петък, 28 април 2017 г.

Incubus - 8

Банда: Incubus
Албум: 8
Лейбъл: Island Records, 2017
Жанр: Alternative Rock, Pop Rock, Post-Grunge, Nu Metal, Soft Rock
FACEBOOK

Илиян Иванов

Шест години след предишния им албум If Not Now, When?, Incubus се завръщат с още по-скучния си осми, невдъдхновяващо озаглавен 8. Някога еталон за алтърнатив рок, тази банда в момента е жалка сянка на себе си. Което мен лично малко ме изненада на фона на пилотния сингъл Nimble Bastard.

Песента е в ротация по радиото, което слушам в колата ми и ме спечели със своите динамика, приповдигнат припев и марковите вокали на Брандън Бойд. Nimble Bastard е под номер 2 в траклиста и единственото друго парче, което се доближава до неговата енергия е на откриващото No Fun, където рифовете и цялото настроение напомнят за ню метъл времената на Incubus.

Оттам нататък 8 е... еми, no fun. Бандата реди бавни, протяжни и досадни софт рок парчета, които изгубват добрата инерция от No Fun и Nimble Bastard. Електронните пасажи в State Of The Art и Loneliest дълбаят в поп територии, а едноиминутната ча-ча-ча/полка интерлюдия When I Became A Man звучи изненадващо, но и крайно дебилно. Бих казал и не на място, но реално почти нищо не си тежи на мястото в следващите минути.

Тежкият Soundgarden-ски риф на Love In A Time Of Surveillance е пропилян в развитието на парчето, а радиофоничното Undefeated (което е най-окей парчето след първите две) не може да бъде спасено от иначе симпатичния рефрен "I'm not dead yet". Инструменталът Make No Sound In The Digital Forest звучи успокояващо и... заспало - това, което е било добра идея, остава недоразвито и в един момент човек има чувството, че всеки от музикантите свири каквото му падне на своя инструмент. Опитът на бандата да завършат албума отново с "гръм и трясък" също не се получава. Incubus наистина втърдяват китарите в Throw Out The Map, добавят и топовни барабани, но резултатът е прекалено разхвърлян и недостатъчно убедителен.

Такъв и целият 8 в резюме - недомислен и лишен от живец албум, който едва ли ще бъде запомнен с нещо повече от 2-3 сносни парчета. Incubus е група, която е оставила за историята достатъчно оригинални идеи, но като всяко голямо име, което е преминало зенита на своята комерсиалност, е изпаднала и в творческа криза. Затова и крайната оценка не заслужава да е дори и наполовина на името на албума.
٨3.25/10٨
Препоръчителни песни:  No Fun   Nimble Bastard   Undefeated

Други подобни ревюта:

сряда, 26 април 2017 г.

Creeper - Eternity, In Your Arms

Банда: Creeper
Албум: Eternity, In Your Arms
Лейбъл: Roadrunner Records/Warner, 2017
Жанр: Horror Punk, Emo, Punk Rock, Pop Punk, Alternative Rock, Post-Hardcore, Goth Rock
FACEBOOK

Илиян Иванов

Поне за мен Creeper "изпълзяха" от нищото. Не помня кога за последно е имало група, за чието съществуване да съм разбрал преди месец-два и чийто първи албум да е толкова одумван. Защото Eternity, In Your Arms ще се нареди сред най-добрите рок дебюти на 2017-та година.

Макар на албума да е лепнат етикета "хорър пънк", мелодичността определено е движещата сила, с която може да го обобщим. Creeper звучат много повече като My Chemical Romance отколкото Misfits, но това едва ли е важното.

Откриващата Black Rain стартира епично с пиано, женско шептене, призрачни беквокали и се трансформира в галопиращ сайкобили пънк рок. Основният вокалист Уил Гулд има доста приятен тембър, който на моменти много напомня на този на Мат Скиба (The Alkaline Trio, Blink-182). Неговото пеене се допълва от време на време от това на кийбордистката Хана Грийнууд, което за мен е голям плюс, понеже "отваря" редица парчета, като например споменатата вече Black Rain.

Creeper могат да бичат пънк рок повече от стабилно. Последващите парчета - Poison Pens и Suzanne са предимно в зоната на бързото темпо и агресивните рифове въпреки откровено лиричните отклонения главно в бриджовете. В песните Down Below и Room 309 мнозина ще открият огромна доза AFI като атмосфера, особено във вокалите. Misery и Crickets пък са баладите на албума. Misery е драматична и ескалираща, докато Crickets улавя фолк настроението на домашния уют. Финалът I Choose To Live също е доста баладичен, но по един театрален начин, който ме накара да си спомня филма Forgetting Sarah Marshall и песента на актьора Джейсън Сигъл за Дракула.

Сред останалите парчета (които иначе са общо 11 брой) реално няма никакъв пълнеж - всичко стабилно си тежи на мястото. Hiding With Boys например ме накара да се сетя за албума на My Chemical Romance - The Black Parade. Което от една страна е някак странно - Creeper звучат като редица групи, които съм слушал или съм избягвал да слушам, но и в двата случая го правят с доста чар.

Creeper и Eternity, In Your Arms са отличната симбиоза от хорър пънк и емо, за която не си подозирал, че имаш нужда. Албумът е донякъде концептуален, но то пък кой ли албум в последно време не е такъв. Важното е, че Eternity, In Your Arms набързо си осигуриха гигантски скок на пънк сцената с албум, за който след едно десетилетие време ще се говори като за класика, както например стана с някои албуми на AFI и Brand New.
💀💜8.25/10💜💀
Препоръчителни песни:   Black Rain    Poison Pens    Hiding With Boys    Down Below    Room 309

Други подобни албуми:

понеделник, 24 април 2017 г.

Obituary - Obituary

Банда: Obituary
Албум: Obituary
Лейбъл: Relapse Records
Жанр: Death Metal, Heavy Metal, Thrash, Hardcore Punk
FACEBOOK

Илиян Иванов

Флорида е сред най-големите огнища на дет метъл сцената и Obituary са сред най-популярните и уважавани нейни представители. Дори да не сте фен на стила или на групата в частност, вероятността да сте слушали класическия им албум The End Complete (1992) е сравнително висока. Цели съвременни/модернизирани течения в тежката музика (метълкор, хардкор и всякакъв модерен кор) дължат много на Obituary.

Десетият, едноименен албум на пичовете от Тампа звучи повече от солидно и стегнато като за дет метъл вихрушка, но му липсва няколко щипки оригиналност. Не че в последните години съм изслушал десетки дет метъл албуми, но тези на Carcass и At The Gates бяха зверски добре композирани и изпълнени, което моментално им донесе култови статуси.

Този албум е някак по-праволинеен, което може би на определена част от феновете на бандата ще се хареса. Brave открива някак по Slayer-ски със скорострелни рифове, бясно темпо и ръмжащите вокали на Джеф Тарди. Sentence Day е като логично продължние на старта, а солата на Кени Андрюс обсебват доста голяма част от двете парчета, чиято обща дължина е едва малко над 5 минути.

След спиращото дъха темпо, Obituary постепенно вкарват и малко по-бавен груув в последващите парчета. Един от най-любопитните моменти за мен е Betrayed. Песента има съмнителна прилика с Refuse/Resist на Sepultura - говоря за барабанния ритъм, както и отчасти за китарите, а цялото усещане е като за хардкор от края на 90-те. Между другото същото е и във финалната и бих казал най-добра песен в албума Ten Thousand Ways To Die - хардкор настроението взима връх и отвсякъде мирише на безразборни стейдж дайвинги.

Както споменах в по-горен абзац, на Obituary му липсват интересни и оригинални хрумвания. Без да са лоши, някои от парчетата просто не изпъкват с нищо, защото са твърде шаблонни. Агресията и всички налични за дет метъла елементи са на линия, има дори и сравнително доста по-мелодични китарни партии, но го няма ефектът "уау". За липсата на оригиналност загатват и донякъде постната обложка и скучният избор на заглавие - Obituary, макар че това ме предположение може да бъде оборено моментално от всеки - списъкът с велики едноименни албуми е гигантски.

Крайният резултат е определено положителен, но не и блестящ. Не е случайно, че Obituary е сред най-продаваните дет метъл банди в света - те умеят много добре да правят това, което се изисква от жанра. Десетият албум на бандата ще счупи доста вратове от хедбенгване, а и не е ли това реално главната цел на бандата?
🐍6.75/10🐉
Препоръчителни песни:  Brave    Sentence Day     Kneel Before Me    Betrayed    Ten Thousand Ways To Die

Други подобни албуми:

четвъртък, 20 април 2017 г.

The Flatliners - Inviting Light

Банда: The Flatliners
Албум: Inviting Light
Лейбъл: Rise Records, 2017
Жанр: Alternative Rock, Indie Rock, Pop Punk
FACEBOOK

Илиян Иванов

Да си музикален критик (и по неволя съдник или задник, ако предпочитате), за какъвто обикновено се възприемам в близкото ми обкръжение, хаха, е интересно начинание. Значи новият албум на The Flatliners е пълна боза, но ето какво съм писал в ревюто за предхождащия го Dead Language: "Dead Language е най-зрелият продукт на канадците, със сигурност най-бавният и е на светлинни години като стил от дебюта им Destroy To Create (2005), което малко ме натъжава. И тук да вметна - не съдя бандата за това, че иска да свири нещо различно и да се развива, тъй като, ако аз не се кефя, то някой друг би го харесал. Просто констатирам."

Три години и половина по-късно искам да съдя тази банда за тежко престъпление срещу своята фенбаза - диверсия, заради заблудите, наречени Cavalcade (2010) и Dead Language (2013) Дори тази стилова еволюция при The Flatliners да е в процес на развитие вече 10-тина години, то нищо не променя факта, че това е един от най-разочароващите албуми, които съм слушал откакто списвам този блог.

Откриващата песен Mammals е дълга 3 минути и 48 секунди, но първата минута е отчайващо безсмислено и досадно интро, а след като най-накрая идва същината, се оказва, че тя е също толкова приспивна. The Flatliners са се превърнали в група, която иска да прави арена рок, но няма ресурсите да го направи. .

В Inviting Light има още 11 парчета, които се лутат стилово между Kings Of Leon, Coldplay и The Menzingers, но нито едно от тях няма потенциал да бъде радио хит, камо ли вдигне квартета до по-едрия шрифт на плакатите на големите фестивали. След около 10-тина преслушвания на Inviting Light, не намерих нито един припев, който да си тананикам. Това е трагично.

Unconditional Love - едно от най-бавните парчета тук, в което се усеща вайбът на Tail Feathers от Dead Language (2013), е най-близо до запомняне заради опростената китарна мелодия. Infinite Wisdom пък е другата песен, която харесах до някаква степен. Дори гласът на Крис Кресуел звучи някак разгневено и искрено.

За жалост обаче, други такива моменти от страна на вокалиста на The Flatliners липсват. Ужасяващо е, че Кресуел е ползвал толкова вокални ефекти, които преебават жестоко дори някоя прилична мелодия - например в Indoors. Burn Out Again щеше да е добра песен на The Menzingers, ако беше изпълнена от The Menzingers. Вместо това една добра идея е захвърлена на боклука с изключително досаден припев. Китарите не са шумни, басът и барабаните също. За вокалите вече казах. Текстовете може би са най-доброто нещо в албума - "I'm personifying the wedding speech / Here's to the future even if it's bleak", пее Кресуеул в Wedding Speech. Но текстовете не спасяват един албум, колкото и поетични да са.

Според циркулиращата в интернет теория, когато Fat Mike от Fat Wreck Chords е чул Inviting Light, явно е отказал да го издаде и затова буквално няколко месеца преди излизането му The Flatliners обявиха контракта си с Rise Records. И наистина, би било обида за Fat Wreck да пуснат подобен безличен и лишен от живот албум. Което разбира се, не е намек, че Rise Records е лейбъл, който издава тъпа музика - просто при тях има много по-голямо стилово разнообразие.

Inviting Light е сериозна издънка. На фона на съвременици като The Menzingers и PUP, които издават албуми, достойни за всяка класация в края на годината, The Flatliners звучат като група, която е преминала своя апогей и сега се осланя единствено на хайпа, който е натрупала с предишните си албуми. Критикувам този албум не защото не е пънкарски, а защото в него няма консистенция, няма добри идеи, няма изненади... в него няма нищо, което да ме накара да трепна. Както казах, аз съм критик, съдник и задник.
    3.00/10    
Препоръчителни песни:   Indoors    Unconditional Love    Infinite Wisdom
Други подобни ревюта:

понеделник, 17 април 2017 г.

Mastodon - Emperor Of Sand

Банда: Mastodon
Албум: Emperor Of Sand
Лейбъл: Reprise, 2017
Жанр: Progressive Metal, Sludge Metal, Stoner Metal, Heavy Metal, Alternative Metal
FACEBOOK

Илиян Иванов

Когато Metallica издават 7-мия си студиен албум ReLoad през 1997-ма година, на калифорнийците вече се гледа като на класическа група със солиден стаж, която обаче е прехвърлила творческия си зенит и се е устремила към комерсиалните плитчини на радиофоничния хард рок. Двадесет години след ReLoad (о, боже, ReLoad е на 20 години!!!), Mastodon също издават своя седми албум и на шайката от Атланта също се гледа като на вече класическа група, с тази разлика, че музиката ѝ все още удря силно като зенитно оръдие.

Лесно може да сбъркате обложката на Emperor Of Sand с такава на игра от поредицата Mortal Kombat - огньове, пустош и профил на могъщ герой ала Шао Кан (освен това една от песните се казва Scorpion Breath, хах). Което всъщност е и част от цялостната метафора на лирическото съдържание на албума - за смъртта и борбата за оцеляване в състояние на тежка нелечима болест и как това афектира семейно-приятелския кръг.

Албумът иначе започва с вихрения груув на Sultan's Curse, но по-нататък в парчето се загатва за цялата прогресив атмосфера - определени китарни партии (тук, а и не само в него) напомнят на канадците Propagandhi. Стоунърското и пънкарливо Show Yourself си бие отвсякъде на хитсингъл - инструменталът и вокалите на барабаниста Бран Дейлър на куплета са като излезли от студиото на Queens Of The Stone Age.

Мазните слъдж рифове на Steambreather се разтапят в мелодия от вокали, докато Roots Remain се усеща по-тежко отколкото звучи реално - вокалите на Трой Сандърс звучат апокалиптично на фона на тътена отзад, но крайно лиричните интро, бридж и аутро уравновесяват ситуацията, което превръща песента в един петминутен шедьовър. Освен това - ебати солото на Брет Хайндс.
Eat shit, Jawaka Gooblah!

Mastodon са се потрудили доста всяка песен да има своя собствена харизма, което изисква не само труд, но и талант. Бандата прескача от стил в стил - прогресив, слъдж, стоунър метъл, алтърнатив рок, мелодичен дет и дори по-комерсиален модерен хеви метъл ала Ghost като например в Clandestiny, където дори идиотските роботски вокали звучат свежо.

Предпоследните две парчета Andromeda и Scorpion Breath се абсорбират около жестоки рифове, полиритмични барабани и гост вокали - съответно от певците на Brutal Truth и Neurosis. Мелодичният бридж на Scorpion Breath е абсолютно величествен, което само затвърждава впечатлението, че Mastodon наистина не са загубили нищо с олекотяването си в последните години. И ако това не е достатъчно доказателство, то с финалното епично шестминутно Jaguar God всички съмнения за това трябва да отпаднат. Баладичното интро и галопиращият метъл по средата му контрастират ярко, което всъщност е и цялата фабула на Emperor Of Sand. Ушевадно и продуцентът Брендън О'Брайън (Pearl Jam, Bruce Springsteen, The Offspring, Stone Temple Pilots, Korn и други) си е свършил работата, да изкара мелодичните части на по-преден план.

Албумът преминава в през много фази, но нито за миг не доскучава и държи слушателя в нещо средно между напрежение и еуфория. Ако си фен на метъл заради хедбенгинга - няма страшно, има много песни, където ще мяташ грива. Има обаче и интелигенто конструирани надграждания и обичайното тройно вокално разнообразие, което превръща Emperor Of Sand в един от големите кандидати за албум на годината.
    9.00/10    
Препоръчителни песни:   Show Yourself    Roots Remain    Andromeda    Scorpion Breath    Jaguar God

Други подобни албуми:

четвъртък, 13 април 2017 г.

Dog Eat Dog - Brand New Breed EP

Банда: Dog Eat Dog
Албум: Brand New Breed EP
Лейбъл: Self-release, 2017
Жанр: Rap Metal, Hardcore Punk, Alternative Rock, Heavy Metal, Reggae Fusion
FACEBOOK

Илиян Иванов

Dog Eat Dog наскоро забиха за трети път в България. По обясними причини, не ги гледах, но пазя страхотни спомени от мелетата в Mixtape5 от предишните им два концерта. Оказа се, че настоящето им турне е било в подкрепа на новото им EP, което е излязло по-рано през 2017.

В Brand New Breed има 4 парчета, които на хартия би трябвало да разпалят носталгията по 90-те и музикалниия миш-маш на групата, но това просто не се получава. XXV стартира с олдскуул хип-хоп бийт ала House Of Pain, преди да се включат китарите и саксофонът, а вокалистът Джон Конър се е постарал да превърне припева в игра на надвикване с публиката по концертите "When I say DOG, you say EAT, DOG (EAT) DOG..." и прочее тривиалности. Резултатът е полу-задоволителен. Vibe Cartel е доста по-агресивно, по-хардкор и определено е най-доброто парче в EP-то.

Dog Eat Dog са вкарали и малко реге/дъб атмосфера в Lumpy Dog, чиято дължина надхвърля 5 минути и макар парчето да не е лошо, просто липсва завършващият щрих. Emoji Baby също има своите добри моменти, но текстът звучи наивно и вокалите на припева са абсолютно ужасни, дори бих ги нарекъл дразнещи.

Респект за Dog Eat Dog, че не са хвърлили кърпата, но Brand New Breed е предимнно досада, отколкото енергия. Разбира се, това както винаги е само моето лично мнение. Сигурен съм, че има хора, на които ще им хареса, но аз лично едва ли някога пак ще си пусна коя да е песен от този самиздат.

You better keep that EP outta my head...
   5.25/10   
Препоръчителни песни:  XXV   Vibe Cartel

Други подобни ревюта:

сряда, 12 април 2017 г.

Ballyhoo! - girls.

Банда: Ballyhoo!
Албум: girls.
Лейбъл: Right Coast Records/INgrooves Music Group, 2017
Жанр: Reggae, Reggae Fusion, Pop Rock, Surf Rock, Alternative Rock, Dub
FACEBOOK

Илиян Иванов

Трябва да призная, че бях решил да чуя новия албум на Ballyhoo! само заради видео тийзъри/трейлърите, с които бандата подгря излизането му. От коледно-новогодишните празници насам почти всеки ден във Фейсбук нюзфийда ми излизаше някое кратко клипче, в което красиви мацки по бикини се разхождат и правят други плажни работи, докато на фон звучи някакво реге.

За тези, които не са запознати, Ballyhoo! са от голямото котило групи, които се опитват да звучат ТОЧНО като Sublime и спомените ми за техните по-стари албуми бяха смътни, но все пак позитивни. Може би голяма изненада се оказа, че пичовете не са от Калифорния, Хаваите или Флорида, а от Мериленд, което е почти равносилно на да имаш реге/пънк банда в Каспичан - или по-просто казано: екстремно екзотично.
Ballyhoo! - girls. - в албума е включена и музика

За да бъдат в тон с безобразно секси трейлърите на песни, Ballyhoo! са избрали изключително подходяща обложка на girls.. Не знам защо името на албума се изписва само с малки букви и с точка след тях, но това няма никаквао значение. По-важното е, че текстовете на 12-те парчета почти изцяло са по темата, зададена в заглавието.

Едноименната песен, която и водещ сингъл, казва абсолютно всичко с инфантилния си припев: "Everywhere I go / It don't matter 'cause I know / You girls are all the same / No shame in your game, no". Фронтменът Хауи звучи като човек, за когото целият живот е спирала от купони, флиртове, палави преживявания и от време на време разочарования, гарнирани с любовна мъка.

Вече споменах, че чисто стилово Ballyhoo! са доста близо до Sublime, което не оставя много на въображението какво да очаквате от girls.. Албумът е свежо, лятно реге, подправено с дъб, електроника, сърф рок и поп (един от продуцентите е работил с Maroon 5). Наличието на брас секции определено разнообразява някои парчета, които обаче като цяло са друто разграничими едно от друго. Ако трябва да посоча конкретни фаворити, бих се спрял на едноименното, Mixtape, Blaze This Weed (нали не си помислихте, че подобен албум ще мине без 420-френдли песен?!), Ras Vader и Drink About You. В She Wants Love пък гостува Джаред от калифорнийската реге банда The Dirty Heads.
Това едва ли е в Мериленд обаче.

Също както албума на Sumo Cyco - Opus Marи този на Ballyhoo е продукт на успешна кампания за финансиране от феновете в PledgeMusic. Girls. е неангажиращ, разтоварващ и безобиден (също както дребната океанска рибка, на която е именувана бандата). Това е албум, който надали би променил нечий живот, но това не е и целта му. Целта на girls. е просто да бъде саундтрак на лятно забавление и като цяло се справя добре с тази задача. Така че подходете към girls. с бутилка бира и/или други стимуланти.
6.75/10
Препоръчителни песни:  Mixtape    Girls.   Drink About You    Blaze This Weed   Ras Vader

Други подобни албуми:

понеделник, 10 април 2017 г.

Depeche Mode - Spirit

Банда: Depeche Mode
Албум: Spirit
Лейбъл: Columbia Records, 2017
Жанр: Synth Pop, New Wave, Alternative Rock, Alternative Dance, Electronica, Dance Rock, Dark Wave
FACEBOOK

Илиян Иванов

Макар да съм изпитвал респект към тях, никога не съм харесвал Depeche Mode. Винаги съм намирал музиката им за прекалено елитарна. Говорейки за това, визирам предимно тийнейджърските си години и по-голямата част от 20-те. Общо взето, в този период от време не познавах човек, който да не обожава едновременно Depeche Mode и U2. На мен лично вторите ми допадаха повече, макар че и на тях не им бях кой знае какъв фен.

В последните няколко години на няколко пъти съм пробвал да си пускам Depeche Mode - произволни песни в YouTube. Нагласата ми към тях определено е по-различна. Дълбочина в гласа на Дейв Гахан придобиват много повече смисъл в главата ми. В същото време явно съм развил някаква абсолютна непоносимост към U2. Може би е заради абсолютно безличните им парчета, които издадоха в последните години. Може би е и заради факта, че образът на Боно в главата ми е като на този, с който е представен в South Park. А може би е и заради духовната свирка, която той направи наскоро на Майк Пенс.

But fuck U2 (*pun intended). Да поговорим за Depeche Mode и Spirit. Надали мнозина са очаквали, че триото ще започне да пише политически и протестни химни, но ето че 14-тият им албум е пълен с неочаквания послания, които звучат абсолютно на място във времена на необяснимо човешко безумие.

Going Backwards и Where's The Revolution откриват албума с екстремна доза мрачност, песимизъм, пулсиращи бийтове и магнетични вокали от страна на Гахан. The Worst Crime пък звучи завладяващо, някак романтично и депресиращо атмосферично на фона на пианото и китарата. You Move може би най-много се доближава до някакви модерни тенденции - главно тези в електронната музика и би паснало за саундтрак в задимен нощен клуб.

Poison Heart вкарва слушателя усещането за сладострастие, а бийтът звучи като някакво пост-реге (да, току-що измислих този стил). Синтезаторите в Poorman са винтидж Depeche Mode, a изненадващите хорови вокали ме хванаха неподготвен. No More (This Is The Last Time) пък май ми е любимото парче в албума, може би защото има и някакъв Nine Inch Nails вайб.

В Spirit има две песни, в които вокалите идват от основния композитор Мартин Гор - Eternal и Fail. Първата ми струва някак вяла и недовършена, докато втората звучи като прогресив рок/синт-поп и звучи почти като нещо от финалния албум на David Bowie - Blackstar.

По-горе споменах, че Depeche Mode са се политизирали и това е абсолютно вярно. Текстовете на Гор рефлектират умело върху човешката глупост и обратната еволюция "We are not there yet / We have not evolved / We have no respect / We have lost control / We're going backwards" (в Going Backwards) и раздразнението, което следва от тези очевидно необратими процеси "Where's the revolution? Come on people / You're letting me down" (в Where's The Revolution). Или ако трябва да сумаризирам с две думи само - Брекзит и Тръмп.

Без съмнение Depeche Mode няма да разочароват феновете си. Всъщност е повече от похвално, че група от техния калибър не се свени да изрази гласно накъде води всеобщото оглупяване. Spirit носи типичната дарк уейв тежест на цялостното творчество на бандата, но звучи и съвременно и обаятелно по нов начин, което е атестат за релевантност вече почти четири десетилетия...
     7.75/10    
Препоръчителни песни:   Going Backwards    Where's The Revolution    You Move    Poison Heart    No More (This Is The Last Time)
Други подобни албуми: