сряда, 28 юни 2017 г.

Municipal Waste - Slime And Punishment

Банда: Municipal Waste
Албум: Slime And Punishment
Лейбъл: Nuclear Blast, 2017
Жанр: Thrash, Speed Metal, Heavy Metal, Crossover, Punk Metal, Hardcore Punk
FACEBOOK

Илиян Иванов

През 2017-та ставаме свидетели на интересен прецедент - и двeте групи на вокалиста Тони Фореста - Municipal Waste и Iron Reagan издадоха албуми в същата година с има-няма 4 месеца разлика! И съвсем смело мога да заявя, че ако двете банди бяха сменили логотота си на обложките на двете издания, никой нямаше да забележи разликата.

Работата е там, че и Iron Reagan, и Municipal Waste свирят идентичен олдскуул траш/спийд метъл, вкоренен дълбоко и в 80-тарската хардкор/пънк сцена, която в по-късните години на това десетилетие по-запознатите тогава са нарекли "кросоувър" (бел. ред. - това винаги ме е карало да се чудя - защо му е на Фореста да има две прекалено сходни банди, но както и да е).

Преглеждайки отново мартенското си ревю за Crossover Ministry (че какво друго да е освен кросоувър, хаха), усещам, че нямам какво да напиша за Slime And Punishment. Ако копи/пейстна текста тук и разменя заглавията на парчетата на Iron Reagan с тези на Municipal Waste, това щеше да ми спести около един час мъдрене, писане и редактиране.
Municipal Waste имат доста цветист мърч

Тони Фореста все още се кара с укорителен тон за всякакви там неща, свързани с политика, полиция, купони, пиене, религии и мутанти, а останалите от бандата му пригласят с шумни и бързи китарни рифове, картечни барабани и нерафиниран бас. Което в никакъв случай не прави албума слаб, нали. Щото ако бях чул и една балада, сигурно нямаше да си го пусна повече.

Няма да разглеждам в детайли Slime And Punishment, но отговорът на въпроса ви е: "Да, чупи вратове стабилно". Личният ми фаворит иначе е Parole Violators, което, както можете да се досетите, е ACAB парче, а любимият ми момент в него е точно преди бриджа, когато Тони се развиква като селянин в осемдесетарски екшън филм - "Fuck you, man!".  Така че няма да пиша повече обяснения - който някога е слушал Municipal Waste, едва ли му трябва допълнителна мотивация да чуе и Slime And Punishment, така че всеки сам да си чупи главата на своя отговорност. Личното ми усещане е, че албумът на Iron Reagan обаче е малко по-наказателен.
☠ 7.00/10 🕱
Препоръчителни песни:  Breathe Grease    Shrednecks    Parole Violators   Amateur Sketch    Think Fast

Други подобни албуми:

вторник, 27 юни 2017 г.

Spring Heeled Jack - Sound Salvation

Банда: Spring Heeled Jack
Албум: Sound Salvation
Лейбъл: Self-released, 2017
Жанр: Ska-Punk, Alternative Rock, Reggae Fusion, Third Ska Wave Revival, Pop Punk, Rock'n'Roll
FACEBOOK

Илиян Иванов

Ако някой изобщо помни Spring Heeled Jack (USA), то това са най-хардкор феновете на третата вълна ска музиката от 90-те. Бандата от Кънектикът издаде два култови албума преди около 20-тина години - Static World View (1996) и Songs From Suburbia (1998), след което се разпадна, но се събра с доста променен състав в началото на настоящето десетилетие и междувременно пусна третата глава от своята дискография.

Както казах вече, Spring Heeled Jack останаха в сянката на големите комерсиални успехи на например Reel Big Fish, The Mighty Mighty BossTones и The AquaBats!, което в никакъв случай не обезценява качеството на музиката им. Затова и ми беше интересно какво би могла да предложи една подобна банда през 2017-та година и както обикновено, подходих с дежурния скептицизъм след лесно забравимото ново EP на Save Ferris.

Въпреки неоособено вдъхновяващата си обложка Sound Salvation е (учудващо) добре изпипан DIY албум, в който има не чак толкова много ска, макар откриващото Keep Me Up да залага на изпитаната формула от ска, пънк и фънк. Can't Stand To Lose е игрив рокендрол, отново поръсен с могъщи брасове, а в St. Anthony бандата слаломира между емо, реге и радифоничен алтърнатив, за да превърне парчето в един от топ моментите тук.

Танцувалната рокендрол енергия на Slip Sliding e заразителна, а тя се подсилва от гост-вокалите на Стив Джаксън от The Pietasters. Burn This City е от типа парчета, които се запомнят от първия път с лесно запяващ се припев, стремглави китарни сола, убийствени брасове и буквално епичен финал, а пък MCMCXCVI: 1996 е директно тематично продължение и носталгична препратка към песента със сходно име от Songs Of Suburbia - MCMLIX: 1959.

Spring Heeled Jack не пропускат да покажат и своята почти баладична страна, на която може да се насладим в 100%-вото реге No Sleep, соул изкушението Waiting For You и Рой Орбисън-ското Strange Affair, което си плаче за романтичен танц. Финалното Young Girl затваря Sound Salvation с още малко поп пънк/емо щрихи и отново чудесно вокално взаимодействие между двамата фронтмени Рон Рагона и Майк Пелегрино.

Spring Heeled Jack може да са забравена от Бога група, но също като Lucky Boys Confusion и Authority Zero могат да запишат класен материал дори един милион години от последния път, когато са били актуални и релевантни. Музиката в Sound Salvation се движи като влакче в увеселителен парк - усилва скорост, издига се, после се снишава в по-лежерните моменти, за да повтори упражненията няколко пъти и да остави слушателя напълно доволен от преживяването.
🎧8.00/10💃
Препоръчителни песни:    St. Anthony    Slip Sliding    Burn This City    No Sleep   Strange Affair


Други подобни албуми:

петък, 23 юни 2017 г.

Lorde - Melodrama

Артист: Lorde
Албум: Melodrama
Лейбъл: Lava/Republic, 2017
Жанр: Pop, Dance Pop, Electropop, Art Pop, Indie Pop, Dream Pop, Electronica, Trip Hop
FACEBOOK

Илиян Иванов

За Lorde истинските проблеми започват сега. Никой не се осмеляваше да съди строго Ела Йелич-О'Конър (каквото и истинското име на певицата), докато тя беше на 16-17 години, защото успехът на сингъла Royals и дебютния ѝ албум Pure Heroine хвана целия свят неподготвен. Дори South Park, които я взеха на прицел в цял сезон, по-скоро ѝ отдадоха чест, отколкото да ѝ се присмеят. Целият свят бе в краката на Lorde, защото тя все още бе дете, за което са чужди все още за истинските житейските драми.

Но ето, че Ела порасна. И тъкмо вече навлиза в 20-те. Детето вече е жена и се вълнува от съвсем други неща като например сърцераздирание, раздяла, самота и цялата мелодрама, която произхожда от тях. Именно затова и Melodrama е очерк на трансформацията на Ела от тийнейджърка в жена и ебати, това е доста силен очерк.
Един от персонажите в Саут Парк - Ранди Марш
облечен като своето алтер-его Lorde
(+бонус тениска на The Cramps)

Когато Lorde пусна пилотния сингъл Green Light, изглеждаше, че новата музикална насока е стадионен EDM/поп. Но това е само наполовина вярно. Парчето и като цяло остатъка от албума наистина загатват за новите звукови влечения на Ела, но музиката в Melodrama далеч не се свежда само до летни хитове, напомпани от блъскащи в главата бийтове и меланхолични синтове/пиано мелодии, както е в Supercut.

Двете части на Sober илюстрират прекрасно еволюцията на Lorde. В Sober певицата звучи тайнствено, допълнена с фънки брасове, докато Sober II (Melodrama) e мрачно пътешествие от ефирни вокали, струнни оркестрации и тежки пиано акорди. Приглушените китари в The Louvre придават лек рок тон, преди парчето да премине в убийствен трип-хоп. Песента Liability я има в две версии, коя от коя по-интересна. Първата е някак игрива като за балада, докато в Reprise варианта Lorde почти достига меланхолията и депресията на Lana Del Rey.

Както вече казах, текстовете вече отиват в друга територия - "I hear sounds in my mind, brand new sounds in my mind / But honey I'll be seeing you 'ever I go", пее Lorde в Green Light - намек не само за романтични неволи, но и за лекия музикален стилов завой. В Homemade Dynamite пък тя се опитва да обуздае мечтите си за буйна и непокорна любов "Our rules, our dreams, we're blind / Blowing shit up with homemade dynamite / Our friends, our drinks, we get inspired / Blowing shit up with homemade dynamite".

Финалното парче Perfect Places се приближава най-много до саунда на Pure Heroine. Дори откриващият бийт звучи все едно Ранди Марш от South Park го е редил в мазето си, което може би е и целенасочено от самата Lorde, която иначе отново хвърля гигантски припев на масите.

Melodrama е мелодраматичен втори албум за младата изпълнителка. В него има много истории, лирическо-нервни изблици и комбинация от по-традиционен поп и инди. Споменах в началото, че за Lorde проблемите тепърва започват. Имах предвид житейските, откъм музика засега изглежда, че всичко е под контрол.
👸👸8.00/10👧👧
Препоръчителни песни:    Green Light    Sober     Liability     Supercut    Perfect Places

Други подобни албуми:

сряда, 21 юни 2017 г.

Rise Against - Wolves

Банда: Rise Against
Албум: Wolves
Лейбъл: Virgin, 2017
Жанр: Punk Rock, Alternative Rock, Post-Hardcore, Pop Punk
FACEBOOK

Илиян Иванов

След The Sufferer & The Witness (2006) Rise Against се превърнаха в мишени от по-старите си фенове и няма да е пресилено, ако кажем, че бяха застигнати от т.нар. от мен "The Offspring ефект". Преминали отвъд творчески и комерсиални зенити, някои банди сякаш нямат идея как точно да звучат, затова във всеки албум започват да ни замерят с албуми от няколко много добри, няколко много слаби и предимно посредствени парчета.

The Black Market (2014) беше ревюиран и от мен и от Вичо и получи съответно 6.00 и 4.00 от 10.00, което показва, че Rise Against не са впечатлили мен и определено са разочаровали Вичо. Осмият албум Wolves със сигурност няма шанс да стане класика, но има много повече консистенция от своя предшественик, а и от Endgame (2011) и Appeal To Reason (2008).

След като Доналд Тръмп стана президент на САЩ, единодушно се прокрадна схващането, че 2017-та ще е добра година за политически пънк, хардкор и метъл албуми. А Rise Against са от бандите, които винаги имат какво да кажат и за да не бъда голословен - песни като How Many Walls и Welcome To The Breakdown са директни атаки срещу настоящия обитател на Белия дом.

Гневът и бунтовническата натура на Rise Against, утилизирани тук от съвременната политическа обстановка, излизат на преден план дори в по-завоалирани като послания парчета Wolves и The Violence. Бандата не изневерява на своята мелодичност, с която проби в мейнстрийма, но може би съзнателно е пропуснала този път баладите, което е голям плюс. За сметка на това слушателят ще открие веднага новите хитове, какъвто без съмнение ще бъде House On Fire.

В албума няма някоя откровено слаба или дразнеща песен, което не означава веднагически, че Wolves e безупречен, защото определено липсва ефектът "уау". Rise Against обаче поне успяват да убедят, че ОТНОВО са пънк група. Mourning In Amerika и Bullshit вкарват нетрадиционни елементи в саунда на квартета, като реге/ска партиите във второто ми напомниха за албума на Anti-Flag - Underground Network.

За Rise Against Wolves не е крайъгълъен камък в дискографията им, но е полъх свежест, особено след определено скучноватите им последни 2-3 албума. Бандата звучи стегнато и агресивно, за разлика от например напълно разпиляния The Black Market.  Тим Макълрат е сред най-добрите автори на текстове на пънк сцената и определено вдъхновението го е ударило тук - "We are the wolves at the gates / Our numbers growing every day, now / But you can’t fight us alone, no". За Rise Against някои борби тепърва започват и Wolves е доказателството за това.
🐺🐺7,25/10🐺🐺
Препоръчителни песни:    Wolves    House On Fire    Welcome To The Breakdown    Bullshit    Mourning In Amerika


Други подобни ревюта:

четвъртък, 15 юни 2017 г.

Authority Zero - Broadcasting To The Nations

Банда: Authority Zero
Албум: Broadcasting To The Nations
Лейбъл: Bird Attack Records, 2017
Жанр: Punk Rock, Skatepunk, Ska Punk, Reggae Fusion, Alternative Rock
FACEBOOK

Илиян Иванов

Всяка година излизат десетки албуми, които така и не успявам да чуя поради липса на време. Единични бройки от тях пробиват поради изрични препоръки от приятели. Такъв се оказа случаят с Broadcasting To The Nations на аризонските пънкари Authority Zero, от чийто оригинален състав е останал само вокалистът Джейсън ДеВор.

Имах шанса да гледам бандата два пъти на живо преди около 10-тина години и съм фен на първите им три албума, но в последно време ги изгубих от радара си и изобщо не чух Stories Of Survival (2010) и The Tipping Point (2013). Вероятно същата участ щеше да посрещне и Broadcasting To The Nations, но ми бе препоръчано да му дам шанс.

Някак си вътрешно знаех, че Authority Zero нямаше да ме разочароват, защото много добре ми е позната тяхната формула за правене на музика, която не е мръднала вече две десетилетия време. Бандата свири бърз и екстремно мелодичен пънк рок, към който добавя с пълни шепи ска, реге и латино, а фронтменът Джейсън е един от най-гласовитите на тази сцена.

Authority Zero правят шеметно начало по Pennywise-ки с откосите First One In The Pit, Reconciliation и Destiny And Demise, като особено последното впечатлява с шеметни бас линии и страхотни беквокали ала Bad Religion. Едноименното парче пък е първото, в което се чува тектонично ска, докато в Summer Sickness и La Diabla има много повече поп/латино парти атмосфера, което води до неизбежни асоциации с титаните в стила Mad Caddies.

Revolution Riot и Bayside могат да минат за "хитовете" тук. Името на първото ми подсказва, че е нещо като продължение на Revolution (от втория албум Andiamo и компилацията Rock Against Bush), като бунтовническите лирики служат в подкрепа на това. Bayside пък е чудовищно енергично и супер мелодично, макар да е само идея над средното темпо.

С вихрения химн No Guts No Glory се поставя точка на един чудесен албум, които малцина ще чуят. Broadcasting To The Nations е от тези издания, за които ще е пресилено да наречеш велик, но оставя послевкус на пълно удовлетворение. Authority Zero са действали като по учебник и това го превръща в един от най-стабилните им албуми досега.
Ø  7.75/10  Ø
Препоръчителни песни:   Destiny And Demise    Broadcasting To The Nations    Revolution Riot   Bayside     La Diabla

Други подобни ревюта:

сряда, 14 юни 2017 г.

Rancid - Trouble Maker

Банда: Rancid
Албум: Trouble Maker
Лейбъл: Hellcat/Epitaph, 2017
Жанр: Punk Rock, Street Punk, Pop Punk, Alternative Rock, Ska Punk
FACEBOOK

Илиян Иванов

Гатанка: колко песни са нужни за да запълнят един албум на Rancid? Ако сте сред феновете на легендарната пънк банда, знаете, че отговорът е минимум 19, хаха! И точно толкова на брой парчета ни дават Rancid в деветия си албум Trouble Maker.

...Honor Is All We Know (2014) беше изключение от правилото със своите "едва" 17 песни и то в делукс изданието. Донякъде съкращаването на формулата преди 3 години помогна на Rancid да не затъват в пълнежи, каквито имаше в изобилие в Let The Dominoes Fall (2008) и отчасти в Indestructible (2009). В Trouble Maker има и малко пълнеж, но това не му пречи да бъде една прилична и достойна глава в дискографията на бандата.

Добрата новина тук е, че ако някога си слушал Rancid, няма нужда да ти напомняме колко пристрастяващи могат да бъдат неразбираемите, неритимични и мрънкащи вокали на Тим Армстронг. Фронтменът пак е рециклирал познатите ни до приятна болка едни и същи китарни прогресии и ги е смесил с ретроспективни лирики тип обяснения в любов към култови кътчета от родния Ийст Бей - както е например в меланхоличното Telegraph Avenue, което всъщност зарибява повече с всяко изминало слушане.

С безобразно добрите бас линии на Мат Фрийман обаче и най-тривиалната и предъвкана триакордна пънк песен се превръща в нещо еклектично (All American Neighborhood), а това винаги е била отличителна черта на бранда Rancid. По-острите, но и по-мелодични и тонално верни вокали на Ларс Фредериксен обикновено контрастират с тези на Армстронг, което оформя цялата сплав, която пък звуково е оформена от продуцента и собственик на Epitaph Records - Брет Гуревиц.

Като почти всеки албум на бандата, е неизбежно да минем без ска/реге, и малкo рокендрол/рокабили със задължителните пиано органи. Say Goodbye to Our Heroes е ода за музикалните идоли от детството на Тим и компания, а I Kept A Promise си e каноничен Ramones отвсякъде. Споменавам двете парчета, които са едно след друго в подредбата, защото мисля, че е важно да се отбележи цялата тази приемственост, а и Rancid са сред малкото все още активни пънк банди, които упорито дълбаят и в корените на стила от 70-те.

Трудно е да се каже къде точно седи Trouble Maker в цялостната дискография на калифорнийците, но както споменах в началото - това е прилично и достойно допълнение към нея. В албума ухае на ретро чар, усеща се и, че бандата е хваната между 20-годишнините на ...And Out Come The Wolves (1995) и Life Won't Wait (1998). Rancid са ветерани на тази сцена и могат да го карат само на турнета със свирене на класиките, но явно с Trouble Maker искат да ни кажат, че "това не е краят", както се пее в последното парче (от стандарното издание) - This Is Not The End.
💀7.25/10👹
Препоръчителни песни:   Ghost Of A Chance     Telegraph Avenue    All American Neighborhood    Say Goodbye To Our Heroes    This Is Not The End


Други сходни ревюта:

петък, 9 юни 2017 г.

Papa Roach - Crooked Teeth

Банда: Papa Roach
Албум: Crooked Teeth
Лейбъл: Eleven Seven, 2017
Жанр: Nu Metal, Alternative Metal, Rap Metal, Alternative Rock, Hard Rock
FACEBOOK

Илиян Иванов

Едно от първите ми истински зловещи напивания в гимназията беше на 16-тия ми рожден ден, когато получих като подаръци няколко касетки - Insomniac на Green Day, There's Nothing Left To Lose на Foo Fighters и Infest на Papa Roach. Последният от трите албума най-добре кореспондира с мен в следващите месеци, тъй като и без това MTV ме бяха облъчили достатъчно с хитовете Last Resort, Broken Home и Between Angels & Insects.

Всяко чудо за три дни обаче. Не, не загубих интерес за зловещи напивани, но Papa Roach бързо ми втръснаха - още някъде след следващия им (също добър) албум Lovehatetragedy (2002), поради което леко поизпуснах какво се случваше с тях до този момент. Да, като всеки човек, чийто живот включва ежедневно браузване в Интернет, бях чувал това-онова от бандата, но Crooked Teeth е първият им цял албум, който слушам от около 15 години насам.

За моя приятна изненада, Papa Roach определено имат какво да дадат на съвременните мейнстрийм рок и метъл сцени. Цигулковото интро на отварящото Break The Fall ме хвана неподготвен, защото докато чаках напразно парчето да прелее в Aerials на System Of A Down, квартетът "завърта колелото" обратно към 2000-та година с гневен хип-хоп куплет и изненадващо магнетичен припев.

Едноименното парче и My Medication залитат леко в джент територии по саунд, като отново Джейкъби Шадикс изважда рап-метъл речитативите. Във второто от двете той дори звучи като Сони от P.O.D., което ме присети за Youth Of The Nation.

Born For Greatness е странно парче, което например можеше да бъде част от One More Light на Linkin Park, но правилното сравнение е с Shinedown, комбинирайки поп/EDM мелодии и рок заряд. Един от синглите Help пък освен, че има най-лесно запомнящия се рефрен в албума, носи послание с благородна кауза - за хората с проблеми с психичното им здраве.

Crooked Teeth обаче не е само вино и рози. Колаборациите със поп певицата Skylar Gray и рапъра Machine Gun Kelly - Periscope и Sunrise Trailer Park някак минават между другото и според мен изпускат потенциала да бъдат нещо повече от пълнеж. Индъстриъл пасажите във финалното None Of The Above и поп пънк енергията ала New Found Glory в American Dreams също не са особено впечатляващи, което пък практически превръща албума в същинска манджа с грозде от стилове.

Crooked Teeth е като да откриеш напълно запазени в лед фосили на група от началото на XXI век, да ги разтопиш и след това членовете да продължат да свирят от момента са били замразени. Това крие своите добри и гадни страни, но тук добрите са повече и Papa Roach, неочаквано за мен, са издали абсолютно приличен албум и то когато малцина са го очаквали.
   7.00/10   
Препоръчителни песни:  Break The Fall   Crooked Teeth   My Medication    Help    None Of The Above

Други ревюта:

четвъртък, 8 юни 2017 г.

Danzig - Black Laden Crown

Банда: Danzig
Албум: Black Laden Crown
Лейбъл: Evilive/Nuclear Blast, 2017
Жанр: Heavy Metal, Doom Metal, Hard Rock, Goth Rock
FACEBOOK

Илиян Иванов

Наскоро Glenn Danzig си навлече гнева на пънк средите, подкрепяйки мюсюлманския бан на Доналд Тръмп, което се възприе до голяма степен като глупаво лицемерие, особено на фона на религиозните възгледи на ветерана. Година по-рано той се събра с Jerry Only и Doyle von Frankenstein за епичен Misfits реюниън на Riot Fest (с участието и на Дейв Ломбардо). Междувременно пък "групата му" Danzig издаде нов албум, за който трудно могат да се кажат много позитивни неща.

Black Laden Crown има прилично зъл, секси и евтин артуърк като постер за B-movie със зомбита. Едноименното отварящо парче потапя в мудна дуум атмосфера с предълго интро, от което много бързо разбираме, че Danzig има за цел да ни проглуши ушите с некадърно записан албум.

Глен никога не е бил велик певец и в това се крие част от чара на неговото творчество, но когато човек чуе вокалите му в Last Ride или Blackness Falls , или коя да е песен от Black Laden Crown, ще започне да се чуди дали не сме 1981-ва година. Страдателническото пеене на моменти е прекалено фалшиво не само тонално. Болката в гласа на Danzig звучи не само изфабрикувана, но и зле продуцирана.

Което препраща към другия голям проблем в Black Laden Crown. Албумът е зле миксиран и още по-зле продуциран. Ужасно шумните китари буквално убиват всичко останало, докато барабаните (които са записани от цели петима души, сред които и самият Глен) се озвучени все едно в килер. Томи Виктор - фронтмен на Prong - гостува в албума и добавя няколко доста прилично-епични  китарни сола, като бих отличил това във финалното Pull The Sun, което е май и най-ставащото парче, заедно с Devil On Hwy 9 и донякъде едноименното.

Предишният албум на Danzig Skeletons беше с кавъри, които също бяха доста несръчно записани. Може би за Глен е време да си свери часовника и да разбере, че в XXI век няма извинения за кашонени барабани, оглушително силни китари и няма нищо романтично да пееш като в банята.
👹👿2.50/10💩💩
Препоръчителни песни:   Black Laden Crown     Devil On Hwy 9    Pull The Sun
Други подобни ревюта:

сряда, 7 юни 2017 г.

Blink-182 - California (Deluxe)

Банда: Blink-182
Албум: California (Deluxe)
Лейбъл: BMG, 2017
Жанр: Pop Punk, Alternative Rock, Punk Rock, Post-Grunge
FACEBOOK

Илиян Иванов

По-малко от 12 месеца след California, Blink-182 издават на практика чисто нов албум, но го пакетират като делукс версия на миналогодишния. Това в известна степен е разочарование, тъй като лесно може да се усети защо около половината от тези 11 парчета (+ акустична версия на хит сингъла Bored To Death) са били пренебрегнати изначално.

Една от теориите ми за излизането на делукс California-та е, че бандата иска да го сертифицира със златен статус за над 500 000 копия в САЩ и евентуално да го предложат пак за Grammy. До началото на 2017-та албумът продаде над 400 000 копия, като почти половината бяха реализирани още през първата седмица. С една стабилна притурка, феновете ще закръглят бройка на половин милион вероятно съвсем скоро, което би било феноменален комерсиален успех на рок група в сегашната пазарна конюнктура. И кой знае може да го номинират за Grammy отново - на тия награди и без това условията за участване са нелепи.

Големият проблем, който имам с втория диск на California, е, че Blink-182 се превръщат все повече в проект на продуцента Джон Фелдман (Goldfinger), отколкото група, която търси оригинално звучене в модерната поп пънк сцена. Достатъчно е човек да си пусне новия сингъл на Goldfinger и после коя да е песен тук. Разлика няма да откриете.

В известен смисъл, Blink-182 залагат на обичайните си силни страни - вокалните "na na na na na"/"whoah oh whoah oh" припеви и бриджове, типичните меланхолични бас линии на Марк Хопъс и раздвижените бийтове на Травис Баркър. Т.нар. клишета сработиха в стандартната версия на California, но сега идват в повече и се създава усещането, че след някое парче, което е яко, идва друго, в което лъха на посредственост.

Евтината електроника в Bottom Of The Ocean е опит за повторение на парчето Los Angeles, но с този ялов припев заглъхва безславно в посредственост. Long Lost Feeling е изкуствено напудрена балада, докато откриващото парче Parking Lot е, естествено, най-бързото и служи за заблуда, както беше със Cynical, че и сред остатъка ще има скорост. Псевдо-експерименталното 6/8, именувано абсолютно неоригинално на бийта, върху който е базирано, е една идея по-тежко от всичко останало в албума, но когато човек чуе пианото и вокалите на Марк на припева, ще забрави за виковете и китарите на Мат Скиба.

Въпреки критиката ми, вторият диск на California всъщност не е краят на света и дори не би бил лош албум, ако не беше в контекста на делукс версия. Сред 11-те оригинални парчета определено има и доста добри попадения като радиофоничните Last Train Home и Good Old Days, които дори заслужаваха да са в оригиналното издание. Акустичното лайв изпълнение на Bored To Death също заслужава внимание и похвали. Тази "съблечена" версия ми напомни на това, което Foo Fighters направиха преди години с тяхната класика Everlong.

Blink-182 можеха просто да издадат 5-6 от тези парчета в едно EP и всичко щеше да е наред. Единият проблем, който аз имам, че определени песни са ненужно изкарани на показ отпадаъци, които не допълват с нищо оригиналната California. Както казах по-горе, другият проблем е Джон Фелдман, който май се стреми да накара 5 Seconds Of Summer, Blink-182 и Goldfinger да звучат "over-продуцирани" и неразличими едни от други.
* оригиналната версия на албума бе оценена с 8.5/10. Оценката тук е само за бонус изданието.
👸🙎6.00/10💀👽

Препоръчителни песни:  Parking Lot   Good Old Days    Last Train Home   Bored To Death (Acoustic)

Други подобни албуми: