четвъртък, 6 юли 2017 г.

Daddy Issues - Deep Dream

Банда: Daddy Issues
Албум: Deep Dream
Лейбъл: Infinity Cat Recordings, 2017
Жанр: Post-Grunge, Grunge, Alternative Rock, Indie Rock, Noise Pop, Dream Pop, Pop Punk
FACEBOOK

Илиян Иванов

Когато решавам да ревюирам дебютни албуми, обикновено го правя, защото знам, че си заслужават. С Deep Dream на Daddy Issues случаят не бе съвсем такъв, тъй като и след десетина слушания все още не бях сигурен дали ми харесва наистина.

Изцяло дамското трио звучи така сякаш мацките са се научили да свирят що-годе читаво на инструментите си преди 3 години. И след като направих малко разследване, се оказа, че не съм много далеч от истината. Всичко това превръща Deep Dream в изключително предвидим и еднообразен албум, който ехти така все едно е 1992-ра.

Ако харесвате Hole, Sonic Youth и Nirvana, обезателно трябва да прецените за себе си дали Джена Мойнихан и останалите две момичета - Емили Максуел (барабани) и другата Джена (но не фолкпевицата) Мичъл могат да проправят път в Spotify плейлистите ви. А аз съм все още на кантар.

Както споменах, Daddy Issues не блестят с особено оригинални композиторски идеи. Парчетата са шаблонни и рядко изненадват с каквото и да е. Саундът е сиатълски отвсякъде, основно с жужащи китарни дисторшъни и мързелива ала Pixies ритъм секция, но пък красивите вокали на Мойнихан създават романтична поп атмосфера през повечето време.

Както предполага името на групата обаче, текстовете са доста сериозни и болезнени, и нищят доста директно разни неудобни теми като домашното насилие, сексуалните посегателства в семейството и прочее. Сингълът In Your Head пък саркастично рефлектира върху приключила връзка, заместена успешно от нова такава - "But oh, in your head  I wear your shirt to bed with my new boyfriend / And it’s never that good when we’re having sex".

Dog Years вероятно е най-въздействащото парче в албум с приглушените китари тип In Utero на Nirvana и хаотичните шумотевици в избухващите части. Locked Out пък е все едно ранен и хипнотичен Weezer, докато кавърът на Boys Of Summer на Дон Хенли е интересен, но не е непременно нещо, което бих запомнил след 3 месеца.

За Daddy Issues може би предстоят доста интересни времена. Deep Dream е като малко ковчеже с имане, заровено през 1994-та, което обаче засега няма стойност на антика. Трите момичета обаче имат нелош потенциал да станат по-добри композитори и изпълнители. Дали това ще стане, само времето ще покаже.
🌝6.75/10🌞
Препоръчителни песни:  In Your Head     Dog Year   Boring Girl    Locked Out   I'm Not

Други подобни ревюта:

понеделник, 3 юли 2017 г.

Blondie - Pollinator

Банда: Blondie
Албум: Pollinator
Лейбъл: BMG, 2017
Жанр: Post-Punk, New Wave, Synth Pop, Disco Pop, Reggae Fusion, Alternative Rock, Pop Rock
FACEBOOK

Илиян Иванов

Досега не съм имал възможността да го кажа директно в прав текст, но считам Blondie за е една от най-великите групи, предвождани от жена. Без Дебора Ан Хари (по рождение Анджела Трембъл) светът на рок и поп музиката може би нямаше да е същият. защото тя е многопластовият първообраз на противоречиво-скандалната, сладострастна, сексапилна, разкрепостена, силна но и ранима рок богиня.

Когато четете това ревю, Деби тъкмо ще е отпразнувала своя рожден ден (на 1-ви юли). На такава възраст да си все още на сцена си е истинско постижение, макар че трябва да призная - годинките вече се усещат. Но за тях след малко. За Blondie Pollinator е 11-ти албум и бандата е привлякла огромен арсенал от колаборатори и автори на песни, за да може да поговорим наистина за музиката, а не само за ЕГН-тата на Деби и компания.

Хари и китаристът Крис Стайн са написали само две от парчетата, като и двете включват гост вокали. Откриващото Doom Or Destiny е като среща на 70-тарско Ramones-ко торпедо с отговорниците по подбирането на музиката за саундтраковете на компютърните игри ЕА Sports - FIFA и в него на помощ се е притекла друга ветеранка от славните пънк времена - Joan Jett. Love Level пък е игриво реге-подобно с фънки брасове и подбни на рап речитативи от комедианта Джон Робъртс (който озвучава Линда в култовата анимация Bob's Burgers). Самата Деби Хари е участвала в писане на още едно парче - Long Time с популярния композитор и продуцент Dev Hynes.

Кийбордистът Мат Катц-Боен и неговата жена Лоръл също са написали две парчета за албума - Already Naked и Too Much, а в остатъка от албума имаме песни от Джони Мар (китарист на The Smiths), Ник Валенси (китарист на The Strokes), Дейв Ситек (работил с Nine Inch Nails, Beck и Jane's Addiction), съвременните алтърнатив/денс/поп звезди Sia и Charli XCX и други. Всичко това е важно да се отбележи, защото Blondie са сътворили интересна каша, която на първо четене е доста безвкусна, но оставя изненадващо приятен послевкус.

Никой не очаква от Деби Хари да пее перфектно на подобна достолепна възраст, но проблемите във височините се усещат и в студиото са замазани с вокални ефекти. Това може ясно да се чуе в в When I Gave Up On You и Gravity. На моменти си мислех, че определени парчета щяха да звучат страхотно, ако бяха записани преди 20, дори 10 години. "Износването" на гласа на Деби е ушевадно, за което обаче никой не може да си позволи да я съди строго, защото и без това съвременната поп музика ври под пара от дразнещ аутотюн.

Албумът иначе е разходка из цялата история на Blondie - от пънк, пред ню уейв до поп и диско. Финалът Fragments пък е смел и епичен. Песента е кавър на някой си Адам Джонсън и е силна емоционална изповед, в чието начало Деби Хари ни напомня за David Bowie, преди парчето да се превърне във френетичен галоп, от който Деби изстрелва думи като "Do you love me yet? Fucking prove it".

Донякъде е странно, че през 2017-та година Blondie все още има какво да дадат на музиката. Хаотичността по-скоро придава чар, въпреки че можах да усетя по-дългосрочен отпечатък в Pollinator. Обаче Blondie заслужават аплодисменти, ебати.
👱👩7.25/10👩👱
Препоръчителни песни:  Doom And Destiny   Long Time     Fun     Love Level    Fragments

Други подобни албуми:


сряда, 28 юни 2017 г.

Municipal Waste - Slime And Punishment

Банда: Municipal Waste
Албум: Slime And Punishment
Лейбъл: Nuclear Blast, 2017
Жанр: Thrash, Speed Metal, Heavy Metal, Crossover, Punk Metal, Hardcore Punk
FACEBOOK

Илиян Иванов

През 2017-та ставаме свидетели на интересен прецедент - и двeте групи на вокалиста Тони Фореста - Municipal Waste и Iron Reagan издадоха албуми в същата година с има-няма 4 месеца разлика! И съвсем смело мога да заявя, че ако двете банди бяха сменили логотота си на обложките на двете издания, никой нямаше да забележи разликата.

Работата е там, че и Iron Reagan, и Municipal Waste свирят идентичен олдскуул траш/спийд метъл, вкоренен дълбоко и в 80-тарската хардкор/пънк сцена, която в по-късните години на това десетилетие по-запознатите тогава са нарекли "кросоувър" (бел. ред. - това винаги ме е карало да се чудя - защо му е на Фореста да има две прекалено сходни банди, но както и да е).

Преглеждайки отново мартенското си ревю за Crossover Ministry (че какво друго да е освен кросоувър, хаха), усещам, че нямам какво да напиша за Slime And Punishment. Ако копи/пейстна текста тук и разменя заглавията на парчетата на Iron Reagan с тези на Municipal Waste, това щеше да ми спести около един час мъдрене, писане и редактиране.
Municipal Waste имат доста цветист мърч

Тони Фореста все още се кара с укорителен тон за всякакви там неща, свързани с политика, полиция, купони, пиене, религии и мутанти, а останалите от бандата му пригласят с шумни и бързи китарни рифове, картечни барабани и нерафиниран бас. Което в никакъв случай не прави албума слаб, нали. Щото ако бях чул и една балада, сигурно нямаше да си го пусна повече.

Няма да разглеждам в детайли Slime And Punishment, но отговорът на въпроса ви е: "Да, чупи вратове стабилно". Личният ми фаворит иначе е Parole Violators, което, както можете да се досетите, е ACAB парче, а любимият ми момент в него е точно преди бриджа, когато Тони се развиква като селянин в осемдесетарски екшън филм - "Fuck you, man!".  Така че няма да пиша повече обяснения - който някога е слушал Municipal Waste, едва ли му трябва допълнителна мотивация да чуе и Slime And Punishment, така че всеки сам да си чупи главата на своя отговорност. Личното ми усещане е, че албумът на Iron Reagan обаче е малко по-наказателен.
☠ 7.00/10 🕱
Препоръчителни песни:  Breathe Grease    Shrednecks    Parole Violators   Amateur Sketch    Think Fast

Други подобни албуми:

вторник, 27 юни 2017 г.

Spring Heeled Jack - Sound Salvation

Банда: Spring Heeled Jack
Албум: Sound Salvation
Лейбъл: Self-released, 2017
Жанр: Ska-Punk, Alternative Rock, Reggae Fusion, Third Ska Wave Revival, Pop Punk, Rock'n'Roll
FACEBOOK

Илиян Иванов

Ако някой изобщо помни Spring Heeled Jack (USA), то това са най-хардкор феновете на третата вълна ска музиката от 90-те. Бандата от Кънектикът издаде два култови албума преди около 20-тина години - Static World View (1996) и Songs From Suburbia (1998), след което се разпадна, но се събра с доста променен състав в началото на настоящето десетилетие и междувременно пусна третата глава от своята дискография.

Както казах вече, Spring Heeled Jack останаха в сянката на големите комерсиални успехи на например Reel Big Fish, The Mighty Mighty BossTones и The AquaBats!, което в никакъв случай не обезценява качеството на музиката им. Затова и ми беше интересно какво би могла да предложи една подобна банда през 2017-та година и както обикновено, подходих с дежурния скептицизъм след лесно забравимото ново EP на Save Ferris.

Въпреки неоособено вдъхновяващата си обложка Sound Salvation е (учудващо) добре изпипан DIY албум, в който има не чак толкова много ска, макар откриващото Keep Me Up да залага на изпитаната формула от ска, пънк и фънк. Can't Stand To Lose е игрив рокендрол, отново поръсен с могъщи брасове, а в St. Anthony бандата слаломира между емо, реге и радифоничен алтърнатив, за да превърне парчето в един от топ моментите тук.

Танцувалната рокендрол енергия на Slip Sliding e заразителна, а тя се подсилва от гост-вокалите на Стив Джаксън от The Pietasters. Burn This City е от типа парчета, които се запомнят от първия път с лесно запяващ се припев, стремглави китарни сола, убийствени брасове и буквално епичен финал, а пък MCMCXCVI: 1996 е директно тематично продължение и носталгична препратка към песента със сходно име от Songs Of Suburbia - MCMLIX: 1959.

Spring Heeled Jack не пропускат да покажат и своята почти баладична страна, на която може да се насладим в 100%-вото реге No Sleep, соул изкушението Waiting For You и Рой Орбисън-ското Strange Affair, което си плаче за романтичен танц. Финалното Young Girl затваря Sound Salvation с още малко поп пънк/емо щрихи и отново чудесно вокално взаимодействие между двамата фронтмени Рон Рагона и Майк Пелегрино.

Spring Heeled Jack може да са забравена от Бога група, но също като Lucky Boys Confusion и Authority Zero могат да запишат класен материал дори един милион години от последния път, когато са били актуални и релевантни. Музиката в Sound Salvation се движи като влакче в увеселителен парк - усилва скорост, издига се, после се снишава в по-лежерните моменти, за да повтори упражненията няколко пъти и да остави слушателя напълно доволен от преживяването.
🎧8.00/10💃
Препоръчителни песни:    St. Anthony    Slip Sliding    Burn This City    No Sleep   Strange Affair


Други подобни албуми:

петък, 23 юни 2017 г.

Lorde - Melodrama

Артист: Lorde
Албум: Melodrama
Лейбъл: Lava/Republic, 2017
Жанр: Pop, Dance Pop, Electropop, Art Pop, Indie Pop, Dream Pop, Electronica, Trip Hop
FACEBOOK

Илиян Иванов

За Lorde истинските проблеми започват сега. Никой не се осмеляваше да съди строго Ела Йелич-О'Конър (каквото и истинското име на певицата), докато тя беше на 16-17 години, защото успехът на сингъла Royals и дебютния ѝ албум Pure Heroine хвана целия свят неподготвен. Дори South Park, които я взеха на прицел в цял сезон, по-скоро ѝ отдадоха чест, отколкото да ѝ се присмеят. Целият свят бе в краката на Lorde, защото тя все още бе дете, за което са чужди все още за истинските житейските драми.

Но ето, че Ела порасна. И тъкмо вече навлиза в 20-те. Детето вече е жена и се вълнува от съвсем други неща като например сърцераздирание, раздяла, самота и цялата мелодрама, която произхожда от тях. Именно затова и Melodrama е очерк на трансформацията на Ела от тийнейджърка в жена и ебати, това е доста силен очерк.
Един от персонажите в Саут Парк - Ранди Марш
облечен като своето алтер-его Lorde
(+бонус тениска на The Cramps)

Когато Lorde пусна пилотния сингъл Green Light, изглеждаше, че новата музикална насока е стадионен EDM/поп. Но това е само наполовина вярно. Парчето и като цяло остатъка от албума наистина загатват за новите звукови влечения на Ела, но музиката в Melodrama далеч не се свежда само до летни хитове, напомпани от блъскащи в главата бийтове и меланхолични синтове/пиано мелодии, както е в Supercut.

Двете части на Sober илюстрират прекрасно еволюцията на Lorde. В Sober певицата звучи тайнствено, допълнена с фънки брасове, докато Sober II (Melodrama) e мрачно пътешествие от ефирни вокали, струнни оркестрации и тежки пиано акорди. Приглушените китари в The Louvre придават лек рок тон, преди парчето да премине в убийствен трип-хоп. Песента Liability я има в две версии, коя от коя по-интересна. Първата е някак игрива като за балада, докато в Reprise варианта Lorde почти достига меланхолията и депресията на Lana Del Rey.

Както вече казах, текстовете вече отиват в друга територия - "I hear sounds in my mind, brand new sounds in my mind / But honey I'll be seeing you 'ever I go", пее Lorde в Green Light - намек не само за романтични неволи, но и за лекия музикален стилов завой. В Homemade Dynamite пък тя се опитва да обуздае мечтите си за буйна и непокорна любов "Our rules, our dreams, we're blind / Blowing shit up with homemade dynamite / Our friends, our drinks, we get inspired / Blowing shit up with homemade dynamite".

Финалното парче Perfect Places се приближава най-много до саунда на Pure Heroine. Дори откриващият бийт звучи все едно Ранди Марш от South Park го е редил в мазето си, което може би е и целенасочено от самата Lorde, която иначе отново хвърля гигантски припев на масите.

Melodrama е мелодраматичен втори албум за младата изпълнителка. В него има много истории, лирическо-нервни изблици и комбинация от по-традиционен поп и инди. Споменах в началото, че за Lorde проблемите тепърва започват. Имах предвид житейските, откъм музика засега изглежда, че всичко е под контрол.
👸👸8.00/10👧👧
Препоръчителни песни:    Green Light    Sober     Liability     Supercut    Perfect Places

Други подобни албуми:

сряда, 21 юни 2017 г.

Rise Against - Wolves

Банда: Rise Against
Албум: Wolves
Лейбъл: Virgin, 2017
Жанр: Punk Rock, Alternative Rock, Post-Hardcore, Pop Punk
FACEBOOK

Илиян Иванов

След The Sufferer & The Witness (2006) Rise Against се превърнаха в мишени от по-старите си фенове и няма да е пресилено, ако кажем, че бяха застигнати от т.нар. от мен "The Offspring ефект". Преминали отвъд творчески и комерсиални зенити, някои банди сякаш нямат идея как точно да звучат, затова във всеки албум започват да ни замерят с албуми от няколко много добри, няколко много слаби и предимно посредствени парчета.

The Black Market (2014) беше ревюиран и от мен и от Вичо и получи съответно 6.00 и 4.00 от 10.00, което показва, че Rise Against не са впечатлили мен и определено са разочаровали Вичо. Осмият албум Wolves със сигурност няма шанс да стане класика, но има много повече консистенция от своя предшественик, а и от Endgame (2011) и Appeal To Reason (2008).

След като Доналд Тръмп стана президент на САЩ, единодушно се прокрадна схващането, че 2017-та ще е добра година за политически пънк, хардкор и метъл албуми. А Rise Against са от бандите, които винаги имат какво да кажат и за да не бъда голословен - песни като How Many Walls и Welcome To The Breakdown са директни атаки срещу настоящия обитател на Белия дом.

Гневът и бунтовническата натура на Rise Against, утилизирани тук от съвременната политическа обстановка, излизат на преден план дори в по-завоалирани като послания парчета Wolves и The Violence. Бандата не изневерява на своята мелодичност, с която проби в мейнстрийма, но може би съзнателно е пропуснала този път баладите, което е голям плюс. За сметка на това слушателят ще открие веднага новите хитове, какъвто без съмнение ще бъде House On Fire.

В албума няма някоя откровено слаба или дразнеща песен, което не означава веднагически, че Wolves e безупречен, защото определено липсва ефектът "уау". Rise Against обаче поне успяват да убедят, че ОТНОВО са пънк група. Mourning In Amerika и Bullshit вкарват нетрадиционни елементи в саунда на квартета, като реге/ска партиите във второто ми напомниха за албума на Anti-Flag - Underground Network.

За Rise Against Wolves не е крайъгълъен камък в дискографията им, но е полъх свежест, особено след определено скучноватите им последни 2-3 албума. Бандата звучи стегнато и агресивно, за разлика от например напълно разпиляния The Black Market.  Тим Макълрат е сред най-добрите автори на текстове на пънк сцената и определено вдъхновението го е ударило тук - "We are the wolves at the gates / Our numbers growing every day, now / But you can’t fight us alone, no". За Rise Against някои борби тепърва започват и Wolves е доказателството за това.
🐺🐺7,25/10🐺🐺
Препоръчителни песни:    Wolves    House On Fire    Welcome To The Breakdown    Bullshit    Mourning In Amerika


Други подобни ревюта:

четвъртък, 15 юни 2017 г.

Authority Zero - Broadcasting To The Nations

Банда: Authority Zero
Албум: Broadcasting To The Nations
Лейбъл: Bird Attack Records, 2017
Жанр: Punk Rock, Skatepunk, Ska Punk, Reggae Fusion, Alternative Rock
FACEBOOK

Илиян Иванов

Всяка година излизат десетки албуми, които така и не успявам да чуя поради липса на време. Единични бройки от тях пробиват поради изрични препоръки от приятели. Такъв се оказа случаят с Broadcasting To The Nations на аризонските пънкари Authority Zero, от чийто оригинален състав е останал само вокалистът Джейсън ДеВор.

Имах шанса да гледам бандата два пъти на живо преди около 10-тина години и съм фен на първите им три албума, но в последно време ги изгубих от радара си и изобщо не чух Stories Of Survival (2010) и The Tipping Point (2013). Вероятно същата участ щеше да посрещне и Broadcasting To The Nations, но ми бе препоръчано да му дам шанс.

Някак си вътрешно знаех, че Authority Zero нямаше да ме разочароват, защото много добре ми е позната тяхната формула за правене на музика, която не е мръднала вече две десетилетия време. Бандата свири бърз и екстремно мелодичен пънк рок, към който добавя с пълни шепи ска, реге и латино, а фронтменът Джейсън е един от най-гласовитите на тази сцена.

Authority Zero правят шеметно начало по Pennywise-ки с откосите First One In The Pit, Reconciliation и Destiny And Demise, като особено последното впечатлява с шеметни бас линии и страхотни беквокали ала Bad Religion. Едноименното парче пък е първото, в което се чува тектонично ска, докато в Summer Sickness и La Diabla има много повече поп/латино парти атмосфера, което води до неизбежни асоциации с титаните в стила Mad Caddies.

Revolution Riot и Bayside могат да минат за "хитовете" тук. Името на първото ми подсказва, че е нещо като продължение на Revolution (от втория албум Andiamo и компилацията Rock Against Bush), като бунтовническите лирики служат в подкрепа на това. Bayside пък е чудовищно енергично и супер мелодично, макар да е само идея над средното темпо.

С вихрения химн No Guts No Glory се поставя точка на един чудесен албум, които малцина ще чуят. Broadcasting To The Nations е от тези издания, за които ще е пресилено да наречеш велик, но оставя послевкус на пълно удовлетворение. Authority Zero са действали като по учебник и това го превръща в един от най-стабилните им албуми досега.
Ø  7.75/10  Ø
Препоръчителни песни:   Destiny And Demise    Broadcasting To The Nations    Revolution Riot   Bayside     La Diabla

Други подобни ревюта:

сряда, 14 юни 2017 г.

Rancid - Trouble Maker

Банда: Rancid
Албум: Trouble Maker
Лейбъл: Hellcat/Epitaph, 2017
Жанр: Punk Rock, Street Punk, Pop Punk, Alternative Rock, Ska Punk
FACEBOOK

Илиян Иванов

Гатанка: колко песни са нужни за да запълнят един албум на Rancid? Ако сте сред феновете на легендарната пънк банда, знаете, че отговорът е минимум 19, хаха! И точно толкова на брой парчета ни дават Rancid в деветия си албум Trouble Maker.

...Honor Is All We Know (2014) беше изключение от правилото със своите "едва" 17 песни и то в делукс изданието. Донякъде съкращаването на формулата преди 3 години помогна на Rancid да не затъват в пълнежи, каквито имаше в изобилие в Let The Dominoes Fall (2008) и отчасти в Indestructible (2009). В Trouble Maker има и малко пълнеж, но това не му пречи да бъде една прилична и достойна глава в дискографията на бандата.

Добрата новина тук е, че ако някога си слушал Rancid, няма нужда да ти напомняме колко пристрастяващи могат да бъдат неразбираемите, неритимични и мрънкащи вокали на Тим Армстронг. Фронтменът пак е рециклирал познатите ни до приятна болка едни и същи китарни прогресии и ги е смесил с ретроспективни лирики тип обяснения в любов към култови кътчета от родния Ийст Бей - както е например в меланхоличното Telegraph Avenue, което всъщност зарибява повече с всяко изминало слушане.

С безобразно добрите бас линии на Мат Фрийман обаче и най-тривиалната и предъвкана триакордна пънк песен се превръща в нещо еклектично (All American Neighborhood), а това винаги е била отличителна черта на бранда Rancid. По-острите, но и по-мелодични и тонално верни вокали на Ларс Фредериксен обикновено контрастират с тези на Армстронг, което оформя цялата сплав, която пък звуково е оформена от продуцента и собственик на Epitaph Records - Брет Гуревиц.

Като почти всеки албум на бандата, е неизбежно да минем без ска/реге, и малкo рокендрол/рокабили със задължителните пиано органи. Say Goodbye to Our Heroes е ода за музикалните идоли от детството на Тим и компания, а I Kept A Promise си e каноничен Ramones отвсякъде. Споменавам двете парчета, които са едно след друго в подредбата, защото мисля, че е важно да се отбележи цялата тази приемственост, а и Rancid са сред малкото все още активни пънк банди, които упорито дълбаят и в корените на стила от 70-те.

Трудно е да се каже къде точно седи Trouble Maker в цялостната дискография на калифорнийците, но както споменах в началото - това е прилично и достойно допълнение към нея. В албума ухае на ретро чар, усеща се и, че бандата е хваната между 20-годишнините на ...And Out Come The Wolves (1995) и Life Won't Wait (1998). Rancid са ветерани на тази сцена и могат да го карат само на турнета със свирене на класиките, но явно с Trouble Maker искат да ни кажат, че "това не е краят", както се пее в последното парче (от стандарното издание) - This Is Not The End.
💀7.25/10👹
Препоръчителни песни:   Ghost Of A Chance     Telegraph Avenue    All American Neighborhood    Say Goodbye To Our Heroes    This Is Not The End


Други сходни ревюта:

петък, 9 юни 2017 г.

Papa Roach - Crooked Teeth

Банда: Papa Roach
Албум: Crooked Teeth
Лейбъл: Eleven Seven, 2017
Жанр: Nu Metal, Alternative Metal, Rap Metal, Alternative Rock, Hard Rock
FACEBOOK

Илиян Иванов

Едно от първите ми истински зловещи напивания в гимназията беше на 16-тия ми рожден ден, когато получих като подаръци няколко касетки - Insomniac на Green Day, There's Nothing Left To Lose на Foo Fighters и Infest на Papa Roach. Последният от трите албума най-добре кореспондира с мен в следващите месеци, тъй като и без това MTV ме бяха облъчили достатъчно с хитовете Last Resort, Broken Home и Between Angels & Insects.

Всяко чудо за три дни обаче. Не, не загубих интерес за зловещи напивани, но Papa Roach бързо ми втръснаха - още някъде след следващия им (също добър) албум Lovehatetragedy (2002), поради което леко поизпуснах какво се случваше с тях до този момент. Да, като всеки човек, чийто живот включва ежедневно браузване в Интернет, бях чувал това-онова от бандата, но Crooked Teeth е първият им цял албум, който слушам от около 15 години насам.

За моя приятна изненада, Papa Roach определено имат какво да дадат на съвременните мейнстрийм рок и метъл сцени. Цигулковото интро на отварящото Break The Fall ме хвана неподготвен, защото докато чаках напразно парчето да прелее в Aerials на System Of A Down, квартетът "завърта колелото" обратно към 2000-та година с гневен хип-хоп куплет и изненадващо магнетичен припев.

Едноименното парче и My Medication залитат леко в джент територии по саунд, като отново Джейкъби Шадикс изважда рап-метъл речитативите. Във второто от двете той дори звучи като Сони от P.O.D., което ме присети за Youth Of The Nation.

Born For Greatness е странно парче, което например можеше да бъде част от One More Light на Linkin Park, но правилното сравнение е с Shinedown, комбинирайки поп/EDM мелодии и рок заряд. Един от синглите Help пък освен, че има най-лесно запомнящия се рефрен в албума, носи послание с благородна кауза - за хората с проблеми с психичното им здраве.

Crooked Teeth обаче не е само вино и рози. Колаборациите със поп певицата Skylar Gray и рапъра Machine Gun Kelly - Periscope и Sunrise Trailer Park някак минават между другото и според мен изпускат потенциала да бъдат нещо повече от пълнеж. Индъстриъл пасажите във финалното None Of The Above и поп пънк енергията ала New Found Glory в American Dreams също не са особено впечатляващи, което пък практически превръща албума в същинска манджа с грозде от стилове.

Crooked Teeth е като да откриеш напълно запазени в лед фосили на група от началото на XXI век, да ги разтопиш и след това членовете да продължат да свирят от момента са били замразени. Това крие своите добри и гадни страни, но тук добрите са повече и Papa Roach, неочаквано за мен, са издали абсолютно приличен албум и то когато малцина са го очаквали.
   7.00/10   
Препоръчителни песни:  Break The Fall   Crooked Teeth   My Medication    Help    None Of The Above

Други ревюта:

четвъртък, 8 юни 2017 г.

Danzig - Black Laden Crown

Банда: Danzig
Албум: Black Laden Crown
Лейбъл: Evilive/Nuclear Blast, 2017
Жанр: Heavy Metal, Doom Metal, Hard Rock, Goth Rock
FACEBOOK

Илиян Иванов

Наскоро Glenn Danzig си навлече гнева на пънк средите, подкрепяйки мюсюлманския бан на Доналд Тръмп, което се възприе до голяма степен като глупаво лицемерие, особено на фона на религиозните възгледи на ветерана. Година по-рано той се събра с Jerry Only и Doyle von Frankenstein за епичен Misfits реюниън на Riot Fest (с участието и на Дейв Ломбардо). Междувременно пък "групата му" Danzig издаде нов албум, за който трудно могат да се кажат много позитивни неща.

Black Laden Crown има прилично зъл, секси и евтин артуърк като постер за B-movie със зомбита. Едноименното отварящо парче потапя в мудна дуум атмосфера с предълго интро, от което много бързо разбираме, че Danzig има за цел да ни проглуши ушите с некадърно записан албум.

Глен никога не е бил велик певец и в това се крие част от чара на неговото творчество, но когато човек чуе вокалите му в Last Ride или Blackness Falls , или коя да е песен от Black Laden Crown, ще започне да се чуди дали не сме 1981-ва година. Страдателническото пеене на моменти е прекалено фалшиво не само тонално. Болката в гласа на Danzig звучи не само изфабрикувана, но и зле продуцирана.

Което препраща към другия голям проблем в Black Laden Crown. Албумът е зле миксиран и още по-зле продуциран. Ужасно шумните китари буквално убиват всичко останало, докато барабаните (които са записани от цели петима души, сред които и самият Глен) се озвучени все едно в килер. Томи Виктор - фронтмен на Prong - гостува в албума и добавя няколко доста прилично-епични  китарни сола, като бих отличил това във финалното Pull The Sun, което е май и най-ставащото парче, заедно с Devil On Hwy 9 и донякъде едноименното.

Предишният албум на Danzig Skeletons беше с кавъри, които също бяха доста несръчно записани. Може би за Глен е време да си свери часовника и да разбере, че в XXI век няма извинения за кашонени барабани, оглушително силни китари и няма нищо романтично да пееш като в банята.
👹👿2.50/10💩💩
Препоръчителни песни:   Black Laden Crown     Devil On Hwy 9    Pull The Sun
Други подобни ревюта:

сряда, 7 юни 2017 г.

Blink-182 - California (Deluxe)

Банда: Blink-182
Албум: California (Deluxe)
Лейбъл: BMG, 2017
Жанр: Pop Punk, Alternative Rock, Punk Rock, Post-Grunge
FACEBOOK

Илиян Иванов

По-малко от 12 месеца след California, Blink-182 издават на практика чисто нов албум, но го пакетират като делукс версия на миналогодишния. Това в известна степен е разочарование, тъй като лесно може да се усети защо около половината от тези 11 парчета (+ акустична версия на хит сингъла Bored To Death) са били пренебрегнати изначално.

Една от теориите ми за излизането на делукс California-та е, че бандата иска да го сертифицира със златен статус за над 500 000 копия в САЩ и евентуално да го предложат пак за Grammy. До началото на 2017-та албумът продаде над 400 000 копия, като почти половината бяха реализирани още през първата седмица. С една стабилна притурка, феновете ще закръглят бройка на половин милион вероятно съвсем скоро, което би било феноменален комерсиален успех на рок група в сегашната пазарна конюнктура. И кой знае може да го номинират за Grammy отново - на тия награди и без това условията за участване са нелепи.

Големият проблем, който имам с втория диск на California, е, че Blink-182 се превръщат все повече в проект на продуцента Джон Фелдман (Goldfinger), отколкото група, която търси оригинално звучене в модерната поп пънк сцена. Достатъчно е човек да си пусне новия сингъл на Goldfinger и после коя да е песен тук. Разлика няма да откриете.

В известен смисъл, Blink-182 залагат на обичайните си силни страни - вокалните "na na na na na"/"whoah oh whoah oh" припеви и бриджове, типичните меланхолични бас линии на Марк Хопъс и раздвижените бийтове на Травис Баркър. Т.нар. клишета сработиха в стандартната версия на California, но сега идват в повече и се създава усещането, че след някое парче, което е яко, идва друго, в което лъха на посредственост.

Евтината електроника в Bottom Of The Ocean е опит за повторение на парчето Los Angeles, но с този ялов припев заглъхва безславно в посредственост. Long Lost Feeling е изкуствено напудрена балада, докато откриващото парче Parking Lot е, естествено, най-бързото и служи за заблуда, както беше със Cynical, че и сред остатъка ще има скорост. Псевдо-експерименталното 6/8, именувано абсолютно неоригинално на бийта, върху който е базирано, е една идея по-тежко от всичко останало в албума, но когато човек чуе пианото и вокалите на Марк на припева, ще забрави за виковете и китарите на Мат Скиба.

Въпреки критиката ми, вторият диск на California всъщност не е краят на света и дори не би бил лош албум, ако не беше в контекста на делукс версия. Сред 11-те оригинални парчета определено има и доста добри попадения като радиофоничните Last Train Home и Good Old Days, които дори заслужаваха да са в оригиналното издание. Акустичното лайв изпълнение на Bored To Death също заслужава внимание и похвали. Тази "съблечена" версия ми напомни на това, което Foo Fighters направиха преди години с тяхната класика Everlong.

Blink-182 можеха просто да издадат 5-6 от тези парчета в едно EP и всичко щеше да е наред. Единият проблем, който аз имам, че определени песни са ненужно изкарани на показ отпадаъци, които не допълват с нищо оригиналната California. Както казах по-горе, другият проблем е Джон Фелдман, който май се стреми да накара 5 Seconds Of Summer, Blink-182 и Goldfinger да звучат "over-продуцирани" и неразличими едни от други.
* оригиналната версия на албума бе оценена с 8.5/10. Оценката тук е само за бонус изданието.
👸🙎6.00/10💀👽

Препоръчителни песни:  Parking Lot   Good Old Days    Last Train Home   Bored To Death (Acoustic)

Други подобни албуми:

сряда, 31 май 2017 г.

Linkin Park - One More Light

Банда: Linkin Park
Албум: One Moe Light
Лейбъл: Warner Bros Records/Machine Stop, 2017
Жанр: Dance Pop, Pop Rock, Electropop, Electronica, EDM
FACEBOOK

Илиян Иванов

За болшинството фенове на Linkin Park, One More Light е гигантско разочарование, само защото е поп албум. Често срещано е меломаните да развият чувство на предаденост, когато любимата им група промени своето звучене. Гневът на фенбазата на калифорнийците е ирония на съдбата. Linkin Park са сред последните рок банди, които реално продаваха албуми в космически тиражи. Космически.

Дебютът Hybrid Theory и последвалият го Meteora катапултираха секстета в орбита, достъпна само за избрани. За определен период от няколко години Linkin Park бяха най-популярната група на планетата. Най-ПОПулярната. Поп.

Точно така. Linkin Park винаги са били поп група и етикети като "нео метъл" не променят този факт. Гигантските хитове от първите два албума In The End и Numb са базирани на изключително набиващи се в съзнанието пиано мелодии и изстрелват припеви, каквито сигурно се продуцират в лаборатории на NASA, за да могат да бъдат запомнени мигновено от първата форма на живот в космоса, която ги чуе.

Скрийшотът беше направен седмица преди
пускането на ревюто
Разбира се, малцина фенове на Linkin Park биха разбрали това, защото повечето от тях очакват всяка песен на бандата да започва с рап куплет от Майк Шинода върху основно електронна подложка с рок уклон ала The Prodigy, след което китарният дисторшън да ни взриви на припева с вокалите на Честър Бенингтън.  При определени обстоятелства това можеше да бъде One More Light с по-малко различни аранжименти. Доказват го безбройните "ню метъл" и "тежки" версии на Heavy, които кавър бандите от YouTube напускаха веднага след като излезе пилотният сингъл. Но дали една неометъл версия на албум на група, изцедена от липса на идеи и притисната (вероятно) от лейбъла да се завърне на първо място в Billboard, щеше да е по-добра идея?

Kато човек, който никога не е изпадал в истерия по Linkin Park, няма как да се чувствам разочарован, което може би ми дава предимството да имам по-трезва преценка за One More Light. Може би. Да започнем от позитивите. Ако човек се абстрахира от цялата ярост, която се лее по бандата и албума, Talking To Myself всъщност е приятно парче, което е вероятно най-китарно ориентираното, макар че най-близкото сравнение, което намирам е Coldplay.

Good Goodbye с гости рапърите Pusha T и Stormzy има интересен реге/дъб вайб, който прераства в стадионна електронна музика от сорта на Avicii. Казвам го с позитивна нагласа, защото парчето би било подходящо да озвучава малките часове на денонощието в "Малката текила" в Созопол. За жалост обаче това са единственото приемливо време за слушане на песента.

Но аз повече позитиви не чух. Откриващото парче Nobody Can Save Me е едно от най-лошите музикални изпълнения, които съм слушал в последните години. Тези аутотюн детски гласчета в интрото бъркат в съзнанието като боргия при лоботомия. Ако това не ви е достатъчно, само чуйте после сълзливото включване на Честър - "I'm dancing with my demons, I'm hanging off the edge". 

Пеенето е голям проблем в целия албум. В Sorry For Now - едно от парчетата, в които Майк Шинода завзема микрофона през повечето време, а Честър се опитва да рапира на бриджа преди последния припев, което звучи като музикално състезание между третокласници тип "Като лъвовете". Споменавайки третокласници, Майк е написал текста като извинение към децата си, че често отсъства заради ангажименти с групата, но май за следващия албум трябва да помисли и за извинение за съществуването на този албум.

Като оставим настрана вокалите в Sorry For Now, това дори не е най-лошото в парчето и като цяло в остатъка от албума. Инструменталите са като правени на Fruity Loops за около половин ден, като според информацията в Wikipedia, Майк Шинода и китаристът Брад Делсън са продуценти. Което поне дава някакъв кредит към Брад за направата на албума, но не ми е ясно к'ви са ги дървили барабанистът и басистът? Тяхното присъствие тук е май само по снимките от прес рилийзите.

На One More Light му липсва почти всичко, което прави един поп албум добър, като започнем от оригинални и запомнящи се мелодии. Свръх продуцираността води до брак, а в този албум от толкова много брак не е останало място за почти нито един правилно изваян чарк. Linkin Park тръгнаха по много тънък лед с One More Light и коментарите на Честър към фенските реакции показват, че сътресенията тепъррва предстоят. Малко са албумите, които могат да поляризират толкова бързо фенската маса от "Осанна" до "Разпни го", но този е един от тях.
💩1.25/10💩
Препоръчителни песни:  Talking To Myself     Good Goodbye
Други ревюта, които може да прочетете:

понеделник, 29 май 2017 г.

DREAMCAR - DREAMCAR

Банда: DREAMCAR
Албум: DREAMCAR
Лейбъл: Columbia Records/Sony Music 2017
Жанр: New Wave, Synth Pop, Alternative Rock, Post Punk, Disco Pop, Funk Rock
FACEBOOK

Илиян Иванов

Винаги когато се пръкне някоя нова "супергрупа", очакванията към нея са завишени, тъй като какво друго освен "супералбуми" може да издаде един такъв проект. DREAMCAR следва една вече позната пропорционална формула: инструменталната част на нечия банда допълнена от вокалист на друга такава - нещо, което слушахме години наред с Audioslave, които за съжаление никога повече няма да издадат нова музика.

Новината за новата супергрупа бе анонсирана преди месеци и със сигурност за мнозина е било любопитно как ще звучат всички от No Doubt без Гуен Стефани - Тони Канал (бас), Том Дюмон (китара) и Ейдриън Йънг (барабани) в компанията на винаги обвития в мистика Дейви Хавок от AFI.

Въпреки че както казах, очакванията към подобни проекти да са завишени, аз не знаех каква стилова насока да очаквам тук. Нямах добро предположение, но пък сле излизането на пилотния сингъл Kill For Candy вече усетих накъде ще духа вятъра. DREAMCAR се оказа едно симпатично-романтично и носталгично завръщане към музиката на 80-те - синт поп, ню уейв, пост-пънк и фънки диско.

На определени етапи от своите кариери, и No Doubt, и AFI се заиграват по-сериозно със споменатите стилове, което помага на колаборацията в албума да звучи толкова натурално. И при двете групи обаче винаги е имало "едно наум" да не се прави пълна промяна. В DREAMCAR обаче четиримата имат пълната свобода да се отпуснат в 80-тарската носталгия.

В известен смисъл звездата на албума е Тони Канал с неговите игриви, фънкарски и думкащи бас партии, които сменят непрекъснато настроението в албума между меланхолия и порив за танцуване. Това в никакъв случай не означава, че другите двама от No Doubt са си чоплили носовете. Китарите имат хубав, мек саунд, докато барабаните звучат леко електронно, което значително подсилва 80-тарската атмосфера, подхранена и от обилно количество синтезатори.

Дейви Хавок си пее както винаги ангелогласно. За разлика от албумите на AFI, където често вика и крещи, тук той настройва гласа си на синт поп/ню уейв/емо честотите и макар текстовете да са понякога глуповати - "We love you candy girls (Аll the boys)/ We love you candy girls" (On The Charts), това не отнема от чара на албума.

Всеки фен на The Cure, New Order, The Smiths, Duran Duran и прочее банди ще открие по нещо за себе си в албума. Парчета като пост-пънкарското Kill For Candy и кабаретното All Of The Dead Girls минават "хитовете" тук със заразително-закачливите си припеви, докато такива като Ever Lonely и Do Nothing вкарват тъжна и сериозна нотка и звучат повече от прекрасно.

В интерес на истината, във втората си половина албумът леко доскучава и според мен, с малки орязвания от 12-те парчета, всичко щеше да е перфектно. Само времето ще покаже дали DREAMCAR е проект за убиване на време или банда с бъдеще. Едноименният албум обаче е с класа над тазгодишния албум на AFI, да не говорим пък за последния такъв на No Doubt - Push And Shove (2012), който беше ужасен.
   👸7.75/10🚗  
Препоръчителни песни:  Kill For Candy   On The Charts   All Of The Dead Girls    Ever Lonely    Do Nothing
Други подобни албуми:

четвъртък, 25 май 2017 г.

Jade Jackson - Gilded

Артист: Jade Jackson
Албум: Gilded
Лейбъл: ANTI- Records, 2017
Жанр: Country, Folk Rock, Alternative Country, Pop Rock, Americana, Indie Rock

Илиян Иванов

Когато Facebook дадe старт на т.нар платени реклами или спонсорирани публикации, бях доста ядосан на Марк Зукърбърг. Години по-късно смятам, че благодарение на това нововъведение в социалната мрежа, открих за себе си редица банди и изпълнители, които иначе сигурно никога няма да забележа.

Jade Jackson например все още е никоя като популярност, но дебютът ѝ е сред най-красивите, които съм слушал в последните години. Кехлибареният глас на брюнетката и ефирната комбинация фолк, кънтри и инди рок със задължителното пънк отношение към живота превръща Gilded в задължителен албум, който определено заслужава повече внимание в мейнстрийм медиите.

Цигулката в откриващото Aden подсилва болката на Джейд след очевидно тежка раздяла, като певицата търси сила в думите на баща си "I grew up my father's daughter / He said "Don't take no shit from noone" / You'll never see me cry". Това парче и други  по-раздвижени като Good Time Gone и рокабилито Troubled End показват защо всъщност Майк Нес от Social Distortion я взима под крилото си и продуцира Gilded.

Finish Line е класическо кънтри, в които чуваме прекрасни китарни слайдове, докато Motorcycle влиза като една по-рок ориентирана Lana Del Rey - чудесно съчетание от вокални техники, пулсиращи ударни и треперливи акустични китари. Както може да се очаква, силата на Джейд е и в баладите. В меланхоличната Bridge се чуват отново тъжни цигулки, които добавят финалния щрих към добрата композиция. 

Но гласът на певицата е този, който прави Gilded нещо повече от поредния кънтри албум. Когато открих Джейд Джаксън след нейна спонсорирана публикация, първоначално хич не харесах нейната бленда, но проявих упоритост и след 3-4 слушания на синглите Motorcycle и Finish Line останах запленен от меката дрезгавост в гласа ѝ, подплатена от мистичност и нежност. 

Gilded е поетичен прочит на любовни провали и повече от солиден дебют за 25-годишната певица. Джейд твърди, че откакто е написала първата си песен на 13 години, е мечтала за този ден - да има договор с лейбъл и издаден албум. Е, Майк Нес от Social Distortion ѝ подава ръка (между другото изпълнителката подгрява турнето на пънк ветераните) за продуцирането, а ANTI- Records, който са под шапката на Epitaph, я включват в каталога си. По подобие на Millport на Greg Graffin и тук кънтрито има своя задължителен алтърнатив отенък, което го прави още по-интригуващ за всеки незапознат с Джейд като цяло. Дано Gilded получи малко повече внимание наистина, както се случи със Same Trailer, Different Park на Kacey Musgraves.
   💃8.00/10💇   
Препоръчителни песни:   Aden     Bridges    Finish Line     Good Time Gone    Motorcycle
Други подобни албуми:

понеделник, 22 май 2017 г.

Gorillaz - Humanz

Банда: Gorillaz
Албум: Humanz
Лейбъл: Parlophone/Warner, 2017
Жанр: Electronica, Alternative Pop, Alternative R&B, Hip-Hop, Left Field Hip-Hop
FACEBOOK

Илиян Иванов

С годините загубих интерес към Gorillaz, защото анимационната концепция на проекта постепенно се заличаваше. Сигурен съм, че и самият Джейми Хюлет се е чувствал някак разочарован, че неговите герои заемат все по-малко място в цялата картина, за сметка на колаборациите на Damon Albarn в музикално-инструменталната част.

В крайна сметка някъде между албумите Plastic Beach (2010) и The Fall (2011), Gorillaz не се усещаха като онези Gorillaz, които завладяха музикалните фенове с видеоклипове като Clint Eastwood и 19-2000, а като проект за пореден музикален ескапизъм на Олбарн, държащ Хюлет в твърде дребна роля.

Сиреч бъдещето на виртуалната банда бе поставено на карта. Междувременно Олбарн издаде и продуцира куп албуми - самостоятелни, като част от супергрупи, на други изпълнители и дори такъв с Blur. Неутолимият му глад да записва нова музика отново го събира отново с Хюлет, който трябва да даде рестарт и да съживи отново 2-D, Murdoc, Russel и Noodle.

Визуалните фази на Gorillaz според рисунките на Хюлет
до издаването на Humanz
Чисто визуално, настоящите Gorillaz изглеждат невероятно, ако съдим от видеоклипа Saturnz Barz. Със сигурност за Хюлет е предизвикателство да направи виртуалната банда отново харесваема, но засега само това не стига. Новият албум съдържа 20 трака в обикновеното си издание, като няколко от тях са кратки интерлюдии и е абсолютен миш-маш от електроника, рап, R&B и разни други производни стилове. Рок уклон изцяло липсва, макар че Gorillaz никога не са били асоциирани с рок сцената, но в предишните албуми определено се чуваха повече китари.

Броят на гостите в Humanz пък е дълъг като Великата китайска стена. Дето се вика, в кръга на шегата, куцо и кьораво си е оставило дирите по парчета, от които само едно реално не е колаборация - Busted And Blue звучи като нещо от соловия албум на Олбарн - Everyday Robots (2014).

Но да започнем с позитивите. Ascension дава приповдигнат старт с яки бийтове, футуристична атмосфера и отлично включване от рапъра Vince Staples. Следващото Strobelite синхронизира отлично R&B и фънки диско, като и тук гост вокалите на Peven Everett са в целта. Saturnz Barz е опит за смесване на трап, денсхол и трип-хоп и макар видеоклипът да е супер як, песента макар нелоша, реално не е нищо особено.

"Обичайните заподозрени" в албумите на Gorillaz - De La Soul се включват в Momentz, в което има готино 8-bit клавирно интро последно от готина акапелна част. Аутотюн "моментите" определено не са ми по вкуса, но като цяло това парче е сред по-добрите. Женските вокали на Kelela в Submission са притеснително приятни, но някъде тук по средата на албума се губи що-годе натрупаната инерция.

Charger е прекалено хаотична, докато космическата атмосфера на Andromeda е твърде постна, а вокалите на Олбарн звучат безлично. Hallelujah Money с Бенджамин Клементин e отвратителна песен, в която всичкото "пеене" трябваше просто да бъде изтрито. Донякъде Gorillaz намекнаха за политически активизъм с нея (беше нещо като пилотен сингъKл преди няколко месеца), но това не я прави слушаема. Всъщност Олбарн призна, че е преработил достатъчно албума, за да премахне всички препратки към Доналд Тръмп например или поне се е опитал да ги завоалира (реално само бонус тракът The Apprentice прави директен намек към президента на САЩ).

Финалното We Got The Power пък е с вокалистката на Savages Джени Бет и някогашния заклет враг на Олбарн от Oasis Ноел Галахър и макар слоганът от заглавието да предполага нещо мощно, песента трудно би запалила някого по ревюлюции и не изпъква с никакви интересни композиционни хрумвания. Има и още парчета, за които не мога да кажа нещо кой знае какво позитивно, затова да продължим към заключението.

А то е, че Humanz е разхвърлян като студентска стая. Сред бонус траковете има определено много интересни неща, които заслужават местата на песни от стандартното издание - например Out Of Body. От време на време човек се чуди дали това е Gorillaz или просто сборна компилация от разностилови композиции на произволно събрани изпълнители. Възможно е Джейми Хюлет да вдъхне живот на определени парчета чисто визуално, но това издание определено не е сред върховете в кариерата на Олбарн.
🐵5.50/10🐵
Препоръчителни песни: Ascension    Strobelite   Saturnz Barz    Momentz     Submission   
Други подобни ревюта:

вторник, 16 май 2017 г.

Paramore - After Laughter

Банда: Paramore
Албум: After Laughter
Лейбъл: Fueled By Ramen/Atlantic, 2017
Жанр: Synth Pop, New Wave, Alternative Pop, Alternative Rock, Pop Rock, Emo
FACEBOOK

Илиян Иванов





Отгоре надолу:
Blondie 1980
No Doubt 1996
Paramore 2017

До голяма степен Paramore са това, което Blondie и No Doubt са за техните поколения: предвождана от енигматична, красива и добра певица банда, която стартира своята кариера дълбоко в пънк корените на тогавашното си настояще, за да еволюира към далеч по-радиофоничен поп/диско/синт рок, който на всичко горе им отива дори повече. Тази история с известни условности може да се каже и за Blondie, и за No Doubt.

Изминаха цели 4 години от едноименния им предишен албум, в който групата вече загатна, че е готова да се отърси от тийн/емо настроенията и да премине в лигата на големите. Фундаменталното на този запис бе, че Paramore наистина настъпиха в непознатите територии и нагазиха в неизследвани води, но го направиха смело и това ги направи далеч по-значими от повечето им съвременници, които Alternative Press умилително нарича "нашата сцена".

Между Paramore (2013) и After Laughter (2017) се случиха много неща в групата. Басистът Джереми Дейвис напусна след скандал, но Paramore все пак останаха пак трио след като един от основателите на бандата - барабанистът Зак Фаро се завърна. Със сигурност тези промени са оказали влияние върху творческия процес, касаещ After Laughter, но гигантската стилова промяна в сравнение с Brand New Eyes всъщност се крие в стремежа на развитие и порастването/съзряването на фронтдамата Хейли Уилямс и останалите в групата. За капак пък самата певица дори се омъжи  за Чад Гилбърт - китарист на New Found Glory (бел. ред. - които също наскоро издадоха нов албум).

На инструментално ниво китарните дисторшъни са отстъпили място на синтезаторния поп звук на 80-те, който идва като приливна вълна в After Laughter. Бандата съвсем умело е визуализира този  стилов завой във видеоклипове, артуърк и промоционални снимки. Откриващото парче и пилотен сингъл Hard Times е невероятно танцувален синт поп с карибски и фънки привкуси. Парти положението става дори още по-яко в последващото Rose-Colored Boy, където ню уейвът си дава среща с Madonna от Like A Prayer ерата, а хоровият вокален бридж яко напомня на Be Aggressive на Faith No More.

Китаристът Тейлър Йорк определено излиза на преден план чисто композиторски като ко-автор на всички парчета, но цялата еклектика се допълва прекрасно от завръщането на Фаро и фънки/диско бас линиите на продуцента Джъстин Мелдал-Джонсън, който стоеше зад звука и на едноименния албум. Fake Happy има всички шансове да стане Ain't It Fun номер 2, а припевът е най-поп пънкарското, което Paramore могат да извадят в After Laughter. Баладите тук - 26 и Tell Me How биха могли да минат и за песни на Taylor Swift с тези чудесни пиано мотиви, нежни цигулки и струнни оркестрации.

Хейли Уилямс е само на 28, но в момента е в топ 3 на най-влиятелните жени в съвременната рок музика. Също както Деби Хари и Гуен Стефани, и тя притежава магнетичност и притегателна сила в гласа си, без да има претенциите на Adele или Beyonce. Песни като Forgivness (между другото - много Top Gun-ско настроение) и ска/реге-то Caught In The Middle се отличават и със сладурски вокали, което винаги е било запазена марка на бандата.

По думите на Хейли Уилямс, такъв албум може и да не е имало, защото никой не е бил сигурен, че Paramore отново могат да записват под каквато и да е форма. Пост-фактум After Laughter може дори да е финалният албум на бандата, отново по думите на вокалистката, макар че всяка група се завръща рано или късно под някаква форма и такова изказване изглежда повече от преувеличено. Но ако After Laughter е начинът на Paramore да кажат временно чао, то това е доста емоционално и прекрасно сбогуване.
💙💚💛💜💓8.75/10💓💜💛💚💙
Препоръчителни песни:  Hard Times   Rose-Colored Boy    Fake Happy    26    Caught In The Middle
Други подобни албуми: