четвъртък, 26 януари 2017 г.

AFI - AFI (The Blood Album)

Банда: AFI
Албум: AFI (The Blood Album)
Лейбъл: Concord, 2017
Жанр: Alternative Rock, Emo, Post-Punk, Post-Hardcore, Gothic Rock, Dark Wave
FACEBOOK

Илиян Иванов

Създаде се усещането, че AFI са изчезнали за дълго от музикалната карта и новият им едноименен албум е някакво неочаквано завръщане след отсъствие. Реално времето между The Blood Album и предходния Burials е малко над 3 години, което общо взето е типична за бандата дължина на творческа пауза през 21-ви век.

С 10-тия си студиен албум обаче AFI стъпват накриво... отново. Не е тайна, че намирам Decemberunderground (2006) и Crash Love (2009) за разочарования. Моджото им бе отново намерено с Burials, но сега The Blood Album представя бандата отново в ролята на изстискан от музикалния бизнес цитрусов плод. Не че новото издание е чак толкова лошо, бих го нарекъл дори прилично, но също както при Revolution Radio на Green Day, и тук хайпът е в пъти по-голям от консистенцията.

Предхождащите сингли Snow Cats и White Offerings иначе даваха добър тон да очакваме нещо значимо. И двете парчета са с почерка на превърналия се вече в легендарен албум Sing The Sorrow (2003). Като се започне от мрачната готик атмосфера, мине се през театралната епичност на китарите и се стигне вариативността във вокалите на Дейви Хавок, Snow Cats и White Offerings пуснаха заявка The Blood Album да е сред топ албумите на 2017-та.

За съжаление, не са чак толкова много песните тук, които да отговарят на зададения стандарт за качество. Примерно откриващата Dark Snow можеше е в тази категория, но страда от глупаво композиционно решение. В бриджа преди третия припев вокалите с аутотюн на фона на пиано звучат като като малоумна EDM на някой европейски диджей. So Beneath You атакува яростно организираните религии и вярата във висши сили, но текстът е пълен с клишета, което е много под стандартите на AFI. Иначе самото парчето прави интересен преход - откриващият риф звучи като предъвкана версия на този на This Secret Ninja от първия им албум, докато припевът прави странен неометъл завой.

She Speaks The Language и The Wind That Carries Me Away експериментират, неуспешно според мен, с различни стилове. В първото има твърде много електроника, което прави парчето по-подходящо за страничния проект на вокалиста Дейви Хавок и китариста Джейд Пъгет - Blaqk Audio, докато второто изненадва с блусарски мотиви, които обаче стоят не на място в албума. Неизбежните вече за бандата ню уейв/дарк уейв песни със силно изразен поп уклон не само не блестят, а дори досаждат и натежават - примери Aurelia, Above The Bridge и Feed From The Floor.

AFI звучат по-уверено в по-раздвижените, по-пънкарските песни, които не са чак толкова много. Парчета като Dumb Kids и Still A Stranger леко отварят иначе доста монотонно течащия албум, Pink Eyes също вкарва малко повече агресия, a Get Hurt вероятно може да вземе титлата "най-грабващо" заради радиофоничния припев.

Почти всяка група, която еволюира през много стилове, рано или късно записва албум, в които иска да събере целия миш-маш. Горе-долу така звучи и The Blood Album - опит да се събере всичко между The Art Of Drowning и Burials. Отделни песни правят голямо впечатление, но има поне 4-5 излишни, без които този албум щеше да е примерно 8/10. Но не е.
6.50/10 😿💧👤💧💧💔
Други подобни албуми:

сряда, 25 януари 2017 г.

Аз, фенът: 11 въпроса с Недко Игнатов

Рубриката "Аз, фенът" беше под въпрос в началото на 2017-та година, защото изглеждаше леко изчерпана, но реших да ѝ дам още един шанс. Въпреки присъствието на числото 42 в колажа, това не е 42-рото интервю в секцията. Налага се да обясня, за всеки случай.

Новият ни гост е Недко Игнатов, създател на метъл портала metalhangar18.com, който през тази година ще празнува своята 10-годишнина! В сайта Недко се подписва под статиите с псевдонима Arthur Dent, което за всеки запознат с "Пътеводител на галактическия стопаджия" е ОТГОВОРЪТ на въпроса "Защо 42 (или нa другия въпрос - онзи за живота, вселената и всичко останало)". И така, ако мога да се изразя по-нахакано  - третият сезон на "Аз, фенът" започва...

С коя песен най-често свързваш детството си?

Не мисля, че има песен, с която да го свързвам. Но да кажем Metal Heart и Balls To The Wall на Accept. Първите ми любими песни на любимата група от тогава. Малко по-късно достигна до нас и албумът на S.D.I. с култовото парче I Wanna Fuck You и, естествено, стана любимо на подрастващите тийнейджъри, каквито бяхме – хаха.

Коя беше първата касетка, коятo си купи/презаписа и слушаш ли все още този албум? 

Първите две касетки, които лично си презаписхме от касетофон на касетофон, бяха Metallica ‘84/’86 (изрязани до 30 мин.) и Metal Church’86 (The Dark)/M.A.R.S.’86 (Project: Driver). А след като се появиха и „студиата за запис“, вече си платих за „оригинален презапис“ пак на две касетки – Accept ‘79/’80 и целия, почти едночасов, шедьовър Queensryche ’88. И да, слушам ги (без M.A.R.S.). Като дори страхотно се изкефих, когато Geoff Tate изпълни целия албум на последния си концерт тук, преди малко повече от година. А и Удо, нали сега е на турне и пее само старите класики на Accept, та и на него не спрях да куфея и да си припомням миналото.

Коя група или кой изпълнител успя да промени мирогледа ти и отношението ти към музиката? 

Хмм, и тук не мога да дам еднозначен отговор. Аз все още преоткривам нови измерения и групи и си променям вкуса. След старта в средата и началото на ’80 с класическия хеви метъл, прослушахме траш в края на ’80. После преживяхме и грънджа, преминахме през ню-метъла. Ето сега последно, което не може да го разберат или приемат моето поколение, както и  по-праволинейните метъли, страшно ми харесват Babymetal. Така че, ако в началото Accept са ме насочили към метъла, в последствие с Megadeth и Slayer съм открил траша и т.н. Във всеки стил харесвам по нещо. И винаги отношението ми към музиката е било толерантно.

Какво си спомняш от първия концерт, който си посетил? 

Ако не броим руските групи, които минаваха през Русе и т.н., както и един концерт на Uriah Heep на стадион Дунав, за първи мой голям концерт смятам този на Accept през 1993 в зала "Универсиада". Точно пак се бяха събрали с Удо, а и това беше от първите изобщо метъл концерти у нас (за жалост, не успях да ида на култа Sodom’91). Та в залата беше претъпкано и чак почти най-горе и встрани на седалките намерихме места. С брат ми бяхме вкарали малко уокменче, с което записахме концерта. Но след прослушването, естествено, се оказа, че не става за нищо, защото се чуваше предимно аз и той как крещим и се мъчим да пеем. Дълго време след това го смятах за най-добрия концерт, на който съм бил.

Ако си корабокрушенец на пуст остров и имаш възможност да избираш три албума, които да слушаш, кои ще са те?

Ей такива въпроси (както и Коя ти е любима група) ме закопават. Слушам доста разнообразен метъл и ми е трудно да избирам 1-3-5… Но, хайде да се опитам. Албум номер едно за всички времена за мен – Megadeth – Peace Sells... But Who's Buying? (ако ще е на касетка, ще запиша от втората страна и D.R.I. - Dirty Rotten LP, ще се съберат 😛 ). Второ, да е някакъв прогресив – Fates Warninng - Perfect Symmetry… не, не, ще е Voivod – Nothingface! И трето, в момента ми хрумва My Dying Bride - The Angel and the Dark River, но ако ме питаш след 10 минути, може да е съвсем друга тройката.


Metal Hangar 18 се отворени към всички
разклонения в метъл жанра.
Отляво Недко е сниман с Дейв Ломбардо (знаете в кои банди свири),
вдясно е в компанията на Лена от молдовската банда Infected Rain
Има ли банда или изпълнител, за които никой не подозира, че слушаш и харесваш, или просто те е срам да си признаеш за тях? Може да споделиш и само за конкретна песен.

О, не, изобщо не се притеснявам от това, че може би слушам различни неща или такива, които масово са нехаресвани или смятани за пошли (примера горе с Babymetal). Съвсем спокойно и преди, и сега провокирам феновете. Така че съм показвал, че слушам и гръндж, както и някои ню-метъл групи. Нямам "тайни" групи или песни.

Ако имаш власт да забраниш на някоя група да свири и да издава албуми, коя би била тя?

Първо, не искам такава власт и да си навлека след това гнева на феновете ѝ, защото щом я знаем, няма начин да няма огромна фенска маса. Второ, вече казах че съм толерантен към музиката и почитателите . Щом нещо не ми харесва, просто аз не го слушам, но нека другите да му се кефят. Както и обратното, искам да си слушам каквото ми харесва без някой да се мъчи да ме убеди колко лошо е.

Кой е най-недооцененият албум за всички времена? 

Тук няма как да съм обективен. Защото ако трябва обективно мнение, въпросът няма да го има, просто албумът щеше да е оценен. А щом не е – значи не е достатъчно добър за всички. Моето лично мнение пък пак няма да е еднозначно.  Примерно мога да кажа Bathory – Hammerheart. Или Voivod – Nothingface. Може би и Cynic – Focus. Защо не Gojira – From Mars To Sirius… Но нека, ако трябва да е един, да вземем първия посочен.

Кой е албумът (вероятно на твоя любима банда), който най-много те е разочаровал досега?
Най-прясно ми е миналогодишния на Gojira – Magma. Но общо взето не се разочаровам от албумите, просто приемам, че не е за мен и продължавам да слушам другите им. Но по-често става албум, който разочарова много феновете на групата, да ми допадне. Примерно последният Morbid Angel - Illud Divinum Insanus.

Има ли банда, която винаги си искал да харесваш, но поради някаква причина, не можеш да намериш нищо специално у нея?  

Да кажем Napalm Death. Изпитвам голямо уважение към тях. Харесват ми и като хора (срещали сме се и сме приказвали, а и Барни е от „моя“ отбор в Англия – Астън Вила). Бил съм им и на два от концертите тук. Но през различни периоди съм се опитвал да ги прослушам и не става и не става. А не е да кажеш да не слушам подобни групи и стил – ето, Brujeria много ги тача.

Смяташ ли, че музикалните ревюта могат да променят отношението ти към даден албум или група?
Донякъде, да. Но не и цялостно. По-скоро, ако има някаква история или детайл, който добавя различна гледна точка към албума или парче от него. Но не и ако в ревюто се възхищават от групата и тавата и ѝ пишат 10/10, а на мен не ми допада… няма да се насилвам да ми захаресва заради това. Общо взето така са нещата с почти всички албуми на Dream Theater, колкото и да ги хвалят, аз след втория (айде, третия) не мога да ги слушам.

ОЩЕ ОТ РУБРИКАТА:

вторник, 24 януари 2017 г.

Sepultura - Machine Messiah

Банда: Sepultura
Албум: Machine Messiah
Лейбъл: Nuclear Blast, 2017
Жанр: Heavy Metal, Groove Metal, Thrash, Progressive Metal, Death Metal, Alternative Metal, Punk Metal
FACEBOOK

Илиян Иванов

В едно от предишните ми ревюта, споменах, че от сегашния състав на Dropkick Murphys е останал само един оригинален член. При Sepultura положението е дори още по-странно, защото там не е останал никой от създателите на бандата.

Един Господ знае колко мастило се е изписало за напускането на Макс Кавалера през 1996-та в ерата преди интернета - история, която 20 години по-късно все още се нищи с промишлено количество материали, също както е положението с Дейв Мъстейн, при когото във всяко негово интервю неизбежно присъства въпрос за Metallica. Сега Макс и брат му Игор са си пак двамцата, но Sepultura от две десетилетия насам е групата на Андреас Кисер и Пауло Джуниър и... Дерек Грийн.

Макар фенбазата на Sepultura да се сви драстично след Roots (1996), американският фронтмен май успя да избяга от определенията "труден за харесване" и "заместник", дори на моменти да звучи, че все още има какво още да се желае от неговите вокали. Така е в Machine Messiah. Там, където Дерик се чувства в свои води, са най-големите резачки, където ревовете и гърлените му вокали добавят допълнителна плътност към бомбастичните барабани и тежките китарни и бас рифове. В малкото моменти, когато се налагат по-чисти и мелодични вокали, американецът не е особено убедителен - има такива части в парчета като Vandals Nest и Cyber God и в почти цялата откриваща едноименна апокалиптична песен.

Machine Messiah иначе е интересен концептуален албум. Sepultura засягат темите за религиозните култове и пристрастяването към съвременните технологии - две от основните опасности в съвременните общества. Чисто инструментално, бандата изследва многообразие от стилове и похвати, но затова след малко. Новият барабанист Елой Касагранде свири така, сякаш от това му зависи живота, особено на бързите песни. Бластбийтовете и трайбъл перкусии частите са сред топ моментите в Machine Messiah, а извън темата за ритъм секцията - включването на ориенталски мотиви на цигулка във Phantom Self е странно, но чудесно хрумване в добавка към гонитбата с китарната работа на Андреас Кисер.

На фона на интересната цялостна прогресив атмосфера, съчетана с добре познат груув, I Am The Enemy e традиционно чупещо вратове хардкор/метълкор парче, Sworn Oath го избива на симфоничен мелодет, инструменталът Iceberg Dances изненадва с латино бридж и клавирни сола ала Джон Лорд от Deep Purple, а финалното Ultraseven No Uta е на японски и е пънкарски кавър на песен на детска вокална формация, като едновременно звучи забавно и в същото време крайно нелепо.

В Machine Messiah има и някоко неуверени стъпки встрани, но цялостният резултат е задоволителен. Дерик Грийн може да не е сред най-великите вокалисти в метъла, но отдавна стажът му в Sepultura е задминал този на Макс Кавалера, така че на когото не му харесва пеенето на американеца - да си пуска някой от многобройните еднообразни албуми на Soulfly. А, да - освен добрто качество на музиката, споменах ли, че обложката, в стил 80-тарско траш метъл издание, е супер яка?
7.75/10 👾👺👹💀😈💪👤💣
Препоръчителни песни: Phantom Self     Iceberg Dances   Sworn Oath     Silent Violence     Vandals Nest 

Други подобни ревюта:

четвъртък, 19 януари 2017 г.

Halestorm - ReAniMate 3.0: The CoVeRs EP

Банда: Halestorm
Албум: ReAniMate 3.0: The CoVeRs eP
Лейбъл: Atlantic, 2017
Жанр: Hard Rock, Heavy Metal, Alternative Rock, Post-Grunge
FACEBOOK

Илиян Иванов

Едно от първите ми ревюта в блога през 2012-та беше за The Strange Case Of... на Halestorm, който с течение на времето се превърна в един от най-значимите хард рок албуми на настоящето десетилетие и безспорно, един от доста успешните такива, достигайки златен статус в САЩ по-рано през лятото на 2016-та. Да, стигнахме до времената, в които 500 000 копия са не просто значими, а гигантски цифри в музикалната индустрия, в която освен Metallica, няма много други банди, които да генерират масивен интерес за нови фенове.

Но да се върнем на Halestorm. Обикновено след всеки един от студиен албум, водената от фронтдамата Лизи Хейл банда изкарва по едно EP с кавъри. ReAniMate 3.0: The CoVeRs е третото издание на тази поредица и както обикновено, Halestorm са забъркали интересен миш-маш, в който има по нещо за всекиго.

Still Of The Night на Whitesnake дава прилично начало - вокалите на Хейл интерпретират по интересен начин тези на Дейвид Ковърдейл, а групата се справя със замах с инструменталната част. Damn I Wish I Was Your Lover е пилотният сингъл и най-голям хит на позабравената вече Sophie B. Hawkins от 1992-ра година. Честно казано, трябваше ми време да се сетя за оригинала, който звучи мега 90-тарски поп-рок ала Аланис Морисет и Натали Имбрулия, а версията на Halestorm е доста по-хеви. Следващият кавър I Hate Myself For Loving You на Joan Jett & The Blackhearts пък не се различава кой знае колко от оригинала, което не е непременно нещо лошо, но няма и да ви откъсне главите.

Следващите две парчета са всъщност най-добрите в EP-то. Heathens на иначе тотално неслушаемите за мен twenty one pilots е приятната изненада. Парчето от саундтрака на Suicide Squad звучи много свежарски с повечко китари и отличните женски вокали на Хейл. Fell On Black Days ми е абсолютният фаворит - страхотно изсвирено, макар и почти едно към едно с оригинала на Soundgarden. Тембърът на Лизи Хейл явно много подхожда на песни, изпълнени от Крис Корнъл, след като в предишното EP Halestorm направиха мега як кавър и на Hunger Strike на Temple Of The Dog. Нека в следващото EP да направят тогава Show Me How To Live на Audioslave и да затворят кръга. За десерт е оставено едно от най-класическите парчета на Metallica - Ride The Lightning. Това определено е интересено за слушане, като Halestrom са се постарали много, особено със солата и ритъм секцията.

Тази формула на бандата от Пенсилвания да задоволява фенския интерес между албумите с разнообразни като стилове кавъри определено е печеливша за тях. Как беше - "ако не е счупено, не го поправяй".
7.50/10 👩😎✌😈🎸🎤🎵
Препоръчителни песни:   Still Of The Night (Whitesnake)    Heathens (twenty one pilots)     Fell On Black Days (Soundgarden)
Други подобни ревюта:

вторник, 17 януари 2017 г.

Dropkick Murphys - 11 Short Stories Of Pain & Glory

Банда: Dropkick Murphys
Албум: 11 Short Stories Of Pain & Glory
Лейбъл: Born & Bred, 2017
Жанр: Celtic Punk, Folk Rock, Punk Rock, Alternative Rock, Irish Folk
FACEBOOK

Илиян Иванов

Понякога изглежда, че Dropkick Murphys са на сцената от цяла вечност, а реално дори още няма и 20 години от издаването на дебютния им албум Do Or Die. Оттогава насам обаче, единственият останал оригинален член е Кен Кейси (бас, вокали), който се е превърнал в основната движеща сила, превърнал бандата от ъндърграунд култ до комерсиална константа в пънк рока.

Точно три години след Signed & Sealed In Blood, Dropkick Murphys се завръщат с деветия си албум 11 Short Stories Of Pain & Glory, към който имах сравнително ниски очаквания, базирани на предварително пуснатите сингли. Blood и Paying My Way не ме грабнаха първоначално. Първоначално. А може би все още и не изцяло. Първата от двете залага на изпитаната формула с епични пиянски вокали на фона на бавнотемпов рок с много гайди (Скръфи Уолъс вече не е част от групата, затова гайдите в албума ги свири някой си Лий Форшнър). Paying My Way пък e химн за работническата класа в добрите традиции на Брус Спрингстийн, особено с тая мазна хармоника, като има и лек Queen вайб заради We Will Rock You бийта.

Интрото The Lonesome Boatman би могло да има голям успех сред футболните запалянковци. Мелодията на флейтата бързо се трансформира в гигантски хулигански хорови напеви тип "Oooh Oooh Oooh", които имат тенденцията да карат косъмчетата по тялото леко да настръхват. Споменавайки футбол, Dropkick Murphys правят и кавър на легенданата песен You'll Never Walk Alone, която 99% от хората по света знаят като "химна на Ливърпул". Вдъхновени от различни лични трагедии на вокалистите Ал Бар и Кен Кейси, бандата прави всъщност доста свежа интерпретация, която вероятно ще се хареса много на всеки фен на червените от "Анфийлд", на привържениците на Селтик и на още поне дузина тимове, чиито публики са пяли песента по стадионите.

Sandlot може би ми е любимото парче тук, вероятно защото звучи много като песен от Warning на Green Day (добре де, звучи като Hold On). First Class Loser e доста традиционно ирландско с бар атмосфера, а припевът се заиграва сякаш с древната (и много любима моя) песен  For He's a Jolly Good Fellow. Иначе в 11 Short Stories Of Pain & Glory има още келтски и ирландски мотиви - (4-15-13), има доста пънк рок ала Social Distortion/Rancid (Kicked To The Curb, Rebels Without Cause) и има главно истории от живота на хората от работническата класа. Последното парче Until The Next Time със силно застъпени мелодии на пиано, които на мнозина ще навеят асоциации с британските легенди Madness.

Не липсва и малко пълнеж като цяло, а и енергията не е като в по-старите им издания, но признавам, че Dropkick Murphys ме оставиха приятно изненадан с този си албум. Реално, бандата от Бостън звучи доста по-зряло, по-чичовски или по-пенсионерски, ако щете, но това в никакъв случай не е само минус. Поради тази причина има вероятност и 11 Short Stories Of Pain & Glory да ви се стори скучен, особено ако ЕГН-то ви е по-милениалско от моето.
7.25/10 🍀🍀💚Ⅺ💪🍻🎸
Препоръчителни песни:   The Lonesome Boatman    Rebels With A Cause    Sandlot    You'll Never Walk Alone    Until The Next Time
Други подобни ревюта:

понеделник, 16 януари 2017 г.

Gone Is Gone - Echolocation

Банда: Gone Is Gone
Албум: Echolocation
Лейбъл: Rise Records, 2017
Жанр: Alternative Rock, Alternative Metal, Experimental Rock, Sludge Metal

Виктор Балчиклиев

Макар да бях чувал слухове за тази супер-група, известно време не свързвах името на бандата с него. Пуснах си албума като един от малкото нови издания от началото на 2017-а, с надеждата да чуя нещо ново, но от първите секунди моментално става ясно, че Echolocation e нещо много по-голямо от дебютен албум на млада банда. Неизбежно, дни след прегледи и класации на изминалата година, си мисля дали Gone is Gone ще попаднат в личната ми селекция на тази година, и също така неизбежно мога да потвърдя, че ще имат място поне в топ 5!

Gone Is Gone са Troy Sanders (бас и вокал в Mastodon), Troy Van Leeuwen (китарист в Queens Of The Stone Age), Tony Hajjar (барабанист на At The Drive-In и студиен музикант на редица други проекти) и Mike Zarin (мултиинструменталист, композитор на филмова музика, работил по филми като Iron Man 3, Inception, Nightmare On Elm Street, Inglorious Basterds и много други). След изброяването на тези "скромни" имена веднага става ясно, че говорим за доста амбициозен проект и макар да използвах израза "супер-група" трябва веднага да доуточня, че напук на обичайните разбирания и традиционни провали на подобни начинания, Gone Is Gone за сега дава изключително добри резултати.

Започнах с Troy Sanders, макар той да е последният член, присъединил се към проекта, по простата причина,че неговото влияние се усеща моментално и задава водещата атмосфера в целия албум. Реално идеята се заражда, когато Hajjar и Zarin, които дълги години работят заедно по музика за филми и видео игри, решават да поканят Van Leeuwen за нещо като джем сешън между приятели. Потенциалът на този състав мигновено се превръща в идея за EP и aлбум, но Troy Sanders e липсващото звено в пъзела и неговото присъединяване дава окончателната форма на това, което сега слушаме в Echolocation, един амбициозен и интересен прог-рок/алтърнатив проект със стабилен слъдж привкус.

Албумът носи усещане за свобода и неограничено поле на въображението. Музиката е писана без зададени срокове от лейбъли, без гонене на промоционални материали, без стриктни жанрови рамки. "Супер-група" рядко носи положителни реакции, но пичовете от Gone Is Gone дори не са водещите фигури в съответните банди и макар да са обречени на подобни квалификаци, за момента резултатът наистина звучи като страничен проект на приятели, които просто искат да нахвърлят идеи и импровизират за удоволствие. В Mastodon Sanders e един от общо три вокала и въпреки специфичния си тембър, понякога се губи в естественото надпреварване за лидерска позиция. В Gone Is Gone получава пълната свобода и моментално достига нови вокални и инструментални висоти.

Изпуснах излязлото през 2016-а дебютно EP и съдя за бандата само по Echolocation. Aлбумът започва бавно и протяжно със 'Sentiment', но само 2 минути в лежерното въведение инструменталите изгърмяват колоните. Без характерния хаос и неспирна динамика на Mastodon, Gone Is Gone успяват да достигнат до подобна тежест, обгърната в повече фантазия и импровизация. Следват няколко песни, които нахвърлят различни идеи и дори доскучават, но в 'Ornament' с отварящото "Ascend far and high" Sanders ни праща в космоса, където албумът ни държи до последния си тон.

Триадата 'Pawns', 'Colourfade' и 'Roads' разгръща пълния потенциал на музикантите в безупречен микс от настроения, мелодии и хармонии. 'Slow Awakening' провлачва интересна идея, доразвита и преработена с пънкарска енергия във 'Fast Awakening' за една от любопитните съпоставки в албума. В самия край на албума 'Resolve' звучи като меланхолично сбогуване, но се превръща в гениално забавяне преди 'Echolocation' да даде грандиозния и епичен край, който дебютният албум заслужава.

За страничен проект Gone Is Gone ражда впечатляващо добри резултати. Музикантите свирят като добре сработена група с години заедно в студио и на сцена. Трябва да отбележа, че искрено предпочитам Sanders да се фокусира отново върху работата си с Mastodon, но въпреки това съм повече от щастлив, че 2017 започва по толкова блестящ начин с един непретенциозен и в същото време толкова изпипан и прекрасен албум като Echolocation. Остава да си пожелаем цялата година да е толкова плодотворна.
8.75/10 😵😵😵😲🎸🎼🎹🎶💫 
Препоръчителни песни:   Ornament   Echolocation   Pawns   Roads   Colourfade 


Други подобни ревюта:



сряда, 11 януари 2017 г.

Най-добрите албуми на 2016 (Вичо)

Вичо Балчиклиев

Измина още една година, още по-неусетно и от предните. По всевъзможни прични графикът ми се превърна в пълна лудница и през големи части от годината бях тотално неактивен. Писането си ми остава хоби и когато мога, продължавам да се мяркам, колкото да надраскам някой друг ред и да възхваля или оплюя някоя нищо неподозираща банда. Албуми хиляди, постарах се да се държа в течение с всичко интересно и значимо, но имаше и разни пропуски. Давам си сметка, че половината от изброените по-долу албуми дори не успях да ревюирам, така че слагам една кратка рецензия и оставям на читателите да решат струва ли си за слушане.

А каква година беше 2016-а...Музикалният свят се прости с едни от най-великите си имена и макар да стана банално всяка статия да започва със споменаване на починалите, някак е грехота и да ги пропуснеш. След смъртта на Леми в самия край на 2015-а последваха David Bowie, Glenn Frey (The Eagles), Prince, Leonard Cohen и George Michael в самия край, все титани. Не слушам редовно музиката на нито един от изброените и последните им албуми няма да са включени в класацията ми, но няма нужда дори да споменавам безкрайното ми уважение към техния принос и простичкия факт, че без тези личности много от групите, които слушам редовно най-вероятно няма да съществуват.

Прекалено рано си замина Том Сърл, китарист на Architects, a Viola Beach претърпяха фатална катастрофа... но да не задълбаваме в тъжните новини, защото извън музикалния бизнес 2016-а взе още хиляди знаменитости и обикновени, но все така безценни, животи. Почитаме паметта на загиналите и продължаваме напред, замислени за 2016-а, и очакващи 2017-а с надеждата да е по-светла и успешна за всички.

Изминалата година беше...не особено впечатляваща? Албуми много, стотици, но някак не мога да намеря 10, за които да кажа "е това бяха страшни записи"! Напук на 2015-а, когато половината групи решиха да експериментират и чупят жанрови граници (не винаги успешно), тази година всички играха някак "на сигурно". Старите кучета издаваха нови албуми, античните динозаври също. Избирам нарочно да пренебрегна Metallica, Megadeth и Anthrax - ще ме прощавате, но си имам сериозни аргументи и толкова ми е втръснало от задължителната еуфория покрай "титаните на метъла", че не желая въобще да започвам. Ако сте дошли да търсите тях в класацията, определено сте в грешен блог (бел. ред. - или по-скоро при грешния автор в блога, на другия автор новите албуми на Anthrax и Metallica му харесаха).

Шведския метъл имаше една от най-силните си години в последно време. Макар не всички да бяха на оптимално ниво, новите албуми на Meshuggah, Amon Amarth, In Flames, Dark Tranquillity, Soilwork, Opeth и Katatonia демонстрираха класа и постоянство, които не се срещат много често тези дни. Към изброените добавяме французите Gojira, германците Caliban, SuidAkra и Heaven Shall Burn, както и актуалните английски надежди Architects, Bury Tomorrow и Hacktivist и получаваме една смазващо добра година за европейската метъл сцена.

Америка естествено не остана назад със завидна бройка качествени албуми, голяма част от които някак изненадващо дело на не толкова млади групи, които намериха сили да изкарат още един албум. Korn и Deftones зарадваха nu metal генерацията, докато пънк-рокът (поп пънк, скейт пънк, или както се назовават?) също претърпя завидно завръщане след като Blink-182, Green Day, NOFX, Sum 41 и редица други изкараха доста успешни албуми. За мен повечето от тях остават тотално неслушаеми, но от уважение към редакцията и 90% от читателите на блога смятам да спра дискусията тук.

Прекратявам всякакви прегледи на 2016 и задълбочени анализи и най-после публикувам така дълго отлаганите класации за най-големите разочарования, онези пропуснати издания и, естествено, най-добрите албуми на изминалата година! Кратко и ясно, четете, преслушвайте и, ако изпитвате нужда, коментирайте колко точно се разминават мненията ни.

РАЗОЧАРОВАНИЯТА НА 2016

  • Memphis May Fire - This Light I Hold - Изключително дразнещ, повърхностен и предвидим албум. Единственото попадение е може би изненадващо доброто гостуване на Jacoby Shaddix oт Papa Roach в 'This Light I Hold'.
  • Asking Alexandria - Black - Комерсиално успешен, но музикално катастрофален, не че е голяма изненада. Новият им вокал категорично не се справя със задачата да води едни от идолите на подрастващото метъл поколение. Очаквано, господин Stoff отстъпва вокалите на изгнаника Danny Worsnop а какво означава това за бъдещето на една от най-прехвалените банди на последните години предстои да разберем. 'Let It Sleep' e от поносимите парчета в началото на албума.
  • Letlive. - If I'm The Devil - Реално албумът не е лош и не спада към разочарованията на годината, но...тази банда така и не може да си намери място под слънцето. Смислено послание, добър заряд, нелоши инструментали, но стилово бандата е, както се казва, "all over the place" и последният им албум ме остави особено убеден, че имат място в която и да е класация. 'Who You Are Not' e от добрите попадения.
  • Sonic Boom Six - The F Bomb - Супер свежа и много любима банда, към чиито последен албум имах огромни очаквания. За жалост, някак не мога да се хвана и за едно парче, което наистина да ме грабне и да ме накара да си го пусна пак. Ще се слушат още, но искрено се надявам да върнат малко от заряда. 'No Man No Right' e игрива, но далеч от желаното.
  • In Flames - Battles - Трудно ми е да вкарам една от най-любимите ми банди в тази категория, но този албум определено е разочарование. Siren Charms беше различен и продължи тенденцията от последните няколко албума, но всички те запазиха някаква концепция, имаха интересни идеи и наистина прекрасни инструментали, дори и не толкова тежки. Battles е просто безхарактерен, по друг начин не мога да го определя. Жалко, 'The End' имаше потенциал, но уви...
  • (Hed) P.E. - Forever - Тази банда от години върви стреглаво надолу и стигна до момент, в който иначе интересните мешавици от ню метъл, рап, реге и пънк вече наистина не се получават достатъчно добре и даже дразнят. Естествено, има попадения, основно сред по-ичзистените реге парчетата, 'Always' например.
  • Unguided - Lust And Loathing - Това отказвам да го коментирам, някой да ми върне изгубените 40 минути!

ПРОПУСНАТИ ИЗДАНИЯ ЗА 2016


  • Fire From The Gods - Narrative - Супер обещаваща банда, слушайте 'Excuse Me'!
  • Meshuggah - Violent Sleep Of Reason - Няма нужда от рецензии, просто не ми стигна времето да го дослушам.
  • Heaven Shall Burn - Wanderer - Същата причина, иначе с песни като 'Passage Of The Crane' този албум чупи Топ 10.
  • Amon Amarth - Jomsviking - Макар безспорно добър, албумът не ме грабна като излезе и ми отне дълго време да му дам втори шанс. Викингска сеч.
  • Sum 41 - 13 Voices - След половин година колебание дали наистина ми харесва или леко ме дразни, накрая му давам оценаката "приятно средняшки, подходящ за преслушване от време на време"
  • Killswitch Engage - Incarnate - Въпреки неуспоримия принос на бандата към съвременния метъл, така и не успях да ги прослушам и това е поредният албум, който просто игнорирах, простете.
  • The Browning - Isolation - Лично откритие, смазващо добра банда, electronicore от възможно най-високо ниво. Искрено се надявам да добият повече популярност, защото албумите им са безкомпромисни, само извадка: 'Dragon'.
  • SuidAkra - Realms Of Odoric - Стари любимци с пореден добър албум. Фолк мелодет епос с германско качество, няма да сбъркате с парчета като 'Pictish Pride'.
  • Upon A Burning Body - Straight From The Barrio - Особен случай на банда със стабилен заряд, добри инструментали и като цяло стабилен звук, но с безобразни текстове и скандално нелепо поведение. Пропит с тестостерон тексаски метълкор с латино привкус ала Ill Nino, но келешско присъствие ала Attila. Не мога да реша за тях, слушайте 'Already Broken' и преценете сами.

TOП 15 НА 2016


15. Dark Tranquillity - Atoma
Поредният прекрасен албум на една от големите групи на Гьотебургската мелодет сцена. За разлика от In Flames обаче, Dark Tranquillity представят нещо много по-качествено, изпипано и достойна за всяка една класация.


14. Opeth - Sorceress
Впечатляващ албум от шведите, поредното приключение в непознати стилове и още по-прогресивно звучене. Макар да не е особено "метъл", Opeth за пореден път доказват, че могат да са номер 1 независимо какъв жанр свирят. Титанични композиции и прекрасни инструментали.


Като си го могат, си го могат, няма какво друго да се добави за поредното творение на Hatebreed. Албумът не е с нищо по-различен от предните, но не е и с нищо по-лош от предните, така че пускайте и трошете. Бонус точки за Jamey Jasta, който продължава да гостува във всеки втори нов албум.


12. Katatonia - Fall Of Hearts
Още един от многото прог-дуум-меланхолични албуми, които си пробиха път в личната ми класация, сякаш за да отразят перфектно случващото се през цялата година. Katatonia отново за безупречни, а албумът е не особено лесен за слушане, но смразяващо красив в точния час. Призрачна атмосфера и постоянно сменящи се настроения, подплатени от характерните за бандата вокали и музика.

Свежо и енергично завръщане на ADR, което е точно толкова метълкор, колкото и пънк-рок. Първата половина на албума е впечатляващо ударна, но за жалост втората част е скучна, провлачена и очевидно писана, докато Jeremy McKinnon и компания ловят покемони заедно с Blink-182 по време на съвместното им турне. Няма лошо, но можеше да е много по-добре.

Eдни от надеждите на съвременната английска метъл сцена най-после изкараха дебютния си албум след безкрайни ЕP-та, клипове и турнета. Албумът събира всичко най-добро от последните години и покрива всички очаквания за първичен djent/metalcore/grime звук, сурова industrial атмосфера и категорично недоволство към всичко, случващо се наоколо. 





9. DevilDriver - Trust No One
След няколко слаби и скучни опита DevilDriver най-после намериха необходимото за качествен и безкомпромисен албум, събиращ всичко онова, които ги превърна в интересна и значима банда в началото. В новото творение се намират няколко безупречни парчета и стабилна доза groove без излишни лиготии. Dez Fafara да си стои в DevilDriver, ако ще продължават в този дух!

8. Gojira - Magma
Клишето "или харесваш Gojira, или не си ги чувал" става все по-точно с всеки изминал албум. Magma e поредният колосален труд на французите, които продължават да откриват по нещо ново с всяко следващо издание. Може би по-олекотен и мелодичен от предните, може би по-трудно смилаем от предните, но все така безупречен и непредсказуем.

Някак несъвместим с всички останали албуми в класацията, но просто нямаше как да пропусна може би най-свежият електронен албум на 2016-а. Netsky e класа, а третото му творение представя качествен liquid drum and bass и прекрасно премерен EDM, който звучи точно толкова приятно сега, както и преди няколко месеца в летните горещини. 


Парчето отдолу дава няколко допълнителни точки, но макар да не е толкова добър, колкото предишните, албумът остава едно от стабилните издания на 2016-а. Caliban запазват характерното си звучене с обичайната гаранция за немско качество, а няколкото колебливи момента в албума се губят сред безупречните попадения в Gravity.


Едно от най-ранните издания на годината, за което бях сигурен, че ще попадне ввъв финалния Топ 10 от първо слушане. Bury Tomorrow изградиха добро име, солидна фен база, и характерен съвремен звук, който продължава да работи блестящо за тях. Албумът е кратък и директен, влиза мощно с първата песен и поддържа ниво до последната секунда. И, да, Jamey Jasta гостува в едно от по-добрите парчета.


Дългоочакванното завръщане на Deftones остави фенове и критици в тотално противоречие дали албумът е безупречен или тотално безсмислен. Без да заемам толкова крайна позиция смятам, че Gore заслужава челно място без капка колебание. Трудно смилаем, още една идея по-прогресивен, далеч от очакваното и до последния момент изненадващ, бандата успя да изкара един наистина качествен продукт, резултат на очевидно дълга работа и безкрайно изпипване.


Няколко месеца след шокиращата смърт на Том Сърл, това "a sickness with no remedy/except the ones inside of me" от парчето отдолу звучи още по-смразяващо като лебедова песен на един от най-кадърните китаристи в модерния метъл. Tрагичната новина по никакъв начин не влияе финалната позиция и Architects бяха едни от сигурните банди в личния ми топ 3. All Our Gods... е точно това, което всички очакваха и се надяваха да бъде, поредна стъпка нагоре, епичен и драматичен от първия до последния момент. 

Безупречен албум, идващ от дълбините на британския ънърграунд и представящ най-доброто от комбинацията между метъл и рок от една страна, и drum and bass, dubstep и grime от другата. Енергичен, с безкраен заряд, хитов, безспирен, с брилянтни включвания от Hacktivist, Crossfaith и Ghetts. Отгоре на всичко към края на март 2016-а пичовете изнесоха един от най-добрите концерти, на които някога съм бил. На бас, че никой не очакваше това под номер 2, хм?

Избрах Korn за номер 1 не защото албумът е толкова по-добър от всички изброени нагоре (вече уточних, че подредбата е донякъде символична), а защото е единственият, който тотално надмина и най-смелите ми очаквания. Години наред "нов албум на Korn" носеше по-скоро притеснение и колебание, но Serenity Of Suffering доказа на всички колко точно добри си остават Korn, особено в този нов стар състав. Албумът е достатъчно мрачен, тежък, откачен, разнообразен, смислен, изпипан, достатъчно добър, за да застане гордо на челното място в личната ми класация за 2016-а!


Честито на печелившите и до скоро на губещите! 2017-а вече тече в пълен разгар, албумите се трупат, а кога ще имам време да ги ревюирам не е много ясно. Какво ни предстои през следващата година? Потвърдени Sepultura, Marilyn Manson и Darkest Hour, и уж System of A Down? Може би Linkin Park, току виж Limp Bizkit (just kidding)? Machine Head? Body Count? Parkway Drive? Lamb Of God? Eluveitie? Fear Factory? Trivium? Mastodon? Кой знае, готови сме за всякакви изненади, а вие продължавайте да следите Scraggled Music за нашия обикновено различен поглед над горещите издания на годината (пък било и като поизстинат малко...).


ОЩЕ ПО ТЕМАТА:




вторник, 10 януари 2017 г.

David Bowie - No Plan EP

Артист: David Bowie
Албум: No Plan EP
Лейбъл: Columbia/Sony, 2017
Жанр: Art Rock, Progressive Rock, Avant-Garde Jazz, Pop Rock
FACEBOOK

Илиян Иванов

Навръх датата на публикуване на това ревю 10 януари се навършва точно година, откакто David Bowie почина или, ако вярвате в хепиендовете, откакто той напусна Земята със своя космически кораб, поемайки курс към звездите. Два дни по-рано легендарният изпълнител щеше да празнвуа на Земята своя 70-ти рожден ден и поради тази причина Columbia Records и Sony Music решиха да пуснат малко неиздавана (и вече издавана) негова музика.

Проблемът на "посмъртните" албуми (пак казвам, това EP може да го наричаме и "позвездно") е, че изглеждат като евтин трик да се изкарат пари на гърба на артист, който е пренаписал музикалната картина на 20-ти и 21-ви век. От друга страна No Plan е определено интересен материал, особено в контекста на миналогодишния му прощален албум Blackstar.

EP-то съдържа четири парчета, като едно от тях вече е познато на феновете на Боуи. Става дума за сингъла Lazarus, чието присъствие тук е малко спорно. Песента определено е сред брилянтните моменти в Blackstar, но е излишна, защото версията в No Plan е абсолютно същата като в албума. Бих оправдал Lazarus в траклиста, ако примерно беше в някакъв демо вариант или с леко променен текст, или дори в друг микс, или каквото се сетите, но сега изглежда отстрани като някой шеф на лейбъл да е казал: "Ама дайте да турим и някоя песен, дето вече я знаят хората".

Разбира се, може и да греша. Останалите три парчета са от сесиите на Blackstar и са част от мюзикъла Lazarus, но чак сега студийните им версии достигат до широката аудитория. No Plan се рее в марковата унила джази атмосфера, съчетана с мекия глас на Боуи и звучи като саундтрак на излитане на ракета с един пътник в нея - "Here, there's no music here, I'm lost in screens of sound".

Killing A Little Time пък е пълна противоположност - доста раздвижен, 70-тарски прогресив рок с жужащи китарни рифове, неравноделни барабанни бийтове и саксофонни сола. В When I Met You гласът на Боуи има романтична нотка, звучи приповдигнато, а инструменталът е съвременна лекция по инди рок.

Макар класата на музиката да не подлежи на съмнение тук, причините за издаването на EP-то ме глождят леко, както и присъствието на Lazarus. Но кой знае - може и волята на Боуи да е била такава - да издадат No Plan навръх следвашия му рожден ден. Кой знае... Ще видим обаче дали не е била волята на лейбъла след още една година, когато може да чуем ново посмъртно издание. А може би никой няма план още...
7.00/10 👱⚡🚀✨🌟🌌🌈
Препоръчителни песни:    No Plan      Killing A Little Time
Други сходни публикации:

понеделник, 9 януари 2017 г.

Жлъч / Гена - Светлосянка EP

Артисти: Жлъч / Гена
Албум: Светлосянка EP
Лейбъл: Self-released, 2016
Жанр: Hip-Hop, Alternative Rap, Jazz Rap, Underground Rap

Илиян Иванов

Докато всички все още се опитват да свикнат да изписват след датите 2017 вместо 2016, ще продължим ревютата през януари с още едно издание от втората половина на декември, когато класациите и равносметките на сите драскачи вече са били направени. Става дума за една от най-стойностните колаборации в българския хип-хоп - тази между Жлъч - "хип-хопер, простак и интелектуалец" и бийтмейкъра и продуцент Гена, и тяхното съвместно EP - "Светлосянка".

Макар да не съм кой знае колко навътре в българския ъндърграунд рап, So Called Crew са ми отдавнъшна слабост и редовно съм се възхищавал на идейността, която струи от всеки техен проект. Жлъч и Гена вече издадоха един цял албум през 2015 - "YДАР", което завиши търсенето за повече тяхна съвместна музика. И ето на - предколедно двамата зарадваха целия роден ъндърграунд с чудесно ново EP от 5 песни.

Римите на Жлъч са си явление. Има я брутална откровеност в омразата към всички, сринали т.нар. демокрация след 1989-та година до без безкраен "преход" без изход вече почти три десетилетия - "А на онея, дето разпродадоха България, бих им пожелал дечицата им да умрат по Коледа/ В момента за некои тия мутри са като герои, за мен са курви, предатели и кучешка гной" (Парти в ада), има я типична столична парти атмосфера - "Знаеш как е, бате - надигаме чаши", има я и "жлъчната" сатира към редовия консуматор (а не слушател) на музика "Кво става, рап слушателче? ЗагубИх ли те? Майче искаше хитове" (...)"Нема дори рефрен тоя олигофрен" (С 0002 Гр). Това са текстове, базирани върху ежедневната борба с фалша, която в късните часове прелива в алкохилни напитки по баровете.

От другата страна на "Светлосянка"-та са инструменталите на Гена-та, които за пореден път къртят стени като Hilti. Бийтовете са меко казано чудовищни - "Противотежест" например е абсолютен диамант (или динамит), особено на фона на китарния семпъл от After Twenty Years на всенародната хардкор любов Expectations. В "Знаеш как " пък има яка фънки брасчета и скречове от най-висш пилотаж, докато последното парче "Идва" е доста джазменско с пиано семплите и R&B пеенето на припева.

"Светлосянка" EP е скандално значимо издание и със сигурност ще е сред любимите ми издания за 2017-та (нищо, че излезе през декемеври). И Жлъч, и Гена показват, че са вдигнали дори още нивото си след "YДАР", което си е някак нечовешко. С нетърпение чакам да чуя и какво е приготвил Гена в предстоящия му съвместен албум с Григовор от Logo5 - "Фалстарт", който излиза този януари. 
8.25/10 😎🎤😏🎹💪🍸🍺🎶
Препоръчителни песни:  С 0002 Гр     Противотежест     Знаеш Как Е

Други подобни албуми:

четвъртък, 5 януари 2017 г.

Run The Jewels - Run The Jewels 3

Add caption
Банда: Run The Jewels
Албум: Run The Jewels 3
Лейбъл: Mass Appeal/RED, 2016/2017
Жанр: Hip-Hop, Alternative Rap, Underground Rap, Hardcore Rap
FACEBOOK

Предполагам някои от вас са попадали в интернет на статии от типа "10 рап албума (или банди) за хора, които не слушат рап". Ако трябваше да избирам групи за такава класация, Run The Jewels със сигурност щяха да попаднат в нея.

Често наричани "хип-хоп супер дуо", El-P и Killer Mike за няколко години се превърнаха в едно от водещите имена на алтернативната рап сцена. А техният трети албум Run The Jewels 3 е поредното бижу в иначе кратката им история.

Killer Mike бе един от най-големите застъпници на Бърни Сандърс по време на президентската кампания в САЩ и със сигурност разочарованието, огорчението и яростта от факта, че Демократическата партия номинира Хилъри Клинтън за изборите през есента, са сред водещите теми в лириките в албума. "How long before the hate that we hold lead us to another Holocaust?" - рапира Killer Mike в 2100 - едновременно политически заредена песен и някак лично послание за задружност в трудни, разделни времена.
Бърни Сандърс е наясно какво е логото на RTJ

Текстовете на двете MC-та преливат постоянно на ръба на между сарказма/иронията и тъжната реалност в съвременното общество, което е на път да избухне като бомба заради расови дискриминация и конфликти - "Born black, that's dead on arrival/My jobs is to fight for survival" (пак Killer Mike в парчето Talk To Me) и "Get a job, get a house, get a coffin" (El-P в Don't Get Captured). Двамата рапъри назовават нещата с истинските имена в пост-изборната Америка на Тръмп - има страх, но пламът за възпротивяване срещу безпардонното сеене на омраза също прозира изпод лириките.

El-P оформя Run The Jewels 3 с чудесни инструментали, на каквито много малко продуценти са способни. Футуристичните бийтове вкарват EDM нотка в музиката - Call Ticketron например звучи супер парти ориентирано, почти перфектно за туъркване на задници. В албума обаче се чуват и много джазменски семпли (Thursday) или китарни партии, както е в 2100.

Голяма част от броя на гостите не са известни на кой знае колко широка аудитория. Женските вокали вкарват различни измерения в албума. В Down, в която пее Joi, има лирична, почти космическа отнесеност, докато в Panther Like A Panther, в която пее Trina, се усеща влиянието на генгста рап вълната. Най-известният гост в албума обаче дори не присъства официално в кредитите. Във втори пореден албум на Run The Jewels рими реди и бившият фронтмен на Rage Against The Machine - Зак де ла Рока, който буквално взривява като с екплозиви C4 края на последното парче A Report To The Shareholders/Kill Your Masters.

Излязъл в края на 2016-та (също като EP-то на Nine Inch Nails), Run The Jewels 3 заслужава шанса да бъде в класациите за топ албумите на 2017-та. Рап дуото изглежда поне толкова вдъхновено, колкото с предишните си издания, ако не и повече. Ако слушате хип-хоп, Run The Jewels няма да ви изненадат с класата си, а ако не слушате, може би е време да обогатите музикалната си култура с безбожно качествен албум.
8.75/10 👉👊Ⅲ🏃💎🎤💣🎤💥
Препоръчителни песни:   Talk To Me    Call Ticketron     Don't Get Captured    2100   A Report To The Shareholders/Kill Your Masters

Други подобни албуми:

вторник, 3 януари 2017 г.

Nine Inch Nails - Not The Actual Events EP

Банда: Nine Inch Nails
Албум: Not The Actual Events 
Лейбъл: The Null Corporation, 2016
Жанр: Industrial Rock, Industrial Dance, Alternative Rock, Electronica, Trip Hop
FACEBOOK

Илиян Иванов

Не съм си правил "новогодишни резолюции" за блога, но ще се опитам да ревюирам малко повече на брой EP-та. Затова и започваме 2017-та с прясното EP на Nine Inch Nails - Not The Actual Events, което се състои от едва 5 парчета, които обаче са с обща дължина почти 21 минути.

Дългогодишният сътрудник на Трент Резнър - Атикъс Рос вече официално е член на "бандата" (т.е. NIN вече официално пак е повече от един човек), за която това е първо издание насам от определено впечатляващия Hesitation Marks (2013). Самият Резнър оповести, че това Nine Inch Nails ще издадат още студийна музика през 2017-та, без да уточнява дали ще има цял албум или не.

Според мен има нещо символично, че Not The Actual Events излезе точно на Коледа - най-големия християнски празник. Дали вдъхновението на Резнър за заглавието се корени в митологизирането на раждането на едно бебе - история, използвана умело за политически кампании и укротяване на масите от 2017 години насам, си остава просто моя догадка. Затова нека преминем към същността.

Branches/Bones дава динамично и шумно, типично индъстриъл начало - с почти танцувален дръм бийт, стържещи като машини китари и оглушителен ефект от вокалите на Трент на припева - "Feels like I've been here before". След взривния старт, Nine Inch Nails "успокояват топката". Dead World и She's Gone Away създават различни сами по себе си trippy настроения, но някак се допълват. She's Gone Away вклинява вледеняваща трайбъл атмосфера, допълнена от беквокалите на жената на Резнър - Мерикуин Маандиг, с която (и заедно с Атикъс Рос) свирят в How To Destroy Angels, докато другото парче е със специфичен електронно денс/клубен захват.

Гостите в албума обаче не се изчерпват само със съпругата на фронтмена. Дейв Грол (да не изброявам от кои групи) свири на барабани в The Idea Of You. Симбиозата от неравноделни бийтове и 90-тарски китарен дисторшън работи отлично като машина в производствен режим, а шепнещите вокали на припева ме накараха да се сетя за Майк Патън и Faith No More. Определено The Idea Of You е най-рок ориентираният трак тук, а финалът Burning Bright (Field On Fire) звучи апокалиптично, но и по-саундтраково, което е някакъв ефект от съвместната работа на Резнър и Рос по филмова музика от последните години. Допълнителни щрихи към кинематиката в парчето добавят китарните сола на Дейв Наваро (Jane's Addiction и екс-Red Hot Chili Peppers) - още един звезден гост.

С всичко казано дотук, Not The Actual Events звучи малко разхвърляно като за EP с 5 песни, от които пък някои са сякаш прекалено дълги - шестминутните Burning Bright и She's Gone Away не се развиват кой знае колко в композиционно отношение и можеше да бъдат леко скъсени. Въпреко това, Nine Inch Nails демонстрират увереност в този си състав и със сигурност ще интересно да чуем повече от тях през тая година.
7.50/10 🎹🎸🎄🎬💥👥🎹🎸
Препоръчителни песни:   Branches/Bones   The Idea Of You    Burning Bright (Field On Fire)
Други подобни ревюта: