понеделник, 25 декември 2017 г.

Най-добрите музикални издания за 2017

Много се забавлявам/изнервям, когато някой каже нещо от сорта "Тая година беше слаба, нямаше кой знае какви добри албуми". Въз основа на подобно твърдение, ще обособя тези типажи хора в няколко взаимно свързани категории:

A) Ти знаеш всичко за модерните банди и трендове, но последният нов албум, който си слушал е ReLoad на Metallica или айде, от мен да мине, Hybrid Theory на Linkin Park, щото Пешо ти е презаписал касетката едно време.

Б) Ти си елитист-мрънкач, за когото 40 лева за концерт са "ебати цифрата, копеле".

В) Ти си публикувал във Facebook Free Falling след кончината на Tom Petty, но реално през цялото време си си мислил, че починалият е "оня с лентата на главата" от Dire Straits.

Г) Ти си "луд" фен на U2 и Depeche Mode, но в последните 10 години не спираш да питаш свой колега на работа "Тия няма ли да издадат нещо ново най-накрая?" (*не важи за собственици на iPhone).

С други думи - всяка година излиза необятно количество албуми. Такива като мен са слушали по-малко от 1 процент от тях. Но от този един процент съм намерил 50 албума и 10 EP-та, за които искам да споделя публично. Но ти може и да не прочетеш за тях, защото още си мислиш, че Elevation е последният (засега) сингъл на U2. Добре поне е да знаеш, че Алисия Викандер смени Анджелина Джоли в ролята на Лара Крофт.

Тая класация не е ъндърграунд, не е и пълен мейнстрийм, щото тоя един процент обхваща десетки банди и стилове, но много други остават извън радара. Естествено, SONI BONANZA е толкова як, че е над тая смешна класация и неговият албум ще бъде над тая смешна класация и в бъдещето.

*Имах още възможности за ревюта, които можеха да променят класацията, но албумите на българските банди So Called Crew - "Вода и вино" и Meridian Run - First Last излязоха твърде късно и ме свариха неподготвен. Те обаче могат да бъдат включени евентуално в класацията ми за 2018-та, по подобие на ситуацията тази година с третия албум на Run The Jewels и едно от EP-тата на Nine Inch Nails.

ТОП 10 най-добри EP-та на 2017

*honorable mentions list или албумите, които за малко да влязат в класацията, но при внимателното претегляне на дребните детайли, не успяха:
Dropkick Murphys - 11 Short Stories Of Pain & Glory
ballyhoo! - girls.
New Found Glory - Makes Me Sick
Ed Sheeran - Divide
Swamp Thing & Ghettosocks - The Octagon
Primus - The Desaturating Seven
Powerflo - Powerflo
Municipal Waste - Slime And Punishment

Искам да добавя и че два албума бяха на крачка да бъдат дисквалифицирани. Става дума за Villains на Queens Of The Stone Age и Science Fiction на Brand New. Причините са унизително отношение на фронтмените на тези банди към жени - Джош Хоми нанесе телесна травма на жена в главата след фалциран удар с крак, а към Джеси Лейси бяха отправени тежки обвинения за непристойно и недопустимо сексуално поведение към малолетна. Не ги махнах, защото не е честно спрямо останалите членове на групите, но ги санкционирах, пнеже ще ми е трудно да си пусна вече Feet Don't Fail Me без да си представям ритник в главата или Can't Get It Out без да се сещам за мастурбация по Skype.

ТОП 50 най-добри албуми на 2017


Топ 10 на най-любимите ми парчетa за 2017
10. Bad Cop / Bad Cop - Womanarchist
9. Foo Fighters - Sky Is The Neighborhood
8. The Bombpops - CA In July
7. Lucky Boys Confusion - It's After Midnight
6. Jade Jackson - Aden
5. Mastodon - Show Yourself
4. Propagandhi - Comply/Resist
3. Run The Jewels feat BOOTS - 2100
2. Paramore - Rose Colored Boy
1. The Menzingers - After The Party

петък, 22 декември 2017 г.

BG EP marathon with Anti Future, JFT, WOPS & Perfect Skies

В края на 2017-та година наваксвам, доколкото мога с ревютата и реших да съчетая в една публикация 4 EP-та на български банди. Две от тях излязоха вече доста отдавна, а другите две сравнително скоро. Не знам дали има нещо общо между бандите, макар че съм сигурен, че повечето музиканти се познават помежду си и сигурно са делили неведнъж и дваж една сцена...
Банда: Anti Future
Албум: Tomorrow Is Never Promised
Лейбъл: Self-Released, 2017
Жанр: Hardcore Punk, Street Punk, Punk Metal
FACEBOOK

Anti Future преминаха през редица промени в състава си след издаването на дебютния им албум Our Choice (2014), като единствените оригинални членове сега са вокалистът Крис и басистът Васко. Липсата на стабилност отложи бая излизането на нова музика от софийската банда, която в началото на 2017-та година издаде едно EP с 4 песни, от които всъщност не всички са нови.

Ушевадно е, че в Tomorrow Is Never Promised Anti Future са пробвали да звучат още по-ретро в своя иначе хаотичен и шумен хардкор. В "Съдби" се усеща стабилно хеви метъл влияние особено откъм рифовата част, Never Again носи дъха на 80-тарския ъндърграунд, но е някак странно, когато вокалите/лириките сменят от български към английски. Безпардонният стрийт пънк "Можеш ли?" е най-доброто от трите нови парчета и мелодията на куплетите всъщност е доста зарибяваща.

Финалът на Tomorrow Is Never Promised е с наново записана версия на "Покушение" - вероятно най-популярното парче от дебюта Our Choice. Миксът тук определено е по-добър и това се чува най-вече в барабаните. Като цяло Anti Future имат нелоши идеи и определено би ми било интересно да чуя малко повече стрийт пънк/хардкор от тях.



Банда: JFT
Албум: Влага
Лейбъл: Self-released, 2017
Жанр: Alternative Metal, Death Metal, Metalcore
FACEBOOK

JFT извървяха дълъг път от едноименния си албум (2015) насам. Бандата се раздели с вокалиста Тодор, който бе заменен от Славейко a.k.a. Птицата (екс-Старо Зло, Hatebomb и Warscum). Наскоро, по думите на JFT, "Птицата отлетя", а и барабанистът Емо също напусна, което прави настоящият състав доста различен от този, записал "Влага" EP.

Основната промяна тук е ушевадното втежняване до дет метъл/кор висоти. Гърлените ревове на Птицата звучат смразяващо заедно с лириките (пример "Какво е времето вътре в теб? / Защо се лъжеш, че си по-напред" от "Отпечатък"), но и самата банда е редуцирала мелодиите до минимум за сметка на още по-тежки и режещи рифове, бомбардиращи апокалиптични барабани и брутални бас линии.

Песни като "Полен", "Посмъртен вятър", "Отпечатък" и "Първи камък" са много по-различни от всичко в Just For Today (2015), но предвид рокадите в състава след това EP, е трудно да се каже дали тази стилова дирекция ще бъде запазена. Тук специално JFT звучат като метъл банда, която иска да бъде продъни всяко ухо и това има свой собствен "посмъртен" чар.

"Влага" капсулира един кратък отрязък от време в историята на тази банда и дори да смятам, че "по-тежко" невинаги означава по-добре, то това издание си струва.



Банда: WOPS
Албум: The Ink Thief
Лейбъл: Self-release, 2017
Жанр: Rap-Rock, Alternative Rock, Electronic Rock
FACEBOOK

Също както Anti Future и WOPS не бяха издавали нова музика от 4 години насам, но и при тях имаше леки кадрови сътресения, които бяха овладяни и сега бандата е квинтет, добавяйки към състава си диджея/кийбордист Мартин. Новата музикална посока е малко по-електронно ориентиран саунд, въпреки че комбинацията от рок и рап отново остава водеща.

Няма да е лъжа, ако кажа, че The Ink Thief е като дете на Limp Bizkit, осиновено от Linkin Park. Блендата на фронтмена Никола - и в рапиранията, и в чистите вокали винаги е напомняла на Фред Дърст, докато бандата отзад съчетава дръзки грууви басове и китарни ефекти с раздвижени бийтове. С повече клавишни мелодии и някои други изненади, WOPS обаче заприличват повече на по-късните неща на Linkin Park.

В The Ink Thief имаме прецизно добавена електроника, която на моменти изпъква много - Colossus. Propaganda пък прави впечатление с убийствената ритъм секция в изцяло дръм'н'бейс бридж, докато "Свобода" е доста поп/рап ориентирано. Песента би била подходяща за радио, тъй като включва две гост участия - на Silent City и Мария Маринова - изпълнители, които не са ми познати. От друга страна обаче тя не ми се вписа в концепцията на EP-то, особено на фона на това, че е единствената на български.

WOPS звучи като издание на банда, която все още търси своето оптимално звучене. Ако си падате по малко по-електронен рок, то The Ink Thief би ви допаднал.



Банда: Perfect Skies
Албум: Memories
Лейбъл: Self-release, 2017
Жанр: Pop Punk, Alternative Rock, Skatepunk
FACEBOOK

Perfect Skies е групата с най-дългогодишна история от всички в този ревю маратон. Но пък и те бяха най-малко активни на сцената в последните няколко летоброения. Една от причините вероятно е позната и вече писана за горни банди - кадрови проблеми/рокади.

Преди година и нещо (карам по спомени), на барабаните в Perfect Skies застана небезизвестният в родния ъндърграунд Мицата, който обаче след записите на Memories тегли чертата и "заминава надалеч" по думите на останалите - Любо, Никул и Златил.

Винаги съм харесвал факта, че Perfect Skies са неприкрити романтици, мечтатели и носталгици. Тяхната музика не е тежка, гневна или напрегната, а точно обратното на тези прилагателни. Memories EP излиза цели 6 години след красивия им дебют Takeoffs And Landings и продължава в почти същата линия ала "Blink-182 срещат No Use For A Name". Парчета като She, Night Drive и Biggest Lie излизат като изпод индигото на калифорнийския поп пънк, докато финалната Wonder разкрива по-музикантската страна на бандата.

Memories се появи изненадващо (поне за мен) и ме оставя с топли емоции след всяко слушане, въпреки че има и трески за гладене.

Този път няма да дам отделна оценка за всяко отделно издание, защото никое от тях не изпъква супер много и никое от тях не разочарова. Всичките EP-та всъщност са прилични и стойностни самиздат попълнения към уж шарения роден ъндърграунд и рейтингите гравитират между 6.75 и 7.25, взависимост от личното ми състояние на духа. Затова всичките получават средно аритметично...
💀💀💀💀7.00/10💓💓💓💓

Други подобни албуми:
Anti Future - Our Choice

четвъртък, 21 декември 2017 г.

Jaya The Cat - A Good Day For The Damned / Frenzal Rhomb - Hi-Vis High Tea


Времето определено не достига понякога! Наближава краят на 2017-та, а все още има албуми, които заслужават някой друг ред внимание. Рубриката BATTLE се завръща тази седмица с албуми на банди от сравнително по-различни дестинации от обичайните за блога САЩ, Великобритания или България, а именно Холандия (с малка условност, де) и Австралия...

Банда: Jaya The Cat
Албум: A Good Day For The Damned
Лейбъл: Bomber Music Ltd., 2017
Жанр: Ska-Punk, Reggae Fusion, Punk Rock, Alternative Rock
FACEBOOK

В тези 5 години между предишния им албум The International Sound Of Hedonism и настоящия A Good Day For The Damned, Jaya The Cat сигурно са гастролирали поне една дузина пъти в България. За което, разбира се, адмирации, защото е очевидно, че са тачени по нашите ширини и търснето за техни лайв изяви продължава без проблеми.

Ако си фен, но още не си имал време да чуеш новия им албум - няма страшно: всичко е точно, каквото си очаквал и каквото трябва да бъде. За банди като Jaya The Cat стилови промени и завои не са необходими, защото тяхната аудитория се интересува от сравнително безгрижни текстове за пиене, марихуана, партита и всякакви истории, в които са замесени леки опиати в комбинация с изпитаната формула от ска, пънк и реге. Всичко това не означава, че феновете им са някакви абсолютни безделници, а че издания като A Good Day For The Damned ги отърсват от казуалните напрежение, болежки и злободневности.

Почти съм сигурен, че този албум е по-добър от предишния. Може дори да е най-добрият в цялата дискография на американо-холандската банда. Може и да не е. Кой знае и на кого ли му пука изобщо? A Good Day For The Damned е от цели 15 песни, с които както можеш да релаксираш у вас, така и да подскачаш като луд на концерт.

Обикновено такива албуми са и трудни за разбивка "песен по песен". Но определено някои моменти се набиват повече на уши. The Palm Reader's Face Looks Shocked и Black Heart са класическo 2-tone ска, но първото прави "ориент експрес" завой ала Night Boat To Cairo на Madness, докато второто създава карнавална атмосфера ала Hashish From Amsterdam на Mark Foggo's Skasters. Споменавайки холандската столица, Amsterdam също заслужава да бъде отбелязано заради убийствено хващащия припев.

Стрийт пънк/ой! атмосфера зарежда Just Leave Me There, а The Streets Of Shoreditch и Drunk Baloon са си чисти пиянски балади с лек намек към The Pogues, като и в двете се чуват цигулки, които "стоплят душата". Тук там се чува и малко повече електроника в познатия реге/пънк буламач, но всичко е точно и то не щото снощи Jaya The Cat са правили... брауни.

Всеки албум на американо-холандската банда е добър, щото честно казано не виждам причина как може да се обърка нещо. Това е все едно баба ти да обърка рецептата за мекици - никакъв шанс.
7.25/10
ЧУЙ:  Sweet Eurotrash     Black Heart    Just Leave Me There   Amsterdam   The Streets Of Shoreditch



Банда: Frenzal Rhomb
Албум: Hi-Vis High Tea
Лейбъл: Fat Wreck, 2017
Жанр: Punk Rock, Skatepunk, Pop Punk, Alternative Rock
FACEBOOK

За разлика от Jaya The Cat, Frenzal Rhomb никога не са били в България и не вярвам, че някога ще свирят там. Често ги наричат "австралийските NOFX" и това твърдение не е лишено от логика. Пичовете от островния континент свирят с пневматична скорост мелодичен скейт пънк, текстовете им обикновено са изпълнени с абсурдни хумор, сарказъм и сексуални алегории, както и обилно количество алкохол, а на всичко отгоре записват и за лейбъла на Fat Mike - Fat Wreck Chords.

Hi-Vis High Tea излиза почти 6 години след предшественика си Smoko At The Pet Food Factory поради редица необичайни здравословни проблеми на различни членове на бандата. Така например фронтменът Джей Уали претърпява мозъчна операция заради тения в главата му, което в крайна сметка е намерило отражение в песен тук - Pigworm.

Пилотният сингъл Cunt Act пък е брилянтна игра на думи и едно от най-яките поп пънк парчета на 2017-та година, но личните ми фаворити от албума са Ray Ahn Is My Spirit Animal, което е ода за фронтмена на друга австралийска банда Hard-Ons и Beer And Shot, което стартира толкова тъжно, че веднага ще ти се прииска да надигнеш тост.

В Hi-Vis High Tea има цели 20 песни, но продължителността му е под 35 минути, тъй като болшинството парчета са под две минути. Финалът Food Court e почти 3 минути и половина, което го прави цяла епопея на фона на остататъка. Освен това песента звучи и като сериозна любовна драма, което си е впечатляващо на фона на заглавия като Classic Pervert, Cunt Act и School Reunion, в което припевът е "Fuck my school reunion".

Подобно на NOFX, и Frenzal Rhomb са длъжни да не изневеряват на себе си, за да запазят своето реноме и не мисля, че някой би помислил другояче след Hi-Vis High Tea. Този албум се изнизва бързо, пълен е с припеви, които се набиват моментално и носи само и единствено забавление.
7.25/10
ЧУЙ:  Ray Ahn Is My Spirit Animal   Cunt Act   Beer And A Shot   School Reunion   Food Court

ДРУГИ ПОДОБНИ АЛБУМИ:

сряда, 20 декември 2017 г.

Artificial Comet - Punk For The Masses

Банда: Artificial Comet
Албум: Punk For The Masses
Лейбъл: Demo Tape Recordings, 2017
Жанр: Punk Rock, Skatepunk, Hardcore Punk, Anarchist Punk, Alternative Rock, Punk Metal, Progressive Rock
FACEBOOK

Artificial Comet е една от най-качествените български банди, за която явно няма достатъчно голяма аудитория или просто поради необясними за мен обстоятелства и причини, малко хора я слушат. А това ми се струва несправедливо на фона на блестящото им ново издание Punk For The Masses.

Докато все още живеех в България, се сещам да съм бил на поне два концерта на русенското дуо, съставено от фронтмена на Spot Радни Станчев (вокали, китара) и Калоян Георгиев от Debazzer (бас, вокали), имам на диск и дебютното им EP - As Loud As Hell, което звучи като странна и (полу)сполучлива комбинация от Propagandhi и Pixies. Предвид музикалните предпочитания на двамата музиканти обаче, тази стилова завера не е никак неочаквана. В Punk For The Masses обаче влиянието на Propagandhi надделява много повече, а добавянето на истински барабани (дело на джазмена Николай Данев) вместо дръм машината от As Loud As Hell изпълва с повече сериозност на композициите.

Още от Spot бе видно, че китарната работа на Радни е силно повлияна от тази на Крис Хана от Propagandhi. Рифовете имат отличителен метализиран саунд с ушевадните прог заемки - особено в парчета като Obedience No More, Desk Rebels и I'm Made Out Of Sausages. Streamlined е повече поп-пънк ориентирано и ще зарадва феновете на ранните неща на Spot (и феновете на Fat Wreck саунда), докато кратичките хардкор откосите Rabbit In The Headlights и едноименната песен отново навяват асоциации с Propagandhi - главно с парчетата, изпяти от басиста Тод Ковалски.

Все пак, влиянието на Pixies не е съвсем изчезнало у Artificial Comet и Калоян вкарва гийк спейс романтизъм в Cydonia, което бързо стана едно от най-любимите ми парчета в последните няколко месеца (ha, in your face Weezer). Текстовете в Punk For The Masses също са доста силни и релевантни за настоящето, в което излиза албумът - Desk Rebels осъжда клавиатурните интернет воини, които не излизат от тях, Obedience No More подхваща темата за гражданските съвест и неподчинение спрямо нетолерантната власт, I'm Made Of Sausages e за веганството/правата на животните, а в Duet пичовете самоиронизират блестящо себе си и (предполагам) позьорите на пънк/хардкор сцената - "This is our third year as a band / Nobody even knows that we exist and that’s OK / I really don’t mind".

В Punk For The Masses определено има какво да се чуе и то не само с ухото, а и с ума. Artificial Comet е група, която незаслужено стои в миманса твърде дълго. Имам забележки към продукцията, но този албум е силно препоръчителен.
   8.00/10  
ЧУЙ:  Obedience No More     Cydonia     Duet     I'm Made Out Of Sausages


ДРУГИ ПОДОБНИ АЛБУМИ:

понеделник, 18 декември 2017 г.

Eminem - Revival

Артист: Eminem
Албум: Revival
Лейбъл: Aftermath / Shady / Interscope, 2017
Жанр: Hip-Hop, Midwest Rap, Political Rap, Alternative Rap, Rap Rock, Pop Rap
FACEBOOK

За вече над 20 години Eminem "превъртя" рап играта много пъти, но като заклет геймър той продължава да се се пробва отначало, за да защитава своята репутация, макар и вече с видимо отегчение. Предишният му албум The Marshall Mathers LP2 беше едно от топ попаденията на 2013-та и по мое мнение беше голямото му завръщане. Четири по-късно Eminem отново "се възражда", но силата на този отзвук изобщо не е толкова силна.

Самият Маршал трябва да защитава реномето си на Rap God и признава, че тежестта на очакванията понякога е неимоверно голяма - "Why are expectations so high? / Is it the bar I set?" и "It’s the curse of the standard / That the first of the Mathers discs set / Always in search of the verse that I haven’t spit yet". Тези лирики от куплетите на откриващото парче и пилотен сингъл Walk On Water с Beyonce служат за ориентир къде е Eminem през 2017-та. И наистина очакванията към песента надхвърлят резултата. Участието на Beyonce някак минава между другото, а продукцията и инструментала не са катастрофални, но със сигурност са сред най-безличните в цялата му дискография.

До голяма степен е учудващо, че Revival страда именно от качествена продукция. Като се има предвид, че броят на продуцентите е някъде толкова колкото са парчетата - 19 (от които две са интерлюдии), не е учудващо, че този албум е леееееко разхвърлян, като дори най-големите като Рик Рубин правят грешки.

Авантюрата на Eminem с рока намира изражение в няколко парчета. Remind Me и In Your Head са съответно базирани върху I Love Rock'n'Roll на Joan Jett и Zombie на The Cranberries и със сигурност едва ли човек може да се сети за по-тривиални парчета с водещи женски вокали. Дори да има нещо приятно в рапирането на Eminem върху караоке фаворита на всички пияни девойки (първото от двете), някак си не мога да се отърва от усещането за мързел, половинчатост и отбиване на номер. Докато второто In Your Head е сред най-лошите песни му изобщо.

От друга страна китарните семпли от King Of Rock на Run-DMC в Heat са свежи, игриви и превръщат песента в един от най-добрите моменти в Revival. Рок пориви излизат и от още две парчета - Untouchable и Framed, като в първото Eminem навлизо дълбоко в политически анализи за Тръмп, расизма и полицейското насилие, като естествено добавя и щрихи хумор: "Black boy, black boy, we ain't gonna lie to you / Black boy, black boy, we don't like the sight of you", "I'd rather hear 'em say "Die N-word" than Die Antwoord / Ninja, now it's better disguised banter" (Untouchable) и "Donald Duck's on as the Tonka Truck in the yard / But dog, how the fuck is Ivanka Trump in the trunk of my car?" (Framed).

Може би моментът, в който Eminem най-близо се доближава до стандартите, които той сам е задал в рап играта, е Chloraseptic с Phresher, където неговият поток от рими криволичи като планински речен бързей, а инструменталната част от парчето напомня на Run The Jewels. За жалост от такова текучество има и песни, които не са особено интересни. River с вече обичайния featured изпълнител Ed Sheeran ще стане голям хит, гарантирам, но под повърхността това парче не е нищо особено. Дамските гост участия на R&B/поп звезди като Alicia Keys, Skylar Grey и Pink също не минават гладко - винаги ми е харесвал контрастът от драматично женско пеене и напористо мъжко рапиране, но пак ще повторя - продукцията варира от посредствена до фрапиращо лоша. Далеч по-добре се е получило парчето Castle (с гост вокали на Лиз Родригез, която пее и в Survival от The Marshall Mathers LP2), където най-накрая намираме истинския Slim Shady.

Анти-Тръмп лирики, претоплени истории за миналото му на лош съпруг, некадърно семплиране, огромен брой звездни гости, отличен сарказъм, несполучлив сарказъм - всичко това го има в Revival, което превръща албума в манджа с грозде. Сигурно е от ЕГН-то...
   6.00/10   
ЧУЙ:   Chloraseptic    Framed    Heat    Castle     Arose

ДРУГИ ПОДОБНИ АЛБУМИ:

петък, 15 декември 2017 г.

Quicksand - Interiors

Банда: Quicksand
Албум: Interiors
Лейбъл: Epitaph, 2017
Жанр: Post-Hardcore, Alternative Rock, Emo, Noise Rock
FACEBOOK

Дори само с два албума от първата половина на 90-те, Quicksand отдавна е едно от най-жадуваните за риюниън имена от алтърнатив рок аудиторията. Slip (1993) и Manic Compression (1995) минават тъкмо под мейнстрийм радара, оставяйки бандата в руслото на т.нар. "ъндърграунд култ", към който вече е добавена и дълго отлаганата трета глава - Interiors.

Новият дом на Quicksand е Epitaph Records. Чудя се, дали ако в средата на 90-те бандата бе останала с някой индепендънт лейбъл - Epitaph, Revelation или дори Dischord, дали изобщо щеше да се стигне до разпадането ѝ? Това обаче сега е маловажно, защото...

...Interiors е много интересен и пленителен албум, въпреки че не бих го нарекъл чак впечатляващ. Триото (в настоящия си състав) е запазило своя магнетичен подход в композирането и това играе главна роля. Interiors утилизира своите най-силни моменти, когато абразивният саунд на китарите се противопоставя на думкащите"подмолно" бас линии и  неравноделните бийтове. За Quicksand този полу-нойз рок е нещо като запазена марка.

Бандата едновременно успява да звучи гаражно и радиофонично, разреждайки усложнените си инструментали със симпатичното пеене на китариста Уолтър Шрайфълс. "Извисяващите" парчета като Cosmonauts, Hyperion, Sick Mind и двете интерлюдии ">" и ">>" феерично погалват ухото, но мускулестите, напрегнатите моменти са солта и пиперът в това ястие.

Illuminant и Under The Screw са корави и енергични много повече от последния албум на Helmet, докато едноименната песен ми напомни защо Highly Suspect постигнаха гигантски комерсиални успехи наскоро, а именно защото това, което не успява да стане мейнстрийм за едно поколение, може да случи на късмет с друго такова.

За Quicksand този албум е бил предизвикателство, но за добро или лошо Interiors като отделно музикално пътешествие не се отдалечава много от своите предшественици. В него има превъзходно свирене, катарзисна атмосфера, еклектичност и експериментиране. Може би аз съм мърморко, но ми липсва нещо, което да ме накара да го заобичам безусловно. Но със сигурност и през тая година Epitaph Records изкараха на сергията редица силни албуми, както подобава на един елитен лейбъл.
7.50/10
ЧУЙ: Illuminant    Under The Screw    Cosmonauts   Interiors    Hyperion

ДРУГИ ПОДОБНИ АЛБУМИ:

сряда, 13 декември 2017 г.

MADE IN BG: Melekh - Светлината, която ми дава надежда (2007)

"Какво е това чудо, какво беше това твое изкуство, бе? Оглушаваме, бе, Гоше!"*

"Светлината, която ми дава надежда" е дебютният мини-албум на Melekh и през миналия месец ноември се навършиха точно десет години от неговото излизане, но годишнината бе много тъжна заради неочакваната и ненавременно ранна кончина на вокалиста Борис Николов a.k.a. Боро Бродник.

Изданието на вече несъщестуващия лейбъл Years Of Pain вижда бял свят във времената, когато нямаше Snapchat и Instagram, а Facebook все още догонваше Myspace като популярност в битката на надигащите се социални мрежи. През 2007 година бе съвсем в реда на нещата да отвориш нечий профил и да чуеш автоматично пускаща се песен от "Светлината, която ми дава надежда".  


"Ще ви изпея една песен, в която се говори за любов, раздяла и още нещо."*

Също като Димитър Воев от Нова Генерация и Боро Бродник си отива твърде млад от този свят. Тъжно, съкрушително, ужасно. И също като Воев, Боро е ПОЕТЪТ на своето поколение на музикалната сцена в България (бел. авт. - Melekh правят кавър на "Прилепът" в албума "Монохром"). Неговите лирики в "Светлината, която ми дава надежда" достигат съвсем друго ниво през миналата декада и 10 години по-късно - звучат по-съкрушително от всякога. 
Двамата най-емблематични поети в българската музика:
Вляво : Димитър Воев (Нова Генерация, Кале)
Вдясно: Борис Николов/Боро Бродник (Melekh, Upyr, She Was Asking For It)
Фото кредит: 4 Ice Photography



"Дойде последният час и за теб променям света
Но ще видят ли други, ще последват ли примера?"
(Нагоре)

"След търпението идва победа. 
Имай сила да чакаш момента. 
Светлината, която ми дава надежда. 
Не сe съмнявай, ще бъдем заедно на върха"
(По оста)

"Спаси ме! Разтопи леда и бях силен. 
Превърнах се в огън, изпепелявах всичко по пътя си."
(Проклинам се)

"Във войната се ражда мирът"
(Седем)

По мое скромно мнение, толкова софистицирани текстовете българският ъндърграунд не бе чувал до "Светлината, която ми дава надежда". Обречеността струи от тези думи, но дори в тях, в края на тунела се виждат светлината и надеждата, каквато е цялостната концепция на този мини-албум.

"... и малка интимна среща с един инструктор. Така почва тази история."

Интрото на "Светлината, която ми дава надежда" е от легендарния крими ноар филм "Инспекторът и нощта" с Георги Калоянчев и Невена Коканова по едноименния роман на Богомил Райнов. Melekh са един вид инструктори на почти всяка съвременна хардкор/метълкор банда у нас, а през годините техните концерти се превърнаха в топли интимни рандевута с фенове и приятели. Отвъде тежестта на режещите китарни рифове, галопиращите барабани, брейкдауните и вокалните ревове на Боро, се отцеждат и прекрасни мелодии - като да речем убийственото бас интро на "Проклинам се".  Инструменталите наистина са шеметни - отлично композирани, аранжирани и изсвирени и всяка една песен пренася слушателя в собствена вселена.  

Културно наследство 

Заветът на Melekh и Боро не се свършва само със "Светлината, която ми дава надежда", но легендата започва точно тук. През 2007-ма година бандата е много по-напред от повечето си съвременници, изследвайки разнообразни музикални територии и е основополагаща за една различно, поетично и емоционално течение в хардкора и метълкора у нас. Десет години по-късно тази банда е повече от легенда, а това издание със сигурност е крайъгълъен камък в животите на много хора в България. И все още им дава надежда.

*цитатите са от българския филм "Оркестър без име" (1982)

сряда, 29 ноември 2017 г.

Panican Whyasker - Sick Colored Planet

Банда: Panican Whyasker
Албум: Sick Colored Planet
Лейбъл: NoMore Productions, 2017
Жанр: Hard Rock, Rock'n'Roll, Alternative Rock, Funk Rock, Psychedelic Rock
FACEBOOK

Panican Whyasker е една от бандите, която участва изключително дейно във формирането на музикалния пейзаж на България в първите години на 21-ви век. Всеки един от първите им три албума е своя собствен микросвят, но след последния такъв - Eastern European Monkeys (2004), макровселената на бандата започна да се разпада. Дали защото Panican Whyasker заложиха изцяло на английски текстове или защото зарязаха стиловите експерименти за сметка на по-ясно изразен и неподправен рокендрол, това доведе до външна критика и вътрешни конфликти, които не позволиха излизането на нова музика цели 13 години!

Но пък чакането си е струвало все пак. Към Нуфри (вокали, китара), Даката (барабани) и Душко (китара) се присъединява Сашо (иначе басист в небезизвестните D2) и резултатът е 8 изключително интензивни, енергични и изсвирени със страст рокендрол парчета.  Записите са миксирани от Били Гулд (басист на Faith No More), а мастерингът е правен от Маор Апълбаум (работил по музика на банди като Faith No More, Halford, Yes, Sepultura и Yngwie Malmsteen). С такива имена зад гърба си, българската банда донякъде успява да постигне целта - да не звучи като такава. Разбира се, както винаги има какво още да се желае, но крайният резултат е повече от приличен и с ясно изразен "по-западен" привкус.

Затова - "Enjoy the ride and jump and jive, sick colored planet", както се пее в припева на едноименното парче. Китарната работа в албума прави широк кръг от влияния - от класически хард рок, през сайкъделик, фънк, блус и дори гръндж, но почти през цялото време ухае стабилно на "електричката" на Jimi Hendrix. Еклектичното свирене на Даката на барабани както винаги изгражда солидна основа отзад, а бас линиите прибавят романтичен късно 80-тарски/ранно 90-тарски фънк метъл привкус ала Faith No More/Red Hot Chili Peppers. Английското произношение на Нуфри пък отдавна се е освободило от българските си окови, което помага да получим един завършен "западен" продукт.

В този ред на мисли Sick Colored Planet е звуково далеч по-близо до Eastern European Monkeys, отколкото до първите два албума - Rock'n'roll Coma (2000) и Digital Zombie (2001). Парчета като Revolution и Saviour разчитат на възпламеняващи рифове ала Том Морело от Rage Against The Machine, докато например Anger Of The Crowd залагат повече на скорост и енергия. Безспорният ми фаворит обаче е Let Love In с южняшко интро и секси фънкария в основата си.

Минало е бая време, откакто Panican Whyasker бяха актуални. Времената се смениха - MM умря, О'Шипка като сцена също загина, но ако не друго бандата заслужава адмирации, че не се е подвела по някакви съвременни тенденции. Но пък сме 2017-та, ебаси. На кого ли в България му пука за тенденции на "рок сцената"?
7.25/10
ЧУЙ:   Sick Colored Planet     Let Love In     Anger Of The Crowd     Saviour


ДРУГИ ПОДОБНИ РЕВЮТА:

понеделник, 27 ноември 2017 г.

Tove Lo - Blue Lips

Артист: Tove Lo
Албум: Blue Lips (Lady Wood Phase II)
Лейбъл: Island, 2017
Жанр: Pop, Electropop, Dance Pop, Disco Pop, Trap, EDM
FACEBOOK

Наскоро си взех Echo Dot 2 a.k.a. Alexa и първият голям проблем, с който се сблъсках с нея беше да накарам устройството да пусне новия албум на Tove Lo. Във видеото на сингъла disco tits, шведката за пореден път се обяснява как се произнася името ѝ, но очевидно това е проблем за англоговорящите, в това число и за новата ми джаджа. След като не успях да накарам Алекса (бел. ред. - помните ли онзи филм с Лоренцо Ламас - "Кодово име Алекса"?) да произведе звука от Blue Lips, пуснах албума по лесния, хардуерен начин и я попитах "Коя е тази песен?". Отговорът беше "Това е disco tits на Тов Лоу".

Това горе-долу покрива половината от въпросите към певицата по интервюта - как се произнася името ѝ. Другата половина от въпросите е относно разкрепостената ѝ секс персона. A Black Lips e пълен с истории за секс, но "по-емоционални и по-драматични", по думите на Tove Lo.

Третият албум на певицата всъщност излиза само година след Lady Wood и в това няма нищо случайно. Blue Lips e концептуално продължение на един продукт от две части, съставени от общо 4 глави. Също както Lady Wood и този проект е разделен на две - LIGHTE BEAMS и PITCH BLACK, като и двата (почти) инструментални трака са кратки интерлюдии към същността на тази втора фаза.
Tove Lo загатва малко диско цици

Концептуалните продължения винаги могат да подхлъзнат даден артист. Аз лично се изкефих много на Lady Wood, към който реакциите бяха смесени. Blue Lips от своя страна е също толкова сексуално магнетизиран и танцувален, което е добре. Ако се чудите какво е Blue Lips - това е женския вариант на английския израз "blue balls", което означава гаджето ти да те държи "на сухо".

Парчето като disco tits и stranger определено биха се превърнали в концертни фаворити, като даже първото е идеален избор Tove Lo да показва дори още по-често циците си на сцената. Romantics с рапъра Daye Jack е убийствен клубен трап, а пък bitches със сигурност има някои от най-бруталните лирики на певицата "Let me be your guide when you eat my pussy out / cause I've had one or two, even a few, yeah more than you". Да, правилно мислиш - това е ода за лесбийския секс.
Как се произнася Тууве Луу?

На моменти гласът на Tove Lo звучи деликатен, раним - например shedontknowbutsheknows или struggle, дори когато тя псува като каруцарка. Това отчасти е и причината да харесвам тази изпълнителка в морето от подобни електропоп/диско принцеси, които са обсебели мейнстрийм поп сцената.

Със сигурност в Black Lips има и няколко не чак толкова силни трака. Което вероятно обобщава и защо харесвам Lady Wood малко повече. Този албум е замислен да бъде открит, леко перверзен и скандален. Както винаги Tove Lo е изпълнила целта - от обложката, през шумните бийтове до сладострастните ѝ вокали върху неподправено жежки лирики, Black Lips всъщност е повече от приличен.
7.25/10
ЧУЙ:  disco tits   stranger   bitches  romantics   struggle

ДРУГИ ПОДОБНИ ПУБЛИКАЦИИ

петък, 24 ноември 2017 г.

EP marathon with Nine Inch Nails, Mastodon, MØ & In Flames


Една от новогодишните резюлюции в блога беше да пиша за повече EP-та. И понеже се натрупаха прекалено много, реших да ги пусна под формата четиристранен "батъл". Започваме оттам, откъдето стартира ревю секцията ни през 2017-та - с класиците Nine Inch Nails...


Банда: Nine Inch Nails
Албум: Add Violence
Лейбъл: The Null Corporation, 2017
Жанр: Industrial Rock, Industrial Dance, Alternative Rock, Trip Hop
FACEBOOK

...някъде към края на годината Nine Inch Nails трябва да пуснат още едно EP, което ще завърши трилогията, започнала с Not The Actual Events, излязло в края на миналия декември. Поради една или друга причина не успях да споделя овреме мнение за Add Violence (издадено през юли), но ето че успях да го вмъкна в този своеобразен EP маратон.

Откриващото Less Than е типичен радиофоничен трак за Трент Резнър. Парчето стартира с експлозивни синтезатори и прераства взривно в китарен алтърнатив рок на припевите. This Isn't The Place е брутален трип-хоп ала Massive Attack, докатo Not Anymore и The Lovers ни представят различните лица на екстравагантността на Резнър и Атикъс Рос - пулсираща електроника, призрачни гласове, вокодери и стържещи китарни дисторшъни.

Като за край Nine Inch Nails са ни приготвили почти 12-минутната The Background World. Бих нарекъл парчето епопея, но след 5-тата или, айде от мен да мине, 6-тата минута, Резнър и Рос залагат само на безсмислено бучене и шумове, които ми идват в повече. Определено Not The Actual Events беше по-добро и тук идва въпросът защо Nine Inch Nails не сглобиха един цял албум (включително с материал от предстоящото трето EP), разкарвайки ненужото?
   7.00/10   
ПРОЧЕТИ ЩЕ ЗА:
Nine Inch Nails - Not The Actual Events
Nine Inch Nails - Hesitation Marks


Банда: Mastodon
Албум: Cold Dark Place
Лейбъл: Reprise, 2017
Жанр: Progressive Rock, Heavy Metal, Alternative Metal, Experimental Rock
FACEBOOK

Само 6 месеца след като издадоха невероятния Emperor Of Sand, Mastodon решиха, че са способни да приключат 2017-та със златен дубъл, пускайки не по-малко впечатляващото EP - Cold Dark Place.

По предварителни слухове тези парчета са били гласени за соло проект на китариста Брет Хайндс. Впоследствие се оказа, че едно от тях е отпаднало от сесиите на Emperor Of Sand, а другите три са замислени още при записите на Once More 'Round The Sun (2014). Практически обаче това няма никакво значение, понеже Cold Dark Place е блестящо допълнение към дискографията на бандата.

Брет и другият китарист Бил отново предлагат наелектрезиращи рифове и убийствени сола, които създават чудовищно добър баланс между мелодии и тежест. Честите смени на темпото, неравноделните ритми и кататоничните бас линии подсилват тази сплав, а разнообразието от вокали дорисува цялата космическа картина.

За Mastodon е истинско предизвикателство да прогресира отвъд това, което са постигнали вече. Не би било далеч от истината, ако кажем, че тази група има потенциал да достигне музикални територии, познати на малцина. Трудно е да сравняваме това EP с последните два албума, за които сме писали тук, защотo то е много по-различно от тях. Mastodon обаче отново са крачка напред, дори да се намират на студено и мрачно място.
   8.75/10   
ПРОЧЕТИ ОЩЕ ЗА:
Mastodon - Emperor Of Sand
Mastodon - Once More 'Round The Sun


Артист: 
Албум: When I Was Young
Лейбъл: Sony Music, 2017
Жанр: Electro Pop, Electro Swing, Indie Pop, Alternative Pop, Synth Pop
FACEBOOK

Коe е любимото ви нещо, произлязло от Дания?

А) Екипът на "червения динамит" от Мондиал '86 дело на Hummel, който и до ден днешен е най-великото спортно трико в историята.

Б) Прикaзките на Ханс-Кристиян Андерсен, без които Дисни сигурно щяха да са фалирали отдавна.

В) Да видиш някой да стъпи върху блокче от LEGO и да изквичи от болка.


Г) Барабаните на Ларс Улрих в One.

Щеше да има и отговор Д - циците на Лене от легендарната датска евродиско банда Aqua, но пък се оказа, че мацката била норвежка и това ми прееба анкетата.

Всичко това е в кръга на шегата, разбира се. В Дания има толкова много прекрасни неща, напук на думите на Шекспир за гнилостта. Едно от тях е певицата MØ (произнася се Mьоу - както датските коментаторите биха наричали накратко Жозе Моуриньо), която винаги съм харесвал, но така и не успях да ревюирам досега. След като издаде дебюта си No Mythologies To Follow (2014), тя прекара дълго време в издаване на безброй самостоятелни и колаборативни сингли, които леко ме отегчиха. Ясно ми е, че MØ търси по-широка аудитория за своята авангардна поп музика, но в един момент "авангардът" отпадна от определението.

Вместо обаче да изкара своя втори албум, който всички очакваха, датчанката сюрпризира с EP, което е доста по-различно от последните ѝ сингли. В шестте парчета може да да открием канонада от разнообразие - едноименното парче е страхотен електро суинг, в Linking With You и Turn My Heart To Stone нейният глас отпива сладострастни глътки R&B, докато в началото и края на EP-то тя звучи призрачно и тъжно, почти като Lana Del Rey.

When I Was Young е чудесна интродукция към MØ, ако не сте я слушали досега. С нетърпение чакам да чуя повече от нея, ако тя продължи в сродни музикални територии.
   8.00/10   
ПРОЧЕТИ ОЩЕ ЗА:
Lana Del Rey - Lust For Life
Taylor Swift - Reputation


Банда: In Flames
Албум: Down, Wicked & No Good
Лейбъл: Eleven Seven, 2017
Жанр: Alternative Metal, Heavy Metal, Synth Rock, Industrial Rock
FACEBOOK

Помните ли що-годе приличния кавър на ужасните Orgy на класиката Blue Monday на New Order? Ако да, значи очаквайте нещо подобно в новото EP с кавъри на In Flames. Шведите отдавна са тръгнали по спиралата надолу и вместо да се опитат да спрат да пропадат, продължават да ни заливат с абсолютна скука.

Down, Wicked & No Good съдържа 4 парчета, които са down, not wicked and not good. Версията на Depeche Mode на It's No Good не е лоша, нали, но не е особено интересна и просто е безжизнена. Wicked Game е друга класика, от чиито кавъри лично ми е втръснало. Това е все едно да отидеш на концерт в някой малък български град местна хард рок банда и да не чуеш Smoke On The Water. Същата работа - банди под път и над път ни поднасят безвкусица своите пръдни на оригинала на Крис Айзък и In Flames не са изключение.

Down In A Hole на Alice In Chains е окей - електрониката успява да вкара различен вайб, но нищо повече. За финал имаме и лайв версия на Hurt на Nine Inch Nails. Честно казано, мислех, че след като Johnny Cash преобрази това парче, беше прокаран закон никой друг да не му прави кавър, но явно In Flames не са били информирани за него. Затова и сега ще бъдат съдени строго.

Ако сте мазохистично заклети фенове на In Flames, Down, Wicked & No Good може и да ви допадне. В противен случай, пропуснете съвсем спокойно и по-добре си пуснете оригиналите плюс Hurt и в изпълнението на покойния Кеш.
   3.00/10   
ПРОЧЕТИ ОЩЕ ЗА:
In Flames - Battles
In Flames - Siren Charms

понеделник, 20 ноември 2017 г.

Taylor Swift - Reputation

Артист: Taylor Swift
Албум: Reputation
Лейбъл: Big Machine, 2017
Жанр: Pop, Dance Pop, Synth Pop, EDM, Electropop
FACEBOOK

Каква е репутацията на Тейлър Суифт?

A) Една от най-успешните кросоувър кънтри/поп изпълнителки за всички времена, мъжемелачка и на всичкоto отгоре използва многобройните си провалени връзки да пише песни за бившите си, за да трупа милиони, докато продължава да се изживява като "crazy cat lady"

Б) Най-големият враг на Ким Карадашиян и Кание Уест, когото прочутото със своите враждебност и досадност ВИП семейство се опитва да принизи до обикновен обект на сексуален интерес.

В) Набедена от любители на конспирации за "арийска принцеса" - вдъхновителка и таен глас на т.нар. "алтернативно дясно", по-известно още като сбирщина от фашисти, реднеци, расисти, хомофоби и прочее.

Г) Всички твърдения са верни и неверни едновременно.

Д) Царица на GIF-четата и meme-чета.

Дискусиите около Тейлър Суифт винаги тревожат всички, независимо дали хората я харесват, мразят или нямат мнение за нея. Поради множество от причини нейната персона привлича като магнит всякакви определения и предизвиква гигантски отзвук и с най-безобидни нейни действия или бездействия. Почти всяка дреболия около Тейлър Суифт води до полемика, смях или нова конспиративна теория.

Признавам, че се възхищавам на хладния ум, който тя очевидно има, за да не се поддава веднага на емоции. Когато Ким Кардашиян целенасочено нацапа Тейлър Суифт, разпространявайки видеото от прословутия телефонен разговор между нейния съпруг и певицата, за последната единственият разумен изход от ситуацията бе хладнокръвно да преглътне цялата излята помия и да изчака своя сетен момент.

За поп културата на 2017-та година Reputation е от степента на урагана Ирма. Албумът ефективно деноминира всичко излязло досега с гигантски размах. Суифт буквално пренаписва правилата на мейнстрийм културата и тук не говорим само за музиката в 15-те парчета. Например - знаете ли, че в кредитите на Reputation седи името на някоя си Лорейн Грифин - маникюристка? Маникюристка, копеле! Но явно е било важно да има кой да обгрижва ноктите на мис Суифт, докато парчетата се пекат.

Суифт в една от сериите на "От местопрестъплението: Лас Вегас"
Нетипично за мен - ще започна с негативите. Най-големият проблем на Reputation е, че като чисто музикална дирекция в него няма нищо дръзко. Суифт отново се е доверила на "обичайните заподозрени" и албумът може да се раздели на две половини - едната, работена с шведското дуо Макс Мартин и Шелбак и другата с Джак Антоноф. Същите тези хора ни донесоха и 1989, който риеше в музикалните дебри на 80-те. Reputation лежи върху основите на своя предшественик, но набухан с доста повече модерни течения като трап и стадионна електронна музика, гравитираща около парти огнищата на Маями и Лас Вегас (CSI препратките напират сами).

Сингли като Look What You Made Me и ...Ready For It?! са бомастични и ескалиращи клубни хитове. (Анти-)припевът на първия, заимстван от I'm Too Sexy на Right Said Fred и рапиранията във втория илюстрират опитите на Суифт да еволюира след 1989, но и двата трака разчитат на модерните музикални трендове, с уговорката, че това не ги прави слаби моменти в албума.

Твърде модернистично и леко досадно ми се струват използването на аутотюн/вокодер в немалко на брой парчета. Архиврагът на Суифт - Кание Уест е известен с употребата на подобни вокални ефекти и някак си тази стратегия тип "fight fire with fire" е ненужна тук. Рапърът иначе е център на внимание в редица лирики, без да е адресиран директно, макар самият той да си позволи да атакува поп дивата в една своя песен в Life Of Pablo. В един от любимите ми моменти в Reputation  Тейлър принизява Кание до някакво досадно, хлипащо дете -  "This is why we can't have nice things, darling /Because you break them, I had to take them away" (This Is Why We Can't Have Nice Things).

Хаотичният любовен живот на певицата и клюките, които произлизат от него също заемат голяма част от лириките в Reputation. Суифт прокламира своето обсебване към неназован обект в иначе брилянтния 80-тарския синт-поп Gorgeous - "Guess I'll just stumble on home to my cats... alone/Unless you wanna come along", но в крайна сметка тя отново стига до задънената улица да се утешеава с нейните котки.

Както казах по-горе, в музикалната продукция не са поети особени рискове. В Reputation има редица парчета, които някак си напомнят на други изпълнителки от поп сцената - King Of My Heart на Rihanna/Halsey, This Is Why We Can't Have Nice Things на Lorde (и малко на Avril Lavigne),  Dancing With Our Hands Tied на Carly Rae Jepsen... Колаборацията с Ed Sheeran и рапъра Future - End Game е един от разочароващите тракове тук. Макар тематично обвързана с албума, песента звучи излишно в него и според мен е стигнала до финалната версия на издаване поради съвсем други причини.

В Look What You Made Me Do певицата анонсира за себе си от трето лице ""I'm sorry, the old Taylor can't come to the phone right now" / "Why? Oh, 'cause she's dead!"". Суифт визира своето "мъртво аз" като доброто момиче, което примиренчески приема критиките към всяка любовна издънка или публично унижение като тези, нанесени от Кание Уест/Ким Кардашиян. Но тя декларира на света и своето войнствено Аз, което не ще търпи повече обиди. Все пак Суифт не е чудовището, каквото непременно се опитват да я изкарат и това може да се чуе най-добре в изключителния финал New Year's Day, където върху минималистичен акустичен съпровод (китара и пиано) Тейлър пее "Hold on.. to the the memories they will hold on to you".

Reputation е изключително важен артефакт за 2017-та година. Той е доказателство, че всеки образ на нашето съвремие, може да бъде омаскарен за нула време, но с търпение антидот може да бъде намерен. За Тейлър Суифт Reputation е инстинктивен отбранителен механизъм. Вярно е, че чисто музикално този албум не изпъква по начина, по който ми се иска, но идеята му е съвсем друга - да покаже на света, че сринатата репутация може да има и деликатен обратен ефект - "My reputation's never been worse / So you must like me for me" (Delicate).


7.75/10
ЧУЙ:   ...Ready For It?    I Did Something Bad    Gorgeous      This Is Why We Can't Have Nice Things     New Year's Day


ДРУГИ ПОДОБНИ АЛБУМИ: