в The Donald, което не е анти-Тръмп песен, а трибют към покойния Phife Dawg, каквато е и Lost Somebody с ефирните емоционални женски вокали на Katia Cadet.

Kanye West, който напоследък нещо май е загубил разсъдъка си, изпълнява припева на The Killing Season, в която участва още и Talib Kweli - също много силен и емоционален трак. Сред останалите звездни гости, има и такива, които нямат нищо общо с рапа - сър Елтън Джон е семплиран в Solid Wall Of Sound (вокали и пиано), а Джак Уайт от The White Stripes e разхвърлял малко китарки насам-натам в три парчета. Определено най-голямата изненада за мен се оказа реге ритъма в Black Spasmodic, a Mobius ми напомни да си пусна пак Jurassic 5.

Q-Tip неслучайно е сред най-великите MC-та на рап сцената. Неговите специфични flow и тембър нямат аналог на хип-хоп сцената - нещо, в което се убеждаме отново и тук, а похвално е, че Phife Dawg е записал достатъчно на брой куплети, за да участва съвсем пълнокръвно в We Got If From Here... Thank You 4 Your Service, чието заглавие всъщност е негова идея.

Преди да почна материала, направих грешката да гледам ревюто на Антъни Фантано в YouTube канала му The Needle Drop и си помислих - "всички, неща, които исках да напиша, той вече ги е сложил в тъпото си видео, goddammit". Дори цифровото изражение на оценката ми съвпадна с неговата. Но, както и да е. По-важното е, че A Tribe Called Quest се завръщат за първи и последен път (вероятно) с албум, който е по средата между трибют за споминал се приятел и язвителни и саркастични социално-политически коментари на актуални събития. We Got If From Here е един от кандидатите за албум на годината, не само в рап категорията.
9.00 🎤🎧🎷🎹❤🚀👤😎😻
Препоръчителни песни:   The Space Program     We The People...     Kids..    Black Spasmodic     The Donald



Други подобни ревюта:

вторник, 22 ноември 2016 г.

Аз, фенът: 11 въпроса с Жо Василев

Започнахме ноември в първия ден от него с интервю  в "Аз, фенът", но след това почти 3 пълни седмици не публикувахме нищо в същата рубрика.

Ден след ревюто за Metallica, което ни отне 4-5 дни, се завръщаме към лексикона. Новият гост в "Аз, фенът" се нарича Жо Василев. Той е сред най-разпознаваемите лица и гласове на съвременната метъл сцена у нас, бидейки фронтмен на две родни банди. Жо е мъжкият вокал в Dash the Effort - първата българска група, свирила на метъл феста Wacken и също така дере гласни струни за иновативната банда Khanъ, които комбинират метълкор с фолклорни мотиви. Освен това, нашият гост е и част от Black Nebula Events, които организират ъндърграунд концерти.

С коя песен най-често свързваш детството си? 

Доста се замислих с коя песен мога да свържа детството ми, но това, което мога да обобщя, са по-скоро тийн годините ми - Iron Maiden - Dance Of Death. Израснал съм в семейство, в което се слуша много метъл, рок и малко или много попих от всичко това. 

Коя беше първата касетка, коятo си купи/презаписа и слушаш ли все още този албум? 

Колкото и разглезено да звучи, никога не съм се занимавал с презаписване на касетки/дискове и т.н.. За мен те имат изцяло колекционерска стойност и всички издания, които притежавам са подредени в колекция. Музиката им обаче слушам в онлайн платформи (Spotify, Bandcamp, YouTube) или след като си ги закупя дигитално (което осигурява двоен съпорт на съответния артист). 

Коя група успя да промени мирогледа ти и отношението ти към музиката? 

Graveworm. И най-вече албимите им As The Angels Reach The Beauty и Engraved In Black.
Тези издания (и групата като цяло) ми показаха безкрайна вселена от емоции и ме научиха, че музиката може да бъде силно средство за предаване на послания, в какъвто и да е аспект. Да създадеш атмосфера и да накараш някого наистина да усети това, което е преминало през твоето съзнание.

Какво си спомняш от първия концерт, който си посетил? 

Първият концерт, който посетих, беше на Iron Maiden през 2007. Не си спомням много от самия концерт, но си спомням какво точно изпитах. За мен беше нещо ново и атмосферата, хората и най-вече емоцията, с която те зарежда един подобен концерт, не може да се забрави никога.

Ако си корабокрушенец на пуст остров и имаш възможност да избираш три албума, които да слушаш, кои ще са те?

Dimmu Borgir - Puritanical Euphoric Misanthropia
Born Of Osiris - Tomorrow We Die Alive
Asking Alexandria - From Death To Destiny
So long, Dimmu Borgir


Има ли банда, или изпълнител, за които никой не подозира, че слушаш и харесваш, или просто те е срам да си признаеш за тях? Може да споделиш и само за конкретна песен.

Никога не съм крил музиката, която слушам. Не съм се срамувал да споделям навсякъде както метъл, така и хип хоп или електронна музика до поп и джаз. Слушам прекалено разнородна музика, за да се сетя за нещо конкретно.  Това, което никой не подозира, може би е, че слушам Talk Talk или DieMonsterDie например, хаха.

Ако имаш власт да забраниш на някоя група да свири и да издава албуми, коя би била тя?

Колкото и да мразя и да не харесвам творчеството на някои състави/изпълнители, аз никога не бих забранил на който и да е да прави музика и да я издава. Aко трябва да отговоря с име - Depeche Mode. Музиката им винаги ме е натоварвала и никога не е успяла да влезе под кожата ми, а аз наистина се опитах да ги харесам. Но все пак дори и да имам властта, не бих им забранил да правят това, което искат.

Кой е най-недооцененият албум за всички времена?

Machine Head – Through The Ashes of Empires. Аз съм огромен фен на Machine Head и през всичките години, в които слушам тази музика, съм виждал как феновете им приемат за адски добри всички други албуми, но не и моя любим, хаха. Може да си въобразявам, разбира се, но моето мнение е това.

Кой е албумът (вероятно на твоя любима банда), който най-много те е разочаровал досега?

Dimmu Borgir – Abrahadabra. Това е албумът, заради който Borgir изгубиха изключително много фенове и аз бях един от тях. След напускането на Mustis и ICS Vortex (един от най-добрите вокали в екстремната музика замен), музиката им просто изгуби чара си и това, което ги правеше различни. С този албум те просто дадоха заявка за това, че оттук нататък ще са просто шаблонна група без нищо различно. 

So long Dimmu Borgir, it was nice knowing you.


Има ли банда, която винаги си искал да харесваш, но поради някаква причина, не можеш да намериш нищо специално у нея?  

Enter Shikari. Никога не съм намирал нищо, което да ме хване още в първите секунди и да ме накара да се замисля "Уау, това е яко, искам да чуя още“Както с Depeche Mode, така и с Enter Shikari - опитах се да ги харесам, слушах много тeхни албуми и въпреки това, че правят различна музика, просто не ми допаднаха.

Смяташ ли, че музикалните ревюта могат да променят отношението ти към даден албум или група? 

Музикалните ревюта могат само да ми дадат начална насока, но да променят отношението ми към нещо – не.  Преди да изградя мнение за една група винаги слушам музиката ѝ, като се абстрахирам от написаното по ревютата.


ОЩЕ ОТ РУБРИКАТА:

понеделник, 21 ноември 2016 г.

Metallica - Hardwired... To Self-Destruct

Банда: Metallica
Албум: Hardwired... To Self-Destruct
Лейбъл: Blackened Records, 2016
Жанр: Heavy Metal, Thrash, Hard Rock
FACEBOOK

Автор: Scraggled Music

Ще бъде дълго, така че дано да ти се чете.

Scraggled Music на промоцията на албума в Лондон (текст и снимки: Вичо)

Имах шанса да работя в магазина, който бандата посети за премиерата на албума в Лондон и мога да кажа от първа ръка, че Metallica генерира интерес, който много, ама много малко съвременни групи могат. Да го кажем с едно досадно вече клише: "Metallica са си Metallica". Средната възраст на събралата се тълпа надхвърляше тази на баща ми и като цяло всички фенове се държаха сякаш Металика винаги са били, все още са, и ще продължават да бъдат единствената група на света... т.е. няма голямо значение какъв албум ще изкарат, защото той ще бъде 10/10 така или иначе. Което пък ме връща на идеята, че Металика се намират заключени в парадокса на собственото си величие - музиката им е изключително неподходяща за съвременната музикална сцена и в същото време продължава да се продава повече от всичко останало. И оттам единственото, което мога да кажа, е респект за пичовете. Заслужават си уважение, дори и да им е трудно да функционират, качват стълби и стоят дълго време на едно място.
"Рут Колева" взима автограф от Джеймс Хетфийлд,
но на снимката изглежда, че все едно той ѝ показва фокуси с карти.

Ако съдим от селфито на Вичо, охраната на Metallica е сериозна като на американския президент.
Между другото, Вичо явно е в своя личен "Load/ReLoad" период, понеже наскоро си острига дългата коса 😄














Фенското присъствие в лондонския магазин е лимитирано до 200 човека.
ZAVIJDAITI NA VI4O, 4I4ACI I ELECI
Вичо към Ларс Улрих: Ти нали щеше да емигрираш обратно в Дания, ако изберат Тръмп, бе?
Теория на конспирацията (текст и колажи: Илиян)

С всички истории, циркулиращи около продължителното отлагане на 10-тия албум на Metallica, аз като един полу-любител на конспиративните теории, съчиних една такава, в която надали има зрънце истина, но знае ли човек: Ларс Улрих и Джеймс Хетфийлд са гепили айфона на Кърк Хамет!

Последният разкри наскоро, че за него е било тежко да преглътне, че е бил изолиран от творческия процес по писането на парчетата в Hardwired.. To Self-Destruct. И донякъде го съжалявам. Хамет идва в Metallica в началото на 80-те да замести прогонения Дейв Мъстейн и още оттогава насам не получава кой знае колко шансове да превърне своите идеи в песни на Metallica. Да, името му седи в кредитите на поне по 3-4 песни от класическите издания, но едва в предишните два албума - St. Anger и Death Magnetic, той става пълноправен композитор, наравно с Джеймс Хетфийлд и Ларс Улрих. В Hardwired... To Self-Destruct обаче той отново е принизен до ролята на "човека със солата на уа-уа педал".

Следващият път ползвай iCloud, Кърк
Според Хамет, една от причините албумът да се забави е, че преди няколко години той изгубва iPhone-a си, където е записал около 250 рифа. Кърк обаче изобщо не го е затрил поради нехайство, a телефонът му е бил откраднат от Ларс Улрих или Джеймс Хетфийлд, или от обща завера между двамата. Дуото Хетфийлд/Улрих всъщност превърна Metallica в марката, която знае и баба ти. Първият е лицето (и гласът, obviously) на бандата, докато вторият е визионерът на това, което чуваме и виждаме от квартета, наскоро потвърдено от басиста Робърт Трухильо. Всеизвестен факт е, че бизнес решенията се взимат от Улрих и дори датчанинът да се е превърнал в традиционна мишена на критика от всеки, който е хващал палки веднъж в живота си, той знае колко е важно за Metallica да продължават да пълнят стадиони и да продават милиони албуми по света, нещо което в момента е невъзможно за нито една от останалите три групи от "Голямата четворка" в траша.

Колкото и да се говореше, че Death Magnetic е завръщане към корените след разочароващия St. Anger, не са много песните от него, които ще са в сетлистите след 5 или 10 години. Затова и моята нелепа и налудничава теория е, че Улрих и Хетфийлд взимат нещата в свои ръце и крадат телефона на Хамет на летището в Копенхаген (много удобно, Ларс, тайните служби на Дания също ти пазят гърба, нали?!) и му казват "Не тъжи, Кърк. Споко, ние ще измислим парчетата. Ти ще напишеш песните в следващия албум (и премълчават... че той ще е след още има-няма 8 години)".

Hardwired... To Self-Destruct взима есенцията от всичко, което Улрих и Хетфийлд са създали заедно между Kill'em All и ReLoad и са го опаковали като двоен албум... все пак 8 години чакане е твърде много за всеки фен на Metallica. И понеже изданието е такова, ние двамата автори в блога ще си разделим по една част.

Част Първа: (текст: Вичо)

От шестте песни в първия диск на Hardwired...To Self-Destruct три бяха официално пуснати преди премиерата на албума и интернет се изпълни от мнения, спорове и какви ли не ревюта и прогнози. Не много групи могат да генерират подобно вълнение и с цялата критика и негативизъм към последните няколко албума, едва ли имаше човек, който някога да е слушал музика с китара, който да не си е пуснал поне един от промоционалните сингли.

Мисля, че дебютната Hardwired изненада приятно абсолютно и по масовата реакция сякаш едва ли някой е очаквал нещо подобно и в най-смелите си мечти. Сурови и безкомпромисни 3 минути, без лигавене - стабилни рифове, изненадващо подходящи барабани, скорост и като цяло качествен траш. Следва Atlas, Rise, която също генерира доста добри отзиви, очаквано и заслужено. Като цяло първите няколко парчета звучат стабилно и оставят впечатление за един наистина добър албум, който може би ще покрие огромните очаквания?

Moth Into Flame e може би най-хитовото парче и лично за мен най-силно попадение в Hardwired...To Self-Destruct. Песента демонстрира страхотно сработване, много премерени рифове, мелодии, хармонии, точни вокали...дори Ларс се справя добре (*insert random joke about Lars Ulrich's drumming*). Не знам кой на кого е откраднал телефона, но в този случай композиция и аранжимент работят повече от добре.

Проблемът идва, когато идеите свършат а сме още на 4-а песен, и оттам всичко е боза. Слушам пак и пак и просто нищо не остава в главата като уникално и различно парче, накрая си пускам пак Master Of Puppets и Metallica (The Black Album) и всичко звучи по-смислено и на място. С много малко изключения втората част на албума също не крие големи чудеса, освен безкрайни сола и 7-минутни опити за нещо по-интересно. Предавам щафетата на Илиян да ви доразкаже кое как е там.

Кърк Хамет дава идеи за новия албум
Част 2 (текст: Илиян)

Metallica са най-голямата група, която някога сме ревюирали в блога - по-големи от Green Day и Korn взети заедно и тръпката да пишеш за новия им албум е много странна. Разбрахме се да пишем с Вичо поотделно за двете части, защото втората ми хареса повече. Известно време обаче не можех да измисля как точно да я оформя, тъй като нямах представа и какво е мнението на моя колега за албума и дали писанията ще се вържат. Часове пред публикуването реших, че ще пропусна да пиша за качеството на инструменталите, лириките и звуковата продукция във втората част, като вместо това ще обърна внимание на нещо, което аз наричам "The Beyonce effect".

The Beyonce Effect (текст: Илиян)

Преди 3 години Beyonce пусна от нищото в iTunes изненадващ едноименен албум, като към всяка една от песните бе направен и видеоклип. Твоението на знойната поп/R&B дива бе определено веднага като "аудио-визуален албум" и сега Metallica може би се опитват да повторят този експеримент с различни средства на експресивност.

Няма спор, че когато човек визуализира звука с изображения, музиката придобива по-различен смисъл. Всеки един от 12-те клипа на Metallica е история, различна сама по себе си. Дали видеото ще бъде просто как музикантите свирят, репетират и записват (Atlas, Rise), хумористични трибюти към Леми (Murder One) и блек метъла (ManUNkind) или пък 80-тарски sci-fi/cyber-punk b-movie ала Escape From L.A. и They Live (Spit Out The Bone), бандата постига ефекта да предаде и "друг живот" на албума, такъв отвъд само музиката им, нещо което бе загатнато във кино екшъна Metallica Through The Never. Определени клипове са скучни (като този на едноименната песен например), но други пък дават възможност конкретни песни да получават по-голям еърплей в YouTube, отколкото на диск, плоча, касетка или в Spotify - за мен например това е анимацията в Here Comes Revenge, режисирана от Джесика Коуп.

С целия този гигантски замах, с който Metallica отново се намърдаха в устите на хората (или както вече е модерно - "в пръстите на клавиатурните воини"), няма съмнение, че Hardwired... To Self Destruct е едно от събитията не само на годината, а и като цяло на това десетилетие. Само вижте дори потресаващо тъпата обложка колко коментари генерира. В последните месеци, а може би и години "Черният албум" на Metallica се е намърдал в долната половина в топ 100 на Billboard, продавайки седмично по 4-5 хиляди бройки. Когато новият албум оглави класацията, очаквайте нашествие на поне още 5-6 стари албуми в американската класация. Ей това е ефект, който се нарича The Metallica effect и бандите, които могат да го постигнат се броят на пръстите на едната ми ръка.
7.00👴👴👴💥💣😈😴 (Вичо)
7.75 🍺🎸🎸👹👍💰📱😎(Илиян)
Препоръчани песни (Вичо):  Hardwired   Atlas, Rise!   Moth Into Flames    Confusion    Spit Out The Bone
Препоръчани песни (Илиян):  Atlas, Rise!     Halon On Fire    Confusion    Here Comes Revenge    Spit Out The Bone




ДРУГИ ПОДОБНИ РЕВЮТА:

четвъртък, 17 ноември 2016 г.

Bright Sight - Остани Жив В Очите На Умората

Банда: Bright Sight
Албум: Остани Жив В Очите На Умората
Лейбъл: Self-released, 2016
Жанр: Punk Rock, Alternative Rock, Hardcore Punk
FACEBOOK

Илиян Иванов

Bright Sight имат дълга история в нашия блог. Писал съм ревюта за две техни издания - EP-то "Три" (2012) и за втория им албум "Каквото Сееш, Ще Жънеш" (2014), a басистът Станко Томов бе един от първите ни гости в рубриката "Аз, фенът". Още в рецензията за предния им албум написах, че бандата е вдигнала много високо летвата пред себе си и с нетърпение очаквах да чуя какво са забъркали този път, особено след поредната рокада в състава им.

Новото име в Bright Sight е Иван "Айв" Крумов, който заменя Георги Маринов в ролята на втори китарист и на изпълнител на мелодичните вокали. Първата забележима промяна в "Остани Жив В Очите На Умората" е олекотяването на саунда, който бе по-хеви в предходния албум.

Сега Bright Sight са заложили на далеч повече китарни мелодии, "отварящи" припевите, които в повечето случаи са озвучени от "меденото" гласче на Айв. Вокалите като цяло са нещо, на който трябва да се обърне внимание. Станко пее далеч по-малко в този албум и неговото пеене по-скоро служи за коректив между мелодичните вокали на новия член и ревящите на Ангел Маринов, които също трябва да призная - са по-меки като цяло. Барабанистът Ясен, който също изпълняваше основни вокали, в предишните албуми, сега се включва само в хоровите напеви, каквито има доста, но те вече не заемат централно място в припевите на песните.

Песни като "160" и "Черна Магия" са отличен пример за цялостната насока на албума - песни, чийто потенциал се отключва от промяната във вокалната стратегия и китарните лийдове. Същото може да се каже и за финалното "Тайно От Света" и "Прощално", което пък автоматично влиза в топ 5 на най-добрите парчета на бандата изобщо. В него е закодирана и малко класическа българска поезия, чийто автор, надявам се, мнозина бързо ще разпознаят.

Bright Sight, разбира се, не са загърбили изцяло тежката си страна, която може да се чуе в откриващата песен "Срещу Съдбата" или пък в бриджовете на споменатата "Прощално", където са чуват метълкор брейкдауни. "Магазин За Приятели" пък е възможно най-олдскуул пънк звученето от групата досега и е продължение по темата за бездомните животни, започната в "Порода Спасен" от предишния албум "Каквото Сееш, Ще Жънеш".

Не са много българските групи, които за 6 години имат вече три албума (+ едно EP), при това без подкрепа от лейбъли и спонсори. Това, че всеки един от албумите е записван с различен китарист/мелодичен вокалист запазва свежестта на групата, като "Остани Жив В Очите На Умората" освен, че е най-разнообразен откъм идеи, е и най-добре звучащият и миксиран от трите (благодарение на Боби Костадинов и Soundlurker Studio) и е с най-хубвия им артуърк до момента. Сега единствената въпросителна пред Bright Sight е дали могат да запишат два последователни албума в еднакъв състав, защото в този си вид бандата определено дава заявка за още по-голям творчески прогрес.
8.00 🎤🎸🎶😎✊🐑🐺🐕
Препоръчителни песни:   160     Черна Магия     Прощално   Тайно От Света

               
ДРУГИ ПОДОБНИ ПУБЛИКАЦИИ:

сряда, 16 ноември 2016 г.

Helmet - Dead To The World

Банда: Helmet
Албум: Dead To The World
Лейбъл: earMUSIC, 2016
Жанр: Alternative Metal, Post-Hardcore, Post-Grunge, Noise Rock, Heavy Metal

Илиян Иванов

"All news is bad news" пее Пейдж Хамилтън в припева на Bad News - пилотен сингъл от Dead To The World, което наведе на мисълта "лоша новина" ли е новият албум на Helmet? От дистанцията на времето изглежда, че бандата е далеч от най-добрите си дни и мнозина все още смятат, че възраждането ѝ през 2004 година е абсолютно ненужно и разочароващо, главно поради факта, че единственият, останал от състава от 90-те, е фронтменът.

Bad News обаче носи благоуханно пост-гръндж настроение ала Alice In Chains и макар че едва ли ще се класира в топ 20 на най-добрите сингли за 2016-та, определено загатва, че потенциалът на Хамилтън за писане на парчета е много далеч от изчерпан, а и солото му тук е доста яко

За да не остане някой изненадан, духът на 90-те се рее на облаци из Dead To The World. Helmet са известни с коравия (и кор-ав също) си саунд, но зад шумните китари и тътнещите барабани, се крие и много мелодия, особено когато говорим за вокалите на Пейдж - за справка песни като откриващата Life Or Death и I ♥ My Guru.

Expect The World пък опиянява със сайкъделик атмосфера и би допаднало много на фенове на Deftones, които са сред най-добрите ученици на Helmet. Доволно отнесено е и едноименното Dead To The World. Die Alone и Red Scare са може би най-хедбенгърските парчета - с мощни рифове и здрав груув ритъм. Много често Helmet вкарват и по някой кавър в албумите си, а в Dead To The World е Green Shirt на ню уейв/пост-пънк легендите Elvis Costello & Attractions. Макар и по един изкривен начин, романтизмът на оригинала (който като цяло не е много популярна песен на пънкарския Елвис) е запазен, но версията тук не постига основната цел на всеки кавър - да бъде интересна и различна интерпретация.

Може би Green Shirt разкрива един по-широк проблем пред Helmet. Dead To The World сякаш разчита прекалено много на носталгията по 90-те. Определено в албума има проблясъци, има песни, които си струва, но в един по-общ план те не блестят толкова ярко. Което ме връща на въпроса от първия абзац - "Лоша новина ли е новият албум на Helmet?". Отговорът ми е "едва ли". С всичките си недостатъци след реюниъна, Helmet звучат като Helmet - хем хеви, хем мелодично и едва ли това би било проблем за някой техен фен.
6.75 🎸🎸🎸💥👀💀😶
Препоръчителни песни:   Life Or Death    I Love My Guru     Bad News   Red Scare     Expect The World


ДРУГИ ПОДОБНИ АЛБУМИ:

вторник, 15 ноември 2016 г.

Streetlight Manifesto - Live at Jannus, St. Petersburg, FL (13/11/2016)

Bands: Streetlight Manifesto, Kemuri, Kepi
Venue: Jannus Live, St. Petersburg, FL
Date: 13/11/2016

Автор: Илиян Иванов

Streetlight Manifesto е сред най-консистенто издаващите велики албуми банди на настоящия век и както се оказа след топлата неделя на 13 ноември - и една от най-яките банди на живо в момента. Изглежда, че Jannus Live в Сейнт Питърсбърг ще се превърне в любимо мое място за концерти, след като месец по-рано там се разцепих от кеф на Bad Religion и Against Me!.

Ако трябва да съм честен, очаквах клубът без покрив да е поне наполовина по-празен, тъй като не мислех, че Streetlight Manifesto са чак толкова популярни колкото другите банди. Още повече, че за събитието не бяха обявени подгряващи изпълнители, а и предишната вечер в Jannus Live е имало друг концерт - на The Interrupters и Bad Cop/Bad Cop. Песимизмът ми обаче бе разбит на пух и прах, защото публиката бе поне толкова многобройна, колкото беше на Bad Religion и Against Me!.

Но всичко по реда си. Оказа се, че има подгряващи изпълнители, които явно мнозина изобщо не очакваха. Първо на сцената се появи някакъв супер забавен персонаж, наричащ себе си Kepi, които беше нещо средно между фолк пънк трубадур с акустична китара, комедиант и караоке ентусиаст (бел ред. - в края на сета си пускаше инструментали от лаптоп и пееше върх тях - например You Can Get If You Really Want It на Desmond Dekker). Пичът изсвири няколко (предполагам авторски) парчета, като по време на тях пускаше и шеги за барабанисти и озвучители ("Can I get more drums in the monitors, please" или "Now drum solo".), а в един момент до него се появи момиче, облечено като манга героинята Sailor Moon.

Минута по-късно някакъв друг пич също се покатери на сцената и заедно започнаха да скачат, а когато Kepi приключи с парчето (според приятелката ми, то било кавър на песен от "Малката русалка" на Дисни), момичето (?!?!) коленичи пред момчето и му предложи брак. Този момент се оказа доста изненадващ за всички - от пича, през Kepi, та до всички в публиката, но явно сватба ще има - така че честито на влюбените.

A video posted by Iliyan Ivanov (@honeybadgerwins) on
Второто (отново необявено) име от съпорта се оказаха японската ска банда Kemuri, която иначе е създадена в САЩ още през 1995. Моите познания за тях се изчерпват с албума им с кавъри Kemurifield, но във въпросната вечер тези азиатци заложиха изцяло на авторски материал.

Тяхната енергична комбинация от ска и поп пънк ала Less Than Jake и Reel Big Fish бе приета повече от топло от публиката. Имаше равни порции скенкване и пого тип съркъл пит, като определено най-голямата забава беше на англоезичните им парчета като Sunny Side Up и Hate. Както после се оказа, Kemuri са подгрявали Streetlight Manifesto и на предишни дати, а те самите очевидно се наслаждаваха на последния концерт от турнето.

Иронично, шоуто в Сейнт Пийт се оказа последната дата в турнето на Streetlight Manifesto - The Year With No End Tour. Все си казвам, че повече няма да проверявам сетлисти на банди преди да ги гледам на живо, но и този път не издържах и знаех почти дословно кои песни ще чуя на живо.

Въпреки че според Wikipedia бандата сега е в 8-членен състав, на сцената се качиха с един по-малко. Томас Калноки - фронтмен и основен композитор изглеждаше като на всяка снимка или клип - небрежно облечен с раирана моряшка фланелка и шапка с козирка, с което той ми напомни малко на Mano Chao. Брас секцията бе съставена от тромпетист, тромбонист и двама различни саксофонисти - алт и баритон, поради което смятам, че отсъстващият от бандата бе тенор саксофониста Дан Рос.

Streetlight Manifesto е банда, която не се свени да изсвири всичките си "сингли" и хитове в началото и въпреки това да остави далеч по-обичани от феновете парчета за по-нататък. The Three Of Us от оцения от мен с 9,5 албум The Hands That Thieve даден енергичен тласък на концерта, а веселбата от сцената се пренесе моментално в тълпата, а следващите песни бяха Down, Down, Down To Mephisto's Cafe, We Will Fall Together и Would You Be Impressed? от кoмерсиално най-успешното им издание Somewhere In The Between. Публиката знаеше текстовете наизуст и пееше наравно с Калноки, което ме накара да осъзная колко по-голяма група всъщност са Streetlight Manifesto.

снимка: Streetlight Manifesto's Facebook
Тяхната музика спаси ска/пънк сцената от пълен разпад в началото на предишното десетилетие и разнообразието от стиловете и влиянията, които музикантите вкарват във всяко едно парче всъщност е причината тяхната музика да се цени от хора, които дори не понасят ска. Streetlight Manifesto свириха безпардонно професионално като джаз величия с пънк отношения към света, макар че самият Калноки по едно време обърка текста на една песен, което му донесе неловко повдигане на вежди от алт саксофониста, които пее водещите бек вокали (звучи като оксиморон, знам).

Колкото и да ми се искаше да чуя определени кавъри от албума 99 Songs Of Revolution, Vol. 1, бандата изпълни само Hell (в оригинал на суинг ривайвъл героите Squirrel Nut Zippers). За сметка на това Калноки спази традицията да пее парчета и на предишната си банда Catch 22 и включи в сетлистата инструментала Riding The Fourth Wave (в доста променен вид) и Dear Sergio от култовия албум Keasbey Nights.

A video posted by Iliyan Ivanov (@honeybadgerwins) on
Понеже вярвам, че The Hands That Thieve е творческият пик на Streetlight Manifesto, с нетърпение чаках повече песни от него. Както казах - бях наясно със сетлиста и изборът не ме изненада, но това не развали по никакъв начин удоволствието от слушането на живо на Toe To Toe и With Any Sort Of Certainty, като последното бе предшествано от кратко интро - рифчето на All Apologies на Nirvana.

В края на сета Streetlight Manifesto заложиха главно на композиции от дебютния си албум Everything Goes Numb. Неразривно тематично и музикално свързани (но контрастиращи в темпото) A Moment Of Silence и A Moment Of Violence разгорещиха публиката преди финала Somewhere In The Between. Публиката не беше готова за край след него, но и всички знаеха, че бис така или иначе ще има. Калноки и компания се завърнаха за изпълнения на две от най-философските си парчета - Here's To Life и The Big Sleep, а второто от двете остави феновете да си тръгнат с рефрен на уста "Na Na Na Na Na Na Na...".

Все повече се говори, че The Hands That Thieve е финалният албум на Streetlight Manifesto заради проблемите на бандата с Victory Records, но тази банда заслужава да издава музика още дълги, дълги години. И да радва меломаните с повече такива концерти.

вторник, 8 ноември 2016 г.

La Coka Nostra - To Thine Own Self Be True

Банда: La Coka Nostra
Албум: To Thine Own Self Be True
Лейбъл: Fat Beats, 2016
Жанр: Gangsta Rap, Underground Hip-Hop, Hardcore Rap
FACEBOOK

Илиян Иванов

Изминаха повече от 4 години, откакто La Coka Nostra издадоха Masters Of The Dark Arts. По това време Everlast вече беше аут от групата, което не му попречи да гастролира в България соло и с House Of Pain (заедно с Danny Boy и DJ Lethal), а междувременно Slaine издаде един милион албума (добре де, просто имаше много проекти) и също беше на родна територия, Ill Bill също пусна малко соло материал, а DJ Lethal пък беше изгонен от Limp Bizkit, но както често обичаме да казваме - той така или иначе беше прекалено готин за тая група.

За наше съжаление, Everlast не се е завърнал обратно в La Coka Nostra, но всички останали са тук и To Thine Own Self Be True се оказа поредна силна доза генгста рап от "марката, на която можеш да се довериш". 

И Slaine, и Ill Bill признават, че това е най-личният им албум, откакто са част от хип-хип супергрупата. Текстовете на двамата рефлектират не само върху собствените им несгоди от последните години, но и като цяло върху състоянието на Америка и света. Така например America поетизира спомените и американската мечта, но всъщност е остра реакция срещу расизма и религиозния фанатизъм "Go to church but it still won't save your soul".

Dark Day Road, I Need Help и Waging War дават иначе мощно начало на To Thine Own Self Be True  - масивни и ударни бийтове, секси скречове и мрачни лирики, изпълнени с много неспокойство, насилие ("I had a Glock in case someone would try to fuck with me" от Dark Day Road) и подкрепени с дори още по-NSFW клипове - само вижте долу видеото на откриващата песен. La Coka Nostra продължават по-нататък лирики в полу-изповеден вид - на ръба между агонията и катарзиса - "Smoke from my gun and blood on my hands/I've been through it all so what is my stance" - Slaine в Stay True.

Соул-джази елементите и женските вокали на Sadie Vada в Blind са сред топ моментите в албума, а дъб и реге импулсите в Archie Bunker и High Times са други песни, които заслужават специално внимание. Now Or Never (feat. SKAM2 & Rite Hook) пък май ще се окаже любимото ми парче - с футуристичен инструментал, базиран сякаш на семпли от олдскуул sci-fi филмов саундтрак, което със сигурност ще напомни на мнозина за предишната банда на Ill Bill - Non Phixion. Определено много, много силен трак.

La Coka Nostra са по-единни от всякога, а техният стил е станал напълно непогрешим. Наличието на "обичайните заподозрени" сред гостите - Vinnie Paz, Sick Jacken, Rite Hook и продуценти като Statik Selektah ще говорят много на запознатите с първите два албума на бандата. To Thine Own Self Be True е ъндърграунд хип-хоп в най-чистата му форма. В него има тежки бийтове (казах ви, че DJ Lethal беше прекалено готин за Limp Bizkit, нали?!) и искрени рими, което със сигурност няма да му донесе и една хилядна от продажбите и стриймовете на последния албум на Drake - Views From The 6. Което е супер, сещаш се защо, нали?!
8/10
Препоръчителни песни:    Dark Day Road     Waging War   Murdered Tonight    Blind     Now Never


Други подобни албуми:


понеделник, 7 ноември 2016 г.

Whores. - Gold.

Банда: Whores.
Албум: Gold.
Лейбъл: eOne, 2016
Жанр: Noise Rock, Sludge Metal, Post-Punk, Alternative Metal
FACEBOOK

Илиян Иванов

Whores. (изписва се с точката) е една от най-интересните групи, които открих за себе си през 2016 година. Това стана точно в навечерието на издаването на дебюта им Gold. (също с точка, но по-надолу ще я пропускаме деликатно), около който настана голям hype в последните седмици.

С две добре приети от критиката и ъндърграунд обществото EP-та, Whores. вдигнаха неимоверно очакванията за първия им пълнокръвен албум. Междувременно обаче, трябва да се се направят няколко уточнения. След Ruiner EP (2011) и Clean EP (2013) в бандата последваха няколко промени (на басисти и барабанисти) и реално единственият оригинален член остана фронтменът Крисчън Лембах (китара и вокали).

Запознавайки се по-подробно с Whores., разбрах, че Лембах преминава през доста тежки времена в живота си между издаването на Clean и Gold, което със сигурност е оказало основна роля в писането на песни (и забавянето на албума като цяло). Всичко това придава на иначе доста шумния и хеви албум и допълнителна емоционална тежест.

Откриващата Playing Poor загатва какво те очаква с бучащото си бас интро, което впоследствие експлодира в доста пънкарско темпо и нажежава обстановката. Песни като Baby Teeth и Participation Trophy са идея или две по-бавни и се крепят на мощни слъдж рифове и здрав груув ритъм. Mental Illness As A Mating Ritual е сред най-яките песни на 2016 година. КАЗАХ! Макар и безкомпромисно тежко, това парче притежава и завиден потенциал на радио сингъл.

В Charlie Chaplin Routine намираме изненадваща рокендрол атмосфера, която обаче бива замаскирана заради вокалите на Лембах, а I See You Are Also Wearing A Black T-Shirt е другa песен с потенциал да намери място по радиата.

Сред 10-те песни в Gold няма празно. Бандата звучи сякаш е прекарала достатъчно време да работи върху всяка една композиция и не е излязла от студиото, докато всеки един детайл по албума не е бил изпипан до перфектност  - отличен звук, необходима тежест, леки мелодични отклонения и дори и самия артуърк. Gold излиза през мейджър лейбъл като eOne Records, но самият Лембах твърди, че хората от компанията изглеждат наистина заинтересовани от развитието на бандата, като например да им угаждат за най-дребните детайли на иначе DYI обложката - боядисаната със спрей кофа за боклук все още е собственост на фронтмена.

Точно това прави и Whores. толкова интересен феномен. Тяхната музика не цели да се хареса на масите, но определено би се харесала на групи от хора, които дори не се кефят на нойз рок и слъдж метъл. Но пардон, Лембах не възприема Whores. като нойз или слъдж, за него той и другите двама - Дони Адкинсън (барабани) и Кейси Максуел (бас) са пънк рок банда, която свири Pixies с ниски настройки. Gold се препоръчва на фенове на Unsane, Helmet, Melvins, Red Fang и на такива, за които Bleach е най-добрият албум на Nirvana.
8/10
Препоръчителни песни:  Playing Poor     Participation Trophy     Mental Illness As A Mating Ritual     I See You Are Also Wearing A Black T-Shirt     Bloody Like The Day You Were Born


Други подобни албуми:

четвъртък, 3 ноември 2016 г.

Tove Lo - Lady Wood

Артист: Tove Lo
Албум: Lady Wood
Лейбъл: Island Records, 2016
Жанр: Electropop, Dance Pop, Tech House, Alternative Pop
FACEBOOK

Илиян Иванов

Откакто списвам блога, поп музиката никога не е била "terra incognita" тук. Винаги съм бил отворен към интересните идеи и изпълнители, но дори понякога и аз мога да съм лаик. Така например, ако преди малко повече от седмица някой ме бе попитал "Ще ревюираш ли новия албум на Tove Lo?", отговорът ми бил "Името ми е познато, това някоя инди рок банда ли е?"

Механизмите на Facebook понякога работят в наша услуга. Веднага след като Lady Wood излезе в Spotify, в нюзфийда ми се появи спонсорираната му реклама, от която всъщност осъзнах, че Tove Lo е шведска певица (бел ред. - на български се произнася като Тoува Лoу), а не група хипстъри от Ковънтри. Заинтригуван от описанието "Нейната най-искрена музика досега" и еротичния тъмбнейл, пуснах албума, което се оказа изключително далновидно решение.

Lady Wood е изпълнен с бликаща отвсякъде сексуална енергия, което го прави провокативен в добрия смисъл на думата, защото жените имат право да говорят за секса по начина, по който го правят да речем маскунализирани звезди като Motley Crue или Robin Thicke, или пък The Weeknd от настоящето. Обложката също е доста разкрепостена - с препратки към The Rolling Stones и Madonna, а заглавието също е дръзко - сленг за "женско надървяне".

Lady Wood е разделен на две части и е сякаш много повече от албум. Той е и визуална конпеция на музиката на Tove Lo, на нейните емоции и тревоги, на нейната сексуалност. Ако някой се поинтересува повече, може да изгледа късометражния филм с първите 5 песни от албума, именуван като интрото Fairy Dust.

Макар че човек би очаквал този албум да бъде продуциран от някой сънародник на Tove Lo, като например Max Martin, Avicii или Shellback, по него всъщност е работено предимно с по-малко известни имена, като например дуо The Struts. Това по никакъв начин не променя факта, че продукцията е изключително завършена. Tove Lo и нейните съратници умело са транжирали равни порции електро поп, инди/алтърнатив поп, техно хаус, клубен денс и малко хип-хоп - Wiz Khalifa гостува в наелектрезиращото Influence.
На Tove Lo ѝ е дошло до гуша от писане на текстове

Сингълът Cool Girl е добра интерпретация на съвременната поп култура - не само звуково, но и в лирическо отношение. Парчето има всички елементи за перфектен хит, едновременно иронизиращ и възваляващ женските надменност и еманципация - "I'm a cool girl, ice cold, I roll my eyes at you, boy". True Disaster вероятно е най-добрата песен в целия албум със своя ретро вайб и чудесен аранжимент на припева, поради което би трябвало да бъде издаден на сингъл. Първата глава от албума завършва дуетно с акустични китари и мъжки вокали от Joe Janiak в ефирното Vibes.

Втората половина стартира с интерлюдията Fire Fade и като цяло звучи по-плавно и по-завършена. Тук липсва стиловата разхвърляност на първата, липсва ѝ този парти елемент на парчета като Cool Girl и Lady Wood, което може би е позитивно - изглежда, че гласът на Tove Lo става по-дълбок и по-пленителен, по начина, по който го прави да речем нейната сънародничка Lykke Li - особено в Imaginary Friend и Flashes. Eнергичният електро поп WTF Is Love пък слага интересен завършек на този албум.

С неценузрни лирики, модерен саунд, мръсно подсъзнание и още по-мръсно съзнание, една от новите поп звезди на Швеция се превръща в една от най-смелите изпълнителки на нашето време. Lady Wood е освобден от задръжки, донякъде трудносмилаем, но и притежаващ завиден хитов потенциал, което не е никак случайно предвид родината на Tove Lo.
8/10
Препоръчителни песни:   True Disaster    Cool Girl     Imaginary Friend    Flashes   WTF Is Love
Други подобни албуми:

сряда, 2 ноември 2016 г.

Meshuggah - The Violent Sleep Of Reason

Банда: Meshuggah
Албум: The Violent Sleep Of Reason
Лейбъл: Nuclear Blast, 2016
Жанр: Djent, Progressive Metal, Avant-garde Metal, Experimental Metal, Death Metal

FACEBOOK

Автор: Стефан Андонов

*Ревюто на The Violent Sleep Of Reason за Scraggled Music ни бе ексклузивно предоставено от създателя на Djent Mag - Стефан Андонов. Ако си падате по екстремен и авангарден метъл и искате да четете повече материали за подобни на Meshuggah банди (особено на английски), може да подкрепите Djent Mag с един лайк страницата им във Facebook. Поради естествено на материала и стила на автора, в това ревю няма да намерите цифрова оценка на албума.

Музиката живее собствен живот в нашето общество, артистите са едни мутации на културата и еволюцията е поредица от революции. Meshuggah промениха начина, по който гледаме на музиката и това е факт. Трябва да призная, че шведските колоси са една от най-трудните банди за асимилиране и с новия им албум - The Violent Sleep Of Reason, това не се е променило. С този техен последен запис, те са успели да се върнат към времената на Chaosphere, но са и придали нова вибрация - има си груувове, напрегната атмосфера и авангардни полиритмични хроматични сола.

Meshuggah са прототипът на джент подстила и определено винаги са над това, което предизвикаха. Те нямат стил, всичко е главно експеримент със звук и усещане, това е тяхната марка - палета от неравноделни тактове и смяна на темпото, подплатени с изместени акценти на соло барабана, страхотен хаос, който само те могат да създадат.

Говорейки за метъл, техните чъгове и брейкдауни са мечтата на всеки, който иска да се смаже от хедбенг. The Violent Sleep Of Reason e пълен със страхотни рифове и всичко просто се лее. Това, което винаги за мене лично ги е отличавало, са ембиънт слоевете, които допълват откачената атмосфера (особено минорните 2-ки).

Чарът на Meshuggah да създава ред от хаоса е онова нещо, което те погълва, дава ти малко усещане за лудост. Да не говорим, че вокалите на Йенс Кидман са както винаги брутални, дълбочината на текстовете е завидна, а смисълът им отново е сюреалистична психопатия, която се опитва да обясни нашето съществуване (бел. ред. - за пореден път текстовете на Meshuggah са дело на барабаниста Томас Хааке с изключение на песента Ivory Tower).

Подходът към записите предизвика дискусии, но не мога да кажа, че мултитракът, който са постигнали е лош и звукът е груб, натурален и смазващ. Продукцията е откровена, времето ще каже дали ще се хареса на публиката.

Като цяло, The Violent Sleep Of Reason е може би най-завършеният албум на шведите до днес, продължение на установените им стандарти и съчетаващ умело старо и ново. Сигурен съм, че ще се хареса на феновете и ще привлекат още към феномена, който успяват да създадат. Meshuggah - love that shit!



ДРУГИ ПОДОБНИ ПУБЛИКАЦИИ:

вторник, 1 ноември 2016 г.

Аз, фенът: 11 въпроса с Иглика Иванова

Първоначалният план беше тази седмица да започнем с гост ревю за новия албум на Meshuggah (ще бъде публикувано утре), но тъй като днес е Денят на народните будители, реших, че по-добрият вариант е срещна милионите ни читатели с една моя добра приятелка и музикален естет, тъй като хората с добър вкус за изкуството са истинските будители на нашето време.

Иглика Иванова е дългогодишен член на колектива на Toxity Records и впоследствие на Avtora.com и винаги е интересен събеседник, когато става дума за музика (а и не само за нея). Освен това, тя е един от големите фенове на Scraggled Music почти от самото му начало.

С коя песен най-често свързваш детството си? 

The Final Countdown (Europe), I Want To Break Free (Queen), Thriller (Майкъл Джексън), La Isla Bonita (Мадона)… Не казвам, че избирателно съм слушала точно тези парчета (ако не броим Queen и Джако), но много се въртяха и определено изплуват като спомен от детството.

Коя беше първата касетка, коятo си купи/презаписа и слушаш ли все още този албум? 

Компилация на C & C Music Factory и я скъсах от слушане на китайския ми касетофон от онези двудековите с розово и лилаво копчета, които изхвърчат от мястото си, когато натиснеш стоп. Любимо парче ми беше, хммм, Things That Make You Go Hmmmm и го пускам точно сега по тоя повод. Когато пък се сдобих с първия си CD плеър, издирих саундтрака на Twin Peaks (на Анджело Бадаламенти) – по това време завода за запаметяващи устройства в Стара Загора разпространяваше незаконно презаписи за по левче диска.

Коя група успя да промени мирогледа ти и отношението ти към музиката? 

The Beatles, Queen, Луис Армстронг, Рей Чарлз, Елвис… Бях на четири, когато майка ми купи грамофон Респром и започнахме да събираме плочи, плюс няколкото, наследени от вуйчо ми (като Армстронг, например, запис на немски лейбъл на един доста по-дебел от обичайните винили). А обложките на best-of-ите на Beatles и Queen дълго време стояха разтворени наместо постери по стените върху рафтовете на библиотеката. На Елвис пък имахме плакат.

Какво си спомняш от първия концерт, който си посетила? 

Май беше на Дони и Момчил в Летния театър в Стара Загора. Все още харесвам тези парчета (от албума им „Албумът“) и ги намирам за адекватни за времето им, вдъхновени и искрени. Почти нищо не помня от този концерт, но сигурно доста ще да съм пяла, защото ги знаех наизуст (текстовете им бяха една от основните причини да ги слушам). Не съм била чак на толкова много концерти, в интерес на истината, ако не броим събитията в някогашната Сцена за Авторска музика О!Шипка, а може би е редно да ги броим, нищо, че се случваха на шест стъпки под земята. Сещам се сега за едни унгарци – Superbutt – много много яки! Но не повече от Panican Whyasker, които са ми любимата БГ банда за всички времена, които разбиваха на всеки лайв в Шипка-та все едно са в 02 Arena и чийто нов албум много искам да е по формулата "още от същото", нищо че минаха 100 години от тогава.

Ако си корабокрушенка на пуст остров и имаш възможност да избираш три албума, които да слушаш, кои ще са те?

Best Of на Beatles, Queen и Sting или David Bowie.

Има ли банда, или изпълнител, за които никой не подозира, че слушаш и харесваш, или просто те е срам да си признаеш за тях? Може да споделиш и само за конкретна песен.

О, не, напротив, до известна степен изпитвам гордост, че имам много еклектичен вкус. С еднакъв ентусиазъм слушам „Нас не догонят“ на Тату, саундтрака на Queen Of The Damned, двата хита на One Republic, Diamonds and Guns на The Transplants, Tricky, Snoop Dogg и Нора Джоунс, да речем. Въпрос на настроение и компания (в тази на децата ми, да речем, открих R5 – млада американска поп-рок банда с много мелодични и позитивни парчета).  Всъщност именно покрай децата навлизам в нова фаза на подбор и слушане на музика, като едновременно се стремя да изградя добър вкус у тях – слушат от бебета много от гореизброените повече от веднъж групи – и да ги оставя да намерят своите фаворити сред новоизгряващите млади и пълни с енергия изпълнители от двете страни на океана.

Ако имаш власт да забраниш на някоя група да свири и да издава албуми, коя би била тя?

Нека свирят, записват и издават хората. Като цяло съм скептично и критично настроена към родната продукция, с което не се гордея, и в момент на откровение бих посъветвала някои хора да си намерят друга работа, но тъй като един нескопосано записан албум с посредствено изсвирени безинтересни парчета няма как да навреди никому, не намирам за необходимо да им се налага вето. Иначе симпатизирам на акции, ограничаващи възпроизвеждането на музикални рилийзи, характерни и специфични за нашите географски ширини, в часове от денонощието и със сила на звука, излизащи извън границите на заведението.

Кой е най-недооцененият албум за всички времена? 

Съдейки по това, колко малко хора, освен мен, са го слушали, може би Diorama на Silverchair. Грандиозна творба, която трябва да се изучава в музикалните колежи и в която за мен няма слабо парче – адски вдъхновени и могъщо аранжирани/оркестрирани са всичките до едно!
Кой е албумът (вероятно на твоя любима банда), който най-много те е разочаровал досега?
Няма такъв, защото нямам определени очаквания към любимите си банди и артисти, а и не рядко се е случвало да преоткрия парче или албум след известно време. Не заклеймявам никого и съм се убедила, че понякога е въпрос на моментно настроение.

Има ли банда, която винаги си искала да харесваш, но поради някаква причина, не можеш да намериш нищо специално у нея?  

Много са… Наистина много и не че не мога да ги слушам или не откривам нещо, за което да се хвана – не изпитвам удоволствие обаче, а макар да имам професионално музикално образование, винаги, и до ден днешен, съм слушала музика чисто меломански (за насладата от преживяването).

Смяташ ли, че музикалните ревюта могат да променят отношението ти към даден албум или група? 

Да, категорично. Затова и съм последовател на този блог – уважавайки създателя му заради внушителната му музикална култура и обаятелно дар слово, и споделяйки много сходни вкусове и възприятия за изкуството, проявявам интерес към банди и проекти, които иначе бих подминала или не са ме покорили на първо слушане (бел. ред - *blush*).

ОЩЕ ОТ РУБРИКАТА: