сряда, 31 май 2017 г.

Linkin Park - One More Light

Банда: Linkin Park
Албум: One Moe Light
Лейбъл: Warner Bros Records/Machine Stop, 2017
Жанр: Dance Pop, Pop Rock, Electropop, Electronica, EDM
FACEBOOK

Илиян Иванов

За болшинството фенове на Linkin Park, One More Light е гигантско разочарование, само защото е поп албум. Често срещано е меломаните да развият чувство на предаденост, когато любимата им група промени своето звучене. Гневът на фенбазата на калифорнийците е ирония на съдбата. Linkin Park са сред последните рок банди, които реално продаваха албуми в космически тиражи. Космически.

Дебютът Hybrid Theory и последвалият го Meteora катапултираха секстета в орбита, достъпна само за избрани. За определен период от няколко години Linkin Park бяха най-популярната група на планетата. Най-ПОПулярната. Поп.

Точно така. Linkin Park винаги са били поп група и етикети като "нео метъл" не променят този факт. Гигантските хитове от първите два албума In The End и Numb са базирани на изключително набиващи се в съзнанието пиано мелодии и изстрелват припеви, каквито сигурно се продуцират в лаборатории на NASA, за да могат да бъдат запомнени мигновено от първата форма на живот в космоса, която ги чуе.

Скрийшотът беше направен седмица преди
пускането на ревюто
Разбира се, малцина фенове на Linkin Park биха разбрали това, защото повечето от тях очакват всяка песен на бандата да започва с рап куплет от Майк Шинода върху основно електронна подложка с рок уклон ала The Prodigy, след което китарният дисторшън да ни взриви на припева с вокалите на Честър Бенингтън.  При определени обстоятелства това можеше да бъде One More Light с по-малко различни аранжименти. Доказват го безбройните "ню метъл" и "тежки" версии на Heavy, които кавър бандите от YouTube напускаха веднага след като излезе пилотният сингъл. Но дали една неометъл версия на албум на група, изцедена от липса на идеи и притисната (вероятно) от лейбъла да се завърне на първо място в Billboard, щеше да е по-добра идея?

Kато човек, който никога не е изпадал в истерия по Linkin Park, няма как да се чувствам разочарован, което може би ми дава предимството да имам по-трезва преценка за One More Light. Може би. Да започнем от позитивите. Ако човек се абстрахира от цялата ярост, която се лее по бандата и албума, Talking To Myself всъщност е приятно парче, което е вероятно най-китарно ориентираното, макар че най-близкото сравнение, което намирам е Coldplay.

Good Goodbye с гости рапърите Pusha T и Stormzy има интересен реге/дъб вайб, който прераства в стадионна електронна музика от сорта на Avicii. Казвам го с позитивна нагласа, защото парчето би било подходящо да озвучава малките часове на денонощието в "Малката текила" в Созопол. За жалост обаче това са единственото приемливо време за слушане на песента.

Но аз повече позитиви не чух. Откриващото парче Nobody Can Save Me е едно от най-лошите музикални изпълнения, които съм слушал в последните години. Тези аутотюн детски гласчета в интрото бъркат в съзнанието като боргия при лоботомия. Ако това не ви е достатъчно, само чуйте после сълзливото включване на Честър - "I'm dancing with my demons, I'm hanging off the edge". 

Пеенето е голям проблем в целия албум. В Sorry For Now - едно от парчетата, в които Майк Шинода завзема микрофона през повечето време, а Честър се опитва да рапира на бриджа преди последния припев, което звучи като музикално състезание между третокласници тип "Като лъвовете". Споменавайки третокласници, Майк е написал текста като извинение към децата си, че често отсъства заради ангажименти с групата, но май за следващия албум трябва да помисли и за извинение за съществуването на този албум.

Като оставим настрана вокалите в Sorry For Now, това дори не е най-лошото в парчето и като цяло в остатъка от албума. Инструменталите са като правени на Fruity Loops за около половин ден, като според информацията в Wikipedia, Майк Шинода и китаристът Брад Делсън са продуценти. Което поне дава някакъв кредит към Брад за направата на албума, но не ми е ясно к'ви са ги дървили барабанистът и басистът? Тяхното присъствие тук е май само по снимките от прес рилийзите.

На One More Light му липсва почти всичко, което прави един поп албум добър, като започнем от оригинални и запомнящи се мелодии. Свръх продуцираността води до брак, а в този албум от толкова много брак не е останало място за почти нито един правилно изваян чарк. Linkin Park тръгнаха по много тънък лед с One More Light и коментарите на Честър към фенските реакции показват, че сътресенията тепъррва предстоят. Малко са албумите, които могат да поляризират толкова бързо фенската маса от "Осанна" до "Разпни го", но този е един от тях.
💩1.25/10💩
Препоръчителни песни:  Talking To Myself     Good Goodbye
Други ревюта, които може да прочетете:

понеделник, 29 май 2017 г.

DREAMCAR - DREAMCAR

Банда: DREAMCAR
Албум: DREAMCAR
Лейбъл: Columbia Records/Sony Music 2017
Жанр: New Wave, Synth Pop, Alternative Rock, Post Punk, Disco Pop, Funk Rock
FACEBOOK

Илиян Иванов

Винаги когато се пръкне някоя нова "супергрупа", очакванията към нея са завишени, тъй като какво друго освен "супералбуми" може да издаде един такъв проект. DREAMCAR следва една вече позната пропорционална формула: инструменталната част на нечия банда допълнена от вокалист на друга такава - нещо, което слушахме години наред с Audioslave, които за съжаление никога повече няма да издадат нова музика.

Новината за новата супергрупа бе анонсирана преди месеци и със сигурност за мнозина е било любопитно как ще звучат всички от No Doubt без Гуен Стефани - Тони Канал (бас), Том Дюмон (китара) и Ейдриън Йънг (барабани) в компанията на винаги обвития в мистика Дейви Хавок от AFI.

Въпреки че както казах, очакванията към подобни проекти да са завишени, аз не знаех каква стилова насока да очаквам тук. Нямах добро предположение, но пък сле излизането на пилотния сингъл Kill For Candy вече усетих накъде ще духа вятъра. DREAMCAR се оказа едно симпатично-романтично и носталгично завръщане към музиката на 80-те - синт поп, ню уейв, пост-пънк и фънки диско.

На определени етапи от своите кариери, и No Doubt, и AFI се заиграват по-сериозно със споменатите стилове, което помага на колаборацията в албума да звучи толкова натурално. И при двете групи обаче винаги е имало "едно наум" да не се прави пълна промяна. В DREAMCAR обаче четиримата имат пълната свобода да се отпуснат в 80-тарската носталгия.

В известен смисъл звездата на албума е Тони Канал с неговите игриви, фънкарски и думкащи бас партии, които сменят непрекъснато настроението в албума между меланхолия и порив за танцуване. Това в никакъв случай не означава, че другите двама от No Doubt са си чоплили носовете. Китарите имат хубав, мек саунд, докато барабаните звучат леко електронно, което значително подсилва 80-тарската атмосфера, подхранена и от обилно количество синтезатори.

Дейви Хавок си пее както винаги ангелогласно. За разлика от албумите на AFI, където често вика и крещи, тук той настройва гласа си на синт поп/ню уейв/емо честотите и макар текстовете да са понякога глуповати - "We love you candy girls (Аll the boys)/ We love you candy girls" (On The Charts), това не отнема от чара на албума.

Всеки фен на The Cure, New Order, The Smiths, Duran Duran и прочее банди ще открие по нещо за себе си в албума. Парчета като пост-пънкарското Kill For Candy и кабаретното All Of The Dead Girls минават "хитовете" тук със заразително-закачливите си припеви, докато такива като Ever Lonely и Do Nothing вкарват тъжна и сериозна нотка и звучат повече от прекрасно.

В интерес на истината, във втората си половина албумът леко доскучава и според мен, с малки орязвания от 12-те парчета, всичко щеше да е перфектно. Само времето ще покаже дали DREAMCAR е проект за убиване на време или банда с бъдеще. Едноименният албум обаче е с класа над тазгодишния албум на AFI, да не говорим пък за последния такъв на No Doubt - Push And Shove (2012), който беше ужасен.
   👸7.75/10🚗  
Препоръчителни песни:  Kill For Candy   On The Charts   All Of The Dead Girls    Ever Lonely    Do Nothing
Други подобни албуми:

четвъртък, 25 май 2017 г.

Jade Jackson - Gilded

Артист: Jade Jackson
Албум: Gilded
Лейбъл: ANTI- Records, 2017
Жанр: Country, Folk Rock, Alternative Country, Pop Rock, Americana, Indie Rock

Илиян Иванов

Когато Facebook дадe старт на т.нар платени реклами или спонсорирани публикации, бях доста ядосан на Марк Зукърбърг. Години по-късно смятам, че благодарение на това нововъведение в социалната мрежа, открих за себе си редица банди и изпълнители, които иначе сигурно никога няма да забележа.

Jade Jackson например все още е никоя като популярност, но дебютът ѝ е сред най-красивите, които съм слушал в последните години. Кехлибареният глас на брюнетката и ефирната комбинация фолк, кънтри и инди рок със задължителното пънк отношение към живота превръща Gilded в задължителен албум, който определено заслужава повече внимание в мейнстрийм медиите.

Цигулката в откриващото Aden подсилва болката на Джейд след очевидно тежка раздяла, като певицата търси сила в думите на баща си "I grew up my father's daughter / He said "Don't take no shit from noone" / You'll never see me cry". Това парче и други  по-раздвижени като Good Time Gone и рокабилито Troubled End показват защо всъщност Майк Нес от Social Distortion я взима под крилото си и продуцира Gilded.

Finish Line е класическо кънтри, в които чуваме прекрасни китарни слайдове, докато Motorcycle влиза като една по-рок ориентирана Lana Del Rey - чудесно съчетание от вокални техники, пулсиращи ударни и треперливи акустични китари. Както може да се очаква, силата на Джейд е и в баладите. В меланхоличната Bridge се чуват отново тъжни цигулки, които добавят финалния щрих към добрата композиция. 

Но гласът на певицата е този, който прави Gilded нещо повече от поредния кънтри албум. Когато открих Джейд Джаксън след нейна спонсорирана публикация, първоначално хич не харесах нейната бленда, но проявих упоритост и след 3-4 слушания на синглите Motorcycle и Finish Line останах запленен от меката дрезгавост в гласа ѝ, подплатена от мистичност и нежност. 

Gilded е поетичен прочит на любовни провали и повече от солиден дебют за 25-годишната певица. Джейд твърди, че откакто е написала първата си песен на 13 години, е мечтала за този ден - да има договор с лейбъл и издаден албум. Е, Майк Нес от Social Distortion ѝ подава ръка (между другото изпълнителката подгрява турнето на пънк ветераните) за продуцирането, а ANTI- Records, който са под шапката на Epitaph, я включват в каталога си. По подобие на Millport на Greg Graffin и тук кънтрито има своя задължителен алтърнатив отенък, което го прави още по-интригуващ за всеки незапознат с Джейд като цяло. Дано Gilded получи малко повече внимание наистина, както се случи със Same Trailer, Different Park на Kacey Musgraves.
   💃8.00/10💇   
Препоръчителни песни:   Aden     Bridges    Finish Line     Good Time Gone    Motorcycle
Други подобни албуми:

понеделник, 22 май 2017 г.

Gorillaz - Humanz

Банда: Gorillaz
Албум: Humanz
Лейбъл: Parlophone/Warner, 2017
Жанр: Electronica, Alternative Pop, Alternative R&B, Hip-Hop, Left Field Hip-Hop
FACEBOOK

Илиян Иванов

С годините загубих интерес към Gorillaz, защото анимационната концепция на проекта постепенно се заличаваше. Сигурен съм, че и самият Джейми Хюлет се е чувствал някак разочарован, че неговите герои заемат все по-малко място в цялата картина, за сметка на колаборациите на Damon Albarn в музикално-инструменталната част.

В крайна сметка някъде между албумите Plastic Beach (2010) и The Fall (2011), Gorillaz не се усещаха като онези Gorillaz, които завладяха музикалните фенове с видеоклипове като Clint Eastwood и 19-2000, а като проект за пореден музикален ескапизъм на Олбарн, държащ Хюлет в твърде дребна роля.

Сиреч бъдещето на виртуалната банда бе поставено на карта. Междувременно Олбарн издаде и продуцира куп албуми - самостоятелни, като част от супергрупи, на други изпълнители и дори такъв с Blur. Неутолимият му глад да записва нова музика отново го събира отново с Хюлет, който трябва да даде рестарт и да съживи отново 2-D, Murdoc, Russel и Noodle.

Визуалните фази на Gorillaz според рисунките на Хюлет
до издаването на Humanz
Чисто визуално, настоящите Gorillaz изглеждат невероятно, ако съдим от видеоклипа Saturnz Barz. Със сигурност за Хюлет е предизвикателство да направи виртуалната банда отново харесваема, но засега само това не стига. Новият албум съдържа 20 трака в обикновеното си издание, като няколко от тях са кратки интерлюдии и е абсолютен миш-маш от електроника, рап, R&B и разни други производни стилове. Рок уклон изцяло липсва, макар че Gorillaz никога не са били асоциирани с рок сцената, но в предишните албуми определено се чуваха повече китари.

Броят на гостите в Humanz пък е дълъг като Великата китайска стена. Дето се вика, в кръга на шегата, куцо и кьораво си е оставило дирите по парчета, от които само едно реално не е колаборация - Busted And Blue звучи като нещо от соловия албум на Олбарн - Everyday Robots (2014).

Но да започнем с позитивите. Ascension дава приповдигнат старт с яки бийтове, футуристична атмосфера и отлично включване от рапъра Vince Staples. Следващото Strobelite синхронизира отлично R&B и фънки диско, като и тук гост вокалите на Peven Everett са в целта. Saturnz Barz е опит за смесване на трап, денсхол и трип-хоп и макар видеоклипът да е супер як, песента макар нелоша, реално не е нищо особено.

"Обичайните заподозрени" в албумите на Gorillaz - De La Soul се включват в Momentz, в което има готино 8-bit клавирно интро последно от готина акапелна част. Аутотюн "моментите" определено не са ми по вкуса, но като цяло това парче е сред по-добрите. Женските вокали на Kelela в Submission са притеснително приятни, но някъде тук по средата на албума се губи що-годе натрупаната инерция.

Charger е прекалено хаотична, докато космическата атмосфера на Andromeda е твърде постна, а вокалите на Олбарн звучат безлично. Hallelujah Money с Бенджамин Клементин e отвратителна песен, в която всичкото "пеене" трябваше просто да бъде изтрито. Донякъде Gorillaz намекнаха за политически активизъм с нея (беше нещо като пилотен сингъKл преди няколко месеца), но това не я прави слушаема. Всъщност Олбарн призна, че е преработил достатъчно албума, за да премахне всички препратки към Доналд Тръмп например или поне се е опитал да ги завоалира (реално само бонус тракът The Apprentice прави директен намек към президента на САЩ).

Финалното We Got The Power пък е с вокалистката на Savages Джени Бет и някогашния заклет враг на Олбарн от Oasis Ноел Галахър и макар слоганът от заглавието да предполага нещо мощно, песента трудно би запалила някого по ревюлюции и не изпъква с никакви интересни композиционни хрумвания. Има и още парчета, за които не мога да кажа нещо кой знае какво позитивно, затова да продължим към заключението.

А то е, че Humanz е разхвърлян като студентска стая. Сред бонус траковете има определено много интересни неща, които заслужават местата на песни от стандартното издание - например Out Of Body. От време на време човек се чуди дали това е Gorillaz или просто сборна компилация от разностилови композиции на произволно събрани изпълнители. Възможно е Джейми Хюлет да вдъхне живот на определени парчета чисто визуално, но това издание определено не е сред върховете в кариерата на Олбарн.
🐵5.50/10🐵
Препоръчителни песни: Ascension    Strobelite   Saturnz Barz    Momentz     Submission   
Други подобни ревюта:

вторник, 16 май 2017 г.

Paramore - After Laughter

Банда: Paramore
Албум: After Laughter
Лейбъл: Fueled By Ramen/Atlantic, 2017
Жанр: Synth Pop, New Wave, Alternative Pop, Alternative Rock, Pop Rock, Emo
FACEBOOK

Илиян Иванов





Отгоре надолу:
Blondie 1980
No Doubt 1996
Paramore 2017

До голяма степен Paramore са това, което Blondie и No Doubt са за техните поколения: предвождана от енигматична, красива и добра певица банда, която стартира своята кариера дълбоко в пънк корените на тогавашното си настояще, за да еволюира към далеч по-радиофоничен поп/диско/синт рок, който на всичко горе им отива дори повече. Тази история с известни условности може да се каже и за Blondie, и за No Doubt.

Изминаха цели 4 години от едноименния им предишен албум, в който групата вече загатна, че е готова да се отърси от тийн/емо настроенията и да премине в лигата на големите. Фундаменталното на този запис бе, че Paramore наистина настъпиха в непознатите територии и нагазиха в неизследвани води, но го направиха смело и това ги направи далеч по-значими от повечето им съвременници, които Alternative Press умилително нарича "нашата сцена".

Между Paramore (2013) и After Laughter (2017) се случиха много неща в групата. Басистът Джереми Дейвис напусна след скандал, но Paramore все пак останаха пак трио след като един от основателите на бандата - барабанистът Зак Фаро се завърна. Със сигурност тези промени са оказали влияние върху творческия процес, касаещ After Laughter, но гигантската стилова промяна в сравнение с Brand New Eyes всъщност се крие в стремежа на развитие и порастването/съзряването на фронтдамата Хейли Уилямс и останалите в групата. За капак пък самата певица дори се омъжи  за Чад Гилбърт - китарист на New Found Glory (бел. ред. - които също наскоро издадоха нов албум).

На инструментално ниво китарните дисторшъни са отстъпили място на синтезаторния поп звук на 80-те, който идва като приливна вълна в After Laughter. Бандата съвсем умело е визуализира този  стилов завой във видеоклипове, артуърк и промоционални снимки. Откриващото парче и пилотен сингъл Hard Times е невероятно танцувален синт поп с карибски и фънки привкуси. Парти положението става дори още по-яко в последващото Rose-Colored Boy, където ню уейвът си дава среща с Madonna от Like A Prayer ерата, а хоровият вокален бридж яко напомня на Be Aggressive на Faith No More.

Китаристът Тейлър Йорк определено излиза на преден план чисто композиторски като ко-автор на всички парчета, но цялата еклектика се допълва прекрасно от завръщането на Фаро и фънки/диско бас линиите на продуцента Джъстин Мелдал-Джонсън, който стоеше зад звука и на едноименния албум. Fake Happy има всички шансове да стане Ain't It Fun номер 2, а припевът е най-поп пънкарското, което Paramore могат да извадят в After Laughter. Баладите тук - 26 и Tell Me How биха могли да минат и за песни на Taylor Swift с тези чудесни пиано мотиви, нежни цигулки и струнни оркестрации.

Хейли Уилямс е само на 28, но в момента е в топ 3 на най-влиятелните жени в съвременната рок музика. Също както Деби Хари и Гуен Стефани, и тя притежава магнетичност и притегателна сила в гласа си, без да има претенциите на Adele или Beyonce. Песни като Forgivness (между другото - много Top Gun-ско настроение) и ска/реге-то Caught In The Middle се отличават и със сладурски вокали, което винаги е било запазена марка на бандата.

По думите на Хейли Уилямс, такъв албум може и да не е имало, защото никой не е бил сигурен, че Paramore отново могат да записват под каквато и да е форма. Пост-фактум After Laughter може дори да е финалният албум на бандата, отново по думите на вокалистката, макар че всяка група се завръща рано или късно под някаква форма и такова изказване изглежда повече от преувеличено. Но ако After Laughter е начинът на Paramore да кажат временно чао, то това е доста емоционално и прекрасно сбогуване.
💙💚💛💜💓8.75/10💓💜💛💚💙
Препоръчителни песни:  Hard Times   Rose-Colored Boy    Fake Happy    26    Caught In The Middle
Други подобни албуми:

понеделник, 15 май 2017 г.

Terror - The Walls Will Fall EP

Банда: Terror
Албум: The Walls Will Fall EP
Лейбъл: Pure Noise Records, 2017
Жанр: Hardcore Punk, Punk Metal, Metalcore
FACEBOOK

Илиян Иванов

Има групи, които никога не променят звученето си, което вероятно за тях е за добро. Terror, които наскоро преминаха в лагера на поп пънк лейбъла Pure Noise Records, са сред тях. Също като Madball и Hatebreed, и при тях трудно някой ще ги накара да вкарат например синтезатори или да включат струнни аранжименти и вокални хорове по време на епичен бридж в осемминутно парче. Terror винаги са били и си остават "in your face" хардкор и новото им The Walls Will Fall EP е 100% потвърждение за това.

Петте парчета тук се изнизват толкова бързо, че дори не знам какво точно да напиша за тях. Единствената песен с дължина над две минути е No Love Lost. в която преобладава средно до бавно темпо, но едно такова "мачкащо бавно". Откриващото Balance The Odds пък задава тона с малко по-длъжко интро тип We Gotta Know на Cro Mags, преди да ни връхлети виелицата от шумни и тежки китари, гръмотевични барабани и бас и сърдити вокали.

Текстовете, както винаги, са направени по хардкор шаблон. Като всеки средностатистически фронтмен на подобна банда, Скот Воугъл продължава да си пее за обичайните неща - лоялност, почтеност, отдаденост... Едноименното парче The Walls Will Fall пък очевидно прави политическа препратка към президента на САЩ Доналъд Тръмп и прословутата стена с Мексико, на която все още не сме видели кофражите. Общо взето нищо изненадващо, което както казах в началото, е за добро, но само дотам.

Terror не правят музика за поклащане по концерти, докато снимаш с телефона, а такава за брутални мошпитове. Всяка една песен тук би звучала по-яко на живо, каквато винаги е била и целта на всяка група от хардкор сцената. А Terror определено ги умеят тия работи, което, разбира се, не значи, че това е и самата брилянтност.
  💀6.50/10💪  
Препоръчителни песни:   Balance The Odds   The Walls Will Fall

Други подобни албуми:

сряда, 10 май 2017 г.

Scraggled Music на 5 години и 400 публикации


Илиян Иванов
Всъщност през предишните две седмици бях толкова ентусиазиран, че блогът ще навърши 4 години и че ще успея на същия ден да закръгля броя на публикациите на 400, че всъщност установих, че подобен тип "тържествени" статии са просто някакво си моя лично самохвалство, за което едва ли му пука на някого. Но все пак има хора, които редовно си четат ревютата, което ме кара да "продължавам напред" като истински българин.

Обичам да слушам музика, вероятно повече от всяка друга дейност/активност и обичам да пиша за нея, макар че често се случва да губя интерес или вдъхновение. Затова и реших да се разровя из ревютата назад през тези 5 години и да извадя цитати де що ми се струват на мен забавни и интересни. Дано да са такива и за вас. Ако не са, не е фатално, нито дори важно -

1. "За Mixtapes все още няма направена страница в Wikipedia." (бел. ред. - е, вече има)

2. "От друга страна кънтрито си остава най-популярният стил в САЩ, където Нешвил си е техният Димитровград."

3. "Все пак Into The Future не е пълна скръб. Дъб парчетата донякъде спасяват положението, особено закриващото MCA Dub, което е в памет на дългогодишния приятел и продуцент на Bad Brains – Adam Yauch (Beastie Boys)." (бел. ред. - грешка, албумът Е пълна скръб и никакви дъб парчета не го спасяват)

4. "Често попадам на хейтърски коментари по адрес на калифорнийската рапърка. Наричат я "crack whore" (курва на крек) заради разкривените ѝ зъби."

5. "Текстове на религиозна тематика? - Да!

Текстове за протестите срещу ЕРП-тата? - Не!

Хорови вокали? - Да!

Сола, избиващи на ръченица? - Не!"

6. "Така например, когато разбрах, че Fall Out Boy ще издават "хардкор пънк албум" си казах: "Тия смешници пък, къде са тръгнали?"."

7. "Бог ми е свидетел - не исках да публикувам ревюто за Black Flag, а черновата стоеше около 10-ина дни в администрацията на блога. Някои веднага ще се усъмнят, че лъжа, защото съм атеист, но наистина - не ми се щеше да пускам бруталната критика към What The..., защото, сериозно, каква по дяволите е тази безобразна тъпня?"

8. "Наскоро разбрах, че рождената дата на Лили Алън е 2 май 1985 година. Моята пък е три дни по-рано. Тази на блога пък е 10 май. Всички сме такива телци, че сме почти астрални близнаци."

9 "Ако във версията им на оная песен от филма "Титаник" беше вкаран малко по-електронен бийт, тя щеше да пасне съвсем добре в албум на шведския диджей Avicii. Това е съвсем сериозно."

10 "Предварителните сигнали сочеха, че задаващият се нов албум на Lagwagon ще e като избухване на супернова на пънк рок сцената."

11. "Толкова много не го ебе за никого, че е написал 13 текста, в които обяснява, колко много не го ебе за никого."

12. "Sol Invictus не е лесен за харесване. И всъщност това е добра новина. Майната им на лесните за харесване албуми."

13. "Случвало ли ви си е понякога да чуете 5 секунди от някоя песен и да сте сигурни, че целият албум ще кърти мивки?"

14. "Първата част от Sounds Good Feels Good е по-раздвижената, така да се каже. В нея са песните, на които 14-годишните момичета могат да подскачат в такт по концертите. Във втората половина от албума има и доста балади, които както се сещате, не са Macy's Day Parade. "

15. "Crazy Town винаги са били негодници. Тези "оne hit wonder-и" пропиляха всичките си пари за наркотици и курви, а критиката никога не ги е долюбвала. И има защо - музиката им е долнопробна доза нео метъл с глупави мачо лирики."

16. "На моменти PUP звучат дори прекалено хаотично, но това е плюс. Човек има усещането, че кожите на барабаните ще се продънят, дисторшъните няма да затихнат в микрофонията, басът ще остане без струни, а членовете (и най-вече Бабкок) наистина ще загубят гласовете си във викане."

17. "Напълно в противовес с първата дума от името си, Good Charlotte никога не са били добра банда."

18. "Mоята нелепа и налудничава теория е, че Улрих и Хетфийлд взимат нещата в свои ръце и крадат телефона на Хамет на летището в Копенхаген (много удобно, Ларс, тайните служби на Дания също ти пазят гърба, нали?!) и му казват "Не тъжи, Кърк. Споко, ние ще измислим парчетата. Ти ще напишеш песните в следващия албум (и премълчават... че той ще е след още има-няма 8 години)"."

19. "Дерик Грийн може да не е сред най-великите вокалисти в метъла, но отдавна стажът му в Sepultura е задминал този на Макс Кавалера, така че на когото не му харесва пеенето на американеца - да си пуска някой от многобройните еднообразни албуми на Soulfly. "

20. "Той спада към категорията/жанра, които аз със сарказъм наричам "white man with an acoustic guitar" (бял мъж с акустична китара, хехе). Не може да не сте ги виждали тези хора, те са във всеки парк. Слушам десетки такива, но не тия от парковете."

понеделник, 8 май 2017 г.

Lucky Boys Confusion - Stormchasers

Банда: Lucky Boys Confusion
Албум: Stormchasers
Лейбъл: Townstyle Records, 2017
Жанр: Emo, Alternative Rock, Pop Punk, Punk Rock, Indie Rock, Post-Grunge
FACEBOOK

Илиян Иванов

Няма връзка с ревюто, но в последните дни в серия от постове във Facebook казвах, че следващата ни публикация ще е юбилейната 400-тна навръх 5-тия рожден ден на блога на 10 май. Докато се подготвях за специалната статия, установих, че едно старо ревю е било публикувано някак си два пъти, което наложи малко изтриване (т.е публикациите станаха 398). Затова и за да спазя обещанието за рождения ден, се наложи преждевременно да напиша рецензия на албум в промеждутъка.

Тази публикация обаче така или иначе беше планувана. От няколко дни насам Stormchasers е във всекидневна ротация на Spotify-я ми и съвсем спокойно мога да кажа, че това е една от най-приятните изненади на 2017-та година досега. Може би е ирония на съдбата, че на Lucky Boys Confusion късметът не им се усмихва и не стигат големи комерсиални висини, въпреки че комбинацията от пънк, алтърнатив, реге и рап звучи като формула за успех по радио и ТВ в началото на '00-те. И наистина - парчета като Fred Astaire, Bossman, Hey Driver и Dumb Pop Song са толкова хващащи, че биха се превърнали в sing-along фаворити на всяко домашно парти.

След проблеми с лейбъла им обаче бандата от Чикаго дълго време остава "на системи". Наскоро в едно интервю фронтменът Стъби Пандав разкри, че изобщо не му е било до музика, особено след неочакваната кончина на единия китарист Джо Сел през 2012-та. След житейските на лично и професионално ниво, членовете решават да се съберат и да запишат Stormchasers, който ще се окаже един от най-емоционалните и искрени албуми, които съм слушал в последно време.

Откриващото парче I Slept With The Devil стартира напомпано, а от лириките изглежда, че Стъбни е прежалил времената на пропуснатите възможности за бандата: "Born like Jesus on the back of a truck / I won't go to heaven 'cause I won't give a fuck". Сингълът It's After Midnight e дори още по-силен атестат, че бандата е продължила напред въпреки несгодите и несполуките. Парчето е вероятно от най-любимите от началото на януари насам и на 200% гарантирам, че ще е в препоръчителния плейлист в Spotify в края на годината.

Най-хубавото на Stormchasers обаче е, че всяка песен сама за себе си е победител. Реге корените ехтят небрежно в куплетите в Stormchaser, а Sun In My Eyes и Name In Lights навяват спомени за ранните неща на Jimmy Eat World. Insomniac те захапва като гръндж/инди пънк ала Nirvana от Insecticide ерата, припевът на Knives (Watch What You Say) се забива в съзнанието като торпедо още от първото слушане, а пък Good Luck е добра конкуренция на почти всяка песен от последния албум на The Menzingers.

Lucky Boys Confusion са зарязали ска, реге и рап елементите за един изцяло рок албум, който вплита най-доброто от съвременната алтърнатив/емо/поп пънк музика и определено пичовете не са сбъркали. Stormchasers оправдава изцяло дръзкото си име. Това спокойно можеше да бъде скучен албум на забравена от Бога банда, но за моя голяма изненада е доказателство, че никога не е късно да издадеш най-добрия запис в кариерата си, дори когато всички са те отписали. Или както се пее в Good Luck - "These summer songs will last forever, that's forever, now and forever, good luck".
  👏8.75/10👏  
Препоръчителни песни:  It's After Midnight     Stormchaser    Sun In My Eyes      Good Luck     Knives (Watch What You Say)

Други подобни албуми:

петък, 5 май 2017 г.

Kendrick Lamar - DAMN.

Артист: Kendrick Lamar
Албум: DAMN.
Лейбъл: Aftermath, 2017
Жанр: Hip-Hop, West Coast Rap, Gangsta Rap, Jazz Rap
FACEBOOK

Илиян Иванов

Това ревю се оказа едно от най-трудните за писане. Човек не може да седне на лаптопа си спокойно, без да си мисли за безбройните хвалебствия, които good kid, m.A.A.d. city (2012) и особено To Pimp A Butterfly (2015) отнесоха. Всяка добра дума, която човек може да каже за Kendrick Lamar вече е казана и утроена преувеличена (може би и съвсем заслужено), което ми пречеше дълго време на мисловния процес.

To Pimp A Butterfly e крайъгълен камък в хип-хопа, поне по всеобщото мнение. Просто не беше обаче моето нещо. Или не може би, когато излезе, не бях в настроение да приема, че King Kunta и Alright са новите рап класики. И сега май не мога. Затова да се поговорим за DAMN.

BLOOD. e странна работа като за интро. Овертюрната музика напомня на стар български филм от комунистическо време и ако "говоренето" на Kendrick беше също на родния ни език, щях да си помисля, че правят продължения на "Козият рог". DNA. вече удря брутално - първоначално с агресивния генгста бийт, а след това и супер бързия флоу на нашия герой, който звучи почти параноично - "I don't compromise, I just penetrate / Sex, money, murder—these are the breaks / These are the times, level number 9 / Look up in the sky, 10 is on the way", докато на фон отзад се чува повторено до побъркване "Gimme some ganja". YAH. има лежерен реге уклон, a самият Kendrick поставя себе си в противоречение "I'm not a politician, I'm not 'bout a religion", въпреки откровено религиозното послание не само на това парче и на целия албум.

Винаги съм смятал за любопитно, когато рапърите обясняват надълго и нашироко за своята вяра, за връзката си с Бога, цитират Бибилията и в следващия момент чуеш "Bitch, sit down, bitch, be humble" или "If I gotta slap a pussy-ass nigga, I'ma make it look sexy". Казвайки секси, в DAMN. има няколко изключително сладострастни парчета - като Loyalty с неизбежната за съвременната рап/R&B сцена - Rihanna. XXX. с участието на U2 пък преминава през много различни стадии и е сред най-прогресивните песни. Гласът на Боно изненадващо не звучи дразнещо, но лириките на Kendrick "Homicidal thoughts; Donald Trump's in office / We lost Barack and promised to never doubt him again" не кореспондират с публичните изяви на вокалиста на U2, който наскоро се прегърна и разцелува с невярващия в промените в климата вицепрезидент на САЩ Майк Пенс.

Бийтовете и инструменталите в DAMN. са абсолютно съвършени като за комерсиален хип-хоп през 2017, което както можете да се досетите, означава един перфектно продуциран албум. Текстовете му обикновено са право в целта и са забавни като за болезнени истини - "I'm so fuckin' sick and tired of the Photoshop (...) Show me somethin' natural like ass with some stretch marks". В албума има обаче и две-три излишни/дразнещи парчета, като например баладичното LOVE, което за малко да ме травмира с ужасяващо противните гост вокали на Zacari. Опитах се да се въздържа от гигантските хвалебствия, които и DAMN. отнася така или иначе. Защото явно вече всеки е разбрал, че Kendrick Lamar пише историята на хип-хопа през това десетилетие.
  8.00/10  
Препоръчителни песни:   DAMN.   ELEMENT.   PRIDE.    HUMBLE.    XXX feat. U2


Други подобни албуми:

сряда, 3 май 2017 г.

New Found Glory - Makes Me Sick

Банда: New Found Glory
Албум: Makes Me Sick
Лейбъл: Hopeless Records, 2017
Жанр: Pop Punk, Alternative Rock, Pop Rock
FACEBOOK

Илиян Иванов

Имам теория, според която, ако пилотният сингъл от даден албум е най-силното парче в него, то албумът обикновено не може да прескочи оценка между посредствен и просто окей. Такова беше и първоначалното ми усещане за новото отроче на поп пънк ветераните New Found Glory. Happy Being Miserable е със сигурност най-добрата песен на бандата не само в Makes Me Sick, но и за последните им няколко албума.

Албумът обаче определено е от тези, дето успяват леко да "узреят". Това е второ издание за New Found Glory като квартет след напускането на втория китарист Стив Клайн и бандата е заложила в Makes Me Sick  на огромна доза синтезатори, които, трябва да призная, в повечето време са на място.

Blurred Vision звучи като парче на Kings Of Leon или на коя да е друга инди рок група, която се сетите. Barbed Wire залита в поп територии, макар китарните партии да са класически хеви метъл скали, а пък началото на Call Me Anti-Social изненадва с 80-тарска атмосфера. Засиленото използване на синтезаторите в тези парчета определено подобрява аранжиментите и печели точки за New Found Glory.

От една страна, това може би не говори изцяло в добра светлина за една от най-популярните банди в поп пънка, но пък и самият Makes Me Sick e среднотемпов и едва ли коя да е песен ще предизвика съркъл пит. Парчето, което най-много се доближава до визията от обложката, се нарича The Sound Of Two Voices и най-вече благодарение на перкусиите носи дъх на лято, почивка и кокосови орехи. За жалост обаче парчето е тотална досада и не виждам смисъл да бъде включено тук.

Ако има по-сериозен проблем в този албум, то той е свързан с усещането, че очаквах нещо малко по-агресивно на фона на Happy Being Miserable. Short And Sweet и Say It Don't Spray It не успяват да грабнат с нищо специално, както междувпрочем и финалното The Cheapest Thrill, което на хартия има запомнящ се рефрен, но просто не предизвиква емоционална обвързаност. Силните страни на Makes Me Sick са обвързани със слабите. Използването на синтезатори е чудесно решение, но на моменти се прекалява с тях и това разводнява албума.

Makes Me Sick в крайна сметка е сполучливо и приятно издание (може би с идея или две над "просто окей"), макар че не бих го нарекъл "новооткрита слава". Далеч е от класическите албуми на New Found Glory в периода 1999-2004, което не е трагедия, а и не всички поп пънк банди се казват Lagwagon.
  🌴6.75/10🌞  
Препоръчителни песни:  Party On Apocalypse   Call Me Anti-Social   Happy Being Miserable   Blurred Vision    Barbed Wire


Други подобни албуми: