петък, 17 ноември 2017 г.

311 - MOSAIC

Банда: 311
Албум: MOSAIC
Лейбъл: BMG, 2017
Жанр: Reggae Fusion, Alternative Rock, Rap Rock, Funk Metal
FACEBOOK

Последният албум на 311, който слушах, беше Don't Tread On Me (2005). Впоследствие загубих интерес към новите им издания и вероятно щях да пропусна и излезлия през юни MOSAIC, ако не бях прочел около половин дузина положителни ревюта за него. С лек скептицизъм си го пуснах и "0, изненада" - той се оказа скрита лимонка.

Да комбинираш реге, алтърнатив рок, фънк метъл и хип-хоп се изисква повече от смелост, изисква се и талант. А музикантите от 311 определено са чудесни композитори и аранжьори, поради което тази стилова амалгама им приляга и пасва като пет пари в кесия. С годините обаче бандата изтърва инерцията от 90-те и съответно аз им загубих дирите.

MOSAIC е, така да се каже, завръщане в топ форма. Това е албум, който въпреки че е със стряскащите на брой 17 парчета, успява да задържи вниманието през (почти) цялото време. Реално в него може да се намери за всекиго по нещо, но и всеки може да се наслади на всичко едновременно.

Ако някога сте си падали по реге със стоунърски привкус - в MOSAIC има достатъчно китарни шафъли и Sublime-ски бийтове. Още от първите секунди на Too Much To Think 311 се вкарват във филма - "I wanna get hight but you're taking me down, down, down" и продължават на полу-сериозна нота до самия край.

Винаги съм смятал, че Linkin Park са откраднали идеята за двама вокалисти от колаборацията на Ник Хексъм (мелодични вокали) и Дъг Мартинез (предимно рапиране) в 311. Дуото отдавна май не е звучало толкова свежо и надъхано - само чуйте Wildfire, Perfect Mistake, Face In The Wind и Hey Yo.

Специалната подправка на 311 обаче винаги е била ритъм секцията - фънки, секси и плътни бас линии плюс раздвижени и обстрелващи барабани. Това е и главната предпоставка тази "мозайка" от влияния, стилове и похвати да работи толкова добре в албума. Дори когато групата смотолевя глуповат денсхол/диско/поп в Till The City's On Fire, има някакъв странен чар. Въпросната песен пък е една от 5-те в MOSAIC, продуцирани от Джон Фелдман (Goldfinger), който макар да ме дразни много често, тук е свършил добра работа, особено във финалния парти химн On A Roll.

Този албум идва като неочакван подарък. Вероятно MOSAIC не е нещо, от което съм имал нужда, но мога да се възползвам от полезността му веднага. Добрите времена пред 311 не само, че не са свършили, а и явно предстоят. Кой казва, че "зимата идва"? С 311 лятото няма край. Особено във Флорида.
 ៣១១   8.00/10   ३११ 
ЧУЙ:   Wildfire    Perfect Mistake     Inside Our Home    Hey Yo    On A Roll

Други подобни албуми:

сряда, 15 ноември 2017 г.

Weezer - Pacific Daydream / Rozwell Kid - Precious Art

Завръщам се към "BATTLE" рубриката с противопоставяне на учители и ученици - класиците Weezer срещу последователите им Rozwell Kid. Междувременно от следващия месец ще стартира една нова рубрика, в която ще представям в ретроспекция български албум, който е значим и влиятелен. Не очаквайте Лили Иванова или "Походът" на Ахат обаче.


Банда: Weezer
Албум: Pacific Daydream
Лейбъл: Atlantic/Crush, 2017
Жанр: Alternative Rock, Pop Rock, Power Pop
FACEBOOK

Ривърс Куомо явно отново се намира в продуктивен период. Pacific Daydream е трети албум на Weezer от 2014-та насам, което е внушително количество в днешно време. Струва ми се обаче, че Куомо е трябвало да си вземе малко творческа почивка.

Pacific Daydream е всичко друго, но не е добре сглобен албум. Откриващата песен Mexican Fender е забавна и типична песен за бандата - китарите, бийтът и вокалите улавят всичко, което Weezer винаги са били. След нея обаче настава суматоха. Одата Beach Boys се проваля в опитите хване сърф вълната (каквато е и целта ѝ - да не звучи изобщо като легендарната калифорнийска банда), а фалцетите на Куомо леко почват да дразнят.

Последното твърдение се превръща в кошмар в сингъла Feels Like Summer, която е една от най-тъпите песни, които съм слушал през 2017-та. Незнайно защо Weezer са решили, че модерният EDM/поп саунд е бил добра идея. Парчето напомня ужасно много за Maroon 5, а това рядко би било похвала.Тематиката за летните неангажиращи хитове продължава с диско-подобното Happy Hour, а Weekend Woman "изненадва" с лек реге вайб в началото, който после ескалира в нещо, което би било що-годе сносен инструментал за коледна песен.

Втората половина от албума сякаш е по-добрата. QB Blitz а адски грабващо в най-добрите поп традиции на бандата - мисли за Island In The Sun. Финалното, почти химново Any Friend Of Diane's е другият хайлайт в този миш-маш, докато La Mancha Screwjob и Get Right са определено по-прилични и слушаеми от Feels Like Summer и Happy Hour.

Наборът от влияния/стилове в Pacific Daydream е объркващ. Понеже ревюирах и предишните два албума на бандата - Everything Will Be Alright In The End (2014) и The White Album (2016), отчитам положителното намерение на Weezer да не се преповтарят. Проблемът на Pacific Daydream е, че му липсва идентичност и точна дирекция. Хаосът прозира помежду добрите парчета и обрича албума на посредственост - дума, с която никога не съм си представял, че ще определям Weezer.
5.00/10
ЧУЙ:  Mexican Fender    QB Blitz    Any Friend Of Diane


Банда: Rozwell Kid
Албум: Precious Art
Лейбъл: SideOneDummy, 2017
Жанр: Alternative Rock, Pop Punk, Power Pop, Post-Grunge, Indie Rock
FACEBOOK

В началото на годината бях на концерт на The Menzingers и Jeff Rosenstock, който беше подгряван от непознатите за мен дотогава Rozwell Kid. Отидох на шоуто с моя приятел Тайлър, който след 2-3 песни ми каза следното: "Тия пичове ми напомнят супер много на Weezer", при което аз отвърнах "Щях да кажа абсолютно същото".

Това е първото нещо, което вероятно всеки човек ще си помисли, когато слуша Rozwell Kid за сефте. За щастие в случая, това е положително за Precious Art на бандата от Вирджиния на фона на по-горе нахокания нов албум на Weezer.

Ушевадно е, че Rozwell Kid са нърдове, които имплементират носталгията към 90-те, за да бъдат "готини" и им се получава. Парчета като UHF On DVD и Michael Keaton са сполучливи примери за такова твърдение. Второто парче е финалът на албума и забавно описва типичното хлапашко обсебване към първите два филма на Батман с този актьор. Честно казано, аз се асоциирам донякъде с лирическите герои от парчето и се кълна във всички богове - ако някога се появи обвинение срещу Кийтън в сексуален тормоз/изнасилване/педофилия или каквото и да е, това ще нанесе тежка травма и ще "убие" един идол детство. Но стига съм говорил глупости.
Michael Keaton - the coolest Batman ever
Michelle Pfeiffer - the hottest (cat) woman to ever (cat) walk this Earth

Самите Rozwell Kid очевидно са назубрили Weezer от 90-те и със свой почерк са създали една дузина грабващи парчета, съчетаващи познатите китарен дисторшън и меланхолия. Отварящото Wendy's Trash Can си е направо френетично като темпо, но в остатъка си Precious Art не включва на по-висока предавка, което може би е някакъв минус, защото можеше да имаме и някоя друга по-бърза песен. Китарната заигравка след припева на MadTV пък е толкова успокояваща, че те кара да забравиш да липсата на скорост.

Precious Art е 4ти (!!!) албум на Rozwell Kid. В смисъл - не съм слушал предишните три и би било интересно дали и те са копия на Weezer от 90-те. И да са обаче, на кого му пука? Пуснете си този, а не Pacific Daydream.
7.25/10
ЧУЙ: Wendy's Trash Can    Boomerang    MadTV  UHF On DVD    Michael Keaton

ОЩЕ ОТ РУБРИКАТА "BATTLE":

понеделник, 13 ноември 2017 г.

Unsane - Sterilize

Банда: Unsane
Албум: Sterilize
Лейбъл: Southern Lord, 2017
Жанр: Noise Rock, Alternative Metal, Heavy Metal, Post-Hardcore, Sludge Metal
FACEBOOK

Апокалиптичният нойз рок/метъл на Unsane никога не е бил особено атрактивен за мейнстрийм сцената, но все пак нюйоркчаните направиха завидна кариера, която неформално ги провъзгласява за кралете на този жанр. Една от главните причини е вероятно поради факта, че и след три десетилетия триото не си е помислило да уталожи гнева и да смекчи саунда. Дори напротив - със Sterilize Unsane май са на път да спукат тъпанчетата ни, ако предозираме.

И в това няма нищо лошо. Ясно е, че Unsane са безобразно и безпардонно шумни и никога не са се залисвали от нито една музикална тенденция, говори колко принципни са като музиканти. В тяхното творчество има специфичен чар и винаги с щипка "нещо малко по-така", което хем да остърже ухото, хем да погали с нещо хващащо. Спомням си докато пишех едно от първите ми (и неприемливо дълги) ревюта - това за Wreck (2012), бях обсебен от хармониката в No Chance, а пък още по-назад в годините изпитвах непреодолимата нужда да си тананикам китарните партии от Scrape и Against The Grain. Интрото на последното още ехти в главата ми от време на време.

От първите (съжалявам, че се ще се повторя) апокалиптични секунди на Factory, човек има усещането, че ще отнася много крошета. Бандата инкорпорира брутален груув от грабващи китари, бучащ бас и барабанен тътен. Всичко е увеличено по предназначение, а във всяка една от песните вокалите на Крис Спенсър и Дейв Къран идват като като през мегафон от преизподнята. Тази нерафинирана комбинация от "шумове" ше продължава да кънти и в останалите 9 трака.

Втората песен The Grind е една от най-яките, понеже е малко по-прогресив и напомня на канадските изроди NoMeansNo. Distance щеше да има вероятно някакъв успех по радиостанциите, ако пеенето беше още по-мелодично, а то в припева има някакви наченки за подобна стилова инсинуация. Парчета като Aberration и No Reprieve гравитират върху насечени ритми, около които експлодират пищящи, стържещи и режещи китари и басове. В края на албума Unsane правят бавен слъдж завой, който се усеща особено тежко в последната песен Avail.

Много банди целенасочено се променят, олекотяват, еволюират или както там искате го кажете, но не и тази. За Unsane няма значение дали годината е 1995-та или 2017-та - тяхната музика е застинала във времето и живее своя живот в примитивна, но добре подредена екосистема. Sterilize е осми албум за триото и е отлично допълнение към дискографията на този мини-култ. П.С. - Приема се най-добре без упойка.
7.50/10
ЧУЙ:  Factory   The Grind    Aberration     Distance    Avail

ДРУГИ ПОДОБНИ АЛБУМИ:

събота, 11 ноември 2017 г.

Swamp Thing & Ghettosocks - The Octagon

Банда: Swamp Thing & Ghettosocks
Албум: The Octagon
Лейбъл:  Bandcamp / Swamp Thing / SOCAN, 2017
Жанр: Hip-Hop, Alternative Rap, Underground Rap, Horror Rap
FACEBOOK
FACEBOOK

Преди няколко години писах ревю за албума на Swamp Thing - Firedogs. Оттогава канадското рап трио май залива ежегодно с нов материал, включително и със соло проекти на Timbuktu, Chokeules и Savillion, а напук на всякаква логика фен базата им не се е разраснала кой знае колко, поне не и във Facebook. Когато публикувах за Firedogs, броят на харесванията им в социалната мрежа беше около 300. Сега е малко над 600 (по-малко дори от на блога 😀), като гарантирам, че три от тях са благодарение на мен.

Макар да не съм писал после други ревюта за Swamp Thing, всички трябва да знаят, че Pray For Science (2016) и Planet Murk (2015) са препоръчителни издания за всеки почитател на алтърнатив рапа и всеки, за когото "наука > религия". Сега бандата се завръща с нов албум в компанията на обичайния си колаборатор Ghettosocks, който очевидно е взезл малко по-добри уроци по маркетинг в социалните мрежи с "внушителните" над 6000 лайка там.

The Octagon излезе навръх Хелоуин и е един нелош албум, но нещо му липсва. Все още се чудя какво точно е. Определено и Swamp Thing, и Ghettosocks вадят от ръкавите си яки лирики с препратки към хоръри, сай-фай филми и всякакви извратени и изкривени фантасмагории - "I see koala bears tear up a family, fuckin centipede bigger than a manatee/ Spider webs made of gold chains, quicksand needs a mop and slow pace" (Fantasy Island).

Пичовете правят и многобройни алюзии към историята на рапа и захапват позьорите на тая сцена. Сред любимите ми лирики бих споменал алюзиите към Ice-T и Naughty By Nature - "99 bottles but a water ain't one" (Crazy Prophylactics) и "Check your compass today, we're nautical by nature" (Nautical). Отделно от това квартетът отдава почит и към другостилови музикални титани (Black Sabbath, Def Leppard) и кеч легенди - "Whoo, I'm the Nature Boy Rick Flair / let the best breeze slow through my thick hair" (The Octagon).

Сред самопродуцираните инструменталите също има много щури бийтове - 4567, великолепно използвани семпли - брасовете във фънкарското Give A Damn, убийствени скречове  Monster Swamp и т.н. и т.н. Всички съставки за един прекрасен хип-хоп албум са налице, но някак си под повърхността парчетата са разпокъсани и се нуждаят от малко лепило.

Препоръчвам The Octagon на Swamp Thing и Ghettosocks, но ако за сефте чувате за тези изпълнители, най-добре е да почнете с нещо по-старо от техните дискографии. Само после да не забравите да ми благодарите.
7.00/10
ЧУЙ:  Deaf Leopard    4567    Crazy Prophylactics       Monster Swamp     Fantasy Island

ДРУГИ ПОДОБНИ АЛБУМИ:

четвъртък, 9 ноември 2017 г.

Anti-Flag - American Fall

Банда: Anti-Flag
Албум: American Fall
Лейбъл: Spinefarm Records, 2017
Жанр: Punk Rock, Pop Punk, Alternative Rock
FACEBOOK

Всички знаеха, че е въпрос на време Anti-Flag да издадат албум в първите месеци от управлението на Доналд Тръмп в САЩ. Двамата фронтмени Джъстин и Крис стартираха анти-кампанията си срещу новия президент с протести с живи акустични изпълнения на живо от улиците на Вашингтон веднага след изборите. Не че самите Anti-Flag не бяха анти-Тръмп и преди вота, но крайните резултати катализираха този нов албум, който е концептуално продължение на предишния.

Така де - какво идва след "американската пролет" (American Spring)? Ми "американската есен" (American Fall), защото явно положението е "к*р за лятото". Трябва да отбележа, че тук идва и играта на думи в английския - fall освен сезон е и "падение", каквато е основната линия на този албум - да изобличи възхода на омразата, страха и разделението в страната.

American Spring беше страхотен - по мое мнение в топ 3 в дискографията на Anti-Flag. American Fall също не е лош, но страда от няколко леки проблеми, които едва ли ще го превърнат в нещо повече от поредния политически пънк запис. Безспорно най-дразнещото е, че продукцията е безпардонно изчистена, за което виня продуцента Бенджи Мадън (Good Charlotte). В определени моменти вокалите на Джъстин са буквално префасонирани от ефекти и ако не знаех какво слушам, сигурно нямаше да позная от три опита.

Пример за това е откриващото American Attraction, в което бандата е изкопирала формулата на American Idiot на Green Day. Само чуйте начина по който вървят вокалите върху барабаните на куплетите, последвани от китарния риф, който иначе се набива стабилно. Дори видеото е доста подобно на това на Green Day. Текстът също удря в същата тематика, което вероятно води и до следващия проблем - стига с тия маргинални слогани бе, братче!

Все пак отчита се, че Anti-Flag винаги са били директни в посланията и не са като Propagandhi или Bad Religion, чиито лирики са на съвсем различни нива. Дори с текстове, изкарани от буквар на анархистите, бандата успява понякога да докосне слушателя и отвътре - например "These are the days that test your heart and soul / Strap yourself in for the American fall" (The Criminals)

Споменавайки полираната продукция, American Fall продължава по-поп пънк траекторията зададена в American Spring. Trouble Follows Me и Casualty биха минали за летни хитове, само че за Anti-Flag няма "американско лято" заради политическата конюнктура. Finish What We Started и When The Wall Falls са брутално изкопирани от Rancid с игриви бас линии, като за второто дори бих добавил и Operation Ivy, заради забързаните ска куплети.

Политическата обстановка в САЩ е такава, че в следващите години ще слушаме постоянно протестна музика, независимо дали става дума за пънк, метъл, рап или поп. За Anti-Flag добрите времена тепърва предстоят, макар че спокойно може да се каже, че бандата преживява комерсиален Ренесанс напоследък и докато страхът, омразата и разделението върлуват в обществото, материал за нови албуми ще има доста.
   7.00/10   
ЧУЙ:  American Attraction     The Criminals    I Came. I Saw. I Believed     Throw It Away    Casualty

Други подобни албуми:

сряда, 8 ноември 2017 г.

Brand New - Science Fiction

Банда: Brand New
Албум: Science Fiction
Лейбъл: Procrastinate! Music Traitors, 2017
Жанр: Alternative Rock, Emo, Experimental Rock, Indie Rock, Post-Grunge
FACEBOOK

Когато ревюирам албуми, дебютирали под номер 1 в Billboard обикновени става дума за изпълнители и банди от ранга на Taylor Swift, Ed Sheeran, Lana Del Rey, Metallica или Foo Fighters - като всичките обикновено са познати като имена дори на хора, които не ги слушат. Ако заговориш човека в рейса до теб с думите, че новият албум на Metallica е на първо място по продажби в САЩ, то това едва ли би било голяма изненада за него. Ако му кажеш, че върхът е бил окупиран от Brand New, това име надали ще говори нещо на странника до теб.

И наистина - Science Fiction на Brand New е сигурно най-сензационният номер 1 в Billboard от "Weird Al" Yankovic и неговия Mandatory Fun (2014) насам. Но кореспондира ли комерсиалният успех на Science Fiction с неговата артистична стойност? Отговорът е - да, напълно! Science Fiction без никакво съмнение е един от най-добрите албуми на годината. Точка.

Откриващата Lit Me Up е клаустрофобична над 6-минутна интерлюдия, в която вокалите на Джеси Лейси се реят като граблива птица над умираща жертва. Впоследствие Brand New "сменят ролката" с едно от най-радиофоничните си парчета изобщо - Can't Get It Out. Пилотният сингъл пленява със секси бас линия, заразително свирукане и грабващо включване на дисторшън китари. Да ви се струва познато? Can't Get It Out е като дете на Pixies и Weezer, което си е играл на криеница с ранните Radiohead.

Класическите Brand New изплуват все по-напред в албума в парчета като Waste, Could Never Been Heaven и Same Logic/Teeth, докато 137 е красива сайкъделик/гръндж анти-утопиия. Блус експериментите в Desert и 451 пък се отплащат изцяло, a бандата се чувства спокойно в свои води и в парчета като In The Water и Out Of Mana. Горчиво захаросаният пауър поп/пост-гръндж ала Pixies/Weezer се завръща тримуфално в No Control и единственото финалната елегия Batter Up натежава леко множко с тези над 8 минути, когато можеше да бъде например само 6.

The number of the Beast!
Brand New са сред бандите, чийто текстове се помнят и се препредават от поколение на поколение. В Lit Me Up Лейси се изповядва за депресията си - "When I grow up, I wanna be a heretic/ I want to climb over the wall 'cause I'm not on the list", докато в Desert неговата изповед еретично захапва християнството като религия - "I seen those boys kissing boys with their mouth in the street / But I raised my son to be a righteous man, I made it clear to him what fear of God means".

Споменах по-горе, че краят Batter Up е въздългичък, но е неусетно как изминава един час от Science Fiction. Експериментелен, експресивен и емоционален, този албум на Brand New ги затвърждава в пантеона на най-великите рок банди на XXI век, без дори да съм им бил голям фен в най-силните им години от миналото десетилетиe. 
   9.00/10   
ЧУЙ:   Can't Get It Out    Same Logic/Teeth   137    Desert     451
Други подобни албуми:

вторник, 7 ноември 2017 г.

Hot Water Music - Light It Up

Банда: Hot Water Music
Албум: Light It Up
Лейбъл: Rise Records, 2017
Жанр: Punk Rock, Alternative Rock, Post-Hardcore, Folk Rock
FACEBOOK

Две декади време след деюбтния им албум Fuel For The Hate Game (1997) Hot Water Music правят пълен кръг с Light It Up. Или поне такова е моето повърхностно впечатление от играта на думи от заглавията на тези издания.

Бандата машинално остава все толкова добра в писането на емоционално нагнетени парчета и Light It Up не е изключение от правилото. Предишният им албум Exister бе сред най-любимите ми издания за 2012-та и с интерес очаквах какво ще ни предложат пичовете в този.

Четейки фенски коментари из интернет, нямаше как да не забележа, че мнозина споделят мнението ми, че Light It Up звучи повече като соло проект на Чък Рейгън (Chuck Ragan), само дето е с по-шумни китари. От 12-те песни, 8 са с негови водещи вокали и биха звучали чудесно във фолк/инди/кънтри стилистиката на самостоятелната му кариера - нещо, което бе загатнато и в Exister.

Аз нямам проблем с това като цяло. Гласът на Рейгън е по-плътен и по-наситен откъм енергия от този на другия китарист/фронтмен - Крис Уолард, макар понякога да е трудно човек да направи разлика. Именно на Уолард обаче се пада честта внесе разнообразието с по-бързите тракове. Едноименното парче, Overload и Vultures пренасят слушателя в 80-тарска хардкор/пънк атмосфера ала Bad Religion, Minor Threat и Descendents и идват като неочаквани делириуми.

В по-голямата си част обаче Light It Up гравитира около способността на бандата да синхронизира летаргично-меланхолични китарни прогресии, убийствени бас линии и бардовото пеене на Рейгън. Откриващото Complicated, Never Going Back и Bury Your Idols са доказателствата защо банди като The Gaslight Anthem и The Menzingers развиха фанатични фенбази и придобиха култови статуси - песните улавят ретроспективни емоции и ги ескалират в полу-гневни лирики - "Wake up distant dreamer, time won't wait for you / Drown your sorrow when the work is done and the sky has fallen too". Такива песни разкриват по-радифоничната природа на Hot Water Music, каквато бандата прикриваше умело до Exister.

С Light It Up квартетът поглежда обратно към миналото си, но отказва да "подпали горивото за играта на омразата". Вместо това Hot Water Music почти безгрешно изкарват на преден план своето най-силно качество - да бъдат разказвачи на истории, които са стоплят сърцето и ума напук на горчиви спомени.
   7.75/10   
ЧУЙ:   Complicated    Light It Up    Never Going Back    Vultures   Bury Your Idols

ДРУГИ ПОДОБНИ АЛБУМИ:



вторник, 31 октомври 2017 г.

CUT OFF - True To Yourself

Банда: CUT OFF
Албум: True To Yourself
Лейбъл: Self-release, 2017
Жанр: Hardcore Punk, Metalcore, Beatdown Hardcore, Groove Metal
FACEBOOK

След многобройни промени в състава си, създадената в Благоевград банда CUT OFF най-накрая изкара дългоочаквания си втори албум - True To Yourself. Когато вече пиша тези редове, басисът Васето - още един от оригиналните членове е напуснал поради професионални съображения.

Определено True To Yourself е смазващо тежък бийтдаун хардкор/метъл. Това е все едно да те блъсне камион със 100 км/час, колкото и клиширано да звучи. Или понеже е Хелоуин и обложката го предразполага, ще дам още една аналогия - CUT OFF комбинират кървавия хорър на Джейсън Ворхийс от Friday 13th с небрежния уличен брутализъм на Кейси Джоунс от Teenage Mutant Ninja Turtles.

Двамата вокални екстремисти Иван и Андрей (но не тези от "Сблъсък" и "Фермата", хаха) редуват бесни и гневни ревове и викове, които отекват на фона на гръмовните инструментали. Всяко едно парче е като да удряш пощенски кутии с бухалка от движеща се кола. В такова занимание има неподправен кеф, който не е задължително с дълготраен ефект.

Разбира се, самите CUT OFF не претендидат за особено оригиналност - нито в композиционно, нито в текстово отношение. Тук никой не се опитва да открие топлата вода. Лириките са базисни за стила и в тях ще откриете обичайните социални анти-герои - позьори, лицемери и лъжци. Върху истории за такива лица се базира и цялостното послание на албума - "да останеш верен на себе си", както гласи едноименното парче, в което долових вокална препратка към легендите Downset.

Включването на рапъра Марио a.k.a. Madman в No Escape и оригиналните скитове вкарват нотки на разнообразие в един този иначе праволинеен запис. Ако мога да отлича любима песен от True To Yourself, то тя без съмнение е Poser с безпощаден и мачкащ груув, който прераства в съркъл пит мелачка.

За 15 години два пълни албума не са много обширна дискография, но самият факт, че бандата продължава да си действа дори с непрекъснато променящ се състав, е впечатляващ. True To Yourself е идеалният саундтрак за твоя Хелоуин, особено ако си ядосан и гневен от недъзите на нашето общество.
💀7.00/10💀
ЧУЙ:   True To Yourself     Deaf & Blind    No Escape    Poser     Hypocrite

Други подобни албуми:

понеделник, 30 октомври 2017 г.

The Lillingtons - Project 313 / Stella Sapiente

Банда: The Lillingtons
Албуми: Project 313 EP / Stella Sapiente
Лейбъл: Red Scare Industries, 2017 & Fat Wreck Chords, 2017
Жанр: Pop Punk, Punk Rock, Alternative Rock, New Wave, Post-Punk, Heavy Metal

Банди като The Lillingtons попадат в една особена категория. В най-активния им период, те остават недооценени. Години по-късно такива групи са отявлени култове. В тази категория например попадат и Brand New, за които, надявам се, ще стане дума съвсем скоро.

Повече от десетилетие след уж прощалния албум Too Late For The Show, The Lillingtons се завърнаха първо с ново EP, a след това и с малко очакван дълбоко концептуален и стилово прогресивен албум. Ще понапиша и за двете.

Project 313 EP си е класически The Lillingtons - 4 песни в добра познатата стилистика на "Ramones срещат бандите на Lookout Records от края на 80-те/началото на 90-те". Мелодичен, заразителен и абсолютно неангажиращ поп пънк в най-добрите традиции на жанра - това кънти от Until the Sun Shines, Rubber Room, едноименното парче и It's On. Гигантското влияние на Ramones прозира още от обложката, а може би единствено финалното It's On е малко по-хеви с китарния саунд и вокалите.

И ако Project 313 бе неочаквано завръщане, то Stella Sapiente е може би най-сюрпризиращата глава в историята на бандата. The Lillingtons винаги са били традиционалисти и по подобие на техните идоли, не са еволюирали кой знае колко от стилистично-саундова гледна точка. Техният пети албум обаче е тържество на мистиката, поглед назад към 80-те, трибют към едни "по-странни неща" и както казах някъде нагоре, е концептуална творба, "центрирана около тайните общества, астрологията и окултното" - по думите на фронтмена Коуди Темпълтън (такъв и в Teenage Bottlerocket).

Откриващото Golden/Knights Templar "надува тромпета на изненадата" с необичайно мрачно интро, развито убийствено в още по-навъсена атмосфера, докато песни като Night Vision отварят широко прозореца към икони като The Smiths, The Cure и дори обичайния звездоброец David Bowie. Ако това ви се струва познат пасаж, вероятно сте запознати с дискографиите на банди като Blink-182 и AFI, които също както The Lillingtons са дълбали дълбоко в дебрите на 80-тарските пост-пънк и ню уейв.

Zodiac намеква за хеви метъл китарни прогресии, но трябва да призная, че техният пик идва във финалните два трака - They Live, който се надявам да е вдъхновен от култовия b-movie на Джон Карпентър със същото име и Drawing Down The Stars, който пък стартира с феноменална прог рок увертюра, достойна за съпоставяне с творчеството на Propagandhi.

В Pursuit Of Pleasure улавям странен Rise Against вайб, но дотам е се простира модерния саунд на The Lillingtons. Една от най-еклектичните песни откъм вокали и атмосфера - Cult Of Dagon освен, че отново ни препраща в 80-те с бомбастичен бас и хелоуински китари, напомня и на популярната коледна класика Carol Of The Belts. Ако не се сещаш веднага за какво говоря, звучи в Home Alone точно, когато Кевин тръгва към дома си от църквата, преди да напердаши Хари и Марв.

Това донякъде е и целта на албумa Stella Sapiente - да те държи в напрежение и да те сварва неподготвен за неочаквани "великденски яйца". Самите лирики са обсебващи и грабващи като роман на Умберто Еко - "Figures in black robes ascend the mound / With magic symbols scratched into the ground / The text is read and makes and eerie sound" (Zodiac).

Stella Sapiente (в превод "Мъдростта на звездите") е спиращ сетивата албум. Може би има има някоя друга треска за дялане, но е взрив от емоции, мистичност и амбициозност. The Lillingtons не са хабили усилия, за да създадат нещо, което с годините, ще добива все по-култов статус.

३१३  7.25/10  ൩൧൩
✨☆  8.75/10  ★🌟

ЧУЙ:  Until The Sun Shines   It's On      Golden/Knights Templar    Zodiac    Cult Of Dagon    They Live      Drawing Down The Stars

Други подобни албуми:

петък, 27 октомври 2017 г.

The Creepshow - Death At My Door

Банда: The Creepshow
Албум: Death At My Door
Лейбъл: Stomp, 2017
Жанр: Psychobilly, Punk Rock, Alternative Rock, Horror Punk
FACEBOOK

Годината е 2017-та, Ливърпул все така не са спечелили титлата във Висшата лига, а Кенда Легаспи не е раждала или поне нямам такава информация от излизането на Life After Death (2013) насам. Последното е добра новина за The Creepshow, които записаха втори пореден албум с нея като вокалистка и трябва да призная, че Death At My Door определено е стъпка нагоре. Също както Сара Блекууд вдигна нивото с They All Fall Down (2010), така и Кенда вече се чувства уверена и в свои води в иначе 5-тия студиен проект на канадската сайкобили банда.

Death At My Door съдържа общо 10 песни, които улавят отлично есенцията на стила, който като оксиморон звучи по-жив от всякога в навечерието на Хелоуин. Life After Death получи 7/10 оценка тук, която при постоянно занижаващите се критерии сега щеше да е около 6.50/10. Личеше си, че между Кенда и останалите нови и стари членове тогава липсваше спойката, липсваше и химията, която да задържи The Creepshow на феноменалното ниво, което Сара Блекууд остави групата (They All Fall Down си е 9.00/10 - брилянтен албум).

Минало и настояще на The Creepshow
Вляво отдолу - Джен "Hellcat" Блекууд (вокали и китара) 2005-2007
Вляво отгоре - Сара "Sin" Блекууд (вокали и китара) 2007 -2012
Вдясно - Кенда " Obi Wan Kendabi" Легаспи  (вокали и китара) 2012 - сега
С времето Кенда се е вписала отлично в ролята си на фронтдама, гласът ѝ звучи все по-елегантно и отличително. Песни като Sticks And Stones, A.O.T.B.H. и красивата финална балада My Soul To Keep проследяват цялата ѝ вокална еволюция, а бандата отзада излиза от лекия миманс на предишния албум с запомнящи се призрачни мелодии, кънтящ бас и някак твърде познати китарни партии.

Откриващото едноименно парче е изсвирено почти с Motorhead-ски маниери, Tomorrow May Never Come и New Kings пък са със засилено мъжко вокално присъствие, връхлитат в бързо и парти темпо, докато песни като Blood Blood Blood олицетворяват в най-пълна степен красотата на подобна музика - нежни вокали и упойващи китари на фона на брутални и кървави лирики.

За The Creepshow Death At My Door е като е сполучлив римейк с нов интригуващ почерк от режисьора. И го казвам с изненада, защото очакванията ми към този албум бяха скромни. Със сигурност Death At My Door е в пъти по-як от последната глупост на Danzig, най-малкото защото е продуцентски "пипнат". The Creepshow се забавляват отново с темата за смъртта, дори последната да чука на вратата им. Твърде възможно да е и защото е Хелоуин. Trick or treat?
🎃7.50/10💀
ЧУЙ:  Death At My Door     Sticks & Stones    A.O.T.B.H.    Blood Blood Blood     New Kings 

Други подобни албуми:
Danzig - Black Laden Crown

сряда, 25 октомври 2017 г.

Primus - The Desaturating Seven

Банда: Primus
Албум: The Desaturating Seven
Лейбъл: ATO/Prawn Song, 2017
Жанр: Progressive Rock, Funk Metal, Alternative Rock, Experimental Rock, Novelty
FACEBOOK

Преди 20 години Primus записват музикалната тема на South Park, която и след многобройни ремикси, си остава едновременно противна и привлекателна, но все така непринудена част от анимационното шоу, което наскоро стартира своя 21-ви сезон. По ирония на съдбата и бандата, и сериалът отдавна са преминали своите пикове. Което в никакав случай не означава, че двата културни феномена са изчерпани и нерелевантни.

The Desaturating Seven e... напълно типичен Primus албум с всичките странности и условности на бандата. Лес Клейпул (бас/вокали) отново е идеологът зад цялата шантавост и този път вдъхновението му е детска книжка за гоблини, от която той чете истории на своите деца.

Обаянието на The Desaturating Seven се крие в детайлите, които обикновено остават криворазбрани за предубедения слушател. Primus нямат парчета, залагащи на мейнстрийм пауър акорди, реещи си припеви и кънтящи барабани. Вместо това триото, което пак е в класическия си състав с Тим Алекзандър (барабани) и Лари ЛаЛонд (китара), узурпира обичайните територии на неповторими фънки-приказни бас линии, минималистични китарни аномалии и криви бийтове с абсолютно чудовищни перкусии.

Дори Primus обаче понякога се оплитат в прекалена детайлност. The Dream, което е над 6 минути и половина, например не успява да задържи вниманието през цялото време. Ориенталските мотиви се губят в целия хаос, който приключва тежко и метализирано, но през повечето време инструменталът е разточително безинтересен. Затова пък двете най-дълги парчета - The Trek и The Strom, които са почти по 8 минути, улават Primus в цялата им прелест - триото конфронтира и без това сложните си инструментали с мелодични, психиделични и хеви моменти, допълнени от мрънкащите вокали на Клейпул. В първото от двете има и интересна латино интерлюдия, която прераства в нещо с епични пропорции.

The Seven и The Scheme имат прилична дължина за сингли и със сигурност ще зарадват феновете на бандата от класическите им албуми от 90-те. The Seven е неоправдано психарско, докато The Scheme би могла да раздвижи мошпита.  Началото The Valley и финалът The Ends?, които реално са като интро и аутро, оставят впечатлението, че The Desaturating Seven е по-скоро EP, отколкото истински албум.

Каквото и да е в крайна сметка, новото изчадие на Primus е точно извън целта на съвременната музика. За бандата всеки албум е предизвикателство и The Desaturating Seven не е лош или добър. Той е албум на Primus, което никога не е лесно за обяснение.
7.00/10
ЧУЙ:  The Trek  The Scheme  The Storm

Подобни:

понеделник, 23 октомври 2017 г.

Teenage Bottlerocket - Stealing The Covers / Transplants - Take Cover

Първоначалното ми намерение беше да направя "батъл" между Teenage Bottlerocket и The Lillingtons, но последните ще получат самостоятелно ревю за Stella Sapiente. И двете издания в тази публикация са пълни с кавъри и определено си струват.

Банда: Teenage Bottlerocket
Албум: Stealing The Covers
Лейбъл: Fat Wreck Chords, 2017
Жанр: Pop Punk, Alternative Rock, Punk Rock
FACEBOOK

A(R)CAB!
Когато бях дете, исках много да се впечатля от филмите за Робокоп (тези с Питър Уелър), защото на обложките на видеокасетите този полу-човек полу-машина изглеждаха внушителен, впечатляващ и непобедим. Поредицата обаче така и не ме грабна, както например тази за Терминатор. Сега, да речем +20 години по-късно, знам защо - Робокоп не е нищо повече от едно продажно ченге.

С парчета като Robocop Is A Halfbreed Sellout американците Teenage Bottlerocket превръщат Stealing The Covers в един от най-забавните албуми на 2017-та. И със сигурност един от най-важните кавър албуми в последните няколко години. В Stealing The Covers няма да намерите дежурните "едно към едно" версии на класики на Minor Threat и Misfits, а 14 парчета на крайно неизвестни банди, които са оказали влияние върху Teenage Bottlerocket.
ALL ROBOCOPS ARE SELLOUTS!

Не знам, де. Поне на мен имена като Juke, Sprocket Nova, The Gullibles, The Mugwumps или пък The Four Eyes не са ми познати и ако не бе този албум надали някой бил обърнал внимание на оригиналите на техните парчета - съответно College Town, Robocop Is A Halfbreed Sellout, Gay Parade, Alien Motion Technology и Hat Nerd (бел. ред. - загледай се в колажа). Но ето ме тук зад компютъра, правя идиотски колажи и слушам паралелно кавъри и оригинали, размишлявайки върху популярния мит, че хората използват едва 10 процента от мозъка си, което ме навежда на мисълта, че до нас достигна една нищожна частичка от музиката по света. Let that sink in!

Та, дори да ви разказвам за парчетата, май няма много смисъл. Това не е като албум на Me First And The Gimme Gimmes. Или Garage Inc. на Metallica. Гарантирам само едно - след първото слушане на Robocop Is Halfbreed Sellout, ще си пеете припева цял ден.

П.С. - Ако бях прочел, че Gay Parade е кавър на The Gullibles, на 90% щях да мисля, че е парче на Wavves. Или на някоя друга банда от заклети стоунъри.
💀7.50/10👽
ЧУЙ:    College Town    Robocop Is A Halfbreed Sellout    Gay Parade    Alien Motion Technology   Hat Nerd


Банда: Transplants
Албум: Take Cover EP
Лейбъл: Hellcat/Epitaph, 2017
Жанр: Rap Rock, Alternative Rock, Punk Rock
FACEBOOK

Много често, когато стане дума за Тим Армстронг, се сещам за поговорката "шило в торба не стои". Неговите постижения в писането, записването, продуцирането, миксирането и каквото още се сещане за правене на музика в студио са достойни за рекордите на Гинес. Тим е така да се каже "от нашите" - той живее и диша с любимото ни изкуство и ни пуска албуми и парчета по-често, отколкото пускаме пералнята.

Изобщо не очаквах, че Transplants, където още са небеизвестният барабанист Травис Баркър и рапърът (и бивши роуди на Rancid) Роб Астън, ще издадат нещо ново, но явно на Армстронг му е доскучало след Trouble Maker и общото парче с Били Джо от Green Day.

Но какво правиш, когато си останал (почти) без идеи? Записваш EP с кавъри, разбира се. Плюс една нова песен, ей така за цвят, която между другото е най-яката от цялото издание. Но да кажа за кавърите, които са общо 6, като един от тях е на парче, което е включено в соловия албум на Баркър - Give The Drummer Some и там е с участието на самия Slash. Новата версия определено звучи доста по-твърдо от латино хип-хопа на оригинала, но едва ли ще преобърне нечий живот.

Хардкор кавърите на Seeing Red на Minor Threat (ха!) и Live Fast Die Young на The Violators са достатъчно корави, но без да са променени особено, което илюстрира предимно мързел. Nothing But A Heartache е интересен и необичаен избор. Не бях слушал оригинала на дамското трио The Flirtations, които правят Motown-подобен R&B/соул и тяхното парче е мега яко, между другото. Тим и Роб пък избухват с вокалите с някак възторжен алкохолен делириум, докато фънки инструменталът е запазен, но "обогатен" малко по-гаражен саунд.

Baggy Trousers на Madness е ска, което както може да се досетите, е територията, където Тим трудно може да сбърка, а Gratitude на Beastie Boys ми беше грабнало вниманието в Spotify, още като натиснах Play за началото на EP-то. Определено Transplants не са разочаровали и тук и са направили страхотен благодарствен трибют към една от най-великите банди изобщо.

Новото парче на Transplants Won't Be Coming Back обаче е звездата в EP-то. Свежо, енергично с готини рифчета и брасове, това парче определено улавя парти настроението, с което винаги съм асоциирал триото. Но заглавието някак ми звучи, че това ще може би ще е финалът на бандата изобщо.
   7.25/10   
ЧУЙ:   Nothing But A Heartache    Gratitude    Won't Be Coming Back


ДРУГИ ПОДОБНИ ПУБЛИКАЦИИ:

сряда, 18 октомври 2017 г.

Bad Cop / Bad Cop - Warriors

Банда: Bad Cop / Bad Cop
Албум: Warriors
Лейбъл: Fat Wreck Chords, 2017
Жанр: Pop Punk, Punk Rock, Alternative Rock, Post-Grunge, Anarchist Punk
FACEBOOK

Докато сме все още в територията на силните и независими жени, какво ще кажете за малко феминизъм, а? Дебютът на Bad Cop / Bad Cop - Not Sorry не ме впечатли особено много и не че беше лош, но го подминах в ревю секцията - както се случва с десетки албуми междувпрочем.

Warriors обаче вече е съвсем друга работа. Ако Bad Cop / Bad Cop бяха мъже, щяха да са Anti-Flag, което ме притеснява да не прозвучи като сарказъм, защото не е. Четирите калифорнийки отново са заложили на простичкото, но са вдигнали нивото на изпълнение в пъти. Единайсетте парчета са ни повече, ни по-малко три и четириакордни поп пънк химни, набухани с ревюлюционни слогани и либерални послания, но звучат искрено и заразително.

Един от най-важните компоненти, който прави Warriors, толкова интересен за мен, е разпределението на вокалите. Дрезгавият глас на Стейси удря силно в парчета Retrograde и Womanarchist и това няма как да не навее асоциации с The Distillers. Джени пък звучи като поп пънк принцеса с далеч по-мелодичното си пеене, а Лин може би е някъде по средата, макар тя да завзема по-сериозно микрофона по-сериозно само в две песни - I'm Done и едноименното.

Заедно пък трите са сила неделима - вокалните им хармонии са чудесна добавка към инструменталите, което със сигурност е причина да смятам, че този албум е класа на дебюта им Not Sorry. Иначе Ramones повлияният 1-2-3-4 пънк се лее на талази в Warriors. Bad Cop / Bad Cop вадят от ръкавите запомнящи се и вихрени парчета - например Victoria, Kids и Wild Me. Amputations пък следва стадионния подход с We Will Rock You-подобен бийт и пляскане, но всъщност най-много напомня на Pork And Beans на Weezer.

Както споменах още в началото, феминизмът извира от Warriors. Womaharchist ми е една от любимите песни от началото на 2017-та и буквално не мога да спра да пея определени части от текста - "It's my right to choose / Not the religious lunatics or fundamental extremists / It's their fight to lose / I'm a modern anarchist, a punk rock existentialist / Who wants to make the whole world coexist". Но така става, ако човек се асоциира с лирическите герои, дори да са от противоположния пол.

С всеки следващ ден се убеждавам, че нещата, които все повече липсват в животите ни е здравият разум и милосърдието. Четирите момичета може да мечтаят да направят света по-добър, но са стъпили на земята и знаят, че това единствено може да стане, ако хората станат малко по-добри един към друг. "Тогава, тогава, предвиждам такъв живот, че само си викам "Дано, дано, дано".
🙅🙆8.00/10🙌💁
ЧУЙ: Retrograde   Womanarchist   Why Change A Thing   Wild Me    Warriors

ДРУГИ ПОДОБНИ АЛБУМИ:

вторник, 17 октомври 2017 г.

Halsey - Hopeless Fountain Kingdom / Lana Del Rey - Lust For Life

Halsey и Lana Del Rey нямат чак толкова допирни точки. Но са сред най-популярните певици в момента и техните актуални албуми - съответно hopeless fountain kingdom (изписва се стилизирано така само с малки букви) и Lust For Life оглавиха Billboard (а и не само класацията за албуми на САЩ) със 106 000 и 80 000 копия. А когато две жени са номер 1, то няма как да не минем без съпоставящата рубрика тип "батъл".


Артист: Halsey
Албум: hopeless fountain kingdom
Лейбъл: Astralwerks, 2017
Жанр: Pop, Synth Pop, EDM, Alternative R&B, Alternative Pop
FACEBOOK 









Vs. P!nk
Alternative Press се опитваше да пробутва Halsey на своите читатели, когато певицата издаде своя дебют BADLANDS. Същата медия има дългогодишна история да "присвоява" артисти и банди към някоя сцена, за да може задържа вниманието на колкото се може повече тийнейджъри, за които 5 Seconds Of Summer са пънк рок, а Pink е поп, например.

Очевидно е, че ако Halsey цели да се обгради с по-алтернативна аудитория, един от начините е да не бъде тривиална поп звезда, както всъщност направи Pink, която записваше с Тим Армстронг и Травис Баркър. Когато обаче си записал един от най-големите денс хитове на това десетилетие (гост вокали в Closer на The Chainsmokers), едва ли ти пука дали Alternative Press ще ти отделят внимание, да те включват в статии тип "Всички тези певици смениха цвета на косата си поне 27 пъти и винаги изглеждаха страхотно".

Vs. Rihanna
Изумително е как Rihanna дърпа тенденциите в съвременната поп музика, макар продажбите на албума ѝ Anti (2016) да са значително по-скромни в сравнение с тези на последните издания на Adele, Taylor Swift и Beyonce. Разбира се, модерната култура отдавна разчита на други способи при "меренето на пишки" или в случая на "на пички".

Влиянието на Rihanna върху Hopeless Fountain Kingdom е не просто осезаемо, а ушевадно. От кривите вокални денсхол извивки в трап/R&B хита Now Or Never през сърцераздирателната балада Sorry до клубната атмосфера в Devil In Me и Bad At Love, духът на РиРи обсебва значителна част от втория албум на Halsey... за добро или лошо.


Vs. Lorde
BADLANDS (2015) vs. Pure Heroine (2013) - 6.50/10  -  8.50/10

hopeless fountain kingdom (2017) vs. Melodrama (2017) - 7.00/10  - 8.00/10

Ако не друго, Ашли Франджипайн скъсява дистанцията до Ела Йелич-О'Конър. Все още смятам, че Halsey няма потенциал да се превърне в значима певица за своето съвремие, за разлика от Lorde, която вече е поп-културна икона - справка South Park ѝ отделиха почти цял сезон.

Заключение: Halsey израства като изпълнител и автор на песни и hopeless fountain kingdom го доказва изцяло. Hopeless Fountain Kingdom има качествата да бъде запомнен като една от приятните изненади на 2017-та, но няма продължителния ефект да бъде например в топ 100 на най-интригуващите албуми на декадата, при все че е концептуално продължение на концептуален дебют.
7.00/10
ЧУЙ:  Alone    Sorry    Bad At Love   Angel On Fire   Devil In Me



Артист: Lana Del Rey
Албум: Lust For Life
Лейбъл: Interscope, 2017
Жанр: Dream Pop, Baroque Pop, Indie Pop, Alternative Pop, Sadcore
FACEBOOK









Vs. Iggy Pop
Сега пък, моля ти се, имала "жажда за живот". Тая па за кого се помисли? За Iggy Pop ли? Изумителна е трансформацията на Lana Del Rey от обложките на Born To Die насам, пропускайки дебюта ѝ като Lizzy Grant. Вижте я само в Lust For Life - усмихната, разцъфнала, жизнена...

Това е в пълен контраст с роботското ѝ изражение от Born To Die и изтормозените физиономии от Paradise EP и Ultraviolence. Но трябва да признаем, че това е някак логично продължение на ненаебателната поза от Honeymoon (2015), за който заключих преди 2 години, че е край на една фаза. Май съм бил прав. Сега остава само като Iggy Pop да захвърли изцяло дрехите и всичко ще е 6.
Vs. колаборационистите
За Лана Lust For Life е крайъгълън камък, тъй като броят на гостите не се свежда вече само до автори на песни и продуценти. Аз в никакъв случай не съм сред големите фенове на The Weeknd и A$AP Rocky, но колаборациите с тях - едноименното парче, Summer Bummer и Groupie Love са между сполучливи и приятни. Summer Bummer съдържа и куплет от някакъв си рапър-мърморко с убийствено тъпото име Playboi Carti, който преди е работил за H&M. Май това обяснява донякъде и тениската на Destruction.

Истинските герои в колаборациите обаче са други - легендарната Стиви Никс от Fleetwood Mac (*вкарвам отново South Park препратка*) и синът на Джон Ленън и Йоко Оно - Шон Оно Ленън обират точките в прекрасните Beautiful People Beautiful Problems и Tomorrow Never Came.

Vs. Lana Del Rey
"Очевидно е, че красивата американка тепърва започва и ще бъде тук за дълго." - из ревюта ми за Born To Die (2012)

"Lana Del Rey не се нуждае от представяне, защото тя е една от най-популярните певици на настоящето десетилетие" - из ревюто ми за Honeymoon (2015)

Дълъг път, осеян с много препятствия, е изминала нашата далия, за да стигне дотук. С парчета като God Bless America And All The Beautiful Women In It (със странна препратка към Paper Planes на M.I.A.) и When The World Was At War We Kept Dancing обаче знаем, че нейното приключение изглежда още много далеч от своя край.

Заключение: Отново Lana Del Rey успява да задържи вниманието на слушателя, въпреки че Lust For Life е с дължина от 72 минути. Красивото си е красиво и тук не визирам визията на певицата, а подходът ѝ да ни пробутва едно и също вече няколко албума поред, но да го опакова така, че като отворим кутията, да възкликнем от кеф.
7.75/10
ЧУЙ: Summer Bummer    God Bless America And All The Beautiful Women In It    When The World Was At War We Kept Dancing    Beautiful People Beautiful Problems   Tomorrow Never Came



ДРУГИ ПОДОБНИ РЕВЮТА: